Пол Карсън
Корпорацията (25)

25

Хърб Уайнбърг знаеше, че официалното оспорване на резултатите от извършения в лабораторията на болница „Картър“ тест ще създаде неприятности. Освен това беше сигурен, че новината за ответния удар на Джак Хънт ще плъзне из здравното заведение като разразил се горски пожар. „Онова, което ние искаме да разберем, е каква е реакцията в кардиологичното отделение. Без съмнение ще има изненада и недоумение. Това се очаква. Но мен ме интересува най-вече стъписването, което ще предизвика определени действия. Кой се облива в студена пот? Кой се втурва трескаво да върти телефони? Кой внезапно се извинява за час и изчезва? Ето каква обратна връзка ми е нужна.“ За да научи всичко това, Джак се беше обадил в офиса си в понеделник сутринта и Хелън веднага беше приела да играе ролята на негов осведомител. Освен това се беше съгласила да дойде по време на обедната почивка във вторник на среща и да докладва за евентуални необичайни действия. Но в 14:30 тя все още не беше пристигнала.

Хърб се беше изнервил и се готвеше да си тръгва. Той вече беше предупредил Джак за трудностите, които ги очакваха.

— Направих сондажи сред адвокати, които са работили над подобни случаи. Новините не са добри. Това може да се проточи с месеци. При отсъствие на оригиналните проби на кръв и урина „Картър“ могат да се защищават, като предлагат всевъзможни обяснения за липсата им. Не е изключено дори да направят така, че пробите да се появят отново, но съсипани и унищожени, така че да са практически неизползваеми.

Адвокатът погледна часовника си. Не можеше да си позволи да закъснява повече.

— Трябва да тръгвам, докторе, съдът ме зове. Ще продължавам да захранвам, макар и с оскъдна информация всичките си връзки в медиите. — Той си грабна куфарчето. — И горе главата.

Джак и Бет стояха на масата си мълчаливи, а Дани получи нова кока-кола, за да стои мирен. Макар да беше притеснена и разстроена, Бет се владееше по-добре.

Ресторантът се намираше недалеч от Чикагския институт по изкуствата и отвън купувачи, натоварени със скъпи на вид торби, се свиваха срещу вятъра. Брегът на езерото беше през няколко преки и студеният вятър откъм водната повърхност се вихреше между небостъргачите. От другата страна на пътя таксита и микробуси извозваха своите пътници и товари до близките хотели. Хората изглеждаха щастливи, въодушевени и изгарящи от нетърпение да се впуснат по Магнифисънт Майл сред изобилието от луксозни магазини.

 

 

14:45

— Ще желаете ли още нещо?

Семейство Хънт бяха обслужвани от сервитьор мексиканец. В цялото заведение бяха заети само още две маси. Мъжът имаше гъсти увиснали мустаци, смугла кожа и носеше завързана на кръста бяла престилка. Английският му бе с подчертан акцент, но иначе безупречен.

Бет сведе поглед към недокоснатата си чиния.

— Не, още не — отвърна тя и подбутна с вилицата си стрък аспержа. — Още не съм се справила с това.

Сервитьорът кимна отегчено.

— Не бързайте госпожо — измърмори той, докато почистваше трохите. — Денят е пред нас.

Намираха се в отвратително положение. Нямаха къде да отидат, а и парите, с които разполагаха, бяха твърде малко. Хърб ги беше предупредил на този етап да не се връщат в апартамента на Западен Деминг, както и да не използват новата си кола.

„Повечето репортери си имат човек, който им проверява номерата. Ще ви проследят за по-малко от час.“ Така че шевролетът бе паркиран на една тиха странична сляпа уличка. От този момент нататък те се движеха само пеша, с автобус или метро. Таксита не се позволяваха — бяха твърде скъпи.

Сега бяха уморени и потиснати. Думите на Хърб бяха смазали духа им напълно, а и Хелън вече закъсняваше близо два часа. Търпението на Дани започваше да се изчерпва. По това време на годината той трябваше да бъде на училище. Но сега се налагаше да следва родителите си, съзнателно предпазван от тежки разговори и отегчен до смърт от преднамерено лекомислени реплики.

— Искам вече да си ходим — оплака се той накрая.

Джак за малко да избухне. Нервите му бяха изопнати до краен предел и само предупредителният поглед на Бет го възпря.

 

 

15:10

Хелън все още не беше пристигнала. Навън такситата продължаваха да докарват пътници, дори повече отпреди.

— По-добре да тръгваме — обади се Бет. Вече не можеше да се прави, че не забелязва как търпението на персонала бе започнало да се изчерпва. Има дълги обеди, има и тактика на изчакване, а те наблюдаваха все същата непипната храна от 13:15. Погледите на мексиканеца показваха недвусмислено с коя категория според него му се беше наложило да се сблъска.

— Оп-па-а — обади се Дани предупредително. — Приятелят с мустаците пристига.

Джак се престори, че допива кафето си, след което стана с пресилена усмивка.

— Време е да тръгваме. Имаме да обиколим още толкова магазини.

Сервитьорът се озова до него.

— Господин Хънт?

— Съжалявам — каза Джак, — бяхме се унесли в разговор. Не сме се виждали от години.

Дани завъртя очи.

— Не, не. — Сервитьорът вече се ядоса. — Вие ли сте господин Хънт? По телефона търсят някой си господин Хънт.

Той огледа почти празното помещение.

— Ако не сте вие, трябва да кажа на госпожата.

 

 

— Определено става нещо странно. — Хелън се обаждаше от една телефонна кабина в чакалнята до спешното отделение на болница „Картър“. — Нямаше как да се измъкна, без да привлека вниманието. В кардиологичното всичко ври и кипи.

И тя описа срещата от предишния ден в професорския офис.

— Стив Даунс и двама непознати — единият с акцент от Източното крайбрежие, а другият чужденец. Вероятно германец или нещо такова. Чух го да говори само накрая, докато си тръгваше. Стояха при Хари Чан близо час. А сега не ги знам какво кроят, но той е в кабинета на Даунс от девет часа сутринта.

Докато слушаше, сърцето на Джак заби учестено. „Аз се притеснявах за Мартин Шрийв, а истинският предател бил буквално под носа ми! Шрийв е пияница и нищо повече, той няма достатъчно сиво вещество, за да се замеси в подобна интрига. Чан е комарджия, той би рискувал. Затова беше толкова жизнерадостен напоследък. Обзалагам се, че от известно време насам е очаквал този момент.“

— Нещо друго? — попита той.

— Помните ли Трент Крили? Кореспондентът от здравната секция на „Трибюн“, който направи големия материал през юни?

Джак изпъшка. Разбира се, че си спомняше тези тъй кратки и безвъзвратно отминали дни на слава.

— Преследва ме да му уредя интервю с вас. Вече е приклещил повечето персонал на отделението.

— Няма да стане. Много ми е назад в списъка.

— Ще му кажа.

— Нещо друго? Няма значение, може да ти изглежда съвсем обикновено.

Дълга пауза. На заден план Джак долавяше шума от спешното. Викове, плач, обичайната врява в едно натоварено до краен предел обществено здравно заведение.

— О, боже, щях да забравя! — В гласа на Хелън прозвуча отчаяние.

— Какво?

— Взеха компютъра от кабинета ви.

— Какво са направили?

— Още рано сутринта идва някакъв човек и ми каза, че му наредили да отнесе компютъра ви. Не го познавам, но беше в униформа на персонала по поддръжката.

— Какво, по дяволите, искат да правят с него?

— И аз това попитах, но не получих отговор.

Джак се замисли над получената информация. Той си спомняше коментарите на Хелън отпреди няколко седмици, когато според нея някой бе пипал компютъра в кабинета му. Но както и да пренареждаше фактите, положението не ставаше по-ясно.

— Това ли е всичко?

— Опасявам се, че да. Вие се обаждайте, а аз ще продължавам да гледам и да слушам. Сега трябва да тръгвам.

Когато тя затвори, Джак се обърна и видя, че Бет се е втренчила в него с надежда.

— Нищо — каза той с гримаса. — Нищо, което вече да не знаем.

На лицето на жена му се изписа разочарование. Джак забеляза, че Дани ги наблюдава. Когато погледите им се срещнаха, момчето бързо отмести очи и реакцията му прониза сърцето на Джак. „Те чакат отчаяно аз да направя нещо и да спася положението, а аз през цялото време се надявам някой друг да обърне нещата. Всъщност ние сме съвсем сами. Никой няма да падне от небето със стъписващи разкрития, които да ме реабилитират за една нощ. Всичко е твърде добре замислено и също толкова добре изпълнено. Аз съм притиснатият до стената и аз съм единственият, който може да оправи нещата.“

— Бет, вие двамата с Дани се върнете в хотела. Аз ще отида до апартамента. Не ми пука, ако входът се пази от репортери. Ще си вляза, ще взема чисти дрехи и ще се видим след около час. И тогава ще трябва да вземем някои важни решения.

Отделиха достатъчно пари за такси до хотел „Кас“ на Северен Уобаш. След това Джак се отправи бързо към Мичиган авеню и взе автобус до Северен Кларк. Половин час по-късно вече крачеше по Западен Деминг към техния апартамент. Вървеше на отсрещната страна на улицата, привел глава, но очите му внимателно оглеждаха района. Доколкото можеше да прецени, пред главния вход нямаше репортери. За по-сигурно първо подмина кооперацията, като оглеждаше страничните улици и алеи. Нищо. Остави ли са ме на мира. Сега горещата новина е Хари Чан. Аз вече не съм на дневен ред. Заля го гняв и горчивина и трябваше да направи усилие, за да проясни съзнанието си. „Съсредоточи се, не мисли за нищо друго! Насрещните обвинения пораждат отрицателни емоции. Разсъждавай. Ето така е добре. Поне никой от медиите не смята, че можем да се върнем в дома си.“

Джак свърна обратно към кооперацията. Вече вътре, в коридора на партера, той се облегна на вратата, задъхан от усилието. По това време на деня повечето обитатели не се бяха върнали от работа и той знаеше, че сградата е почти празна. Все още нащрек, той се заизкачва бавно, стъпало по стъпало. Стълбището беше тихо и той се мъчеше да върви безшумно. Взря се през парапета нагоре и напрегна слух. Нито звук. Тридесет секунди по-късно се намираше на първия етаж. Площадката беше безлюдна, всички врати бяха плътно затворени. Той бръкна в джоба си и напипа ключовете, след което отдели този за секрета. По някаква неясна за самия него причина се чувстваше като крадец, който се кани да проникне с взлом в чуждо жилище. Секретният ключ се превъртя с лекота. После избра друг и ключалката „Йейл“ на равнището на очите щракна. Отвори вратата, пресегна се да изключи алармата и с учудване установи, че тя не е задействана. Замръзна на място, опитвайки се да си спомни кой излезе последен, когато бягаха. Аз бях. И съм убеден, че я включих.

— Доктор Хънт?

Думите едва не накараха Джак да подскочи и той се обърна рязко. Зад него стоеше домакинът.

— Марти, ти ли си? Господи, не те очаквах.

Марти беше възрастен човек, който минаваше три пъти седмично да проверява охраната и поддръжката. Негово задължение беше да осигурява чистотата по коридорите и съблюдаването на правилника за реда в кооперацията. Беше дребен на ръст, сигурно не повече от метър и шейсет, с осеяно с лунички плешиво теме и гъсти сиви мустаци. Беше в обичайния си работен комбинезон от дънков плат.

— Съжалявам, че ви стреснах така — извини се той с типичния си провлачен говор, характерен за Средния Запад. — Бях на последния етаж, когато чух, че входната ви врата се отваря.

Той махна с ръка.

— Просто проверявах дали всичко е наред. — В случай че знаеше за шумния скандал, разразил се около този наемател, Марти по никакъв начин не го показа. Той се затътри към следващия ред стъпала, но спря насред път и извика: — Оня човек от болницата дойде и ви отнесе компютъра.

Джак замръзна на място. Не можа да повярва на онова, което бе чул току-що и изтича обратно по коридора.

— Извинявай, Марти, какво каза?

Възрастният човек вече беше на горния край на стълбите. Изкачваше се с мъка, като се опираше тежко с една ръка на парапета. Обърна се и каза:

— Вашият асистент от болницата дойде преди около час, отключи си и влезе в апартамента ви. Той изключи алармата. Когато пристигнах, беше на вратата с компютъра ви. Спрях го там. Той ми показа личната си карта и ми обясни, че трябвало да отнесе вашия компютър в болницата. Изобщо нямах представа за какво ми говори. Хард диск, софт диск… нищо не разбирам от тия работи.

Марти зави нагоре към втория етаж и Джак хукна след него. Сърцето му биеше учестено, устата му бе пресъхнала.

— Как изглеждаше? — Мъчеше се да измисли по-правдоподобна лъжа. — С мен работят няколко човека. Чудя се кой точно е бил.

Марти се намръщи в усилие да си спомни.

— Беше грамаден, това е сигурно. — Той измери с поглед Джак. — Доста по-висок от вас. Може би с десетина сантиметра. Рус, добре облечен.

Той се втренчи в стената, сякаш тя можеше да освежи паметта му.

— И имаше странен акцент. Не съм го чувал другаде.

Джак сграбчи рамото на домакина.

— Марти, това е много важно. Каза ли нещо друго?

Марти го изгледа напрегнато, очевидно изненадан от силата, с която го беше стиснал Джак.

— Не, нищо повече. Само това: „Аз съм асистентът на доктор Хънт и трябва да отнеса този компютър в болницата“. Това е всичко, което мога да ви кажа. Стори ми се доста симпатичен.

Само след секунди Джак вече тичаше надолу по стълбите. Вътре в апартамента той се втурна направо към малкия кабинет. Мониторът си беше на бюрото, но кутията я нямаше. После изтича до всекидневната. Кашоните бяха разпрани, а съдържанието им разпиляно из стаята. Веднага забеляза, че натрапникът се беше насочил към кутиите, запазени за него. Дрехи, обувки и бельо лежаха там, където бяха захвърлени. В тяхната спалня. Чекмеджетата до едно бяха издърпани, а съдържанието им разпиляно по пода. В стаята на Дани бе действано по същия начин, но очевидно без такъв интерес, ако се съдеше по скромната бъркотия. Обратно в кабинета. Чекмеджетата на бюрото му бяха празни, всичките му книжа бяха отнесени.

Джак стоеше насред целия този хаос и мислеше трескаво. Какво ставаше, мамка му? Беше толкова объркан, че не можеше да разсъждава трезво. „Те ме надвиха и го знаят. Тогава за какво им е моят компютър? Моите компютри. Първо онзи в кабинета ми, а сега и този вкъщи. Какво търсят?“

Той се суетеше от стая в стая, като разсъждаваше трескаво. Чекмеджетата — опразнени, кашоните — изсипани, и все мои неща. Изведнъж входната врата изскърца и Джак приклекна зад един диван.

Но не се появи никой и той бавно се изправи, втренчен във външния коридор. Ръцете му трепереха неудържимо, по челото му бяха избили капчици пот. Затръшна вратата и после се обърна към царящата вътре бъркотия.

„Марти каза, че онзи е висок, по-висок от мен. Руса коса, особен акцент. Мисли, мисли! Здравеняк. Да ти напомня на някого?“ Лица и фигури една след друга запрепускаха в съзнанието му, но само една се задържа. Горилата, която наблюдаваше приемната и Хелън, човекът, когото видях с Хари Чан в асансьора. Но какво е откраднал? Не може да са пари, аз нямам. Тук няма някакви улики, чрез които бих могъл да докажа, че уволнението ми е скалъпено. Да се опитва да ме сплашва, но защо? И защо точно компютрите?

И тогава се сети за Карлота Дрънкър. Големият брат. „Карлота, това ли се опитваше да ми кажеш, да ме предупредиш?“ Странните съобщения от покойната му колежка в Сакраменто сега взеха да придобиват ново и зловещо значение. „Какво е общото, което ни свързва? Нашите изследвания. Нима шибаният продукт и пускането му на пазара са само в периферията? Защо в противен случай преследването продължава, след като аз вече не съм шеф на кардиологичното отделение? Разсъждаваше трескаво. Аз притежавам нещо, което им трябва, и то много. Боже мой!“

Когато пълният смисъл на станалото достигна до съзнанието му, в главата му настъпи истински хаос. Добра се до телефона и започна да набира, но после изведнъж се спря. Възможно беше да го подслушват. Обходи с поглед стаята. Нищо чудно да са сложили подслушвателни устройства из целия апартамент.

 

 

В 17:40 Джак изкара ангелите на своята секретарка. В здрача на настъпващата вечер, който обгръщаше паркинга за коли на персонала от болница „Картър“, той бе приклекнал между нейния черен Нисан Сентра и една тухлена стена. Видя как светлините на алармата присветнаха два пъти, чу как ключът се завърта и се изправи.

— Хелън, аз съм. Джак.

Дясната ръка на Хелън инстинктивно се насочи към гърлото, а лявата се вдигна отбранително.

— О, боже, о, мили боже! — Тя опря чело на вратата. — Джак Хънт, как можете така да ме издебвате?

Беше бясна, но Джак веднага я успокои.

— Нямам време да ти обяснявам всичко точно сега, но ти трябва да ми се довериш.

Хелън го погледна право в очите. В погледа й се четеше съмнение.

— Искам от теб една услуга. Много голяма услуга.

Сега очите на секретарката му се присвиха недоверчиво.

— Какво точно?

Джак пое дълбоко въздух.

— Искам да приютиш у вас Бет и Дани. Нуждая се от място, където да са в безопасност.

Той забеляза как недоверието в погледа й се смени със загриженост.

— За мен това е много по-важно от факта, че съм си загубил работата — призна Джак.

И той започна да й обяснява.

Бет и Дани се преместиха в седем часа същата вечер.

 

 

Семейство Брадли живееха в Чикаго Лон, гъсто населено югозападно предградие, чиито жители бяха от различни раси и с различен произход. Къщите бяха на близко разстояние една от друга, предимно от тухла и дърво. Техните обитатели си гледаха собствения живот и не проявяваха особено желание да се месят в работите на другите. Хелън имаше две малки момичета на пет и на три годинки, с плитки, тъмнокафяви очи и ослепително бели усмивки. Съпругът й Спенсър работеше като главен готвач в заведението на Джо — ресторантче за морски храни на Северен Уелс. Изглеждаше мрачен и зъл, някъде към метър и деветдесет и три, широкоплещест и мускулест, с дълбок плътен глас. Но всъщност беше гальовен, особено с децата. Отдели цял час преди вечерната си смяна, за да почисти едната стая за Дани и Бет. После взе матрака от собственото си двойно легло и го настани в единия ъгъл. За Дани донесе едно счупено походно легло.

— Спенсър — възпротиви се Бет, — не можем да те оставим да лежиш така на дървената скара.

Спенсър сведе поглед.

— Госпожо Хънт, ако Хелън ми каже, че искате да сложа матрака на покрива, ще го отнеса, това е. Тя командва в тази къща, аз само изпълнявам.

Стаята беше като кутийка. Имаше само един прозорец с изглед към малка градина и с дървени капаци за уединение. Стените бяха с тапети. Два бели стола, на които да си слагат дрехите, скърцащ дървен под. Нищо друго. Хелън и Спенсър настояха Джак също да остане.

— Не бива да се делите. Вие сте семейство и сте заедно в тази история.

Същата нощ, изтощен, но доволен, Джак Хънт спа непробудно.