Пол Карсън
Корпорацията (32)

32

Четвъртък, 7 октомври

18:10, Чикаго

— Пипнахме го!

В луксозния апартамент на последния етаж на хотел „Чикаго Шератън и Тауърс“ Хенд де Март беше превъзбуден. От изопнатото му от тревога преди това лице нямаше и следа — той бе възвърнал своята самоувереност на човек, който си върши добре работата.

— Открихме колата му на „О’Хеър“. Оставил съм там четирима души, които очакват заповеди. Наредил съм им ако се появи, да го хванат.

Седнал на кожения стол с висока облегалка, станал вече любимото му място, Герт Крозер слушаше безстрастно. Той за пореден път бе сменил облеклото си и в момента бе с черен двуреден костюм, бяла риза и вратовръзка на компанията. Притвори очи, а челото му се набразди от трескав размисъл.

— Проследихме и колата под наем в Монтерей. Според нашия източник, Хънт вече се е обадил, за да предупреди, че ще остави камиона на паркинга за върнати коли на летище Монтерей утре рано сутринта. Казаха ми, че летището не е голямо и няма да е проблем да го забележат.

Крозер внезапно наостри уши.

— Камион?

— Камион или по-голяма закрита кола, нещо такова. С достатъчно място за пренасяне на кашони, такава си е поискал.

Крозер стана и потънал в размисъл, бавно се заразхожда наоколо. Спря се да разгледа картините с маслени бои, после повъртя в ръце една подложка за бира върху барплота. Накрая се върна при кожения стол и го обърна към панорамния прозорец. И всичко това без нито една дума.

Пет етажа по-долу в хотела цареше трескаво оживление. Подготовката за международната конференция показваше, че можеха да бъдат приети максимум две хиляди и петстотин гости и върнатите покани предполагаха минимален дефицит в посочената квота. Много изтъкнати лекари, светила в своята област, здравни журналисти, редактори на медицински списания и представители на медиите вече се бяха настанили в безплатните си апартаменти с изглед към реката и изследваха дебрите на щедро заредените минибарове. Сега не беше време да се лишават от подобни удоволствия.

Главната зала на втория етаж се украсяваше с цветя, а от колоните и корнизите се спускаха празнични драперии в зелено и червено — цветовете на корпорацията. В средата на всяка маса се поставяха пищни букети с панделки в същите багри. В предната част на залата в момента монтираха три огромни екрана, а телевизионни техници и озвучители подреждаха апаратурата си, като внимателно проверяваха ъгли, осветление и акустика. От подиума единствен кабел към микрофона се свързваше с подходящо разположени високоговорители. В този фокус прецизно формулирани и многократно репетирани въпроси щяха да бъдат задавани на д-р Хари Чан. Те щяха да бъдат отправени от подбрани делегати в залата и от други предварително определени центрове по света посредством сателитна връзка. Действащият професор по кардиология щеше да поднесе необходимата информация уверено и убедително. Той беше запознат с въпросите и отлично подготвен с отговорите. В този момент се намираше в една уединена трапезария и очакваше с нетърпение паметната вечер в компанията на своите домакини и избрани официални лица. Неговата съпруга, страстна любителка на подмяната на интериора, беше получила нареждане да си стои вкъщи и да разглежда каталози за тапети. Това събитие си беше чисто мъжка работа.

По коридорите служители на „Земдън“ и членове на ръководството на хотела се събираха на групи и уточняваха последните приготовления. Аперитивите, главното меню, списъка с вината, коняците, които трябваше да бъдат поднесени след вечерята, шампанското… Колко екипа сервитьори бяха сформирани? Какво беше официалното им облекло? От щатния персонал ли бяха, или имаше наети външни хора само за вечерта? Бяха ли информирани за хода на програмата? Разчетът на времето беше от изключителна важност, за да се осигури точна връзка с другите събития, организирани на национално и международно равнище.

От царящото напрежение въздухът бе наелектризиран като при приближаваща гръмотевична буря.

А и не всичко вървеше по план. Историята около официално оспорените от Джак Хънт тестови процедури в болница „Картър“ продължаваше да заема водещо място в местните новинарски емисии. Особено след като Кейлъб Роси, лаборантът от биохимичната лаборатория, който бе обработил пробите, все още не се бе появил, за да отговори на поставените въпроси. Из болницата хората излагаха мнения за инцидента и в отделенията се носеха какви ли не слухове. Според една от версиите Джак беше невинен и беше станал жертва на таен заговор от страна на завистници, жестоко засегнати, че са били пренебрегнати, когато професорската длъжност внезапно се бе овакантила. Според друга ирландецът си беше грешен като дявол, а Роси беше неговият снабдител и сега се беше покрил, в случай че полицейското разследване стигнеше до някоя по-едра риба. Нат Паркър, единственият колега, на когото Джак имаше доверие, бе написал отворено писмо до ръководството на болницата, в което настояваше за изясняване на обстоятелствата около уволнението. Пълният текст на писмото беше публикуван в последния брой на „Чикаго Трибюн“.

В момента репортерите бяха пощурели да вземат интервю от Джак, дори от неговата съпруга или от малкия му син. Но семейството сякаш беше потънало вдън земя, а и Хърб Уайнбърг не им предоставяше никаква допълнителна информация.

— Моят клиент скоро ще направи официално изявление — беше обявил той на импровизирано събиране на журналисти и екипи от телевизията пред своя офис в Уилмет.

Адвокатът се наслаждаваше на тази публичност, убеден, че се заформя шумен процес. Всички интервюта се провеждаха пред къщата, където се помещаваше фирмата му, и табелата „Уайнбърг и сътрудници“ се виждаше съвсем ясно на заден план. Хърб дори беше минал на диета за отслабване, за да подобри телевизионния си имидж. Беше я прочел в едно юридическо списание — вид постене, прилагано в израелската армия, което включваше само грейпфрут и варен ориз. Определено имаше ефект — той вече беше отслабнал с два килограма и половина. Но си беше същински ад, защото по време на пресконференциите коремът му започваше да се бунтува точно когато задаващите въпроси се умълчаваха.

— Утре д-р Хънт трябва да бъде въведен във владение на хубав имот в този квартал. Имам информация, че той ще се появи, за да си получи ключовете според предварителната уговорка. Тогава ще отговори на всичките ви въпроси и ще обясни какво е налагало до този момент да избягва всякаква публичност.

Хърб се надяваше същата вечер да го покажат по повечето водещи местни телевизионни канали. Освен това очакваше на следващия ден юридическата му фирма да бъде обсадена от репортери. Още малко публични изяви и наистина щеше да му се наложи да си намери съдружник.

Крозер се взираше през огромния панорамен прозорец с изглед към река Чикаго. Навън вечерният здрач се сгъстяваше и водната повърхност проблясваше с отраженията на намиращите се наблизо небостъргачи. Туристическите лодки се полюшваха по леките вълни и опъваха въжетата, с които бяха привързани за стълбовете на кея. Точно от другата страна на тази водна граница на Западен Уакър се намираше хотел „Хаят Риджънси“, където на 14 юни се беше настанил убиецът, неизпълнил задачата си и досега. Бяха изминали сто и петнадесет дни.

— Стан Данкър е много недоволен от мен — Хенд де Март седеше в едно кресло близо до входната врата на апартамента.

— Какво искаш да кажеш?

— Иска ме в Ню Йорк. Казва, че работата ми тук е приключила и че е време вече да си тръгвам. Мисля, че не е случайно. И задава много въпроси.

Крозер продължи да се наслаждава на настъпващата вечер. Главата му леко се поклащаше от една страна на друга, ръцете му бяха кръстосани на гърба.

— Трябва да останеш, докато аз кажа, че работата ти е свършена. Мисията на хер Данкер е успешното представяне на „Циклинт“ на пазара и то е подсигурено. Нека съсредоточи усилията си върху онова, което прави най-добре. Аз имам и друга, при това много важна задача, която трябва да довърша.

Де Март сви рамене.

— Какво да му кажа?

Последва кратка пауза.

— Кажи му, че съм притеснен заради д-р Чан, че ми се струва напрегнат и твърде раздразнителен. Кажи, че искам да го следиш, докато приключи представянето.

Южноафриканецът се усмихна.

— Това е добре. Чан наистина започва да се изнервя. Казва, че никой не му обръща достатъчно внимание, че медиите продължават да се интересуват предимно от Джак Хънт. Човекът иска да му се засвидетелства уважение, а засега явно не се получава.

Крозер изсумтя презрително.

— Той е получил финансово изражение на така желаното от него уважение, възлизащо на половин милион щатски долара по сметка в Берн. Измет като него не би направила разлика между респект и ненавист.

Последва ново мълчание, през което Крозер отиде в другия край на прозореца.

— Къде е семейството на Хънт?

Де Март вдигна поглед.

— Все още са в онази едноетажна съборетина.

— Колко човека ги наблюдават?

— Трима.

Крозер се премести на друг прозорец, който гледаше към една алея край реката, осветена от високи фенери. Група бягащи за здраве се бореха с все по-силните пристъпи на вятъра, духащ откъм езерото Мичиган.

— Използвай ги като резервен вариант. Ако другите не успеят да пипнат Хънт на летището, приберете жена му и детето.

Де Март се намръщи леко.

— Добре. — Тази работа започваше да не му харесва.

Крозер се обърна.

— Те са нашата разменна монета. Ако ирландецът ги иска живи, ще ни даде документите. Без доказателства всякакви обвинения са безпочвени.

Директорът от „Земдън“ завъртя кожения стол с висока облегалка и седна на него, като продължи да се върти от една страна на друга. Огледа ноктите си, оправи вратовръзката си и сложи на носа си очилата с телени рамки.

— Мисля, че трябва да отидеш до Калифорния и да отървеш д-р Хънт от документите още там. Така би било по-безопасно.