Пол Карсън
Корпорацията (24)

24

Хари Чан побърза да влезе в ролята си на шеф на кардиологичното отделение, без да губи време. Докато Хърб Уайнбърг бродеше по коридорите на приземния етаж, дребният кардиолог се нанесе в кабинета на деветия и веднага предупреди Хелън, че ще бъде оставена на работа само до края на текущия календарен месец.

— След това, госпожо Брадли, смятам, че ще бъде по-разумно да си потърсите работа на друго място.

Почти всички следващи заповеди бяха посрещнати с треперещи ръце и утвърдително кимане. Хелън наблюдаваше почти неприличното въодушевление на новия си шеф с искрено отвращение.

Час по-късно в приемната на професора влязоха двама непознати. По-високият се представи.

— Добро утро, казвам се Стан Данкър и съм дошъл да се срещна с доктор Чан. — Беше облечен в тъмносини панталони и сиво сако, със синя риза и жълта папийонка. Пригладени назад с гел коси, широка ослепителна усмивка и властно лице, на което бе изписана решителност.

Хелън прегледа графика за деня, но не намери нищо отбелязано, нито пък си спомняше да е уговаряла подобна среща. И за пореден път, тъй като след уволнението на Джак в работата й отсъстваше всякакъв ред, тя бе принудена да се бори със скоростта на промяната.

— Срещата е уговорена в частен разговор и доктор Чан вече е уведомен. — Господинът с благ изказ и акцент, типичен за Източното крайбрежие, звучеше толкова убедително, че единственото, което Хелън можа да направи, бе да ги покани да седнат и да предложи кафе. Непознатите отказаха и се настаниха на столовете. Хелън продължи да печата и да води рутинни разговори, но с едно око тайно наблюдаваше гостите си. Откакто бяха дошли, вторият не беше казал нито дума. Изглеждаше по-възрастен от партньора си, слаб и леко прегърбен, в костюм с елегантна кройка, снежнобяла риза и синя вратовръзка. В дясната си ръка държеше очила с телени рамки, с които от време на време се почукваше по брадичката. Докато чакаше, очите му шареха из офиса.

В 11:15 Хари Чан влезе забързан, притеснен и задъхан. Беше в зелена болнична униформа, а дебелите стъкла на очилата му бяха леко замъглени.

— Господин Данкър, радвам се да ви видя отново.

Стан Данкър се изправи.

— Хари, как си? — Той стисна ръката на по-дребния мъж. — Това е колегата от Цюрих, за когото ти споменах.

Преди да се произнесе каквото и да било име, Чан въведе двамата във вътрешния офис и плътно затвори вратата. Тридесет секунди по-късно само подаде глава и нареди на Хелън:

— Не ме свързвайте с никого, госпожо Брадли. Когато дойде господин Даунс, нека веднага влезе при нас.

Административният директор се присъедини към групата три минути по-късно.

В светата обител на Джак Хънт разговорът бе започнат от Стан Данкър.

— Стив, Хари, бих желал да ви представя доктор Герт Крозер. — Той направи пауза, докато останалите се здрависваха. — Доктор Крозер е изпълнителен директор в корпорация „Земдън“ и проявява особен интерес към онази част от промоцията на „Циклинт“, която се подготвя в Чикаго. Долетя от Цюрих веднага щом разбра, че отново държим нещата в свои ръце. — После Данкър насочи вниманието си към Хари Чан. — Радвам се, че ставате един от нас, Хари. За всички ни това беше труден период и съм убеден, че бихме искали да бъдем свидетели на успешния му край.

Останалите закимаха в съгласие.

— Господин Даунс, ако вие потвърдите назначението на доктор Чан, мога да ви уверя, че обещанието за сумата от половин милион долара остава в сила.

Стив Даунс кимна. Ръцете му лежаха отпуснати на шкембето му и едно копче върху диафрагмата му заплашваше всеки момент да отхвърчи. Той се размърда на стола си, за да привлече вниманието на Герт Крозер.

— Вие сигурно знаете, че бях натоварен с неприятното задължение да уволня нашия професор. По време на рутинна проверка за злоупотреба с наркотични вещества неговите проби се оказаха положителни.

Лицето на Крозер остана безстрастно.

— Той вече е наел адвокат да оспори правомерността на уволнението, но аз мога да ви уверя, че няма никакви основания за тревога. — Административният директор продължи да настъпва бързо. — Веднага след уволнението на Хънт издигнах кандидатурата на Хари Чан за нов началник на отделението и го назначих за временно изпълняващ длъжността. В най-скоро време управителният съвет ще утвърди това решение, а те със сигурност нямат никакво желание да преминат през тежката процедура, свързана с подбора на друг кандидат. За щастие доктор Чан прие моето предложение и встъпи в длъжност тази сутрин. Назначението поставяше едно условие, което той счете за напълно приемливо и с готовност заяви съгласието си да се съобрази с него.

Когато Даунс вече приключваше краткото си изложение, Крозер отмести поглед от него към кардиолога.

— Този петък Хари ще оглави официалната кампания по пускането на „Циклинт“ на пазара. Условията, договорени със Сам Люинс, ще бъдат удовлетворени изцяло.

Даунс се облегна назад и откопча копчето над диафрагмата си.

— А къде е сега уволненият професор? В Чикаго ли е все още? — попита Герт Крозер.

— Не знам и не ме интересува особено.

Крозер очевидно не беше удовлетворен от отговора.

— Аз обаче се интересувам. Тези обвинения могат ли да се считат за достатъчно състоятелни? Репутацията му наистина ли е съсипана и това означава ли край на кариерата му? Възможно ли е все още да представлява заплаха?

Даунс се размърда неловко на стола си.

— Забравете го, с него е свършено. Той никога повече няма да работи в този град, нито където и да е другаде.

Крозер понечи да каже нещо, но се спря, сякаш му бе хрумнало нещо друго. Стив Даунс скочи на крака, сочейки часовника си.

— Моля да ме извините, но след няколко минути имам съвещание на управителния съвет. — Той се ръкува припряно. — Очаквам да се видим отново в петък.

Веднага щом Даунс излезе, Стан Данкър превключи на скорост.

— Хари, чака ни много работа да уточним дневния ред на кампанията за „Циклинт“. Защо не мръднем някъде навън да обядваме и да те запозная с нещата?

На чаша шампанско в един от най-модерните ресторанти в Чикаго Хари Чан бе информиран подробно за голямото предизвикателство, което предстоеше.

Пускането на „Циклинт“ на пазара щеше да бъде толкова крупно събитие, че можеше да се сравни с изстрелване на ракета от НАСА. Всички отделения на национално равнище бяха запланували собствени чествания, формиращи общественото мнение редактори и кардиолози щяха да бъдат хранени и поени без оглед на средствата. Предвиждаха се специални луксозни влакове и места в първа класа по самолетите за превозване на официалните гости до мястото на главното събитие. Уреждаха се пищни тържества в „Хилтън Хед“ в Каролина, „Ла Джола“ в Калифорния, „Савой“ в Лондон, „Рафълс“ в Сингапур, „Екселсиор“ в Рим, „Риц“ в Париж, „Пенинсюла“ в Хонконг и т.н. За по-непретенциозната аудитория щеше да бъде организирана видео промоция и почерпка с не толкова изискани вина и сирена в най-близкия хотел.

В седалището на корпорацията в Цюрих беше планиран официален бал с оркестър от тридесет музиканти, последван от шоу с фойерверки. Първокласно шампанско цяла нощ. Но главното за вечерта бе планираната връзка с Чикаго. Всеки център, намиращ се в достатъчно близка времева зона, щеше да се свързва директно с Хари Чан за дискусия по старателно изготвен сценарий. Впоследствие тези разисквания щяха да се излъчат за наблюдаващите събитието в различни времеви зони. В момента Чан беше усърдно подготвян за кратката си реч, в която щеше да обяви с непоколебима увереност и бурен ентусиазъм, че „Циклинт“ е „най-важното и вълнуващо откритие в кардиологията през последните десет години“. Изявлението му съдържаше и още възторжени хвалебствия: „Фармацевтични продукти «Земдън» и техните изследователски подразделения заслужават поздравления. Очаквам, че само през първата година това удивително лекарство ще предотврати над половин милион смъртни случаи и близо осемстотин хиляди не толкова фатални сърдечни кризи“. Компютърни системи щяха да показват графики и таблици, илюстриращи всяка дума от изговорения текст. Щяха да бъдат прожектирани диапозитиви, посочващи икономисаните средства при лечение с „Циклинт“ в рамките на една, две и пет години. „Ние в болница «Картър», един от водещите кардиологични центрове в Северна Америка, подкрепяме този продукт с ентусиазъм.“ Хари щеше да каже само това и нищо повече. Диалогът бе разчетен до секунда и не допускаше каквито и да е допълнителни коментари.

През време на обсъждането мисълта на Хари Чан непрестанно се отклоняваше към неговата тайна сметка в швейцарска банка. Половин милион долара за един час работа. А щеше да има и още. Фантазия.

 

 

За Джак Хънт и неговото семейство животът със сигурност бе много далеч от фантазията. В понеделник вечерта те все още се криеха в своята малка хотелска стая в центъра. И се нападаха като бездомни котки.

— Каква, по дяволите, е тази история с отказа ти да наемеш допълнителен медицински персонал?

Бет току-що бе превключила на ранния бюлетин по WLS, който обяви назначението на Хари Чан. Новината бе съпроводена с трийсетсекунден клип, на който кардиологът се качваше в колата си, широко усмихнат към камерите. Изглеждаше уверен и самодоволен. Новинарят приключи с подбрани цитати от материал в пресата, която преглеждаше.

„Болница «Картър» успя да назначи в кардиологичното отделение четири квалифицирани медицински сестри — обстоятелство, което ще спомогне за разрешаването на проблема с изостаналите в сърдечната хирургия случаи. Наскоро уволненият професор д-р Джак Хънт беше блокирал назначаването на тази квота от персонала. Не бяха изтъкнати никакви причини, но административният директор Даунс днес призна, че това е само една от проявите на своенравното поведение на ирландеца.“

Бет беше пребледняла от гняв.

— Какво е ставало в тази болница? Очевидно аз нищо не знам. — Тя се беше изправила пред съпруга си, издала напред брадичка, с ръце на кръста.

Джак седеше в края на леглото. Той хвърли предупредителен поглед в посока към Дани. Момчето ги наблюдаваше от мястото си на пода с широко отворени очи, явно разстроено от разпрата.

— Не използвай сина си за параван! — избухна Бет. — Не си споменавал нищо за това. Кажи ми какво е ставало там. Аз заслужавам обяснение, Хънт. Не мислиш ли, че трябва да знам защо сме тук?

Джак обхвана главата си с две ръце. Краката му потрепваха, докато се опитваше опровергае обвиненията на Бет.

— Не е така както изглежда. Опитваха се да ме подкупят. Аз отказах да оглавя кампанията по пускането на новия им продукт на пазара и те тръгнаха да ми обещават целия свят.

— А ти, естествено, никога не би го приел. — Сарказмът в гласа на Бет прониза Джак. — О, не, господин Висок Морал реши, че е по-добре да доведе семейството си до просешка тояга, вместо да изневери на възвишените си идеали. — Тя закрачи в тясното пространство, нервно стискайки ръце, с изострени от напрежение черти.

Джак знаеше, че тя говори така по-скоро от мъка и изтощение. И заради това, че тримата стояха затворени тук в тази наблъскана хотелска стаичка, където никой не можеше да направи и крачка, без да се блъсне в нещо.

— Бет, нали превъзмогнахме всичко това — изрече умолително той, — не се измъчвай толкова. — Той протегна към нея ръка, но тя гневно го отблъсна.

— Да не се измъчвам, така ли? — попита тя подигравателно. — Малко ти е късно да ставаш толкова внимателен. Все едно ние с Дани не сме били на ръба през последните няколко месеца. Но, о, не, тогава господин Спасителят на света просто нямаше време да слуша.

Джак се сви, сякаш някой го зашлеви през лицето.

— А сега изведнъж много си се загрижил, нали нямаш какво да правиш, след като вече не си на работа. — Но силите не й стигнаха да продължи с нападките. Тя рухна на единствения стол в стаята и се разплака. Само сълзите на Дани, който се разплака от уплаха, сложиха край на горчивата размяна на реплики.

Към полунощ настъпи известно успокоение и изтерзана, Бет потъна в неспокоен сън. Няколко минути по-късно тихото похъркване на Дани беше сигнал, че и той е заспал. За Джак нямаше подобна утеха и той прекара нощта втренчен в цифрите на електронния часовник на нощното шкафче. До зори отброяваше всяка изминала минута.

Когато се събуди в осем, Бет измърмори сънено, че съжалява и после изведнъж се втурна към банята, където повърна. Докато я слушаше как се дави, съзнанието на Джак се гърчеше в угризения.

В десет часа той изпрати Дани да се разходи из фоайето, докато се опитваше да планира по-нататъшните си действия.

— Кога трябва да напуснем апартамента?

Бет погледна в бележника си, като бавно прелистваше страниците му. Беше физически изчерпана от изтощителните симптоми на ранната бременност. Всяка сутрин й прилошаваше, а и през деня не се чувстваше много по-добре. Не беше яла нормално от четиридесет и осем часа, похапваше само сухи бисквити, с които се опитваше да поддържа силите си.

— Уведомих ги, след като платихме депозита за „Джолиет“. Трябва да сме се изнесли до следващия петък, 15 октомври. — Гласът й беше пресипнал от пререканията предишната вечер.

Джак изстена.

— Значи имаме само още десет дни.

„Какво, по дяволите, мога да направя в такъв срок, за да се измъкнем от това бедствено положение? Без работа, без доходи, без всякакви перспективи. С бременна жена и осемгодишен син, които трябва да издържам, и само шест хиляди в банката. За момент се замисли дали не е вариант да купи три билета за самолет до Дъблин. Не, не мога да го понеса. Да се върна с шапка в ръка също като баща ми, и да помоля за помощ? Изключено, по-скоро ще умра! Но може би за Бет и Дани би било по-добре да заминат, да речем просто на почивка?“

Той сложи ръце на раменете на жена си и я задържа, като отбягваше въпросителния й поглед.

— Мисля, че ще е по-добре за няколко седмици да заминеш за Ирландия и да вземеш Дани със себе си. Можем да платим билетите и да отделим малко за допълнителни разходи.

Лицето на Бет замръзна от изненада, страните й останаха без капчица кръв.

— А ти какво ще правиш?

— Ще остана тук и ще си търся правата. Не мога да им позволя да ми съсипят живота и дори да не окажа съпротива.

— Но как ще живееш? Къде ще отседнеш? — Гласът на Бет беше отчаян.

Джак я притисна до гърдите си и почувства как крехкото й тяло потръпва в обятията му.

— Нищо друго не мога да измисля. Нямаме достатъчно пари, не мога да си намеря работа, а скоро ще останем и без покрив над главата си. Имам ли друг избор?

Риданията на Бет разстроиха трескавата мисъл на Джак. Той вече наистина смяташе, че ще може да разсъждава по-трезво и да оцелее по-лесно, ако жена му и синът му не са край него. Изведнъж си даде сметка, че му се щеше вече да са заминали. „Боже мили, как само съм се борил, за да ги задържа при себе си, а сега се опитвам да ги отпратя.“ Беше съсипан от гняв и чувство за вина. Прегърна Бет толкова силно, че щеше да я задуши. После я отдалечи от себе си, без да я пуска, и я накара да го погледне в очите. Красивото й лице сега бе изпито и измъчено. Очите й бяха подпухнали и зачервени от плач, а по страните й имаше черни петна от размазан грим.

— О, Бет, Бет, толкова те обичам! — Едва успяваше да сдържи собствените си сълзи. — Как можах да те въвлека в тази каша?

Джак взе жена си на ръце, отнесе я в спалнята и я положи на леглото. После легна до нея и я прегърна плахо, сякаш тя бе от крехък порцелан.

— Всичко е наред, скъпа, аз съм при теб. Ще се оправиш.

Погледна припряно часовника си. Беше 10:40, а в един часа имаха среща с Хърб Уайнбърг. Може би той щеше да им предложи нещо. „Моля те, Господи, дано се намери някакъв изход!“