Пол Карсън
Корпорацията (37)

37

Чикагското полево летище „Мерил К. Мейгз“ беше разположено малко встрани от езерото Мичиган и почти непосредствено до планетариум „Адлер“ в посока юг. Притежаваше единствената визуална писта 18/36, която беше дълга 1220 метра и широка 45 метра. Цялата повърхност на летището беше асфалтирана, с три пътеки за рулиране до три терминални рампи. На южната имаше четири площадки за хеликоптери и място за сто самолета.

В 18:15 вечерта в петък, 8 октомври, чесната на Пат Магуайър приближаваше пистата откъм северозапад. Куполът на планетариума се падаше отдолу и вляво от полезрението му, но бе отчасти закрит от гъсти облаци. Вдясно светлините на града блещукаха в падащия здрач и лъчите на прожекторите по покривите на небостъргачите проблясваха предупредително към минаващите самолети. Отпред се простираше крайната цел и пистата за кацане. От шестстотин метра височина мократа ивица изглеждаше особено примамлива след продължителното и напрегнато пътуване от Монтерей. Отстраняването на проблема с кислородното налягане на самолета в Денвър бе отнело по-малко от час. След това последва спиране за зареждане в Де Мойн, Айова, където авиация „Елиът“ с добра организация сведе престоя до минимум. В рамките на двайсет минути резервоарите бяха напълнени, сметките платени и двигателите включени отново. Но в източна посока времето все повече се влошаваше и забавяше придвижването.

Между крайбрежната ивица на града и летището имаше изкуствено пристанище, където върху вълните се полюшваха туристически лодки. Откъм езерото духаше силен вятър, който набраздяваше водната повърхност и караше чесната да се люлее и тресе. Магуайър държеше здраво щурвала и поддържаше връзка със своя диспечер от наземния контрол. Силните пристъпи на вятър и градушката бяха разстроили напълно графика на кацанията на чикагското летище.

— Диспечер, тук Ноември 1-2-5, Чарли Джулиет. Моля разрешение за кацане.

Последва пукане, кратка пауза и диспечерът отговори:

— Разбрано, Ноември 1-2-5 Чарли Джулиет. Няма местен трафик, вятърът е западен, със скорост от двайсет до трийсет възела. Пристъпвай към кацане.

Чесната първо се насочи в южна посока, за да прехвърли пистата, след това зави наляво, после отново наляво, докато накрая се изравни с писта 36. Силен дъжд откъм езерото замъгляваше въздушното пространство и чистачките върху предното стъкло се бореха яростно да подсигурят необходимата за пилотската кабина видимост. Напред Джак едва различаваше светлината от силните сигнални лампи, очертаващи асфалтовата лента.

— Диспечер, тук Ноември 1-2-5 Чарли Джулиет, пристъпвам към кацане.

Ново пращене в слушалките.

— Разбрано, Ноември 1-2-5 Чарли Джулиет. Можеш да кацаш. Сила на вятъра в момента четиридесет възела.

Чесната внезапно се затресе и заклати, а после се наклони силно вляво. Джак усети силен тласък встрани и само предпазният колан му попречи да не връхлети върху командното табло. Погледна към Магуайър и видя, че той се е втренчил в дъждовната пелена пред себе си и стиска щурвала толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели.

— Диспечер, тук Ноември 1-2-5 Чарли Джулиет, попаднах в силни напречни ветрове и ще се издигна.

Ревът на моторите внезапно се засили и чесната отново пое нагоре. Джак загуби от поглед потъналите в светлини небостъргачи в центъра на града, които се падаха вляво от него, а скоро след това самолетът отново закръжи над езерото. Сега вече се различаваха само светлините на някой случаен туристически кораб.

— Ноември 1-2-5 Чарли Джулиет, можеш да направиш десен завой и отново да пристъпиш към кацане.

— Разбрано, Чарли Джулиет пристъпва към кацане.

През гъстите облаци Джак се опита да различи долу някакви отправни точки. „Сиърс Тауър“ в далечината и по-близо до брега — двете еднакви островърхи кули на обсерватория „Ханкок“. Високите жилищни кооперации близо до плажа на Оук стрийт. Нейви Пиър, който се врязваше навътре в езерото. Чесната зави за пореден път, върхът на крилото бавно се измести на четиридесет и пет градуса от централната ос и отпред отново се появиха светлините на писта 36.

— Диспечер, тук Ноември 1-2-5 Чарли Джулиет, кацам. В слушалките се разнесе пращене и после насечен отговор:

— Разбрано, Ноември 1-2-5 Чарли Джулиет, кацането разрешено. Вятър западен, максимална скорост до 20 възела.

Небостъргачите изникнаха отново от сивата мъгла, както и малките лодки, които подскачаха върху водната повърхност между брега и пистата. Чесната се наклони леко, връхлетяна от вятъра, но този път нямаше внезапни пристъпи. Стиснал щурвала и регулирайки мощността на двигателите, Магуайър успя да овладее машината и да коригира отклонението. Носът на чесната беше леко вирнат във въздуха, но тя бързо се снишаваше в посока към светлините. Чистачките се движеха бясно, за да отстраняват биещия в предното стъкло дъжд. Изведнъж пред тях изникна бялата маркировка на пистата. Джак се вкопчи в страничните ръбове на кожената си седалка в очакване самолетът да се тресе още, но ревът на двигателите стихна и малката машина само леко подскочи върху асфалтовата повърхност и после още веднъж. Магуайър натисна плавно спирачките.

— Диспечер, тук Ноември 1-2-5 Чарли Джулиет. Кацнахме.

18:48

— Искам да говоря с д-р Герт Крозер.

Мокър, раздърпан и мърляв, Джак Хънт се намираше в един триъгълник от телефонни автомати вътре в сградата на терминала на полево летище „Мейгз“. Наблизо вратите се блъскаха от вятъра, а трополящият по покрива град затрудняваше разговора. В косите и по дрехите му имаше капки дъжд, но с дебелите обувки поне краката му бяха топли и сухи. До него, събрани в мокра редица, се намираха десетте скъпоценни кашона със запечатания в тях товар. От наземния персонал срещу петдесет долара бяха организирали разтоварването и пренасянето в проливния дъжд, което бе намалило трагично и без това оскъдните резерви на доктора, които вече клоняха към нула.

— Съжалявам, сър, д-р Крозер в момента не отговаря на телефонни обаждания. — Поредната дребна риба от женски пол в персонала на „Земдън“, която даваше информация при запитвания отвън.

— С мен ще говори. — Джак беше прям и предизвикате лен.

— Не мисля така, сър. Имаме строги нареждания да не го безпокоим. Той е много ангажиран с подготовката на официалното представяне на новия продукт на пазара, което ще се състои тази вечер. — Гласът беше направо като от школа по дикция.

— Кажете му, че д-р Джак Хънт иска да говори с него незабавно.

— Наистина не мога, имам изрич…

Джак изкрещя:

— Просто го направете, за бога!

Той се озърна и забеляза неодобрителните погледи на другите пътници и персонала на терминала — четирима души в униформи на летището, които местеха някакво скеле и група пътници в дъждобрани и шлифери, които се бяха разположили вяло върху ред седалки. Чанти и чадъри лежаха там, където бяха оставени от притежателите си.

— Ще опитам, д-р Хънт, но не ви обещавам нищо.

Той беше оставен да чака и прекара три минути, слушайки вътрешните реклами за хотел „Чикаго Шератън и Тауърс“.

— Здравейте, с какво мога да ви услужа?

Мъжки глас, натоварен с подтекст. Нещо като: „Не ме мотай, приятел, аз съм зает човек“. Джак се ядоса още повече. Посредникът само засили гнева му и той вече беше готов да убива. Преди този разговор се беше свързал с Хелън Брадли в Чикаго Лон. По нейна преценка Бет и Дани не се бяха прибирали в къщата почти цял следобед. А Джак знаеше колко внимателна е Бет и колко рядко бе вършила необмислени неща в живота си особено когато е с момчето си. Беше убеден, макар и чисто интуитивно, че са отвлечени. И знаеше от кого.

— Искам да говоря с д-р Герт Крозер.

— А вие сте?

— Д-р Джак Хънт.

Последва шумолене на страници. Мъжът с подтекста вероятно си преглеждаше документите. Горе на покрива на постройката се разнесе тих вой, когато студеният въздух засвири между гредите. Някъде се блъсна врата.

— Вие не сте в списъка на нашите гости, д-р Хънт. И се опасявам, че д-р Крозер не отговаря на обаждания. Бихте ли желали да оставите съобщение?

Джак с усилие се сдържа да не избухне. Макар че хората около него, които можеха да го чуят, изглеждаха вглъбени в изследване на подовата настилка или в четене на книги и вестници, той чувстваше, че те внимателно следят разговора. Един лекар, който се е разкрещял на публично място, със сигурност представляваше някакво разнообразие в скуката на чакането.

— Искам да ме свържете с д-р Крозер — думите бяха изречени жлъчно, — и то незабавно. Уверявам ви, че той също иска да говори с мен. Само трябва да го уведомите.

Мъжът с подтекста му каза да изчака. Още няколко вътрешни обяви.

— Искате да разговаряте с д-р Крозер, както разбрах. — Нов гърлен нюйоркски акцент, в ярък контраст с предишния представител. — Може би аз ще успея да отговоря на въпроса ви?

— Желая да говоря само с д-р Крозер и с никой друг.

— Извинявам се, но не ми дадоха името ви, просто ме уведомиха, че се обажда един лекар.

— Казвам се д-р Джак Хънт. — Думите бяха изречени през стиснати зъби.

Половинминутно мълчание и после:

— Джак Хънт?

— Да.

— Изчакайте така.

Отново хотелски обяви.

— Д-р Хънт, как сте? Казвам се Герт Крозер. — Акцентът беше определено средноевропейски, с тон, в който звучеше зле прикрито тържество. — Очаквах да ми се обадите.

— Къде са жена ми и синът ми?

Стоящите наоколо пътници изоставиха привидната си неангажираност и се заслушаха с нескрит интерес, като си разменяха учудени погледи.

— Живи и здрави са и се радват на грижите ни. Чувствах, че трябва да бъдат взети под… как се казва? Под опека, да, това беше терминът. След всички опасности, на които бяха изложени, реших, че е по-разумно да бъдат при мен.

— Чуй ме, Крозер, ако им навредите по какъвто и да било начин, ще ти прережа гърлото. — Джак крещеше, а слушателите се бяха скупчили наоколо и открито обсъждаха разговора. С всяка изминала минута ставаше все по-интересно.

— Изливате си гнева в погрешна посока. Запазете заплахите си за друго време и за други хора. — Акцентът на Крозер беше станал още по-отчетлив, а тонът — ликуващ. — Разполагате с документи, които принадлежат на нашата фирма, и аз искам да ми ги върнете.

— Ще те убия, Крозер, чуваш ли ме? Ще те убия, без да ми мигне окото!

— Чувам, но не съм особено впечатлен. Донесете ми документите и можете да си приберете жената и сина.

— Още сега ще се обадя в полицията. След пет минути ще бъдеш обграден отвсякъде.

— Няма да е много разумно, д-р Хънт. Намесите ли външни хора, семейството ви ще стане жертва на ужасна злополука. А това би било трагедия, нали?

Джак тръшна слушалката, като ругаеше високо. Заби юмрук в телефонния апарат, а после срита гневно купа кашони.

Обърна се и видя десет чифта очи, които го гледаха втренчено.