Пол Карсън
Корпорацията (36)

36

Летяха със скорост от сто и петдесет възела и с попътен вятър, в резултат на който на практика се движеха със сто и седемдесет възела наземна скорост. Магуайър държеше чесната на минимална безопасна височина от шестстотин метра. Това му позволяваше да лети достатъчно ниско и в значителна степен затрудняваше всякакви враждебни опити за проследяване на самолета. Което означаваше, че неговите умения на пилот придобиваха първостепенна важност, тъй като вече не можеше да използва компютъра, който да го направлява. Що се отнася до навигацията, курсът им се проверяваше от една глобална позиционираща система.

Джак се опитваше да убива времето, като следеше съпроводените с пукане и пращене разговори между екипажите на други самолети, но пилотската кабина му се струваше прекалено тясна и пораждаща клаустрофобия, тъй като позволяваше само най-пестеливи движения. В един момент се промъкна с усилие между двете предни седалки, за да провери отново своя скъпоценен товар, но тялото на самолета не предоставяше достатъчно място дори да се протегне. Трябваше да пропълзи свит на две до задната част, където притегна предпазната мрежа и след това се добра обратно до мястото си отпред. Разхлади се на освежителната струя на климатика — истинско облекчение след непоносимия задух на Лас Вегас.

Когато наближиха Скалистите планини, навлязоха в зона на гъста облачност и Магуайър се издигна, за си осигури по-добра видимост. През процепите на бялата пелена под тях двамата виждаха покрити със сняг върхове и ледени долини. Това бе единственото развлечение за изтерзаното съзнание на Джак.

Кацнаха в Денвър с гориво в резервоарите, което можеше да им стигне за по-малко от трийсет минути. Летището кипеше от живот, самолети Боинг 474, Еърбъс 300 и 320 и DC-10 запълваха до краен предел депото за пътнически превоз. „Юнайтид“, „Върджин“, „Американ“, „Континентал“ и „Нортуест“ — повечето големи играчи в авиацията имаха машини, които кацаха и излитаха почти всяка секунда. Претъпкани с пътници автобуси бързаха от терминала към самолетите, докато по страничните ръкави действаха службите по поддръжката, движеха се цистерни с гориво и коли на охраната.

Магуайър приземи чесната между два лиърджета и един Хокър Сидъли. Малко по-късно двамата бяха посрещнати от колата на наземните служби. Духаше леден вятър, от който дъхът на Джак буквално секна, докато тичаше по асфалтовата настилка на летището. Небето на Колорадо бе задънено от облаци, а пистите и свързващите шосета бяха мокри от наскоро спрелия проливен дъжд. Времето за тениска бе останало далече назад, тъй като силните северни ветрове бяха свалили температурите под 10 градуса и скоро Джак бе отново с пуловер, плътни дънки, дебели чорапи и високи обувки.

— Има проблем с кислородното налягане.

Магуайър бе извършил проверката на уредите след поредния преход. Той също беше принуден да се преоблече в по-дебели дрехи, използвайки резервен комплект, сложен под седалката му в пилотската кабина — термофланелка под дебело вълнено поло и втори чифт панталони.

— Мога да осигуря инженер, който да го погледне, но вероятно ще ни се наложи да се задържим тук час, час и нещо, докато отстраним проблема. — Обичайната му широка усмивка изчезна, тъмните му очи сега бяха изпълнени с тревога. Неговият партньор бе видимо притеснен. — Защо не отидете да изпиете едно кафе, а аз ще се опитам да оправя нещата максимално бързо?

Джак прие предложението и се отправи незабавно към най-близката телефонна кабина. Отново никакъв отговор от Чикаго Лон, макар че този път опита десетина пъти. Къде сте? Секретарката на Хърб Уайнбърг все още не беше открила своя шеф, но бе оставила за него съобщения из целия град. После и тя му сервира нов проблем. Адвокатът, действащ от името на собствениците, продаващи къщата в Уилмет, се обаждал през час. Смятал ли Джак да финализира сделката и да влезе във владение на собствеността? Клиентите му искали бърз отговор. Както всички останали в града, и те били запознати с личната трагедия на доктора, но тъй като държали на спешно разрешаване на въпроса, това не било техен проблем. Купувал ли, или се отказвал?

— Купуваме! — отсече гневно Джак. — Парите ще бъдат преведени в понеделник.

Той блъфираше, но чувстваше, че трябва да отговори нещо положително и категорично.

— Кажете му, че щом приключим, искам ключовете веднага.

Джак тръшна слушалката и бързо набра номера на Рита Калард. Никакъв отговор. Това поне беше някакво успокоение. Точно се канеше да си тръгва, когато внезапно му хрумна една идея. Четири минути по-късно и след въпрос към централата, показалецът му отново натискаше бутоните с цифрите.

— Хотел „Чикаго Шератън и Тауърс“, на телефона е Мелани. — Това бе гласец с вкус на захарин. — С какво мога да ви услужа?

Джак пое дълбоко въздух.

— Здравейте, мога ли да говоря с някой от висшестоящите представители на „Земдън“?

— Един момент, ако обичате.

Свързаха го с някакво момиче на име Лора.

— Здравейте, казвам се… — той се озърна и забеляза една реклама на хотел, — Стакис, д-р Джордж Стакис. Надявах се да пристигна за официалното откриване довечера, но може и да закъснея. Медицински кореспондент съм на „Американ Хелт“ и възнамерявам да направя представяне на вашия продукт в следващия ни брой.

„Американ Хелт“ беше национално списание, което предлагаше на читателите си информация за най-новите достижения в областта на медицината. Беше популярно издание, излизащо в огромен тираж и по тази причина се радваше на подчертаното внимание на най-различни фармацевтични и хранителни компании, които бяха наясно, че една-единствена страница с данни, разпространена в такъв мащаб, със сигурност щеше да издигне престижа на всеки продукт или фирма. Обаждане от страна на техен човек в повечето случаи трябваше да се счита от първостепенна важност.

— Дали аз не мога да ви помогна? — предложи Лора. Говореше с лек южняшки акцент. — Почти целият ни персонал е зает в момента. Но аз мога да ви пратя по факса всичко, което ви е необходимо като документация.

Джак бързо прецени, че момичето стои твърде ниско в йерархията на компанията.

— Не, в този план имам всичко, което ми трябва — излъга той, като обгърна с длан долната част на слушалката, тъй като в момента по високоговорителя съобщаваха за излитането на поредния самолет. — Какво ще кажете за по-подробна информация относно ръководството на компанията? Директори, членове на управителния съвет…

Озърна се. Терминалът гъмжеше от пътници, които се редяха на опашка за проверка на документите, мъкнеха тежки куфари или просто седяха, отегчени до смърт, по пластмасовите седалки. Поставени наоколо кошчета за боклук преливаха от опаковки на закуски и напитки. Хората гледаха мониторите за подробности около полетите или събрани на групи роптаеха и се оплакваха от това и онова. Съобщенията за закъсняващи или отложени полети допринасяха за общата врява. Освен няколкото дечица, които се гонеха по виещите се пътеки, никой не изглеждаше особено щастлив.

— Бих могла да се опитам да открия нашия директор за Северна Америка — предложи Лора. В гласа й звучеше явно старание да бъде полезна.

— А, не, обзалагам се, че те всички са ангажирани по организацията на програмата.

— Така е. Да не говорим, че шефът от Цюрих ни диша във врата.

— Да, разбирам ви напълно, но кой по-точно е той? — Джак нарочно формулира така въпроса си, все едно познаваше всички в седалището в Швейцария по малко име.

— Д-р Герт Крозер — отвърна Лора. — Той броди по ко…

Линията прекъсна. Джак беше затворил. Крозер. От самото име кръвта му се смрази. Повечето документи, които беше прегледал предната вечер, бяха кореспонденция с един и същи човек — Хелмут Крозер. Беше изключено да е просто съвпадение на фамилиите. Той беше прочел всяко от тях, обикновено писано на ръка върху скъпа хартия и адрес в горната част на листа, отпечатан с позлатени букви. Герт Крозер, Хелмут Крозер. Двама души, вероятно от различни поколения, работещи за една и съща швейцарска фармацевтична компания. Няма грешка, трябва да са роднини, най-вероятно баща и син. И като имаше предвид какво беше научил за Хелмут Крозер, Джак бе обзет от лошо предчувствие.

Той се взря през прозорците на терминала, които гледаха към пистите. Навън се разразяваше нова буря. Служителите, работещи навън, бързо наизвадиха чадъри и дъждобрани. Движеха се внимателно, избягвайки пръските от преминаващите камиони. „Хайде, Пат, време е да тръгваме.“

В Чикаго Герт Крозер наблюдаваше ручейчетата дъжд, които се плъзгаха по панорамния прозорец на неговия луксозен апартамент на последния етаж. Преди известно време той си беше наметнал едно палто, беше отворил стъклената врата, която водеше към малкия балкон и беше излязъл навън на студа. Проливният дъжд, примесен с град, който се беше вихрил цял ден над града, временно беше спрял и той прекара близо час, наблюдавайки с наслада движението по реката, в по-голямата си част от закрити туристически лодки, които предлагаха изглед към крайбрежната архитектура. Спусна се по една тясна метална стълба до равнището на улицата и огледа от разстояние залата, в която щеше да се състои официалното представяне. Накрая удовлетворен се върна по същия нестабилен и обиколен път, въодушевен от задъханата трескавост на своята посветена на корпорацията активност.

После седна на своя кожен стол с висока облегалка зад махагоновото бюро с форма на подкова и потъна в размисъл. Подпрял брадичка на изпънатите си пръсти, той се въртеше леко от една страна на друга. За пореден път премисли току-що получената информация. „Пипнахме жената на д-р Хънт и детето му, но не и самия д-р Хънт. Пак ми избяга, което е много неприятно.“ Той прочете внимателно текста на последния телефонен разговор между Джак и Бет.

Разбрах всичко, Бет… всичко е тук… тези документи са истински динамит… излязат ли на бял свят, медицинската общност ще бъде скандализирана… Вече знам какво е ставало през всичките тези месеци… Карлота Дрънкър не е загинала при пътна злополука, тя е жертва на убийство… и аз знам кой го е извършил.

Така ли, д-р Хънт? Колко жалко. За вас.

Същия следобед, в 17:30 местно време, Хенд де Март вече се бе върнал в Чикаго. И беше бесен. Джак Хънт го беше надхитрил, беше го направил на глупак пред собствения му, събран толкова старателно екип и после за малко не го беше пречукал с колесника на оная проклета Чесна 340.

В Монтерей южноафриканецът се бе наслаждавал на мисълта, че най-накрая ще очисти доктора, даже си бе представял как точно ще го направи и си съчиняваше думите, които щеше да каже накрая: „Време е да свършваме. Ти беше добър противник. Даже ме постресна един-два пъти. Но сега вече няма измъкване“. После щеше да подкара форда към някое яко дърво с Джак овързан здраво на предната седалка до шофьора. На двайсетина метра преди сблъсъка щеше да сложи един по-голям камък върху педала на газта и щеше да скочи. Тряс! Челен удар при максимална скорост. После щеше да махне камъка и да премести безжизненото тяло зад волана. Кокаинът щеше да бъде оставен под таблото, а резервоарът подпален. И спринт колкото се може по-далече от колата.

Само че планът се беше провалил. Хънт си беше здрав и читав някъде в небето с мрачните тайни на „Земдън“ и представляваше още по-голяма заплаха отпреди. Но в момента Де Март държеше в ръцете си жена му и момчето му. Да видим сега кое е по-важно за ирландеца — живота на семейството му или тъпите му изпълнения? За южноафриканеца това не беше от значение. Той вече пътуваше към евтиния мотел в Саутсайд, където държаха Бет и Дани. Възнамеряваше да доведе докрай онова, което бе останало да се свърши.