Пол Карсън
Корпорацията (30)

30

Четвъртък, 7 октомври

17:20, Чикаго

— Калифорния? Каза ми, че имаш хора навсякъде. Как тогава, по дяволите, се е добрал до Калифорния?

Луксозният апартамент на последния етаж на хотел „Чикаго Шератън и Тауърс“ кънтеше и Хенд де Март бе загубил обичайния си самоуверен вид. Стоеше с гръб към един прозорец с изглед към реката, чието външно стъкло бе замъглено от ръмящия навън дъжд. Герт Крозер крачеше из стаята напред-назад, напред-назад. Върху дебелия ръждивокафяв килим вече започваше да се образува пътека.

— Когато излязъл тази сутрин от къщата в Чикаго Лон, моите хора го поели и го следили през целия път до магистралата — заобяснява Де Март. — Само че там им се изплъзнал.

Той потупа един от страничните си джобове.

— Взехме това в 15:20 и веднага изпратих хора да претърсят паркингите на „О’Хеър“.

Крозер отиде до кожения стол с висока облегалка зад махагоновото бюро, опря длани отгоре му и отправи поглед към Де Март. Мускулите на лицето му потръпваха. Очилата му с телени рамки стояха здраво на носа му.

— Пусни записа!

Де Март извади касетата, внимателно я сложи в устройството на бюрото и го свърза към един малък високо говорител. Беше пластмасов, не по-голям от цигарена кутия, с лице от фина мрежеста материя.

— Сложили сме четири устройства — три на стрехите отзад и една от външната страна на спалнята им. От него се чуваше най-добре. — Той натисна едно копче, след което регулира силата на звука.

Кога се връща тати?

— Това е детето му.

Каза, че ще си дойде утре в ранния следобед.

Де Март се намеси отново.

— Това е жена му.

— Знам кои са — нервно го прекъсна Крозер. — Престани да се обаждаш. — Обърна глава, така че едното му ухо да е по-близо до високоговорителя и се заслуша.

Той обеща, че ще ни донесе нещо хубаво от морето. Само че ми каза да не ти позволявам да стоиш до късно и да го чакаш да те сложи в леглото.

Ама, мамо!

Никакво „ама мамо“. Лягаш си както обикновено.

Не мога да спя на тоя скапан трошляк.

Дани!… Хелън може да те чуе. Те са толкова добри към нас, че ни приютяват, докато татко ти оправи тази каша. Какво да направя, като имат само това допълнително легло. Ще трябва да се примириш с него, докато намерим нещо по-добро.

После явно участниците промениха местата си, защото се разнесе пукане и бучене. Разговорът стана твърде неясен и вече не се разбираше нищо.

А къде отиде тати?

В Монтерей, Дани, това е в Калифорния и престани да удряш топката с ръка.

Този път гласът на Бет беше съвсем ясен. Не можеше да има никакво съмнение в произнесените отчетливо думи. Де Март щракна копчето за изключване.

— Ето това е първото споменаване. — Той отново включи записа.

И защо трябваше да отива там?

Ще се срещне с някого, който ще му помогне да се върне на работа.

Кой?

Крозер за малко да политне напред, така се беше надвесил, за да може да чува по-добре.

И какво е толкова важно, че ни напусна?

Не знам, Дани. Не ми е казал.

Защо? Той ти казва всичко друго, нали?

Повечето неща.

Тогава защо това не?

Нова дълга пауза.

Дани, татко се тревожи, че онези хора, които са излъгали за пробите му от болницата, ще се опитат да му попречат да донесе тези документи тук.

Шум, пращене. Крозер се пресегна към записващото устройство, но предупредителен поглед от страна на Де Март го спря.

Искаш да кажеш, че могат да го наранят?

Движение и шумолене.

Дани, трябва да възприемеш това сериозно. Наистина сериозно. Онова, което татко ти е открил, е важно. Много, много важно.

Продължителна пауза. Много пращене и шумолене. Звуци от отваряне и затваряне на врата. Бръмчене. Движение. После ридания.

Той кога ще си дойде?

Ела тук, дай да те гушна.

Шумолене.

Не исках да те плаша. Това не е игра, Дани. Трябва да останем тук, докато татко се оправи. После всичко ще бъде наред и ние ще можем отново да заживеем нормално.

По-силен плач и хълцане.

Кога ще си дойде? Ти каза, че ще се върне утре. Кога утре?

Мисля, че ще влезе през тази врата около шест часа утре вечер.

Ще застана на прозореца и ще го чакам.

Лентата престана да се върти. Двамата мъже се втренчиха в малката кутийка, сякаш тя си имаше свой живот и всеки миг щеше да зазвучи отново. Накрая Крозер заговори.

— Кой друг знае за това?

— Само присъстващите в тази стая. Хората, които записват, веднага ми предават всичко.

Последва ново напрегнато мълчание. Както седеше, Крозер обърна въртящия се стол към прозореца и сега над високата облегалка се виждаха само оредяващите му сиви коси.

Де Март сведе глава, все едно изследваше качеството на килима.

— Опасявах се, че рано или късно този ден ще настъпи — промълви Крозер. Последва мълчание. Когато заговори отново, в тона му се чувстваше известно примирение. Столът леко помръдна, главата му беше наведена. — Питах се само кога и за кого.

Крозер заби невиждащ поглед в стената. Последва отчаяно махване с ръка. Директорът от Цюрих бе в свой собствен свят.

— Надявах се, че може да ни отмине, че е възможно всичко това да се загуби, да потъне в някой тъмен склад и никой повече да не отвори вратата.

Столът бавно се завъртя на сто и осемдесет градуса.

— Все още можем да го спрем. — В гласа на Де Март звучеше оптимизъм.

Представянето на „Циклинт“ на пазара бе само след двадесет и четири часа. Целият заговор, всичките им интриги и опасни ходове, предназначени да обезпечат сигурността на това прекрасно събитие, щяха да се окажат напразни, ако Джак Хънт успееше.

— Имаме цяла армия в Чикаго — повиши глас Де Март. — Още щом се появи, прибираме документацията и го унищожаваме като мръсна хлебарка.

Крозер не отговори веднага. Седеше с наведена глава, подпряна на стиснатите му юмруци, и се поклащаше на стола си.

— Изпрати всичките си хора на летището. — Директорът се беше съвзел и отново се владееше. Вдигнал глава, той продължи да нарежда с твърд, заповеднически тон: — Намерете колата. Когато пристигне, хванете го и ми го доведете тук, заедно с документацията. — И посочи с пръст пода. — Но внимавайте да остане жив.

Извъртя стола, стана и се взря навън през прозореца.

— Трябва да говоря с него, преди да го убия.