Пол Карсън
Корпорацията (2)

2

Телефонът звънна. Високият мъж започна да брои. Едно, две, три, четири, пет, шест. Край. Впери поглед в часовника си и изчака двайсет секунди. Телефонът иззвъня отново. Той преброи нови шест иззвънявания. Последва тишина. Отново поглед към часовника. Двайсет секунди. Иззвъняване.

— Е?

В Ню Йорк беше пет часа след обяд на 14 юни, един час по-напред от Чикаго. Навън бе неприятно горещо, температурата бе около 35 градуса. След краткия проливен дъжд от улиците се издигаше пара и пешеходците отскачаха и криволичеха по тротоарите, за да избегнат пръските от преминаващите през локвите коли. В хладното великолепие на скъп хотел в центъра на града високият мъж се бе натикал с мъка в третата от цял ред телефонни кабини. Като човек с достъп до всички познати на света средства за комуникация, той рядко използваше обществен телефон. За това обаждане, обаче, се нуждаеше от чиста линия, която не можеше да бъде проследена.

— За какво говориш, мамка му? — За щастие вратата на кабината беше затворена плътно, така че гласът му, все по-висок и по-напрегнат, не можеше да бъде чут. — Не мога да повярвам! Какво искаш да кажеш с това, че Хънт не е мъртъв?

Новините от неговия агент кореец не бяха добри. Толкова се разстрои, че усети пристъп на мигрена и бръкна в джоба си за спрея „Имигран“. Но както и да се опитваше да разкраси събитията от деня, вероятно най-точното определение на случилото се бе „катастрофа“.

Той измъкна една носна кърпа и попи челото си.

— Започни отначало — нареди той и притисна гръб във вратата, разхлаби вратовръзката си и се заслуша напрегнато. — Не мога да повярвам на ушите си!

Още бръщолевене по линията.

— Ама че шибана работа — измърмори той, когато смисълът на чутото стигна до съзнанието му. — Спри, млъкни за малко — каза той накрая умоляващо. — Чакай да уточня. Значи онази кучка не само не е успяла да пречука Хънт, а е видяла сметката на съвсем друг човек?

Получи потвърждение на тълкуването си.

— И кого е застреляла?

Последва кратко колебание, след което името бе произнесено.

Високият мъж в кабината се сгърчи, сви се в кръста и удари чело в стената на кабината. Изруга наум.

— Сам Люинс? Професорът? Невероятно! Тя е убила онзи същия Сам Люинс?

Високият мъж бе толкова слисан, че мълча близо минута. После се изправи, махна капачето на спрея и вдъхна лекарството, като си пое дълбоко въздух, след което натъпка кърпата в джоба на панталона си. После заговори — вече с твърд и решителен глас.

— Добре, смяна на плана. — Той се изкашля леко, хвърли поглед навън, за да се убеди, че никой не чака за телефона, и после продължи: — Нещата, които щяхме да припишем на Хънт, трябва да се прехвърлят на Люинс. Ясно?

Кореецът отговори утвърдително.

— Всички да се изтеглят от „Картър“ и да се преустанови наблюдението. — Той млъкна за момент, като мислеше трескаво. — Ханзек и шофьорът да бъдат очистени. Ако искаш да останеш читав и пак да имаш работа, оправи сам тази шибана бъркотия! Ясно?

Другият потвърди и го уведоми, че убиецът и шофьорът са се върнали в хотела.

— Погрижи се това да стане извън града. Не искам някой да направи връзка между инцидента в „Картър“ и телата им, намерени в някой контейнер за боклук… Абсолютно… Операцията се замразява, докато реша как да действаме по-нататък. Ясно?

Кореецът потвърди, че без всякакво съмнение заповедите са разбрани и ще бъдат изпълнени съвсем точно.

— Няма да разговаряш с никого, преди да ти се обадя отново.

Той окачи слушалката и оправи дрехите си. Преди да излезе от кабинката, вдъхна отново от лекарството си против мигрена и после с бърза крачка се отправи към изхода на хотела. Главата му пулсираше.

На пет километра от хотела в своя офис на последния етаж на една висока сграда между „Уайтхол“ и Батъри Парк, Стан Данкър седеше на голямо бюро от черешово дърво с форма на полумесец. Беше се втренчил във факса, който току-що бе изпълзял от машината под удивения му поглед:

„Професор Сам Люинс — застрелян в кабинета си преди около час. В болницата цари суматоха. Не разполагам с повече подробности. Ще бъдеш уведомен веднага, щом науча нещо повече“.

Данкър бе като ударен с чук по главата, почти неспособен да схване важността на новината. Професор Сам Люинс убит? И то в собствения си кабинет в болница „Картър“? Боже господи, накъде отиваше този свят?

Данкър бе петдесет и три годишният директор на североамериканския клон на фармацевтични продукти „Земдън“ — швейцарска компания гигант, девета по големина в света и втора по приходи в Европа. Тя притежаваше пазар на капитализация, възлизаща приблизително на 90 милиарда долара, и сключваше договори за продажба на фармацевтичните продукти за около 14.5 милиарда долара годишно. Той заемаше скъпите и претенциозни офиси на компанията в Манхатън с внушителна гледка към река Хъдсън и остров Елис. Разполагаше с три хубави секретарки и една ослепително красива служителка, завеждаща сектор „Връзки с обществеността“. Тя се казваше Мария и бе наета на работа колкото заради великолепната си външност, толкова и заради организаторските си качества.

Данкър беше едър мъж, висок метър и деветдесет и три и малко над деветдесет килограма, без видими тлъстини под безупречните му костюми от „Брук Брадърс“. Все още гъсти посребрени коси, лице като от гранит, дълбоки сини очи и великолепни зъби. Със силно ръкостискане, категоричен и самоуверен. Но не и в този момент.

Той се обади по интеркома.

— Мария, свържи ме с Цюрих, незабавно!

„Земдън“ планираха масирано пускане на свой продукт на международния пазар в началото на октомври. В момента заводите на компанията произвеждаха „Циклинт“ — едно истинско чудо на фармацевтиката за стимулиране на сърдечната дейност, което, по техни твърдения, трябваше да намали броя на инфарктите с двайсет и осем процента. Този медикамент съвсем буквално трябваше да стане животоспасяващо средство за страдащите от сърце. И кардиологичното отделение на болница „Картър“ в Чикаго бе набелязано като най-важен обект за промоцията на лекарството. Ползваше се с безупречна репутация и макар че в последните години славата му бе позалязла, отделението продължаваше да се смята за един от най-престижните кардиологични центрове в света. Всяко становище на началника му се приемаше с огромно доверие и неговите препоръки по отношение на даден продукт — преки или косвени — гарантираха огромно повишаване на продажбите. Швейцарският фармацевтичен гигант бе успял да осъществи забележителен таен план, спечелвайки за своята кауза професор Сам Люинс. Той бе обещал безусловна подкрепа на „Циклинт“, а корпорацията на свой ред се бе съгласила да поиздуе банковата му сметка. Това съвместно мероприятие бе набелязано да започне от Чикаго и да се разгърне из целия свят. Но успехът на кампанията бе неразривно свързан с категоричната подкрепа на Люинс. А ето че сега той е мъртъв.

Интеркомът изпращя.

— Свързвам ви.

Данкър пое дълбоко въздух и овладя нервите си.