Пол Карсън
Корпорацията (12)

12

На 19 юли Хенд де Март вече бе взел решение да ускори хода на събитията в Чикаго. Той се свърза със своя информатор в болница „Картър“ — негов човек на име Кейлъб Роси. Роси беше жилав и сприхав на вид младеж, който работеше в катедрата по биохимия. Де Март го беше срещнал две седмици по-рано в малък бар в Уестсайд. Вътре имаше телевизор, по който гърмеше последният бейзболен мач, и билярдна маса в дъното. Роси говореше гъгниво и жадно палеше цигара след цигара.

— Мога да ти кажа всичко, което те интересува за това място — похвали се той. — Зная кой кого чука, кой се боцка в тоалетните и после фалшифицира резултатите от изследванията на урината си. Знам кой свива от магазините и после продава краденото на улицата. — Роси си поръча нова бира и отпи жадно. — Ти само си плати и аз ще ти снеса всичко, което ти трябва.

Де Март веднага му даде три банкноти от по сто долара, а после и списък на изискванията си. Роси се ококори.

— Да искаш дрога? Може би малко кокаин? Само кажи, човече, и го имаш!

Южноафриканецът се приведе напред и приближи лице до неговото.

— Просто свърши каквото ти казах. Без въпроси, всичко, което сме си говорили, си остава между нас, ясно?

Роси кимна напрегнато. До хилавата му фигура другият изглеждаше като мечка стръвница.

— И не се опитвай да ми пробутваш боклук. Тук съм да върша работа, после искам да се разкарам колкото се може по-скоро.

Роси вдигна ръце.

— Ясно, човече. Ти си шефът.

Де Март тропна една фалшива визитка на масата.

— Ако ти трябвам спешно, търси ме на този номер. Това е телефонен секретар. Не могат да ме търсят. Аз им се обаждам за съобщения. Питай за господин Хенд. Никога не използвай друго име. — Той излезе отново на слънце през една странична врата и остави Роси да седи вътре с тревожно изражение, вперил поглед в широкия му гръб.

С наближаването на времето, когато „Циклинт“ трябваше да бъде пуснат на пазара, южноафриканецът вече планираше връщането си в родината. Дори се беше ровил в интернет за имоти по крайбрежието на полуостров Кейп и си беше харесал една вила на няколко нива, навътре от пристанището на залив Хаут. Всеки ден си мечтаеше за плажа и морето и как ще си хвърля въдица от пристана.

Кук Каунти го отегчаваше, а безкрайните равнини на Средния Запад му се струваха скучни и безинтересни. Избягваше магистралите и предпочиташе вътрешните шосета, където предприемачите още не бяха нахлули. Скапани гаражи, ресторантчета, всичко беше толкова тъпо, че чак му се повдигаше.

 

 

— Трябва ми някой млад боклук.

Де Март беше седнал в края в тревната площ, заобикаляща една висока постройка точно срещу „Сиърс Тауър“. Туристическите автобуси бълваха на жаркото слънце несекващи тълпи от посетители, които се редяха на дълги опашки, твърдо решени да видят забележителностите на града от втората по височина сграда в света. Беше идеално място за тайни срещи, с този несекващ поток от хора, които идваха и си отиваха. Никой не се интересуваше от останалите.

Роси се беше съгласил да се види с него в обедната си почивка. Пушеше цигара след цигара, беше нервен и търсеше укритието на заобикалящите ги сенки, очевидно притеснен от присъствието на другия. Носеше дънки, риза с къси ръкави, изтъркани маратонки и беше плувнал в пот от обедната жега. Вече три дни температурите се въртяха около 37–38 градуса и повечето хора си стояха у дома или гледаха да не се задържат дълго на открито. Докато двамата мъже разговаряха, край тях профуча пожарна и сирената й заглуши думите им. Роси изчака колата да се отдалечи.

— Какъв точно? Познавам много, които пасват на това описание. И колко млад? Не разполагам с петгодишни наркопласьори, ако това имаш предвид. — Той се опита да се засмее на собствената си шега, но само се закашля. Накрая прочисти гърлото си и изплю черна от катран храчка. Двама възрастни туристи го погледнаха с отвращение и Де Март се премести по-навътре към високата постройка, където се въртяха по-малко хора.

— Момче на осем или девет години. Як и бърз.

Лаборантът от „Картър“ се замисли и прерови картотеката в главата си.

— Няма проблем. Там, където живея, има и такива. — Той изтърси пепелта от цигарата си и после угаси фаса в подметката на обувката си. — Какво трябва да направи?

 

 

Малкият се казваше Лутър. Не спомена фамилия. Де Март го взе в десет часа на следващото утро и той се настани на задната седалка на черната му Тойота Камри, мрачен и мълчалив.

Беше към метър и седемдесет, мършав и гладен на вид. Бръсната глава и лице, което носеше белезите на предишни стълкновения. С по няколко обици на двете уши и един клипс на носа. Роси беше казал, че не е на повече от девет години, но на Де Март му изглеждаше доста по-голям, може би на единайсет, че и повече. Носеше тениска поне един номер по-голяма, дънки с дупки на двете колена и разпрани задни джобове. Маратонки „Найки“ на бос крак. Дъвчеше ядно дъвка, взрян в страничното стъкло към отминаващите улици.

Беше го прибрал от едно шосе покрай бедняшките квартали в Саутсайд. Запуснати сгради, подлежащи на събаряне постройки, свърталища на наркомани. Де Март беше завъртял четири пъти около избрания предварително участък преди Лутър да излезе от сенките. Момчето беше обиколило тойотата, като я оглеждаше подозрително от всички страни и после беше отворило багажника. Доволен, накрая с рязко движение беше отворил задната врата и беше скочил вътре, озъртайки се за възможни преследвачи.

— Мърдай, човече, не искам шибаните ченгета да ми се нахвърлят.

Имаше глас на юноша и поведение на бандюга с опит. Смъкна се на седалката така, че се виждаха само очите му.

— Половината сега, другата половина накрая.

Де Март му подаде една стодоларова банкнота. Лутър я вдигна срещу светлината и после я мушна в страничния си джоб.

— Да тръгваме.

Минаха по странични и задни улички, като се пазеха далеч от главните шосета. В един момент се озоваха в модерен район със скъпи високи сгради и изискани бутици, а след два завоя вече бяха в Сийдзвил — запуснати магазини, евтини кръчми, порно кина. Де Март държеше климатика на пълна мощност заради високите температури. При парк Оз зави надясно по Западен Уебстър и после наляво по Северен Кларк. Караше бавно, като внимаваше да не пресече на червено или да навлезе в чуждо платно. И отново хубави магазини наред със съборетини, в които се продаваха боклуци. Ресторанти, заложни къщи, Макдоналдс, пицарии. Малкото хора по улиците гледаха да се придвижват по сенчестите места, търсейки убежище от непоносимата жега.

В 11:30 тойотата вече беше минала покрай малкото училище близо до Северен Деминг, където Дани Хънт си беше намерил толкова приятели и сега беше най-добрият нападател в отбора по футбол. Началното училище представляваше комплекс от едноетажни постройки от червена тухла зад ниска телена ограда. Петдесетина метра по-надолу имаше портал, при който един охранител с отегчен вид си почиваше под сянката на голям бряст.

— Щом децата излязат в междучасие, действаш.

Лутър кимна. Залепи дъвката си на облегалката зад главата на шофьора, после си извади нова, разкъса опаковката и бавно плъзна лентичката по езика си.

— Виждаш ли голямата бяла къща отзад, където онези мъже къртят стената?

Де Март огледа шосето. Петдесетина метра по-нататък трима работници по шорти къртеха една полусрутена ограда. Около тях беше осеяно с натрошен камък. И тримата бяха с шапки с допълнително парче плат отзад на врата, за да се предпазват от силното слънце. Бяха погълнати от работата си и не забелязваха нищо около себе си.

— Ясно.

Лутър погледна по-възрастния мъж в лицето.

— Петнайсет минути. После хуквам от тази страна на шосето и покрай къщата. Да не ме оставиш да търча сам до края на улицата.

Той се навъси и Де Март му отговори с мрачна гримаса.

— Чуй, момче, не ми прави номера и всичко ще е точно. — Чуждестранният акцент обезпокои Лутър и той се извърна.

— Готов съм веднага щом кажеш.

Де Март запали и бавно потегли покрай училищния двор. Охранителят повече не ги погледна. Когато стигнаха до пресечката, Лутър изскочи навън и се прехвърли през оградата. Де Март засече времето по часовника си, паркира и зачака.

В 11:45 вратите се отвориха и децата с крясъци изхвърчаха навън, обзети от радостна възбуда. Повечето носеха някаква закуска — шоколад, бисквити, чипс и плодов сок. Някои се боричкаха и блъскаха помежду си, а други тичешком се разсъблякоха за един бърз футбол. Няколко по-тихи се събраха да си разменят картички на бейзболни или футболни звезди. Момичетата скачаха на въже или си бъбреха.

При пълно посещение вътре имаше шейсет деца под дванайсетгодишна възраст, всички преливащи от енергия. Дворът се наблюдаваше от учител, този ден една млада жена с широкопола сламена шапка и бяла памучна рокля. Беше такава задуха, че тя се премести в един сенчест ъгъл под навеса на един прозорец и си отвинти капачката на бутилка студена вода. Провери как се държат учениците й и после отпи. Децата, които играеха футбол, крещяха възторжено. Бяха се разделили на два отбора и хората на Дани вече бяха отбелязали гол. Той тичаше наоколо, размахвайки ръце, с мокро от пот чело. Открояваше се със смолисточерните си коси сред останалите, изрусели почти до бяло от слънцето.

Лутър се повъртя край постройката, докато си намери едно положение, от която му се откриваше добра видимост във всички посоки, след което приклекна и зачака зад един ред велосипеди, заключени с вериги към велостенда. Разпозна Дани почти веднага. Момчето отговаряше точно на описанието. Лутър изчака пет минути по своя откраднат часовник, после напусна прикритието на сянката и се втурна към виковете. Децата бяха с летните си униформи — шорти в защитен цвят и сиви памучни ризи с къс ръкав и емблемата на училището върху джобчето на гърдите. Бели къси чорапи и маратонки.

Първо го забеляза едно момиче. Той беше по-висок, не изглеждаше доброжелателен, нито пък имаше лятна униформа. Тя сбута с лакът останалите и те отстъпиха назад уплашени. Две от тях изтичаха към дежурната учителка.

Лутър ги мярна с периферното си зрение, но вниманието му основно бе насочено към тъмнокосото момче, което се мъчеше да дриблира с футболната топка. Придвижи се крадешком, но бързо, както умее само един човек от улицата. После се стрелна като куршум. Имаше близо 25 сантиметра превъзходство на височина, беше по-слаб, по-жилав и побойник с опит. Бръснатата му глава изведнъж изникна зад гърбовете на играчите. Първият удар уцели Дани в тила и момчето понечи да се обърне, стъписано от изненада. Щом се озова с лице към него, Лутър заби юмрук в носа му, след което нанесе здрав ъперкът в брадичката му. По-малкият се олюля, а от носа и устата му рукна кръв.

Дворът се превърна в истински ад — децата пищяха истерично и тичаха, търсейки закрила, към учителката или към отворената врата. Лутър продължаваше да удря — в тялото, в главата, в гърба. Когато жертвата му се свлече на земята, той успя да нанесе три яки удара в краката и слабините.

В училището имаше още трима учители и един домакин. Когато изненаданите и тревожни викове от игрището се усилиха, четиримата изтичаха навън и намериха младата си колежка на колене. Бялата й памучна рокля бе цялата в кръв. Тя беше разстроена, хлипаше и придържаше отпуснатата глава на тъмнокосото момче, което лежеше безчувствено на отъпканата трева.

Дани не мърдаше, не плачеше. Дори не стенеше. Беше в безсъзнание.

 

 

— Трябвате ми незабавно.

Секретарката на Джак се беше промъкнала при него насред някакво заседание на отделението. Д-р Хънт беше в болнично облекло и обсъждаше с трима стажанти лечението на един случай на конгестивна сърдечна недостатъчност. Той вдигна поглед към нея, явно раздразнен.

— Не може ли малко по-късно?

Хелън го дръпна за ръката.

— Не, изключено.

Когато се отдръпнаха достатъчно, за да не се чува какво си говорят, тя прошепна:

— Момчето ви е долу в спешното. Бет е с него. Някакво произшествие в училище.

Джак се втренчи в нея, объркан и недоумяващ.

— Дани? Моят Дани? В това спешно?

Те застанаха до асансьорите и Хелън припряно натисна копчетата. Вратите се отвориха веднага, тя го бутна вътре и притисна с длан конзолата за приземния етаж. Щом поеха надолу, тя впери поглед в Джак. На лицето му бе изписано объркване.

 

 

Дани беше почти неузнаваем. Съблечен гол, той лежеше по гръб на една количка в травматологията. Стенеше. Дрехите му, изцапани с кръв, пот и прах, бяха струпани в краката му. Бет беше до него, с пепеляво лице, стискаше ръката му и шепнеше високо:

— Няма нищо, Дани, всичко ще се оправи. Мама е тук и татко също. Хайде, Дани, хайде, събуди се. Татко дойде чак от онези големи офиси горе, за да те види.

Лицето на момчето бе подпухнало и цялото в синини. Очите бяха подути и затворени, а от ноздрите му тръгваха кървави дири. На гърдите му имаше драскотини и морави петна, гениталиите му бяха отекли и потъмнели. Двата му крака също бяха одрани и насинени. Там, където бе тъпкан настървено, се виждаха и следи от подметка на маратонка.

Първата реакция на Джак беше чисто професионална. Гърдите на сина му се вдигаха и спускаха — значи е жив.

Завесите, които отделяха леглото от съседните, бяха дръпнати рязко и един от лекарите травматолози — млад мъж в зелена униформа и надпис „Н. Мънтън“ върху картата с името, влезе при тях с няколко рентгенови снимки в ръка.

— Вие ли сте професор Хънт?

Джак кимна едва, за момент онемял.

— Всичко изглежда добре. Зениците са еднакви и реагират. Може да движи всички крайници. Мърмореше нещо, когато го докараха, което е добър симптом. Предварителните снимки показват, че няма счупвания. Помолих рентгенолога да го потвърди. — Той хвърли поглед към своя пациент, който сега помръдваше неспокойно. — За лицевите кости е трудно да се прецени, затова наистина се нуждая от това второ мнение. Снимките на крайниците и гърдите са съвсем ясни. Определено никакви счупвания.

Той плъзна ръка по корема на Дани и леко помръдна пръсти.

— Без симптоми за вътрешен кръвоизлив. — Хвърли поглед към Бет и после отново към Джак. — Здраво е пребит, но нищо фатално.

Челюстта на Джак увисна и той сграбчи Бет за рамото, обърна я към себе си и се втренчи в сгърченото й от тревога лице.

— Пребит? Нима някой е сторил това умишлено? Какво, по дяволите, е станало?

Но Бет не можеше да промълви нито дума. Само се вкопчи в болничната униформа на мъжа си и се олюля. Очите й станаха стъклени и се обърнаха нагоре. Джак бързо я хвана под мишниците и внимателно я сложи на един стол.

На количката Дани се опитваше да се изправи, а ръцете му се плъзгаха безпомощно по ръба на плата. Изстена високо, после силите му го напуснаха и той рухна обратно на възглавницата. Мънтън беше до него, наблюдаваше всяко движение и оценяваше степента на съзнателност.

— Мамо… мамо… — Думите едва се долавяха през изранените, подути и окървавени устни. — Мамо, къде си?

Мънтън се усмихна с усилие.

— Добър знак, госпожо Хънт. Започва да идва на себе си.

Но Бет не обърна внимание на окуражителните думи. В спешното ставаше прекалено горещо, а и тук вътре се смрачаваше. Тя се свлече на пода, а разтревоженият доктор травматолог се втурна да осигури втора носилка и сестра.

Светкавица. И пак. И пак.

— Добре, обърнете го.

И отново — един, два, три пъти.

— Не може ли да престанем вече? — изрече умолително Бет. — Мисля, че му идва твърде много.

Дежурният офицер погледна към своя колега фотограф и сви рамене.

— Достатъчно ли е?

Фотографът вече слагаше капачето на обектива. Кимна и излезе.

Беше четири часът след обяд на следващия ден и семейство Хънт се намираха в полицията на Линкълн парк — най-близкия участък до мястото, където Дани бе нападнат. Момчето беше прекарало предишната нощ в педиатрията на болница „Картър“.

„Просто да е под наблюдение“ — бе изразил мнение екипът от травматолози, след като рентгеновите снимки бяха разчетени. Най-накрая му бяха разрешили да се прибере у дома, когато дежурният педиатър позна Джак и реши, че момчето не може да разчита на по-добро наблюдение. „Ако нещо ви обезпокои, позвънете ми незабавно!“

Но състоянието на Дани беше стабилно. Целият в такива ожулвания и синини, че беше неузнаваем, но можеше да върви, да говори и да яде. Когато накрая разбра в какво състояние го беше заварила Бет, Джак отправи безмълвна молитва на благодарност. Звучеше толкова зле, че той просто не можеше да повярва, че синът му се бе отървал без някакви по-сериозни травми.

Беше се обадил директорът на училището, и той самият в шок. И в пълно недоумение.

— Госпожо Хънт, целият персонал е изумен. Никога, наистина никога не сме имали подобен инцидент. Просто не мога да го проумея.

Както и дежурният полицай в участъка на Линкълн Парк. Случаят бе докладван незабавно и на мястото на произшествието веднага бяха пратени една полицейска кола и екип от спешна медицинска помощ. Взеха показания, записаха описания и потърсиха улики. До този момент нападателят не е бил забелязван нито в училището, нито в околността. Никой не го беше видял да се промъква в училищния двор и никой не го беше видял да бяга. Но децата, които бяха станали свидетели на нападението, и си спомняха подробности, след като се поуспокоиха, бяха убедени в едно — нападателят е търсел само Дани и никой друг. Можел е да хване което и да е дете (имало е и по-малки, и по-близки мишени), но се е втурнал към Дани, свършил си е работата и е напуснал мястото на действието.

Сега, в една стая в дъното на полицейското управление, Дани отново бе разсъблечен, за да бъдат отразени нараняванията му. След като въпросното изпитание приключи, Бет му помогна да се облече, докато съпругът й даваше информация, която според него щеше да бъде полезна на дежурния — едър мъжага на име Нелсън. Той беше с ниско подстригани коси и гъсти мустаци, които не преставаше да поглажда, докато слушаше разказа на Джак. Тримата седяха на твърди столове около една издраскана и олющена маса. Дани беше оставен в отделна стая, заедно с една жена инспектор.

— Защо не се опитате да си посъберете мислите? — Нелсън говореше с акцент, типичен за северната част на щата. — Не се ли сещате защо точно вашето момче е станало жертва на такъв побой?

Полицаят бе сплел пръсти върху шкембето си. Яката на униформата му беше разкопчана на врата, а обутите му в ботуши крака бяха протегнати напред. Очите му бяха като цепки, от което изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да заспи. Но въпросите му бяха на място.

— А вие, госпожо Хънт, да знаете Дани да е имал разправии с някое от другите деца?

— Не, определено не.

— Дори и някакви глупави препирни? Като например кой отбор е по-добър, неща от този сорт?

Ново категорично „не“.

— Да сте намирали нещо странно в стаята на момчето или в училищното му шкафче?

— Не.

— Някой от вас двамата да се е карал с други родители?

— Не.

— А ваши роднини?

— Никой от тях не беше в тази страна.

— Откога живеете тук?

— Близо година. Преди това бяхме шест месеца във Филаделфия и Ню Йорк.

— Само толкова? — Нелсън загали мустака си още по-енергично, сякаш споменатата хронология му бе подсказала нещо ново. — Не е достатъчно дълго, за да си създадете врагове.

На това място Джак избухна.

— Какви врагове, по дяволите! Директорът на училището каза, че онзи хулиган не се е мяркал там по-рано. Смятат, че е някой случаен боклук.

— Възможно е, д-р Хънт, възможно е. — Нелсън започна да върти палци. Размърда обути в ботуши крака и ги намести един върху друг. — Но това е хубаво училище. Не е някоя запусната съборетина от бедните квартали в центъра, където децата трябва да залягат всеки път, когато наркопласьорите започнат да се гърмят за територии.

— Какво се опитвате да ми кажете? — Джак се мъчеше да обуздае гнева си.

Нелсън стана и мушна палци в колана си, след което разтърси крак, за да възстанови кръвообращението си.

— Просто не мога да си го обясня, д-р Хънт. Истинска главоблъсканица. В участъка съм близо осем години и никога не ми се е налагало да разследвам нещо подобно. — Той премести стола си плътно до масата. — А беше нещо обичайно, докато в района ми влизаха по-бедни квартали. Но не и откакто ме преместиха тук. Това е приличен район с почтени хора. Децата наоколо просто не се бият помежду си по този начин.

През останалата част от деня Бет не можеше да престане да мисли за думите на полицая, които не й даваха мира. Децата наоколо просто не се бият помежду си по този начин. „Очевидно го правят, по дяволите, и видът на сина ми бе живо доказателство за това!“ Това е приличен район с почтени хора. Този коментар, наместо да я успокои, я разтревожи още повече. Защо Дани? И защо такова жестоко насилие? Хората от училището, с които тя бе разговаряла, и които бяха дошли да изразят съчувствието си за станалото, бяха искрено озадачени от агресивността на нападението. Беше толкова необичайно, толкова неприсъщо за живота им и за училището, което бяха избрали. Някои обаче бяха реагирали по-особено. Бет го забеляза.

Щом се прибраха у дома, тя започна да тормози сина си с въпроси.

— Да си се бил с други деца?… Да имаш вземане-даване с някой, когото ние не познаваме?

Последва мълчание.

— Някой да те е заплашвал?… Да са ти предлагали наркотици?

Дани я погледна учудено.

— А бира или нещо подобно?… Сигурен ли си, че не познаваш това момче? Не се притеснявай да ми кажеш, той няма да припари повече до теб. Но аз трябва да разбера, ако знаеш кое е. Трябва ми името му.

Дани накрая загуби самообладание и се разкрещя:

— Не, не, не! Не знам нищо и не го познавам! — Целият почервеня и така си прехапа езика, че му потече кръв. Втурна се в стаята си и тръшна вратата зад гърба си. Няколко минути по-късно майка му го чу да хлипа.

 

 

— Трябва да се махнем оттук.

Бет седеше на леглото, кръстосала крака в поза лотос, все още облечена, въпреки късния час. Беше два и пет след полунощ и в съседната стая, изтощен до краен предел, Дани най-накрая бе потънал в неспокоен сън. Джак се беше опънал до нея с втренчен в тавана поглед. Знаеше всяка пукнатина по гипсовата му повърхност, всяко петънце върху боята. Стояха така вече близо час, като през повечето време си разменяха по половин изречение или си задаваха въпроси, които оставаха без отговор.

Той погледна съпругата си. Обикновено красивите й черти сега бяха изопнати и напрегнати, очите й бяха пълни със сълзи.

— Изключено е да останем в този квартал след това, което се случи.

Бет поклати глава и избърса очи с крайчеца на чаршафа.

— Мислех, че в Ню Йорк е зле, но това тук е друг свят. — Гласът й се извиси гневно. — И онзи полицай изглежда изобщо не го беше грижа.

— Хайде, стига, Бет — опита се да разсъждава разумно Джак. — Този човек си вършеше работата така, както смяташе за добре. Всички са изненадани от случилото се, дори училищният директор.

Той се пресегна, за да погали успокоително съпругата си, но бе отблъснат.

— Това е едно от онези странни произшествия, които могат да се случат навсякъде. Всеки ден четем по вестниците за такива истории.

— Не се опитвай да ме убеждаваш в това, Хънт. Били сме по целия свят и никой не се е опитвал да ни стори зло. Първо онази кражба с взлом в Ню Йорк, после дето ми дръпнаха чантата, а сега пребиват сина ми. Това не е страна, в която можеш спокойно да си отглеждаш децата.

Джак отново заби поглед в тавана, без да знае какво повече да каже. Произшествието с Дани го бе разтърсило не по-малко от Бет. Бе разколебало доверието му в полицията и в американското общество и го беше накарало да се почувства безсилен. Той беше неспособен да защити жена си и детето си от това насилие, което не бе предизвикано с нищо.

Бет спусна крака от леглото и стана. Закрачи неспокойно из стаята.

— Може би трябва да се свържеш с онази жена и да разбереш дали все още можеш да получиш работата в Лондон. — Тя се обърна към Джак със зачервени очи и лице с черни вадички от грим и сълзи. — Нямаше ли и някакво място за кардиолог в Сидни, за което спомена, че представлявало интерес? Не можеш ли да разпиташ и да провериш дали са назначили някого?

Звучеше като човек, обзет от пълно отчаяние. Джак я прегърна и притисна до себе си треперещото й тяло.

— Стига, Бет, успокой се. Трябва да го превъзмогнем. Няма да бягаме отново по целия свят, оставаме в Чикаго. Никой насилник няма да ни прогони оттук. Аз се борих здраво за този пост и той е точно онова, което съм искал… което сме искали.

Бет изхлипа, притиснала глава до гърдите му.

— Веднага започваме да си търсим къща, обещавам ти. — Той обхвана с длани лицето на съпругата си и се опита с целувки да попие сълзите й. Болката й го разкъсваше. — Ти само вземи брошурите, а аз ти обещавам, че ще отделя време да погледна. Ще се махнем оттук и ще започнем от начало в друг квартал.

Джак не мигна цяла нощ. Накрая убеди Бет да легне, наблюдаваше я как потръпва в неспокойна дрямка, но самият той продължи да брои часовете до съмване. Бет извика два пъти и той я притисна до себе си, като й шепнеше успокоително. „По-добре се заеми здравата, така не става. Имаш си работата, имаш си парите, сядай си на задника и си създай дом.“ Само че откъде време? Направи го, Хънт! Все едно чуваше упреците на Бет. Щеше да намериш време, ако ставаше въпрос за някой от твоите проекти.

В 5:30 вече беше под душа, а в 6:00 беше облечен. Бет и Дани още спяха, когато излезе от къщи в поредната топла утрин. Бързаше. Хвана първия транзитен автобус, който пристигна, и се тръшна на задната седалка. Вътре нямаше почти никой, само няколко ранобудници като него, които се прозяваха и присвиваха очи на първите слънчеви лъчи, проблясващи между небостъргачите. Той започна да пише: „Хелън, моля те, освободи ми място в дневната програма за следващата седмица. Да речем половин ден в сряда следобед или четвъртък сутринта“. Натисна стопа. Сутринта в четвъртък вече му беше заета с лекции. Пак натисна „старт“. „Хелън, опитай за вторник сутринта или сряда следобед.“