Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le pantere di Algeri, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Емилио Салгари

Алжирските пантери

Формат 70/100/32

Преводач Христо Андреев

Второ издание

Редактор Николай Рангелов

Художник Иван Мирчев

Коректор Мария Христова

Техн. редактор Ева Владимирова

Издателска къща, „Паралакс“ при ЕФ „Паралакс II“

ДФ „Офсетграфик“

История

  1. — Добавяне

Глава 33
БЯГСТВОТО

Още с настъпването на нощта нормандецът очакваше сигнала на терасата при ренегата. Въпреки че се съмняваше в успеха на смелия план, той чувствуваше известно вълнение.

Всичко беше готово за завръщането. Той беше наел достатъчно коне, които стоеха оседлани в двора под охраната на кабилите. Шестима души от фелуката му бяха дошли още през деня. Той също така беше набавил коне за мираба и ренегата, защото двамата не можеха да останат по-дълго в страната, която ставаше все по-опасна за тях.

Часовете летяха. Над бастионите на казбата тегнеше дълбоко мълчание. Трябва да беше към единадесет часа вечерта, когато тропотът на галопиращи коне долетя до ушите на чакащите на терасата.

— Може би пратеници на новия адмирал за бея. Какво се страхуваш Мишел?

— Трябва да призная, че съм неспокоен. Струва ми се, като че ли ни грози опасност!

Те се ослушаха и сега забелязаха ясно, че конете не тръгнаха по пътя за казбата, а се отправиха към къщата на ренегата. Контрабандистът скочи и извика на хората си:

— Пригответе оръжията!

От покрива той видя двама конници, които препускаха по посока на кръчмата. Муцуните на конете бяха покрити с пяна.

— Отворете! — извика един глас.

— За Бога, принцесата! Лош знак!

Мишел се втурна към вратата и пусна вътре Амина и Желязната глава.

— Още ли е горе в казбата барона? — запита тя живо.

— Да.

— Моят брат знае, че той е отново в Алжир и че се крие тук!

— Кой може да ни е издал?

— Един от моите негри, когото той е изтезавал, за да изкопчи тайната!

— Предугаждате ли какво ще предприеме Зулейк?

— Той е вече на път с еничарите, за да ви залови! Едва ли ще имате и десет минути, за да избягате!

— Знае ли брат ви, че баронът е в замъка?

— Предполагам!

В този миг моряците извикаха:

— Сигналът! Сигналът!

Една малка точка блестеше между два от зъберите на кулата. Нормандецът запали веднага на покрива два корабни фенера и заповяда да докарат конете. Принцесата отново в облеклото на алжирец, седеше вече на седлото.

— Еничарите идват! Чувате ли?

Далечен тропот на копита проехтя в подножието на хълма.

— Напред! — извика Мишел. — Трябва да намерят гнездото празно.

— Аз ще ви придружа! — каза Амина, която искаше да види още веднъж барона.

Те пришпориха конете по пътя, който заобикаляше замъка. При една палмова горичка те оставиха конете под надзора на кабилите и се приближиха към западната кула, на чиито зъбери светеше фенера.

— Вижте — извика нормандецът, една тъмна сянка се спуска по въжето!

Желязната глава и трима от екипажа на фелуката бяха скочили вече в рова под кулата. Тогава от стената се откъснаха две сенки и един рязък глас извика:

— Кой там? На оръжие, еничари!

Мишел се беше спуснал с един скок, следван от хората си, към двамата часови и ги беше повалил. Светкавичното нападение не даде време на часовоите да употребят оръжията си, обаче викът им беше чут на бастионите. Стражите извикаха:

— На оръжие!

В това време баронът беше слязъл на земята. Той и графинята паднаха на меката трева. Желязната глава им се притече на помощ.

По укрепленията се чуха високи заповеди и се виждаха сенки, които се движеха насам-натам. Стражите откриха оживен огън с пушките, въпреки че не можеха да различат нищо в тъмнината. Принцесата, ренегатът и мирабът, който изведнъж се беше подмладил, бяха напълнили пушките си, за да стрелят в случай на нужда срещу враговете. Всички се втурнаха към конете, които бяха оставени в палмовата горичка. Рицарят, който беше съблякъл женското облекло, под което носеше бойните си доспехи, забеляза принцесата, която седеше на коня си.

— Вие тук, Амина?

При тези думи той заведе графинята при нея.

— Ето нашата спасителка, сестрата на Зулейк!

Принцесата прикри вътрешната си възбуда и протегна ръка на дона Ида.

— Бъдете щастливи! — промълви тя. — И простете на брат ми!

— Благодаря за всичко! — каза рицарят — На него е простено заради вас! Ние винаги ще си спомняме за вас, Амина!

В този миг ясно се чу конски тропот.

— Еничарите! — извика нормандецът. — Бързо на седлата! Да заобиколим казбата!

Още един прощален поздрав с кабините и те полетяха като вихър покрай кубата из кривите улици на града.

Те бяха успели да се изскубнат от конниците на Зулейк, когато изведнъж насреща им се изпречи нов отряд.

— Дайте път в името на бея! — извика контрабандистът, който се опита да ги измами.

С ятаган в дясната, пистолет в лявата и юздите между зъбите, дванадесетте конници препуснаха през неприятелския отряд, който се разбяга наляво и надясно. Графинята бе по средата, за да могат да я охраняват по-добре. Изстрели и диви викове проехтяха зад тях.

— Дръжте християните! Огън!

Но те вече бяха се изплъзнали от преследвачите си. Тогава от казбата се разнесе топовен изстрел.

— По дяволите! Алармират гарнизона в града! Открили са бягството!

В далечината се чу шум от галопиращи коне.

— Напрегнете всички сили — извика морякът. — Обзалагам се, че Зулейк е по петите ни.

Непрекъснато пришпорваните коне препускаха с адски шум из улиците.

Брегът беше достигнат. Чуваше се как преследвачите все повече и повече се приближават. Фелуката стоеше с опънати платна до брега. Всички нахълтаха вътре. Баронът беше взел на ръце полуприпадналата графиня.

Еничарите се появиха на кея. За щастие, духаше благоприятен вятър откъм сушата. „Солиман“, подкрепен от греблата, се беше промъкнал ловко през закотвените търговски кораби и изчезна за кратко време от очите на преследвачите.

Еничарите бяха стигнали на брега. Те надаваха гневни викове.

— След тях! Уловете християните!

— Лодки! Лодки! — разнесе се един глас, който според нормандеца принадлежеше на Зулейк.

Той напълни двете малки оръдия на фелуката, докато баронът занесе дона Ида в каютата и облече бронята си. От близкото баньо блесна светкавица, последвана от силен гръм. Изстрелът беше сигнал за стражевите кораби да преградят изхода на пристанището.

— Може би ще успеем да излезем навреме при този вятър в открито море! — извика загрижен рицарят.

Мишел напомни на хората си да не стрелят, защото това щеше да издаде пътя им. Сам той улови кормилото и заповяда да прикрият с едно четириъгълно платно триъгълното, за да не бъдат разпознати веднага. По петите им плуваха лодки, пълни с войници, които стреляха непрекъснато. „Солиман“ се отправи към източния край на пристанището, където не се виждаше никаква светлина. Сенките на скалите и дърветата по крайбрежието скриваха напълно малкия кораб.

От другите укрепления се чуха също така оръдейни изстрели, които привлякоха стражевите кораби, намиращи се на запад от пристанището.

— Не сме ли още навън? — запита Сант Елмо възбудено.

— Още не! Ще бъде чудесен лов. Четири лодки догонват стражевите кораби. Сигурно Зулейк ще бъде там!

— Накъде отива фелуката?

— Към Белеарските острови! Те са най-близки те… Внимание, господарю, те стрелят!

Двата пристанищни стражеви кораба правеха отчаяни усилия, за да настигнат фелуката. Последната имаше добър попътен вятър и едва се виждаше в сянката на брега. За жалост провлакът, който заграждаше залива откъм изток, свършваше и „Солиман“ трябваше скоро да се покаже.

Три от лодките бяха последвали фелуката. Четвъртата беше останала при стражевите кораби.

— Това е Зулейк, който се качва на кораба! — промърмори морякът. — Той иска да води преследването!

В този миг фелуката заобиколи Кап Малифа и заплува решително в открито море. В далечината се чу заповед:

— Огън!

Последваха четири оръдейни изстрела и оживен пушечен огън. Надяваха се, че ще спрат с това бегълците. Един снаряд улучи върха на главната мачта и свали четириъгълното платно.

— Това беше прибързано! — извика нормандецът. — Щом като сега не можаха да ни потопят, няма да могат и по-късно!

Все пак той се лъжеше. Двата стражеви кораба бяха бързи платноходи и можеха да се мерят със „Солиман“ Те бяха покрили мачтите си с всички платна, с които разполагаха и маневрираха така, че фелуката да попадне помежду им и по този начин да отрежат пътя й както на изток, така и на запад.

— Няма да можем да се отървем лесно от двете бесни кучета, г-н барон! Ловкостта им ме ужасява. Освен това те имат четири пъти по-силен екипаж от нас и оръдия с добър калибър!

— Учудва ме само, че не си служат с оръдията.

— Вярвайте, че те биха могли отдавна да ни потопят, ако Зулейк не беше на борда им! Той иска да ни плени живи!

— Нас или графинята, искате да кажете!

Сант Елмо прехапа устни.

— Той няма да ме получи жива — каза един нежен глас до него.

Дона Ида беше излязла от кабината и се изкачи на палубата.

— Ние ще умрем заедно, мили мой!

— Ако открият огън, ние ще им отговорим, както подобава — утеши я морякът. Ще накараме мачтите им да затанцуват!…

Един оръдеен изстрел от най-близкия кораб не му позволи да довърши изречението си. Баронът беше застанал веднага пред графинята, за да я запази, но стрелбата не продължи.

— Изстрел във въздуха! Само покана да се предадем! — извика нормандеца. — На оръдията, деца!

В следния миг фок-мачтата падна на палубата разбита от два снаряда.

— Струва ми се, че сме загубени! — извика баронът, който беше отвел отново годеницата си в каютата. — Хайде момци, да се бием още веднъж за кръста на Малта и честта на християнството!

От стражевите кораби се отделяха лодки, които се приближаваха с диви викове. Нормандецът се бе освободил от гънките на голямото платно, което беше паднало върху него.

— Стреляйте по кучетата! — извика той.

Екипажът последва заповедта му. Едната лодка беше потопена веднага. Екипажът й се бореше с вълните, докато другите лодки се приближаваха с голяма бързина към „Солиман“. Те бяха препълнени с войници.

— Ако всичките се качат на борда, песента ни е изпята! — измърмори малодушно Желязната глава, въпреки че боздуганът беше в пояса му.

Сант Елмо и контрабандистът не се бяха отказали още от борбата. Подкрепени от моряците, те се прицелваха непрекъснато по корабите. И мирабът, който някога беше добър воин, пълнеше заедно с ренегата оръдията.

— Дръжте се, деца! — ободряваше той екипажа.

Но всичките огнестрелни оръжия, с които разполагаше фелуката, не бяха достатъчни, за да държат на разстояние лодките. Последните се приближаваха неумолимо. Тогава екипажът на една от лодките се спусна с див рев към фелуката. Когато рицарят и нормандецът се хвърлиха срещу враговете, пред тях застана Зулейк с извадена сабя. Той извика с ироничен смях:

— Хайде, дай графинята! Играта е към края си!

Баронът успя не само да отбие удара на противника си, но със силен и бърз удар по шлема го повали. Сант Елмо искаше да нанесе смъртоносния удар, когато изведнъж от другата страна проехтя топовен изстрел и се чу вик:

— Малта!

Един голям кораб гордо се приближаваше към полесражението. Изненадата беше така силна, че сарацините побягнаха през глава от фелуката и се накачиха в лодките.

— Християнската флота идва! — викаха те.

Също и стражевите кораби обърнаха гръб под бомбардировката на малтийците и побягнаха към Алжир. Галерата застана пред фелуката, за да я пази от оръдейните изстрели на бягащите неприятелски кораби. От предната палуба един глас извика:

— Кои сте вие?

— Християни! — отвърна рицарят.

Корабът изпрати една лодка с въоръжени войници. Когато командирът й се появи на борда, баронът извика радостно:

— Льо Тенан! Моят капитан!

— Сант Елмо! Бог ме е изпратил! Пристигнал съм точно на време!

— Как дойдохте?

— Обещах ви да кръстосвам пред крайбрежието! От три нощи съм пред Алжир! А вашата мисия, бароне?

— Вече е изпълнена! Графинята е спасена!

— Благодаря на Бога! Сега да се махаме оттук! Иначе стражевите кораби ще насъскат цялата алжирска флота по петите ни! Към Малта!

Мавърският княз в това време се бе свестил от замайването и беше разбрал отчаяното положение, в което се намираше.

— Убийте ме, рицарю! Тук е мечът ми!

— Вие сте свободен! — отвърна Сант Елмо. — Заради сестра ви, аз ви подарявам живота!

Той даде знак на моряка да приготви една лодка. Мавърът остана смаян от благородството на барона, което не беше очаквал. Той се качи мълчаливо в лодката и се насочи с наведена глава към брега.

* * *

Няколко минути по-късно галерата заплува с фелуката на нормандеца, взета на буксир, колкото се можеше по-бързо на север.

Пътуването през Средиземно море премина благополучно. Пет дни след това галерата, на чиято мачта се развяваше знамето на Сант Елмо, влезе под гърмежа на оръдията в залива на Малта.

* * *

След като рицарят се ожени за графинята, двамата заминаха за Сицилия, където заживяха в едно от неговите владения. Мирабът и ренегатът заедно с Желязната глава ги придружаваха.

Нормандецът, който беше богато възнаграден, продължи отново опасния си занаят, кръстосвайки край бреговете на Алжир.

Край
Читателите на „Алжирските пантери“ са прочели и: