Емилио Салгари
Алжирските пантери (29)

Глава 29
ВОДОПАДЪТ

Беше започнало да се разсъмва, когато пред очите на принцесата се появи дуара. Когато се изкачи по хълма, кабилът пускаше овцете и камилите от оградата, за да ги отведе на паша, подпомаган от двамата негри, които бяха останали. Нормандецът седеше с лула в устата пред една палатка и пиеше кафе. Появата на двамата ездачи изплаши жителите на дуара. Мишел улови веднага пушката си, защото се страхуваше от нападение.

— Принцесата! — извика морякът. — Внезапното й завръщане сигурно не предвещава нищо добро!

Рицарят беше излязъл от другата палатка, привлечен от вика. Той не можеше да скрие вълнението си, когато й помагаше да слезе от коня.

— Какви новини носите, Амина?

— Лоши! Ако ви е скъп живота, бягайте! Конниците на бея се приближават!

— Предадени ли сме?

— Брат ми е открил убежището ви! Не губете нито миг!

— Кой ни заплашва? — запита кабилът.

— Алжирците идват!

— Трябва да се скрием! Аз зная едно добро скривалище!

— А брат ти и добитъка? — извика рицарят.

— Мога да нося Ахмед на раменете си! За добитъка не трябва да се грижим! Аз ще го намеря по-късно! Дайте ми само няколко минути, за да оседлая една камила за Ахмед!

— Побързай!

Негрите бяха оседлали вече конете и две прекрасни камили, които бяха по-силни и по-ловки и от най-добрите жребци. Докато Сант Елмо и нормандецът помагаха на болния Ахмед, принцесата разказа с няколко думи това, което се бе случило.

— Целият Алжир е в тревога — заключи тя. — Ренегатите са избити всред най-страшни мъчения и ако не избягате, заплашва ви същата участ!

Малката групичка едва беше навлязла в гората, когато в далечината се чу тропота на многобройни коне.

— Къде ни водиш? — се обърна Мишел към кабила.

— При реката Шелиф! Под един водопад. Там има едно чудесно скривалище!

— Познава ли го твоят слуга?

— Да, той сам го откри един ден, когато го преследваха няколко пустинни разбойници.

— Заведи тогава нашите приятели там! Аз ще дойда по-късно с твоя негър. Бих искал най-напред да проследя неприятеля!

Нормандецът се върна назад към края на гората, докато останалите продължиха по посока на реката Шелиф. Той хвърли една покривка на главата на коня, за да не го издаде с цвиленето си и пропълзя през храстите. След няколко минути откъм хълма се чу висок тържествуващ вик.

— Дуарът! Дуарът!

Първият конник беше Зулейк. Зад него яздеха петдесет силно въоръжени еничари, покрити с прах. Групата се раздели на две, за да заобиколи палатките и да попречи на жителите й да избягат. С един скок конят на мавъра беше прескочил оградата.

— Предайте се!

Не последва никакъв отговор. Когато видяха, че са измамени, еничарите се пръснаха из долината, а Мишел и робът прекосиха гората. След няколко часа те преминаха една двойна редица каменисти, голи хълмове. Ибрахим и спътниците му галопираха оттатък възвишението през една вълнообразна песъчлива равнина в югоизточна посока. Нормандецът беше настигнал приятелите си малко преди горите, които се простираха покрай реката.

— Зад нас ли са? — извикаха в един глас баронът и Амина.

— Още не! Зулейк търси следите ни!

Към десет часа те бяха стигнали гористия бряг на реката. В далечината се чуваше шумът на падаща вода.

— Това е водопадът! — каза кабилът. — След четвърт час сме в скривалището!

На това място реката се спускаше със страшна сила от една висока около десет метра скала.

— Къде е скривалището? — запита нормандецът.

— Под каскадата! — отвърна кабилът.

— А как ще отидем там?

— Донесъл съм едно дълго въже, с което можем да се спуснем по скалата. Долу има пещера, в която можем да се скрием!

— А конете!

— Трябва да ги пожертвуваме и хвърлим в реката!

Кабилът заведе моряка при водопада и му показа една малка скала, която се спускаше от брега на реката в пропастта.

— По дяволите, тук ще се измокрим до кости!

— По-добре баня, отколкото смърт!

Те седнаха в тревата и започнаха да закусват в сянката на една смокиня. За да не бъдат изненадани, двамата негри застанаха на стража. Амина изглеждаше в добро настроение. Тя се шегуваше с барона и се надсмиваше над предполагаемата измама на Зулейк. Изведнъж негрите дойдоха уплашени.

— Приближава се група конници!

— Отведете конете и камилите при водопада! — извика решително кабилът.

Негрите принудиха с помощта на саблени удари животните да скочат в пропастта. След това кабилът завърза едно въже от камилска вълна за скалите на брега.

— Аз ще сляза пръв, а след това дамата!

— А кой ще махне въжето? — запита Мишел. — То ще ни издаде, ако остане да виси!

— За това ще се погрижи негърът ми! — отговори Ибрахим — Той вече много пъти се е спускал сам.

Кабилът се плъзна по въжето до издатината, която водеше под водопада. Принцесата, баронът и останалите го последваха. Страхотната водна маса, която се сгромолясваше с гръмотевичен шум, причиняваше силно въздушно течение, което заплашваше да събори малката човешка група. Силните пръски вода заобикаляха бегълците като облак. Пяната, която заслепяваше очите им, ги възпрепятствуваше да виждат пътеката. Още повече, че бяха замаяни от бученето на водата. Те вървяха под водопада, който образуваше широка дъга и позволяваше да се минава под него. Бегълците, които се спускаха по въжето, едва можеха да дишат от възбуда. Сега те бяха в средата на каскадата. Шумът заглуши вика на Ибрахим:

— Еничарите идват!

Той извика в ухото на нормандеца: — Бързайте! Бързайте! — и го бутна в една широка пукнатина на скалите. Това беше един вид пещера, която едва можеше да побере десетина души. Когато всички се бяха скрили под скалата, Ибрахим улови рицаря за ръка и го заведе на едно място, откъдето можеше да се наблюдава брега. Той му показа конниците, които препускаха пред водопада и търсеха изгубените следи.

Повече от час еничарите претърсваха безуспешно брега, докато най-после решиха да тръгнат надолу по течението на реката.

Малко по-късно дойде втора група войници, които си отидоха със същия резултат. Те се отправиха в посоката, в която бяха изчезнали еничарите. Изглежда смятаха, че преследваните са избягали към морския бряг. Едва преди залез слънце бегълците се решиха да напуснат пещерата. Ибрахим беше изпратил роба си да разузнае какво е положението. Негърът изпълзя през пукнатината и излезе на брега. Завръщането беше по-лесно. Всички бяха привикнали на шума на водопада и пропастта, която зееше под краката им.