Емилио Салгари
Алжирските пантери (16)

Глава 16
ПРЕСЛЕДВАНЕТО НА РИЦАРЯ

Маврите, предвождани от Зулейк, бяха започнали преследването с диви викове. Намерението им беше да притиснат бегълците към Алжир, за да бъдат пленени там от стражите, които охраняваха казбата, Обаче нормандецът, който предугаждаше това, не беше по-малко хитър. След като бяха изминали няколко мили по посока на Алжир, той зави — сигурен в отпочинали-те, отлични коне — в една дъбова горичка и под закрилата на дърветата се отправи на юг.

Преследвачите, които помислиха, че християните са продължили на север, за да се скрият в града, забелязаха едва след известно време хитростта и откриха бегълците чак по пътя за Модеах, който се намираше зад хълмовете.

— Накъде води този път? — запита баронът.

— В планините, далеч от населените места. За жалост, те ни откриха отново! Едва ли ще можем да се отървем от тях!

Не са ли това минарета? Заплашва ли ни опасност там?

— Това са джамиите на Модеах! Маврите могат да си набавят там свежи коне,.. Тук всички са неприятелски настроени спрямо нас, Християнинът е считан само като стока, която се заплаща добре на пазара!

— Колко време ще трае още тове бягство?

— Докато нашите и техните коне още издържат! За сега те не показват нито следа от изтощение, Ако е възможно, ще се върнем още тази нощ в Алжир!

— Какво ли е станало с Желязната глава?

— Сигурно страхливият самохвалко е вече на път за Алжир, след като ни остави в беда!

— Той сигурно е съобщил на мираба! — каза рицарят.

Местността ставаше все по-дива и пуста. Само малки групи от черни палатки, изтъкани от нишките на палми-джуджета, дуари на номади, се появяваха тук-таме. Бегълците се отправиха към хълмовете, където дъбовите гори можеха да им предложат малка закрила, Конете все повече и повече показваха признаци на изтощение. Също и мнозина от маврите забавиха ездата си, както можа да забележи нормандецът при беглия поглед, който хвърли назад. Само пет-шест души, начело със Зулейк, продължваха да преследват християните.

Към обяд се изкачиха на височината. Тогава конете им се спряха изтощени, с увиснали езици.

Малка почивка е крайно необходима! Трябва да принудим проклетите маври да спрат!

Зулейк и малката му свита се появиха. Конете им изглеждаха напълно изтощени. Християните приготвиха оръжията си за стрелба и слязоха от седлата. При вида на подготвените въоръжени врагове, маврите потърсиха убежище, но още преди да го намерят, те вече чуха няколко изстрела и един ездач заедно с коня си се строполи.

Останалите продължиха с гневни викове да се изкачват по планинския склон.

— Напред! — извика нормандецът, — Качвайте се отново на конете! Нямаме време да пълним отново оръжията си!

Те скочиха на седлата и полетяха надолу по склонна, който се спускаше от другата страна на планината. Виковете на маврите се чуха от върха на възвишението. Те продължаваха преследването…

— Какви коне трябва да имат тези типове? Още малко и нашите ще се строполят!

Двамата християни пришпориха отново безмилостно конете си. В този миг изведнъж пред тях се появиха конници с кафяви мантии, които излизаха от една клисура. Всички бяха въоръжени с дълги копия и саби, около 30 души.

— Кабили! — извика нормандецът.

— Нови неприятели! — запита бързо рицарят.

— Да, всички са врагове! Трябва да се разделим поне за известно време. Аз ще привлека кабилите на изток, а вие се опитайте да се спасите в противоположна посока! Ако останем живи, ще се видим отново в Алжир!

— Как смятате да продължите с изтощения си кон?

— Не се грижете за мен! Аз мога да се измъкна като мюсюлманин. Страхувам се само за вас, защото не можете да говорите арабски!

Без да каже нито дума повече, той пришпори коня си надясно покрай хълмовете. Кабилите, които бяха привлечени от виковете на маврите, го последваха веднага. Баронът се отправи към клисурата, от която бяха излезли те, като се надяваше да се скрие в някоя палмова горичка. Той забоде шпорите си…

Изведнъж конят му се строполи, с кървава пяна на ноздрите. Рицарят едва имаше време да извади краката си от стремената. Със сабята в едната и пистолета в другата ръка, той очакваше врага.

— Бедна Ида, каква ли ще бъде твоята съдба? — въздъхна той.

С един изстрел той свали от седлото единия от двамата ездачи, които се появиха. Другият извика:

— Предай се или ще те убия!

Отговорът беше един саблен удар по главата на коня. Бедното животно се строполи. Ловкият мавър отскочи назад. Рицарят успя да го улови за пояса. За нещастие, в тоя момент на бойното поле се появи Зулейк със спътниците си. Един от тях вече замахна с меча си над главата на християнина, когато Зулейк извика:

— Никой да не го пипа! Той ми принадлежи!

Една мантия беше хвърлена върху Сант Елмо. В следния миг той стоеше вързан пред мавърския княз. Зулейк го наблюдаваше със скръстени ръце, докато баронът измерваше с презрителен поглед противника си.

— Хайде, робе, довърши делото си! Убий ме! Рицарят Сант Елмо не се плаши от смъртта!

— Потомъкът на халифите не убива! — отвърна Зулейк. — Той убива само в бой, защото знае да цени храбростта.

— Великодушие? — запита иронично баронът.

— Може би повече, отколкото мислите. Дайте ми думата си, че няма да правите опит за бягство, поне докато пристигнем в Алжир!

— Какво смятате да правите с мен?

— Ще научите, когато останем сами! Думата ви, рицарю!

— Вие смятате да ме набиете на кол!

— Нямам подобно намерение!

— Добре, давам ви думата си!

Тогава Зулейк, без да обръща внимание на спътниците си, сам разряза въжетата и посочи към коня на застреляния мавър:

— Качете се и ме последвайте!

Малката групичка тръгна мълчаливо по пътя, който водеше за Алжир. Напред вървеше Зулейк, след него баронът и отзад последните четирима маври.

Зулейк огледа пустинята от върха на възвишението. Никой не се виждаше.

— Кой беше вашият спътник, бароне?

— Не мога да ви кажа! — отвърна Сант Елмо.

— Бербер или християнин?

— Защо ви интересува това?

— За да го унищожа по-късно! Не, по-добре нека остане в ръцете на кабилите!

— Както искате!

Слязоха по хълма, в чийто поли стояха соколарите с изморени коне. След няколко полугласно дадени заповеди на мавърския княз, групичката продължи ездата.

Потънал в мислите си, рицарят не забелязваше, че се бяха приближили до Алжир. Минаретата и кубетата на джамиите се появиха по хълмовете.

Едва след като уличният шум го заобиколи, той разбра, че се намира в града.

— Накъде ме водите? — запита той Зулейк, който сега яздеше до него. При Кулкелуби? Тогава по-добре да бяхте ме убили веднага!

Мавърът поклати отрицателно глава.

— Тогава в някое баньо!

— В моя собствен дом!

Изведнъж баронът извика леко от учудване. Двама едри негри, възседнали на красиви жребци, го наблюдаваха внимателно. След това те се присъединиха към кавалкадата. Това бяха същите негри, които му бяха помогнали срещу бедуините. В този момент Зулейк спря коня си пред вратата на един величествен дворец, Пред нея четирима други негри стояха на стража.