Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Bandits de l’Arizona, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 11 гласа)
Сканиране
hammster (2008)
Разпознаване и корекция
BHorse (2008)
Корекция
NomaD (2008)

Издание:

Гюстав Емар. Бандитите на Аризона

„Тренев & Тренев и с-ие“, София, 1991

Редактор Иван Тренев

Илюстрация за корицата Емилиян Станкев

Художник Лили Басарева

Коректор Магдалена Атанасова

Графично оформление Стефан Узунов

Формат 32/84/108. Цена 10,98 лв.

Дадена за печат: м. октомври 1991 г.

Излязла от печат: м. ноември 1991 г.

с/о Jusator, Sofia

 

Librairie Grund Paris, 1955


I

Новата история, която ще се заловим днес да разкажем на нашите читатели, се развива изцяло в Аризона, бивша провинция на Мексико, анексирана от Съединените щати.

Днес Аризона е останала такава, каквато е била, когато се е наричала Сибола и е била открита от Кабеса де Вака[1], тоест тайнствен край, пълен със зловещи легенди, със страшни чудеса, населен с непознати и свирепи животни; неравната му почва изобилства с всевъзможни развалини, оставени от неизвестни народи.

Тези неизследвани пустини, простиращи се до безкрай, приютяват многобройно чергарско население, съставено от най-разнородни елементи, враждуващи помежду си и воюващи безпощадно.

Ето какво е населението на Аризона: индианци „бравос“, тоест, неукротими, команчи, апачи, поуни и още много други, които претендират с основание, че са господари на земята; освен това горски скитници, ловци и трапери, единствените честни хора; после идват пиратите на саваните, предимно жестоки метиси, крадци и убийци, които не се боят нито от Бога, нито от закона; и накрая, декласираните и прокудените от всички цивилизации на Стария и Новия свят.

И все пак тази област е най-богатата и най-красивата в света, климатът й е чудесен, флората и фауната й са несравними, златните, сребърните и медните й мини — неизчерпаеми.

Един петък към края на месец юни 187… година, между четири и пет часа вечерта, един човек, който изглежда беше ловец или горски скитник, след като бе минал по брод през Рио Хила там, където тя се съединяваше с Рио Пуерко, се спря на високия речен бряг, заби приклада на пушката си в пясъка и като скръсти ръце върху края на двойната цев на оръжието си, огледа внимателно обширната долина, простираща се пред него додето поглед стига. Доволен от бързото си наблюдение, той промърмори през зъби на френски със силен нормандски акцент:

— Е, доволен съм от себе си. Не съм сбъркал посоката с нито една крачка, макар че за пръв път идвам в този край, а оттук до Монреал има още много път.

Разговаряйки така със себе си, ловецът нарами отново пушката; приближи се и седна под едно акажу[2], напълни дългата си индианска лула, запали я, сложи пушката напреки на коленете си и запуши умислен.

С няколко думи ще ви запознаем с външността и душевните качества на това лице, което ще играе важна роля в тази история.

Той беше мъж най-много на двадесет и осем — тридесет години, на ръст почти великан — два метра и пет сантиметра; това телосложение не намаляваше никак изяществото и грациозността и на най-малките му движения, човекът беше великолепно сложен, сигурно беше надарен с атлетична сила, с изключителна ловкост и пъргавост. По цвета на кожата му — на печена тухла — се познаваше, че е канадец „обгорено дърво“. Този ловец се казваше Жан Берже, но беше известен из прериите просто с прякора Безследни поради лекотата на походката си, която при преминаването му през пустинята не оставяше никаква следа.

Макар и все още много млад, той се радваше на огромна слава като ловец и като скитник из всички савани от Канада до Мексико.

Няма да кажем нищо за облеклото му. Безследни носеше облеклото, възприето отдавна от канадските ловци и белите трапери в пустинята.

Ще отбележим само, че ловецът имаше великолепни оръжия, подарък от един висш френски офицер, чийто живот Безследни бе спасил през време на френската експедиция в Мексико; той имаше пушка с двойна въртяща се цев, която се пълнеше от задната част на дулото, четири револвера с по шест патрона; щик, който носеше на хълбока си, но при нужда слагаше на пушката. Тъй че въоръжението на Безследни беше внушително, защото можеше да даде двайсет и шест изстрела, без да бъде принуден да презарежда.

Неусетно ловецът бе оставил лулата си да угасне. Той се любуваше на величествения пейзаж, който се разкриваше пред очите му и колкото повече мракът изместваше дневната светлина, ставаше все по-поразителен.

Безследни беше примитивен човек, силен и чувствителен към всичко велико и красиво. Без да се опитва да обяснява чувствата си, той се чувстваше омаян, мощната меланхолия на тишината и на мрака му вдъхваше страхопочитание.

„Ох — прошепна си той като на сън, — сега разбирам благоговейната почит на червенокожите към тази тайнствена долина, която, както казват те, е населена със знатни воини от старо време и която наричат Долината на сенките.“

Той се отърси, сякаш се събуждаше, сбърчи вежди, хвърли неспокоен поглед наоколо и добави: „Щях да забравя.“

Тогава стана, отиде да събере сухи дърва, изкопа със щика си дупка, направи си огнище с три камъка, разположени в триъгълник по краищата на дупката, отвори чантата си, извади оттам желязно котле, напълни го с вода от един близък извор, сложи го на импровизираното си огнище, натрупа отдолу дърва и запали огъня.

След като завърши тези приготовления, ловецът натроши във водата два морски сухара, добави пемикан — сушено месо на прах — сол, чер пипер и чушле, после разстла жарта и постави върху нея бутче от антилопа, а под топлата пепел зарови десетина картофа.

— Чудесно — каза той с доволен вид, — след един час вечерята ще бъде готова, без да е нужно да се занимавам повече с нея.

Наближаваше осем часа вечерта. Вятърът бе утихнал, в горските дебри се чуваха джавкането на койотите[3], излезли на лов, и хрипкавото мяукане на ягуарите, отиващи на водопой. Ловецът стана, разстла на земята едно одеяло, пръсна върху него няколко царевични зърна, после на два пъти подсвирна особено.

Почти веднага се чу бърз галоп и се появи един великолепен прериен мустанг, чер като нощта, с изящни нозе, широки гърди, малка глава, на която блестяха две големи искрящи очи. Разтваряйки храстите с гърди, той се спря така, че почти докосваше ловеца, на чието рамо сложи главата си, и го заблиза с тихо цвилене, изразяващо удоволствие и обич. Няколко минути се разменяха ласки между човека и животното, които изглежда се разбираха отлично. Конят беше напълно оседлан, само стремената бяха вдигнати, а зъбалецът беше издърпан и окачен за дръжката на седлото, за да може да яде съвсем свободно.

— Отде идеш, Негро? — каза господарят му, милвайки го нежно. — Защо не дойде по-рано? Пустинята е опасна в този нощен час, дивите зверове са излезли на лов. Изяж дажбата си, утре денят ще бъде труден. Спи ми се, уморен съм, пази добре и преди всичко не се отделяй от защитния огън.

Конят дари господаря си с една последна ласка и кротко захрупа. Ловецът се върна на мястото си, прозявайки се, облегна се на едно акажу, опъна крака към огъня и след като се увери, че всичко е наред, затвори очи, шепнейки:

— Имам два часа за спане, дотогава той няма да дойде.

Почти веднага заспа. Така изтече близо половин час. Вече нямаше ни най-малък полъх на вятър. Над пустинята тегнеше дълбока тишина. Внезапно Негро спря да яде и наостри уши. Безследни отвори очи, но без да помръдне. Конят бе започнал отново да хрупа дажбата си. Ловецът пак затвори очи.

Почти веднага и без да се чуе и най-малък шум, една „реата“[4] от сплетена кожа се разви бавно от края на един дебел клон на акажуто и се спусна крайно предпазливо.

Ако ловецът не спеше, щеше да забележи най-много на два метра от защитния си огън тази реата, висяща точно пред него.

След миг се появи черен силует на човек, възседнал клона, за който беше вързана реатата.

Този човек като че се поколеба няколко секунди; внезапно взе решение, захапа дълга кама, после, хващайки реатата с две ръце, се спусна с шеметна бързина. Безследни продължаваше да спи. Щом докосна земята, непознатият взе камата с дясната си ръка и с тигров скок се хвърли върху ловеца.

Но той вече се бе изправил пред врага, сграбчи във въздуха камата, която убиецът размахваше над главата му, изтръгна я от ръката му, повали го на земята и притисна силно с коляно гърдите му, като същевременно допря собствената му кама до гърлото му и каза с насмешлив глас:

— С какъв дяволски занаят се занимавате, майстор Петерман? По какъв странен път ходите, за да навестите приятелите си, и какви поздрави им носите?

Този субект, когото Безследни бе нарекъл с името Петерман и който се бе появил внезапно по такъв необикновен начин, беше нещо невъзможно, нелогично, марионетка, палячо, нехранимайко от Нюрнберг; той имаше малка глава, кръгла като ябълка, със сиви и разноцветни очи, без чело, с изпъкнали скули, нос, извит над разтегната до ушите уста, заострена брадичка, повдиганата към носа, нямаше брада, само няколко мръсножълтеникави косъма, които стигаха до веждите, торсът му беше къс, краката и ръцете, несъразмерно дълги, при вървеж му придаваха вид на огромен дългокрак паяк, вдигнал се на задните си лапи. Усмихнатото му лице изразяваше лукаво добродушие, но когато го обземеше силно вълнение, тази маска падаше внезапно и тогава чертите му придобиваха ужасно злодейски израз.

Най-страшните бандити на саваните се плашеха от този човек заради вродената му злост, заради жестокостта и коварството му; той беше мерзавец, който не се боеше ни от Бога, ни от закона, и всички трепереха от него. Говореше се, че бил родом от Щетин, главен град на Померания в Прусия, където извършил такива ужасни престъпления, че бил осъден в родината си на доживотен затвор. Как е успял да избяга и да се прехвърли в Америка, никой не знаеше! Но едно беше сигурно: че след като прекарал само няколко месеца във Вашингтон, бил принуден да се укрие в пустинята, за да не бъде линчуван. Бяха му прикачили прякора Койота; никога едно име не е подхождало толкова, защото той беше хиена, чудовище.

Без да престава да говори и да го притиска с коляното си, Безследни на бърза ръка му взе оръжието и преобърна джобовете му, чието съдържание захвърли надалеч; по някаква интуиция запази само един мазен портфейл, натъпкан с книжа. Койота, отначало много смутен от оказания му груб прием, почти веднага възвърна хладнокръвието си.

— Аха! — каза той, подхилвайки се. — Значи вие сте пират, приятелю? Трябваше да ми го кажете веднага, лесно щяхме да се разберем.

— Съмнявам се — отвърна иронично ловецът. — Аз съм горски скитник, майсторе, ловя безразборно всякакви диви зверове, и четирикраки, и двукраки. Вие сам се убедихте в това.

— А, така ли? Значи знаехте, че съм тук?

— Напълно, майсторе Койот.

— Знаеш, че тия, които ме наричат така, рискуват кожата си.

Бандитът сбърчи вежди. Безследни повдигна презрително рамене и не отговори.

— Какво искаш от мен в края на краищата? — продължи германецът, опитвайки се скришом да се привдигне.

— Аз ли? — рече ловецът. — Абсолютно нищо не искам от теб.

— Тогава защо притисна гърдите ми с коляно и допря камата до гърлото ми?

— Ти по-добре от мен знаеш защо. Уверявам те, ако не мируваш, ще те убия като бясно куче.

— А, така ли? Още дълго ли ще ме душите така? — кресна Койота ядно.

— Само туй ли било, майсторе? Уморява ли ви това положение? — каза ловецът с престорено съжаление.

— Чисто и просто не мога да трая повече.

— Тогава ще изпълня желанието ви.

Със сръчност, сила и бързина, които смаяха бандита, Безследни издърпа към себе си реатата, спусна я на земята и си послужи с нея, за да овърже здраво пирата, който мигновено бе обездвижен напълно.

— Ето, готово! — каза ловецът, смеейки се.

— Проклетник!… — извика бандитът в безпомощен гняв. — Ах, ако не беше ме пипнал така коварно!…

— Хайде де! — каза Безследни, оправяйки спокойно измачканите си дрехи. — Та вие не сте толкова страшен, колкото се представяте!

— Ах, да мога някога да си отмъстя! — каза пиратът, скърцайки със зъби.

— Ей Богу, колко сте очарователен! — рече Безследни. — Падате от небето, нахвърляте се върху мен като вълк, за да ме убиете, и искате да си отмъстите за неуспеха на засадата, която ми устроихте? Вие сте глупак, драги.

— Хм! Какво още ще има?

— Ще има — отвърна ловецът все тъй шеговито — превръзка на устата, за да не дърдорите като баба. Откровено казано, вие говорите прекалено много, а това ме отегчава.

— Превръзка за моята уста? Но…

Безследни върза на устата му една кърпа и така внезапно прекъсна изречението му наполовина.

— А сега ме изслушайте и не ме заплашвайте с поглед, предупреждавам ви, така няма да постигнете нищо. Вие поискахте да ме убиете, без да ме познавате — устроихте ми коварна засада. Аз имах право да ви убия като гаден койот, но не поисках това, аз съм честен горски скитник, не убивам, нападам врага си открито, независимо дали е човек или звяр, и се бия храбро с него. Вие сте бандит, който не признава ни Бог, ни закон, ще приложа спрямо вас закона на линча, око за око, зъб за зъб, няма да ви убия, хладнокръвното убийство ме отвращава, ще ви оставя без оръжие, без провизии и без огън в пустинята, ще ви оставя да умрете, това е последната възможност, която ви давам. Ако Бог, чиято доброта е неизчерпаема, се смили над вас и ви спаси, този суров урок може би ще ви вкара в правия път, което желая, без да се надявам — вие винаги сте злоупотребявал със силата си, аз ви правя по-слаб от дете, като връзвам ръцете и краката ви и запушвам устата ви.

Изведнъж крясък на бухал наруши тишината. Той прозвуча трикратно.

Ловецът трепна, очевидно този крясък беше сигнал.

— Бях забравил — промърмори канадецът, — така ще бъде по-добре, той ще ми каже какво да правя.

Внезапно той захвърли на земята бандита, когото вече бе сложил напряко върху гърба на Негро, уви с дебело вълнено одеяло главата на пленника си, за да не може да вижда и да чува. После отговори на дадения му сигнал, като на свой ред изкряска като бухал.

Почти веднага се чу бърз галоп на препускащи с все сила коне, появиха се трима ездачи, чиито тъмни силуети се очертаха в нощта, и се спряха пред лагера на ловеца, който бе побързал да хвърли последен поглед на вечерята. Яденето беше готово, Безследни потри радостно ръце.

Бележки

[1] „Кравешка глава“ — прочут испански авантюрист — Б. авт.

[2] Акажу — название на няколко вида тропически дървета, от които се правят скъпи мебели. — Б. пр.

[3] Койот — месояден бозайник, близък до вълка и чакала; живее в Северна Америка. — Б. пр.

[4] Реата (исп.) — въже или ремък за връзване на добитъка, в случая — ласо. — Б. пр.