Емилио Салгари
Алжирските пантери (15)

Глава 15
ДВАМАТА СЪПЕРНИЦИ В БОРБА

Слънцето беше вече изгряло, когато тримата конници стигнаха в равнината при Блидах. По тези почти безлюдни степи богатите маври устройваха бойни игри и особено лов със соколи. Един спорт, който беше предопределен само за благородниците и хората от висшите класи!

Ловът беше вече започнал, когато нормандецът и спътниците му пристигнаха в равнината, Около две дузини ездачи се бяха събрали около няколко опънати през нощта мрежи. Всред тях баронът разпозна своя враг. Той яздеше великолепен, богато снаражен жребец, с един сокол на рамото и друг на ръката. Неволно баронът посегна към пушката и вълна от кръв обля лицето му. Нормандецът, който беше забелязъл това, извика:

— Какво правите? Ние сме двама, най-много трима срещу двадесет конници и всичките им роби!

— Имате право! Още малко и щях да сторя някоя глупост!

Те слязоха от конете, завързаха ги за боровете и легнаха в тревата. Храстите ги скриваха напълно. От малкия хълм, на който се намираха, двамата можеха да наблюдават всичко и да следят движенията на Зулейк. Последния поведе спътниците си към едно блато в полите на хълма, където бяха накацали многобройни големи водни птици.

— Искат да изпитат соколите си — прошепна нормандецът, който беше наблюдавал много пъти подобен лов. — След това ще започне преследването на газелите, при което ще ни се удаде благоприятен случай да нападнем мавъра! Само не изпускайте из очи Зулейк!

— Ако знаете само колко го мразя!

Ловците бяха стигнали до блатото. Когато мавърът забеляза множеството чапли, свали верижката и качулката от главата на сокола. Красивото животно стоя един миг като заслепено и след това се издигна отвесно във въздуха. На около петдесет метра височина то започна да се вие в кръгове. Една чапла, която забеляза опасността, се опита да се скрие в клоните на един дъб. Но преди да успее да направи това, соколът се спусна върху нея с мълниеносна бързина. Чаплата се защищаваше отчаяно с клюна си. След като борбата продължи около двадесет минути, Зулейк пусна втория сокол. Той беше по-голям и по-силен от първия. В миг той литна към борците и с един удар на човката си уби чаплата.

— Газела! Пуснете соколите! — чуха се изведнъж виковете на робите.

Прекрасното животно беше следвано от четири други. Да видят ловците и да изчезнат беше въпрос на мигове. Маврите пришпориха конете си след тях, без да се грижат за двата сокола.

Нормандецът беше скочил.

— Бароне! — каза той, — Конниците ще се разделят след миг. Надявам се, че ще можем да изненадаме Зулейк сам з гората! Вижте, той се отправя със соко-ларя си към дърветата! Другите препускат от другата страна! Елате!

Те скочиха на седлата и последваха ездачите, Друг хълм зад палмовата горичка им предложи добър наблюдателен пост. Зулейк, следван неотклонно от со-коларя си, препускаше в галоп на 400–500 метра далеч от хълма. Очевидно той имаше намерение да измори газелите, преди да пусне останалите два сокола. Другите ловци се бяха пръснали надалеч из обраслата с храсти местност.

— Настигаме го! — извика нормандецът. — Това се казва щастие!

— За вас соколаря, за мен Зулейк! — отвърна зарадван рицарят. — Желязната глава остана като резерв!

— Какъв сигнал трябва да дам, ако ви грози опасност! — отвърна последният, зарадван, че ще остане на спокойствие.

— Изстрел!

— Бароне, сега мавърът е там, в храстите! Не може вече да ни избяга!

Те пришпориха конете си към горичката, в конто беше изчезнал Зулейк. На една полянка нормандецът спря коня си.

— Вие искате да убиете княза, нали? — запита той.

— Да, отвърна твърдо рицарят.

— По-добре ще бъде да го плените! Ние бихме могли да го разменим срещу графинята! Това ще бъде най-умното!

— Мислите ли?

— Мъртъв, той няма да ни бъде полезен, Жив, той е за нас ценен заложник! Когато графинята бъде свободна…

— Ето, че идва газелата! Пригответе оръжията. Красивото животно, изплашено до смърт, обляно в пот и с провиснал език, се втурна към полянката. Над него се виеха соколите. Те се спуснаха като мълния отгоре му и изкълваха очите му. Бедното създание се строполи с вопли на земята. Не след много се появи Зулейк и соколарят му. При вида на двамата непознати те спряха конете си!

— Кой е там? Какво искате? — извика мавърът с юмрук на ятагана.

Баронът отметна качулката си.

— Не ме ли познаваш, Зулейк бен Абад, роб и лютнист на графиня Сантафиора?

Мавърът беше вкаменен от учудване. Въпреки декизировката, той позна веднага противника си по русите коси и нежните черти на лицето.

— Вие тук? — извика той, като се беше съвзел и извади с един замах ятагана от ножницата. — Дръж се, соколарю! Трябва да сразим тези християни!

Соколарят беше едър мъж, космат като мечка и добре въоръжен. Той се спусна веднага към барона, обаче нормандецът го пресрещна.

— Ти трябва да се разправяш с мен!

— Бягай, Малек! — извика Зулейк. — Повикай другите!

За това беше вече късно. Нормандецът го нападна. В това време баронът се беше нахвърлил върху Зулейк и двамата започнаха гневно да се сражават. Конете се изправяха на предните си крака, удари се нанасяха, но никой не успяваше да свали противника си. Напразно рицарят, който беше забравил близостта на останалите маври, викаше:

— Спри се и не се опитвай да избягаш! Ти се страхуваш, предател!

— Чакам само удобния момент, за да те убия! — отвърна мавърът.

— Ах, подлец, повече ти прилича да свириш на лютня!

Зулейк отвърна на тази обида със силен удар на меча си. Сант Елмо не закъсня да стори същото и с един удар разкъса дрехата на мавъра. Незабелязано двамата бяха стигнали до края на гората, Зулейк използува това и извика с всички сили:

— Приятели, на помощ!

В същия миг соколарят се строполи с разбит череп на земята. От хълма се чу изстрел. Това беше Желязната глава. Нормандецът искаше да се притече на помощ на рицаря, когато видя 7 или 8 ездачи да препускат с бойни викове между дърветата.

— Бягайте, бягайте, бароне! — извика той и подкара коня си през ездачите.

Двамата препуснаха към Ьлидах Преследвачите се впуснаха с гневни викове по петите им.

— Уловете християните! — извика Зулейк. — Сто цехини на оня, който убие по-младия!

— Къде е Желязната глава? — запита рицарят.

— Дявол да го вземе! Защо е дал толкова късно сигналът?

— Зулейк отново ми се изплъзна! — изръмжа Сант Елмо.

— Да избягаме в пустинята, г-н барон! Конете ни ще издържат! Преди всичко трябва да спечелим преднина!