Емилио Салгари
Алжирските пантери (6)

Глава 6
ПРЕСЛЕДВАНЕТО

„Сирена“ беше един от най-големите и добри кораби, които плуваха по онова време из Средиземно море. Тя имаше висока, богато украсена предна част, с пристройка, пригодена за нападения. Задната част с кормилото беше още по-висока, а от двете и страни висяха големи фенери. Екипажът, без да предполага съдбата на замъка, имаше намерение да хвърли котва, когато баронът и спътникът му се появиха на брега.

— Спуснете една лодка! Не хвърляйте котва! — извика той.

Колкото и чудна да се видя на екипажа заповедта на капитана, тя беше незабавно изпълнена. Не след дълго лодката се допря до брега. Едва сега екипажът видя с ужас положението. Помощник-капитанът се приближи уплашен към — барона:

— Какво се е случи о, рицарю?

— Пристигнахте с два часа закъснение — отвърна мрачно последният. — Сега можете само да видите делото на пиратите!

— Те са разрушили замъка?

— И избили всички защитници!

— Също и нашите хора?

— Ние двамата сме единствените, които оцеляха.

— А графиня Сантафиора?

— Пленена! Ако не знаете що е страх, Льо Тенан, ще тръгнем веднага да преследваме разбойниците!

Те се отправиха към галерата. По пътя рицарят разказа приключенията си.

— Това, което ме безпокои особено много — каза той тъжно, — е любовта на Зулейк към графинята. Той е в състояние да я убие, преди да я върне!

— Не знаете ли на кой кораб се намира той, Желязна глава?

— Не можах да видя това. Разбойниците се върнаха много бързо на борда.

— Галерите бяха четири, нали?

Без фелуката.

— Опасно надмощие, рицарю. Не е ли по-добре най-напред да повикаме помощ от Калияри?

С това бихме загубили ценно време, без да сме сигурни, че ще получим помощ. Предпочитам да опитам сам щастието си. Бог ще ни помогне!

— Може би ще срещнем някои от нашите кораби, които кръстосват из Средиземно море!

— Дано Господ чуе думите ти! — изпъшка Желязната глава.

Галерата беше стигната. Екипажът и беше силно възбуден. Моряците бяха видели, че замъкът е разрушен. Те се питаха по какво чудо баронът и съперникът му са се отървали от смъртта. Едва беше стъпил на борда, баронът се обърна към тях и извика:

— Който се старахува от смъртта, може да слезе на сушата!

Никой не се помръдна.

— Трябва да издържим една отчаяна битка — продължи той, — в която може би ще загинем. Един срещу петима. Всеки, който се доверява на Бога и на меча си, нека ме последва! Трябва да освободим господарката на замъка, свитата и, и населението на острова! Всички са били отведени на галерите, които плуват към Африка!

От всички страни се чуха викове:

— Война срещу разбойниците! Всички ще следваме храбрия си капитан!

— Вдигнете тогава знамената и напред срещу неприятеля!

Едва баронът беше извикал това и той падна на палубата. Изтощение и напрежение, глад и възбуда го бяха накарали да припадне. Той беше отнесен в кабината му, последван от Желязната глава.

Докато се грижеха за него, Льо Тенан приготви галерата за бой и заповяда да опънат всички платна. Хоризонтът беше претърсен от всички страни, за да бъде открит врага.

В това време Сант Елмо беше дошъл отново на себе си. Първият му въпрос беше дали неприятелите се виждат и дали оръдията са готови.

— Всичко ми се струва като сън — въздъхна рицарят. — Толкова близо до щастието и трябваше да ми бъде отвлечена! Годеницата! Как е могъл Зулейк да прикрие страстта си, да не се издаде нито с една дума?

— Лютнистът ли е повикал пиратите?

— Всичко говори за това!

— За да отвлече графинята?

— Да, той твърди, че е княз, потомък на халифите от Кордова и Гренада!

— И е останал в продължение на четири години в замъка? Тогава той трябва да е повикал сънародниците си с помощта на някой ренегат. Никога не бих повярвал, че негодникът е имал такова влияние на Алжир!

— И аз никога не бих подозирал, че той е тъй храбър и опитен воин, каза Сант Елмо. — Няма да можем така лесно да отнемем скъпоценната му плячка. Но аз ще се опитам, та ако ще да пожертвувам цялото си състояние!

— Вие винаги ще можете да разчитате на моята подкрепа, рицарю! Ако не можем да настигнем пиратите по море, ще повикаме на помощ ордена, Венеция и Генуа и ще ги накараме да накажат най-после сарацините, този позор за Европа!

— Бих предпочел да ги срещна в открито море!

В този миг от наблюдателното място се чу вик:

— Платно на хоризонта!

Баронът скочи с радостен вик от леглото и улови меча си.

— Елате, Льо Тенан!

Двамата се изкачиха на палубата, където цареше голямо оживление. На югозапад в синьото море се бяха появили няколко бели точки.

— Това са пиратите! — извика рицарят. — Вижте там най-отзад фелуката!

— Сигурен ли сте? Не могат ли да бъдат това невинни търговски кораби?

— Не, не, аз не се лъжа. Вижте, те променят курса си към по-близкия Тунис! След няколко часа ще ги настигнем и тогава тежко ти, Зулейк! Льо Тенан, ще нападнем и превземем най-задния кораб, преди да са могли да се притекат на помощ другите!

— Фелуката трябва да получи първия залп!

„Сирена“ плуваше с максимална бързина зад галерите, за да пресече пътя им към силно укрепения Тунис! Също и на борда на вражеските кораби се забелязаха приготовления за борба. Палубите им гъмжаха от въоръжени сарацини. Очевидно, те искаха да отбягнат битката, защото многобройните пленници биха могли да им попречат. Освен това бяха имали вече доста случаи да се сражават със „Сирена“ и знаеха на какво е способна тя. Ето защо те опънаха всичките си платна. Когато враговете се бяха приближили още повече, маврите промениха изведнъж тактиката си. Докато едната галера продължи пътя си на юг, останалите прибираха една част от платната и завиха назад.

— Какво значи това? — извика Льо Тенан. — Да не искат да се бият с нас?

— Негодници! — извика баронът. — Те прикриват бягството на Зулейк и се нареждат в боен строй. Графинята е на бягащия кораб!

— Няма да безпокоим другите! Понеже сме по-бързи, ще преследваме галерата, която се опитва да избяга!

Графът улови рупора.

— Готови за огън!