Емилио Салгари
Алжирските пантери (4)

Глава 4
НАПАДЕНИЕТО НА САРАЦИНИТЕ

Пиратите баха превзели острова, Благодарение на тъмнината и безгрижността на рибарите те бяха успели да завладеят селото, без да срещнат каквато и да е съпротива. Мъже, жени и деца, изненадани в съня си и уплашени от дивия вик и пушечните изстрели, бяха станали плячка на грабителите и отвлечени в галерите.

След като бяха опожарили всичките колиби, сарацините насочиха вниманието си към отдавна мразения от тях замък на графовете Сантафиора.

Докато четирите галери и фелуката бяха отплували към пристанището, за да обстрелват оттам замъка, около 300 души от екипажа им, снабдени със стълби за атака, бяха пропълзяли безшумно към крепостните стени.

Началникът на стражата ги забеляза едва тогава, когато те се намираха вече в почти пресушения по това време ров. Той даде тревога и съобщи на барона и графинята за близката опастност.

Сега вече оръдията можеха да бъдат употребявани само срещу галерите.

Рицарят не беше очаквал, че враговете ще успеят да дойдат толкова наблизо. Това обаче не го уплаши. Също и младата графиня беше сега по-сърцата. Най-добрите артилеристи стояха на кулата и бастионите. Всички останали мъже бяха облечени в брони и готови да отбият нападателите. В това време жените варяха в големи котли вода и масло.

Сант Елмо беше дал заповед да държат галерите с помощта на оръдейния огън далеч от пристанището. Докато гранатите опустошаваха мачтите им, нападателите бяха поливани в крепостния ров с врялата вода и масло. Дона Ида беше поощрила прислужнички-те си да носят непрекъснато на укрепленията в съдове тези две превъзходни защитни средства. Но пиратите в рова не отстъпиха. Една групичка от най-смелите се опита да свали моста, докато останалите се изкачваха по стълбите. Нападението към моста беше отбито. Началникът на стражата отблъсна сарацините с помоща на няколко оръдейни изстрели. Само че този път той беше заповядал да напълнят оръдията с натрошено желязо и стъкло. Въпреки това нападателите бяха напреднали успешно по стълбите под закрилата на барутния дим и огъня на галерите. Но баронът и неговите смелчаци, които се излагаха безстрашно на неприятелския огън, продължаваха да отбиват нападателите.

Ровът се изпълни с убити и ранени, но от галерите прииждаха все повече и повече подкрепления. Изходът от борбата ставаше съмнителен. Трябваше да бъдат повикани на помощ хората от кулата. За една свалена стълба биваха издигани две или три. На терасата и в прозорците на замъка бяха хвърлени снопчета от горящи храсти. Подвижният мост, който не можеше да бъде защищаван повече от кулата, се намираше в голяма опасност. С дълбока болка на душата баронът виждаше как се приближава минутата, когато хората му нямаше да бъдат в състояние да отблъснат нападенията. В тоя миг към него се приближи Антиохий!

— Няма да можем да издържим дълго време!

— Къде е графинята? — запита възбудено рицарят.

— На горната тераса!

— Кажете и да се оттегли в кулата, където ще се съпротивляваме до последната капка кръв… Желязна глава, бъди готов с четирима бойци да прережеш въжетата на подвижния мост.

Каталонецът, който досега раздаваше щедро удари с боздугана си по главите не неприятелите, скрит зад един зъбер, не отговори.

— Нима е загинал? — помисли Сант Елмо, като хвърли един поглед наоколо. Петима или шестима от неговите моряци и войници лежаха избити от снарядите на сарацинските галери. Желязната глава обаче не беше между тях.

— Той е сигурно при дона Ида! — си каза рицарят и като извика: — Оттеглете се назад! Всички към кулата! — се спусна към бастиона.

В същия миг от най-издадения край на укреплението проехтя победен вик. Пиратите се бяха изкачили по зъберите и се втурнаха по терасата, като подгониха пред себе си остатъка от бягащите защитници.

Всред шума, причинен от гърмежа на огнестрелните оръжия, рицарят чу един вик.

— Карло, мой Карло!

Той видя своята годеница всред жените, които се блъскаха по моста, който водеше от замъка за кулата, докато една група пирати се опитваше да пресече пътя им.

— Следвайте ме — извика той. — Спасете графинята!

Без да се огледа, той се спусна към разбойниците, като поощряваше все още отбраняващите се войници да не изоставят дървения мост, който водеше за кулата. Той задържаше като тигър нападението на враговете, които прииждаха от всички страни, дори и от стаите на замъка.

В този миг пред него се изпречи един тежко въоръжен до зъби воин, със спуснат наличник на шлема си, като въртеше с две ръце един меч. Баронът едва успя да вземе щита на един убит. Той парира удара на врага и му отговори с прикладен удар, който счупи наличника на противника му.

Баронът успя да види лицето му и извика гневно:

— Зулейк! За Бога, този път няма да ми избягаш!

— Да, Зулейк! — отговори мавърът с израз на дива омраза. — Зулейк, който обича дамата на вашето сърце и ще ви я отнеме!

— Умри, куче! — извика Сант Елмо и нападна отново.

Всред бъркотията около двамата съперници се беше образувало празно пространство. Рицарят, който беше побеснял от гняв, се сражаваше с всички сили. Зулейк нанасяше с двуръкия си меч удари, които можеха да разцепят скала. Никой от двамата обаче не можеше да надвие противника си, В това време от кулата старият началник на стражата извика:

— Мостът пада!

Войниците, на които беше възложено разрушаването му, чакаха само да се приберат последните защитници, за да пуснат гредите. Ето защо баронът прекъсна борбата и се втурна към кулата. Той едва беше достигнал вратата, когато мостът падна с гръмотевичен трясък и погреба под себе си мнозина врагове.

Диви, предсмъртни викове, клетви, след това облак прах, който обви мъртви и умиращи. Нападателите се бяха оттеглили отново на терасата.

Облян в пот с разбит шлем и раздрана ризница, Сант Елмо се спусна към платформата, Там той намери графинята и нейните дами при моряците, които обслужваха оръдията.

— Ние сме загубени, Карло — извика тя, като ридаеше, — остава ни само смъртта!

— Още не! — отговори рицарят. — Кулата е още наша! Ние ще я защищаваме с Божия помощ до пристигането на моята галера. Канонадата сигурно е била чута в Сардиния, а може би и в Калияри!

— Ти искаш да ме утешиш! — И Дона Ида се усмихна през сълзи.

Челото на Сант Елмо се навъси.

— Само един ме плаши! Зулейк! Ние току що се бихме отново, без да мога да му нанеса смъртоносния удар!

— Защо ме мрази този предател?

— Омраза? — извика баронът, — Любов го е накарала да нападне замъка. Любов към теб!

В този миг се появи началникът на стражата с малцината оцелели на платформата.

— Ние барикадирахме вратата и поставихме взрив под кулата — извика той. — Смятам, че ще предпочетете да бъдете погребани под развалините, отколкото да паднете живи в ръцете на неверниците!

— Постъпил си много правилно! — отвърна рицарят. — По-добре смърт, отколкото робство! Колко души имаме още?

— Двадесет и четири и жените.

— А Желязната глава?

— Тук е!

— Жив ли е?

— Чувствува се по-добре от всички останали.

— Поставете десет души при оръдията, другите — в първия етаж на кулата! Муниции и аркебузи има достатъчно. Трябва да издържим до пристигането на галерата.

— Какво може да направи тя сама срещу пет кораба, г-н барон?

— Надявам се, че няма да дойде сама. Ако гърмежът на оръдията е бил чут, ще ни се притекат на помощ и други кораби. Разпределете в това време хората ни по постовете! Смелост, Антиохий! Да се доверим на Бога и мечовете си!