Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le pantere di Algeri, 1903 (Обществено достояние)
- Превод от италиански
- Христо Андреев, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Емилио Салгари
Алжирските пантери
Формат 70/100/32
Преводач Христо Андреев
Второ издание
Редактор Николай Рангелов
Художник Иван Мирчев
Коректор Мария Христова
Техн. редактор Ева Владимирова
Издателска къща, „Паралакс“ при ЕФ „Паралакс II“
ДФ „Офсетграфик“
История
- — Добавяне
Глава 5
МИНАТА
Кулата, в която потърсиха убежище обсадените, беше четириъгълна здрава каменна постойка на северната страна на замъка. Тя беше изградена на един хълм, отделно от останалите здания и се издигаше на една височина от 40 метра, която броеше три етажа с добре защитени, посредством железни решетки, готически прозорци. По всяка вероятност някога тя беше служила като затвор. Стените и бяха масивни. От подземията и водеше навън в близките храсталаци таен проход, през който в случай на нужда защитниците можеха да избягат или да нападнат враговете откъм гърба.
Въпреки претърпените загуби, пиратите бяха смели и сигурни в победата си. Оръдията все още продължаваха да стрелят отгоре върху враговете, които от своя страна се опитваха да разрушат стените с брадви и куки. От всички страни върху кулата валеше дъжд от куршуми. Същевременно пиратите поставяха мини, за да вдигнат стените във въздуха. Баронът беше непрестанно зает да поддържа смелостта на обсадените с надеждата за помощ. За жалост гибелта все повече и повече ги заплашваше. Артилеристите от покрива трябваше да избягат в по-долните помещения. Половината от тях бяха загинали от каменните топки на враговете. Баронът започна да се съмнява в навременното пристигане на кораба му.
— Краят ни приближава — прошепна той с болка на графинята. — Бог ни напусна. Какво предпочиташ, Ида, робство или смърт? Ако си съгласна ще опитаме последното средство за защита!
— Какво възнамеряваш да правиш? — запита побледняла от ужас графинята.
— Пробив през тайния проход!
— Не е ли открит вече?
— Не зная, но ако си съгласна, да слезем в подземието. Страхувам се само от едно. Алжирците ще възпламенят някоя мина, за да избият всички ни!
— Велики Боже — извика Желязната глава. — Мина! Тогава всички сме изгубени!
— Можем да очакваме всеки миг експлозията — каза началникът на стражата. — Току що видях разбойниците да слизат от скалите. Не препоръчвам използуването на тайния проход. Сводът може да се срути над нас!
— Тогава всичко е свършено — въздъхна дона Ида.
— Още не — опита се да я утеши рицарят. — Дори и да избухне мина, кулата няма да се срути. Тя е здрава. Може най-много да бъде направен пробив, през който да проникнат пиратите. Тясната стълба обаче е лесна за защищаване. Колко души сме още?
— Едва петнадесет.
— Това е достатъчно за съпротива. В това време ще дойде помощта.
Старият комендант поклати глава, кимна на барона и му прошепна:
— След половин час ще бъдем пленени или мъртви. Пиратите вече са подпалили фитила на мината и експлозията и ще накара да избухне и моята мина!
Рицарят се стъписа ужасен.
— Тогава всички ще хвръкнем във въздуха! Аз съм войник и смъртта не ме плаши, но графинята, вашата господарка…
— По-добре смърт, отколкото робство! Освен това аз също така не вярвам, че кулата ще се срути! Но ако стълбата бъде разрушена пътят ни за отстъпление ще бъде отрязан!
— Само ако бих могъл преди това да убия Зулейк! — промърмори Сант Елмо, скърцайки със зъби. — Тогава бих умрял по-леко.
— Г-н барон — извика изведнъж Антиохий, — виждам, че има още малко време, преди да избухне взривът, Ние бихме могли да обезвредим с вода моята, по-опасната мина.
— Ако ти се излагаш на смърт и аз ще сторя същото. Зулейк не би ме пощадил!
Рицарят целуна по челото падналата на колене графиня и се втурна по стълбата. С няколко скока баронът се отзова в подземието, където се намираха бъчвите с барут. В ъгъла се виждаше вратата за тайния проход. Антиохи я отвори и влезе в ниския, издълбан в скалите тунел.
— Мината е тук, бързо господарю!
Сант Елмо изпразни една голяма, приготвена за тази цел, бъчва вода върху мината.
— Сега, бързо назад! — извика старецът.
В тоя миг силна светкавица раздра въздуха. Двамата почувствуваха как една непреодолима сила ги тласна обратно в прохода.
Последва ужасен гръм, викове и шум…
Те изгубиха съзнание.
* * *
Когато баронът дойде отново на себе си, около него царуваше гробно мълчание. Той лежеше в подземието, където го беше тласнала експлозията и се чувстваше като разбит. Нямаше никаква власт над крайниците си. За един миг той помисли, че се намира в царството на мъртвите… Тогава съзнанието му се възвърна отново и от устните му се изтръгна див вик!
Той започна да се блъска в стените и заплака като дете. След това се наведе над спътника си, който лежеше неподвижно. Под шлема му се забелязваше струйка кръв.
— Мъртъв — извика с болка баронът.
Старецът беше разбил черепа си при падането.
— Значи още един приятел трябва да бъде отмъстен. Тежко ти, Зулейк! Нека само дойде часът, когато ще те намеря!
Той се огледа. През вратата проникваше лъч светлина. Слънцето беше изгряло. С голяма мъка той се довлече обратно в подземието. Широка пукнатина зееше в един от ъглите. Всред бъчвите, оръжията и другите предмети лежаха мнозина убити пирати. По неразрушената стълба той намери други трупове. Пирати и християни лежаха един върху друг.
— Всички са мъртви. А моята годеница…?
С неимоверни усилия той си проби път нагоре през труповете.
— Ида, Ида!
Той беше почти горе, когато му се стори, че чува човешки глас.
— Кой вика? — извика той.
— Къде сте, г-н бароне? — чу се отговор отгоре.
Учудване и радост завладяха рицаря. Той позна гласа на Желязната глава. Нима той се беше спасил?…
Баронът се изкачи към първия етаж. Също и тук могила от трупове. По стълбата, която се спускаше от горната платформа, слизаше каталонецът.
Той захвърли железния си боздуган и се спусна към рицаря, като хълцаше от щастие.
— Ах, господарю. Нещастие!
— Къде е графинята? — извика изтръпнал от ужас баронът.
— Отвлечена! Отвлечена от Зулейк, мавърското куче!
— Отвлечена? От Зулейк? — Гласът на барона пресекна. Той падна на колене.
— Господарю, господарю, не се отчайвайте! Ще последваме разбойниците. Те отплуваха едва преди два часа. И галерата ви пристигна!
— Моята „Сирена“? — извика рицарят, като се съвзе отново.
— Да, аз я видях отгоре!
Благородникът скочи като възроден. Нова надежда изпълни сърцето му. Двамата се изкачиха на платформата. И тук всичко беше в развалини, всред които не се виждаше нищо друго освен трупове.
Слънцето обля с лъчите си морето и брега. На север се появи голям кораб, чиито платна и знамена показваха, че идва от Малта. На палубата блестяха в слънчева светлина шлемове и ризници.
— Моята „Сирена“! Ние ще преследваме пиратите, ако е необходимо дори и до Алжир. Трябва да ги разбием и накажем предателя Зулейк!
— Разбойниците отплуваха на югозапад!
— Всички ли?
— Да, заедно с фелуката, която ги изпревари!
— Беше ли при последната битка, Желязна глава?
— Разбира се и боздуганът ми извърши чудеса!
— Кой отвлече Дона Ида?
— Зулейк. Нашите бяха почти всички убити или ранени, освен мен!
— Насила ли я отвлякоха?
— Не, графинята беше в безсъзнание, когато я отнесоха. Взеха със себе си и нейните прислужнички.
— По какъв начин успя да се отървеш?.
Прочутият потомък на фамилията Барбоза, който беше станал с една трета по-слаб, се почеса смутено по главата.
— Ти просто си офейкал и си се скрил, нали?
В тоя миг проехтяха два топовни гърмежи и отърваха Желязната глава от отговора.
„Сирена“ се появи в пристанището.