Емилио Салгари
Алжирските пантери (22)

Глава 22
ПРЕСЛЕДВАНЕ НА НОРМАНДЕЦА

Докато рицарят и Желязната глава бяха паднали един след друг в ръцете на соколарите, хитрият нормандец беше подмамил кабилите по своята следа с надеждата, че ще може по тоя начин да спаси спътниците си и преди всичко собствената си кожа.

Въпреки че конят му беше изтощен, той го пришпори още веднъж и за да се скрие от погледа на соколарите, влезе в една гъста дъбова гора. Докато конят му препускаше, пръхтейки между стволовете на дърветата, той откри висок дъб, един от клоните на който стърчеше на около четири метра над земята. Морякът се изправи бързо на седлото и скочи на дървото, в чиято гъста корона се скри. Преди това той беше хвърлил мускета и запазил само пистолетите и ятагана в пояса си. Освободеният от тежестта на ездача си кон продължи да препуска през гората. Още се чуваше тропотът от копитата му, когато кабилите профучаха като ураган. Те не бяха забелязали хитростта и продължиха преследването.

Нормандецът се настани удобно на дървото, завърза се здраво за него и задряма. Въпреки че кабилите бяха изчезнали, той не смееше да напусне скривалището, колкото и да желаеше да узнае съдбата на спътниците си.

Най-после настъпи нощта, без да се беше показал никой от кабилите или маврите. Нормандецът се спусна на земята, напълни за всеки случай пистолетите си и се отправи към хълма, където се беше разделил с барона.

Той беше изминал вече значително разстояние от трудния път, когато му се стори, че чува зад себе си стъпки. Прилепи се до един дъб с ятаган в ръка, твърдо решен да разбере причината на подозрителния шум. Изведнъж шумът съвсем заглъхна. Но Мишел продължи да се ослушва и едно тихо шумолене на увехнали листа му показа, че не се е излъгал. Тогава той забеляза две светли точки, отправени към него…

— Това трябва да е пантера — си помисли смелият авантюрист. — Ако беше лъв, щеше да изреве. Жалко, че хвърлих мускета си!

Животното не бързаше с нападението. Ето защо нормандецът реши да продължи пътя си със запънат пистолет. След десетина минути той беше изгубил от очи двете фосфоресциращи точки. Той ускори крачките си и вече виждаше пред себе си края на гората, когато внезапно върху него се строполи голяма тежест, която го събори на земята.

За щастие той беше запазил присъствие на духа и беше обърнал лицето си към нападателя. Когато незнайният нападател се хвърли върху му, морякът замахна с ятагана си и засегна пантерата, която вече лежеше върху него.

Тя не беше очаквала удара, изскубна се ловко и с един гигантски скок се отзова на близкия клон и оттам с още един скок в короната на дървото, където изсумтя гневно като котка. Грабливото животно не повтори веднага нападението си и Мишел можа да избяга, след като се затича с всички сили към края на гората. Тук беше мястото, където се беше разделил с рицаря.

Нещо бяло лежеше на земята, около което се суетяха 7–8 животни, подобни на малки вълци. При появата му те се разбягаха. Чакали и мъртав кон! Тук е имало борба! Той се наведе, за да претърси земята и откри един дълъг мавърски пистолет, парчета плат и няколко капки съсирена кръв. Нормандецът искаше да продължи издирванията си, когато наблизо от гората се чуха два изстрела. Смятайки, че са за него, той поиска да избяга на хълма, но чу жаловит глас:

— Ибрахим. На помощ!

„Пантерата, от която се отървах аз, е намерила нова жертва!“ — помисли Мишел и без да се бави нито миг, затича назад към гората, от която се чу нов, още по-уплашен вик:

— Ибрахим… Ибрахим…

С няколко скока той беше на мястото, от което се чуваха виковете и видя ужасна картина. Един мъж, очевидно кабил, лежеше на земята, а върху него се бе спуснала пантерата. Човекът се защищаваше отчаяно. Когато се появи нормандецът, грабливото животно се извърна към него. Един изстрел в челюстта, съпроводен от удар с ятагана, който разцепи черепа й я накараха да се строполи на земята. След това от гората се появи втори мъж, с дълга пушка в ръце. С израз на страх и ужас, той се спусна към лежащия на земята:

— Ахмед! Ахмед!

— Вие идвате малко късно, приятелю — каза нормандецът.

Новодошлият беше млад кабил, едър на ръст, с бронзова кожа и правилни черти на лицето. Облеклото му се състоеше от парче груба материя, което бе беше обвито около бедрата. Мускулестите му ръце бяха украсени с гривни от плетена трева, каквито носят и до днес жителите на тази местност.

— Ти спаси моя брат — извика той. — Аз ще ти бъда вечно благодарен!

Морякът се наведе над ранения. Последният опита да се изправи. Той беше покрит целия с кръв, която течеше от две големи рани на рамената. За щастие, главата беше останала невредима. Раненият, също така силен, млад мъж, както брат си, не се оплакваше. Той протегна ръка на спасителя си.

— Аз ти дължа живота си! Ако се нуждаеш някога от приятел, спомни си за Ахмед Зин!

Ибрахим беше съблякъл дрехата си и я потопи в близкия извор. След това изми раните на брат си.

— Можеш ли да вървиш? — запита той. Нашият дуар не се намира много далеч оттук!

— Аз ще ти помогна — каза нормандецът. — Тъкмо търсех подслон за тази нощ!

— Моята палатка е твоя палатка, моите овци и камили са твои! Ние сме щастливи, че можем да ти дадем подслон, храбри човече!

— Къде се намира селището ви?

— Там зад онази гора от смокинови дървета и дъбове, едва на 500 крачки оттук!

Мишел откъсна едно парче от мантията си, за да превърже раните, колкото беше възможно по-добре и да прекъсне кръвта, която беше започнала да тече отново. След това той улови младия кабил под ръка и последва Ибрахим, който беше тръгнал напред.

Скоро те стигнаха в дуара. Както всички от тоя вид, той се състоеше от две палатки, направени от грубо кафяво платно. Те бяха оградени с жив плет от тръстика и алоеви храсти. Многобройни овце и няколко камили почиваха в кошарата, под закрилата на няколко големи кучета и един негър.

Раненият беше поставен на едно легло от кожи и превързан както подобаваше.

Тогава Ибрахим изведе нормандеца навън.

— Ти си мой гост. Какви са твоите заповеди!

— Моля само за малко ядене и рогозка, за да си отпочина за няколко часа, защото съм гладен и уморен!

— Ще имаш всичко, което желаеш. Ти си повече от мой брат!

Докато той с помощта на негъра приготовляваше вечерята, нормандецът оглеждаше внимателно местността. Хълмът, където беше станала битката между барона и мавъра, се намираше толкова близо, че кабилите сигурно бяха видели това, което се бе случило.

— Ела — каза Ибрахим, — аз ти предлагам най-доброто, което може да се намери в моята палатка!

На една рогозка, покрита с пресни листа, беше поставено печено козе месо с кус-кус и скъпи фурми.

Нормандецът изпи най-напред малко камилско мляко, размесено с вода и след това — за най-голяма радост на кабила — се зае усърдно с печеното.

— Ти си чужд тук? — запита овчарят, след като гостът му се беше нахранил.

— Аз съм от Тунис — отвърна морякът — и корабът ми се намира сега пред Алжир!

— Тогава ти ще ни напуснеш скоро!

— След четири или пет часа, ако бих могъл да получа едно муле или кон!

— Всичко, което притежавам, е твое. Избери си едно от моите животни!

— Благодаря. Ти си великодушен!

— Мой дълг е да изпълня всичките ти желания. Ние търсим от един месец пантерата, която нападаше стадата ни. Значи ти си ни направил двойна услуга. А ти? Какво правеше в гората?

— Бях се забъркал при търсенето на една ослепена от сокола газела!

— Тогава ти си от маврите, които бяха тук вчера на лов? Беше ли, когато стана боя?

— Не, не съм бил!

— Един млад арабин беше отведен, вързан на кон!

— Сигурен ли си, че той не беше убит?

— Напълно сигурен. Аз стоях скрит зад скалата и го видях по-късно още веднъж, заобиколен от соколарите!

— Утре ще науча по-точно какво се е случило! — приключи разговора нормандецът.

* * *

Негърът беше приготвил във втората палатка легло от овчи кожи и килими.

Мишел заспа веднага, докато кабилът и черният му слуга запалиха огън и застанаха на стража при добитъка. Към уречения час Ибрахим събуди моряка.

— Братко, време е! Едно бързо муле стои оседлано на ливадата, но аз се надявам, че в скоро време ще те видя отново!

— Благодаря ти! Аз винаги ще си спомням, че тук имам двама братя!

— Нека Аллах и пророкът те закрилят!

Мулето се понесе като вихър по мълчаливата равнина към града.

— Сега при мираба — промърмори нормандецът. — Той ще намери някакъв изход от това положение!