Емилио Салгари
Алжирските пантери (30)

Глава 30
ПРЕОБРАЗЯВАНЕТО

Докато Мишел и рицарят запалиха огъня, за да изсушат мокрите си дрехи, кабилът с помощта на негрите построи за принцесата, която беше смъртно уморена, една колиба от клони.

След като бяха разделени малкото оцелели хранителни припаси, бегълците легнаха да си отпочинат. Негрите застанаха на стража. Нищо не смути съня на преследваните. Към пет часа сутринта бегълците се събраха отново около огъня.

— Преди всичко трябва да се снабдим с храна и коне! — каза Мишел.

— Аз ще отида при едно приятелско племе, което освен много овце и камили има и няколко истински берберски жребци — каза кабилът.

— Далеч ли е оттук? — запита Амина.

— Около 10 мили! Те са на лагер в равнината при Богдар!

— Значи ти ще бъдеш там след 4 часа!

— Не се нуждая от толкова много време! Аз и негърът ми имаме добри крака!

Принцесата извади една тежка кесия от пояса си и му даде 50 цехини.

— Не се скъпи и внимавай да не са упорити животните!

— Къде ще се отправим сега? — запита баронът. — Към Алжир?

— Нима търсите смъртта? — извика Амина.

— За двадесет и четири часа вие ще бъдете заловен! — извика нормандецът. — Там задържат всяко лице, което има каквато и да е прилика с вас!

— Аз не мога да пропилявам времето си из горите!

Принцесата се загледа замислено пред себе си, след това вдигна глава, като че ли й беше дошла неочаквана мисъл и каза живо:

— Ние ще отведем барона в Алжир и аз съм сигурна, че никой няма да го познае! Дори и Зулейк!

— Как? — извика Мишел и я изгледа учуден.

— Ще го заведем дори в казбата, в харема на бея! Преди това той трябва да се преоблече. Това можем да сторим в някой от моите замъци. Съгласен ли сте, ри-царю?

— Аз съм готов на всичко, стига само да отида в Алжир!

— Трябва да превърнем барона в момиче!

— По дяволите! — извика развеселен морякът. — Смела идея! Той е млад, красив и голобрад. Никой няма да предположи, че е мъж!

Сант Елмо обмисли предложението. В това облекло можеше да му се удаде да спаси графинята.

— Приемам предложението ви! — каза рицарят.

— Тогава, щом като пристигнат конете, ще отидем в имението ми Топ Хане! То се намира между Блидах и Миланах. Там ще намерим всичко, което е необходимо, за да бъдете преоблечен!

Към обяд кабилът се завърна. Той доведе десет прекрасни жребци и голям запас храни. След като се наобядваха, бегълците се качиха на конете и тръгнаха обратно към Алжир. Дори и Ахмед, който беше надвил добре изпитанията през предишния ден, можа да се качи на едно от животните. Принцесата, която познаваше добре местността, препускаше напред по най-краткия път. Към три часа след обяд те бяха между каменистите хълмове, които разделяха крепостта Модеах от Миланах. Страната беше слабо населена. Само тук-таме се срещаха малтийски селца и дуари. Никъде не се виждаха войски. Беят държеше силите си по крайбрежието, което беше изложено на опасността да бъде нападнато от галерите на малтийците или другите християнски държави. Към 8 часа вечерта бегълците пристигнаха в малкия замък Топ Хане. Той имаше две малки кули и няколко бастиони и се намираше до едно голямо езеро.

Амина поздрави управителя и го запита за Зулейк. Тя се страхуваше, че той е изпратил хора във всичките си владения, за да заловят рицаря. За щастие, никой не се беше появявал там. Въпреки това дългият престой не беше за препоръчване. Зулейк можеше да заповяда да претърсят околността. Беше решено да останат само за през нощта и на следния ден да заминат за Алжир, преди да се беше пръснала вестта за безплодното търсене на еничарите.

Сутринта Амина сама се зае с преобразяването на барона. Тя разполагаше с богат запас от износени дрехи и украшения. За да избегне всякакви подозрения, принцесата искаше да го преоблече като мавританка.

— Позволете ми да придружавам рицаря в града! — каза нормандецът. — Вашето присъствие, принцесо, ще бъде опасно, защото сега сигурно всички ваши действия са наблюдавани! Ние разполагаме с къщата на ренегата, един смел мъж, който ще ни скрие, докато баронът успее да влезе в казбата! Спомняте ли си за онзи човек, който беше отнесен от негрите ви?

Амина се усмихна, сещайки се за любопитството си след първата среща с барона.

— Аз ще се погрижа за влизането на нашия приятел в крепостта! — каза тя. — С помощта на един добър подарък няма да бъде мъчно да спечелим главния евнух.

Колкото и да се противеше вътрешно да облече женски дрехи, рицарят надви презрението си с надеждата, че най-после ще може да изпълни мисията си.

Русите му къдри бяха вплетени в две плитки и украсени с цехини, очите подсилени с черни линии, а ноктите боядисани с къна, която им придаваше червеникаво лъскав вид. Дрехите му се състояха от копринено червено, обшито със злато елече и бели копринени шалвари, които стигаха чак до петите. Прекрасна наметка с широки ръкави допълваше тоалета.

— Вие сте станали ослепителна красавица! — извика учуден Мишел, като го видя.

— Аз се чувствувам горд, че ще бъда телохранител на една толкова прелестна дама! — каза Барбоза.

— Вашето присъствие не е необходимо сега! — каза сухо морякът. — Вие ще останете при принцесата, защото кръглото ви тяло ще ни издаде! По-късно ще се срещнем отново при ренегата!

Кабилите и робът им също така бяха преоблечени като мароканци. В сини мантии и грамадни бели тюрбани те чакаха вече в двора до един богато украсен, носен от два коня, паланкин^[1]. Нормандецът беше облякъл носията на жител от планините Виф. По обичая на онези горди, войнствени хора, той беше поставил цял арсенал в пояса си. Дълбоко развълнувана принцесата се сбогува с барона.

— Преди да напуснете Алжир, аз ще намеря средство и начин да ви видя още веднъж!

Сълзи замрежиха очите й, когато му протегна ръка. Рицарят се качи в носилката, Керванът тръгна през голата равнина под палещите лъчи на слънцето. Белият прашен път се извиваше през шафранови и просени ниви. Едва към четири часа на хоризонта се появиха високите минарета на Алжир. Мишел яздеше до носилката.

— Ние ще бъдем скоро при стражата — каза той. — Не произнасяйте нито дума! Предоставете на мен да говоря с войниците!

Те заслизаха по хълма и се отправиха към града по един широк път, засенчен от високи палми, който водеше към западната врата на града.

Както очакваше нормандецът, вратата беше охранявана от многобройни войници, Всеки, който влизаше или излизаше, беше разпитван и преглеждан. Контрабандистът си придаде нехайно изражение на лицето, като че ли беше домоуправител на княжеска фамилия. Началникът на стражата се приближи почтително към носилката, следван от четирима войници и заповяда да спрат. Мишел не се подчини, а извика високо:

— Дайте път за дъщерята на управителя на Назиах, принцеса Замора Айн Файба ел Гарби!

— Извинете, но аз съм длъжен да преглеждам всички, които идват! Заповед на бея! — прибави водачът на стражата вежливо, но твърдо.

— Дори и княгините ли? Аз ще съобщя на султана на Мароко как се отнасят с поданиците му в Алжир!

— Трябва да се подчините на заповедта! Достатъчно е само да се уверя дали в носилката се намира наистина жена!

Той се приближи до завесата, хвърли един поглед към барона, който беше повдигнал малко воала и каза:

— Свободно!

И стражите пропуснаха малкия керван.

— Това премина добре! — каза доволен Мишел.

За да не събудят подозрение и да не бъдат наблюдавани от шпиони, те се отправиха към пристанището през най-гъстата тълпа от моряци, търговци и войници. Ужасна гледка ги изненада. Телата на пет бели роби бяха набити на колове, Нещастниците се гърчеха в ужасни мъки. На краката им висяха надписи на арабски: „Набит на кол, като убиец на Кулкелуби!“

— Подлеци! — изръмжа нормандецът. — Те заслужават прозвището „пантери“.

Към залез слънце керванът се намираше пред кръчмата на ренегата. Преди да влезне, Мишел се огледа, за да се убеди дали някой не ги преследва. Техният добър приятел седеше по стар навик пред едно шише с хубаво вино, което го утешаваше за всички несполуки, които понасяше в чуждата страна. При появяването на мароканците с носилката, той скочи ужасен и поиска да избяга. Едва думите на нормандеца: „Приемаш ли гости?“ го накараха да се свести.

— Мишел — извика той учуден, — ти ли си? Знаеш ли, че мирабът…

— Не е вече в кубата си? Да! Затвори вратата и донеси светлина!

Още напълно смаяният човек се подчини. Когато се върна, той щеше да припадне от ужас, когато съгледа една разбулена, богато облечена дама.

— Тихо! Ти си я виждал вече много пъти и дори си й поднасял от твоето аликанте!

— Не ме ли познавате вече! — запита Сант Елмо.

— Гласът на барона! А аз мислех, че сте убит!

— Ето вземи десет цехини и ни донеси най-хубавото, от което имаш! — каза Мишел. — След това ще говорим!

Златото накара кръчмаря да ускори крачките си. Скоро яденето и едно шише ксерес бяха поставени на масата.