Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le pantere di Algeri, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Емилио Салгари

Алжирските пантери

Формат 70/100/32

Преводач Христо Андреев

Второ издание

Редактор Николай Рангелов

Художник Иван Мирчев

Коректор Мария Христова

Техн. редактор Ева Владимирова

Издателска къща, „Паралакс“ при ЕФ „Паралакс II“

ДФ „Офсетграфик“

История

  1. — Добавяне

Глава 13
ИЗЧЕЗВАНЕТО НА РЕНЕГАТА

Един миг по-късно всички стояха под светлината на лампата в кръчмата на ренегата и се опитваха да разчетат бележката. Тя представляваше малко, огънато на четири парче червена хартия, което съдържаше само една арабска дума, очевидно написана от женска ръка. По лицето на нормандеца, който разбираше арабски, се изписа учудване: — Това е женско име: „Амина“!

— Напрегнете мозъците си! Не сте ли се запознавали тук с някоя дама с това име? — каза ренегатът.

Изведнъж Мишел извика: — Заклевам се в брадата на пророка! Как не можах да ги позная!

— Кого?

— Двамата негри! Ние ги срещнахме днес сутринта и дори се бихме с тях!

— Слугите на онази дама? Тогава те са ни наблюдавали непрекъснато!

— Без съмнение, за да ви закрилят, бароне! Сигурно вие сте направили силно впечатление на тяхната господарка!

— Какво ме интересува това! — се разсърди Сант Елмо. — Трябва да отклоним негрите от следите си, за да не бъдем застрашени от тази жена!

— Сега идете да спите! — успокои го ренегатът. — Аз ще бдя над вас!

Той отведе гостите си в една от стаите на полуразрушената къща, в която бяха поставени няколко легла, и им пожела лека нощ. Самият той легна в двора на страноприемницата си и постави до себе си на килима — по силата на навика — едно шише с испанско вино.

Едва беше изминал половин час обаче, когато му се стори, че забелязва две гигантски сенки на терасата. Той ги видя да се спускат със светкавична бързина по колоните и още преди да успее да извика от страх или да улови ножа си, усети, че един чувал беше хвърлен върху главата му. Отвлякоха го…

На другата сутрин Желязната глава, който през цялата нощ беше сънувал от упоителния ксерес, остана очуден в най-висша степен, когато видя, че леглото на ренегата е празно. Той се обърна към изхода, но вратата беше здраво заключена.

— Ето ти една чудесна история — изръмжа той. — Къде ли се е скрил този тип? — Той се огледа още веднъж, но не се виждаше никаква следа от ренегата. — Нима кръчмата е омагьосана? Ставайте, ставайте, господа!

— Сарацините ли са тук! — запита баронът още сънен.

— Нещо още по-лошо! Главата ми се върти!

— Ти си пил твърде много!

— Нито капка вода! Ренегатът е изчезнал!

— Отишъл е да прави покупки! — намеси се нормандецът, който току-що се беше събудил.

— Вратата е затворена отвътре!

— Мишел, имате ли пълно доверие в човека? — запита загрижено рицарят.

— Естествено! Познавам го от пет години. Той ми е помагал при освобождаването на много християни и е верен на мираба!

— Значи не можем да се страхуваме, че е отишъл да ни издаде?

— В никакъв случай!

— Може би е пил много вино и е бил изненадан…, — осмели се да забележи Желязната глава. — Но тук се намира шишето, още полуизпразнено!… Не е имало никаква борба! Значи е бил отвлечен!

Нормандецът се опита да разбере, откъде са могли да проникнат разбойниците:

— Очевидно от терасата! — каза баронът — Ето следи — късчета вар, които вчера не бяха там!

Те се изкачиха по стълбата, погледнаха към пътя, който минаваше отвън и извикаха от учудване. Под ръба на терасата на една здрава кука висеше въже. Долу на пътя също така бяха разхвърляни парчета вар.

— Само Мохамед или дявола са могли да отвлекат нашия хазаин! — каза сухо каталонецът.

— Трябва веднага да напуснем къщата! — каза Мишел. — Тук не е сигурно вече. Ренегатът ще съумее да си помогне сам.

При излизането си те използуваха въжето, защото вратата беше заключена. Християните смятаха да се върнат на фелуката. И към 10 часа сутринта морякът и малтийците стигнаха в пристанището. Екипажът беше свалил по-голямата част от стоките на сушата и ги разпродаваше. След това те се загърнаха в тъмните си мантии, поставиха големи тюрбани на главите и се опитаха да си пробият път през тълпата към затвора на бея, където се надяваха да научат нещо за съдбата на пленената графиня Сантафиора. Към четири часа след обяд те се спряха пред едно голямо четириъгълно здание на западния край на пристанището. Постройката беше покрита с широка тераса.

— Баньото на бея! — каза нормандецът.

Баронът побледня.

— Сигурно дона Ида е тук!

Вниманието им беше привлечено от тълпа стари, недъгави хора.

— Кои са тези бедняци?

— Негодни за работа християни, които са оставени да умрат от глад.

Морякът спря един тежко натоварен негър, който минаваше покрай тях. Той като посочи към онези нещастници, каза:

— Вчера докарани християни! Болните и слабите са оставени да умрат, защото са безполезни!

— Значи това са старите хора от остров Сан Пиетро! — промърмори нормандецът.

— Не бихме ли могли да им помогнем? — запита възбудено баронът.

— Не се грижете за тях, ако държите за живота си и свободата на графинята! Довечера аз ще им изпратя с екипажа си храна и пари, но това няма да ги спаси от смъртта! Елате сега, бароне! Съвземете се!

И той привлече рицаря към един голям площад, засенен от прекрасни палми. Същият се простираше пред грамадната постройка на баньото. Навсякъде по стените се виждаха тежко въоръжени маври. Ужасна миризма на плесен се носеше над цялата постройка, от която от време на време се разнасяха викове и звън на вериги. В този миг нормандецът видя един войник, който излизаше от затвора, и отиваше към кафето, което се намираше отсреща.

— Познавам този войник — каза той. — Няколко пъти му продавах смирненски фесове, може би ще мога да науча нещо от него! През това време вие ме чакайте отсреща при кладенеца!

* * *

Войникът, чието лице беше обезобразено от дълбок белег, беше клекнал в един ъгъл.

— Защо си така самотен, Мохамед-ел-Садок? — го запита нормандецът, като седна до него. — Не съм те виждал от дълго време!

Войникът вдигна чибука към устата си и се вгледа внимателно в контрабандиста.

— Аха — извика той тогава. — Търговецът на фесове! Кога си пристигнал тук?

— Днес сутринта! Бях в Танджер и Тунис. Какво ново има тук? В пристанището са закотвени повредени галери!

— Имахме тежка битка! — отговори войникът. — Християните се защищаваха храбро! Претърпяхме тежки загуби!

— Откъде идвате? Беше ли поне плячката добра?

— От сардинския Сан Пиетро. Роби!

— В баньото ли са? Има ли знатни хора между тях?

— Не, повечето са рибари! Само едно момиче е ценно. Тя ще донесе много, ако беят или Кулкелуби не я вземат!

— Красива ли е?

— Млада и красива. Мъчно ще дойде до пазара.

— Кога ще се състои избора на робите?

— Още днес трябва да пристигнат хората на бея и коменданта на Кулкелуби!

Морякът искаше да запита за Зулейк, но забеляза, че разговорът отекчава войника. За да не възбуди подозрение, той се отказа от намерението си, изпи кафето, плати и излезе. Той реши да премълчи пред барона опасенията си относно дона Ида. В това време рицарят беше гледал нетърпеливо към стените на баньото.

— Какво научихте? — запита той страхливо норман-деца.

— Графинята се намира заедно с другите отвлечени жени в баньото!

— А Зулейк?

— Войникът не знаеше нищо за него! По всяка вероятност той не е могъл да присвои годеницата ви!

Тримата се върнаха разочаровани към източното пристанище и се изкачиха мълчаливо във фелуката, където смятаха да изчакат настъпването на нощта.