Емилио Салгари
Алжирските пантери (17)

Глава 17
В ДВОРЕЦА НА БЕН АБАДИТЕ

Големината и богатството на този дворец даваха добра представа за могъществото и влиянието на фамилията, към която принадлежеше някогашният роб на графиня Сантафиора. Както всички мавърски постройки, така и той беше четириъгълен, без прозорци отвън, с галерии от бял камък, аркади, тераси и кули, които завършваха с позлатени кубета. Една широка мавърска врата водеше към вътрешния двор, който беше покрит със зелена мозайка и постлан с разкошни рабатски килими. В средата шумолеше водоскок.

Богато облечени негри, бели роби, пазачи се появиха на вратите. От терасите се чуваха звуците на тиорби и тамбурини. Баронът гледаше учуден този разкош.

— Вие сте в моя дом — каза мавърът.

Двамата слязоха от конете. Сант Елмо влезе в една голяма, слабо осветена посредством малките, покрити с копринени завеси прозорци, зала. Леки мебели от абаносово дърво, украсено със седеф, големи венециански огледала, високи свещници и дивани, покрити с килими от всички краища на ориента, изпълваха залата. В средата един тритон изпращаше струя вода в мраморния басейн. Зулейк затвори вратата, застана пред барона и каза:

— Животът или смъртта лежат във вашите ръце! Избирайте!

— Обяснете какво искате да кажете! — беше отговорът на изненадания рицар.

— Какво търсите тук в забранената за всички християни земя?

— Вие сам знаете това най-добре! Аз търся моята годеница, която вие отвлякохте!

— Значи вие обичате така силно графинята, че се осмелихте да се противопоставите заради нея на хиляди врагове?

— Сигурно повече, отколкото вие?

— Не — извика мавърът. — Никой не може да обича момичето повече от мен, който пожертвувах честта и свободата си, за да живея близо до нея. Само моята любов ме задържаше на онзи остров…

— Вярвате ли, че графинята ще се съгласи да се омъжи за вас, един неверник?

— За да я спечеля, аз бих станал… ренегат!

— Въпреки това графинята няма да ви принадлежи никога!

Той каза това, като че ли искаше да се освободи от някакъв кошмар. Мълния блясна в очите на мавъра.

— Сега никой не може да ми я оспорва!

— Аз!

— Вие, изглежда, забравяте, че сте в Алжир! — каза иронично Зулейк. — Само една дума от мен е достатъчна, за да бъдете предаден на палача!

— Вие бихте били способен да ме предадете, само защото защищавам своята справедлива кауза?

— Когато Бен Абадите срещат пречки — продължи Зулейк, — те ги отстраняват! Зависи от вас, дали ще спасите живота си! Вие сте богат и влиятелен у дома си, млад и храбър, и щастието ви се усмихва. В земята ви не липсват красиви момичета от благороден произход. Но Защо търсите смъртта? Откажете се от графинята и още довечера една фелука ще ви отведе в Малта или Сицилия! Екипажът й отговаря с главите си за вашия живот!

Баронът гледаше безмълвно своя противник.

— Да се откажа от дона Ида? Никога! Предпочитам смъртта!

Очите на мавъра светеха като очи на тигър, когато се готви за скок.

— Тогава още утре вие ще бъдете набит на кол!

Дълбоко мълчание цареше в залата. Чуваше се шумоленето на фонтаните. Постепенно лицето на княза се успокои.

— Не искате да приемете моето предложение? Добре, аз ви подарявам живота!

— Какво би струвал за мен живота без любимата? Ако се научи, че сте ме убили, тя ще ви намрази и това ще бъде моето отмъщение! Убийте ме!

— Значи вие предпочитате смъртта? Давам ви още три дни време! Помислете, че християните умират в Алжир мъчително! Аз исках да ви спася, което в друг случай никой правоверен няма да направи. Ако сте твърдоглав, участта ви е решена.

Зулейк отвори вратата и удари три пъти по една метална плоча. Появиха се двама войници.

— Отведете този човек в залата със синия водоскок…! След три дни ще се видим отново, бароне! През това време фелуката ми ще бъде готова да ви отведе обратно в Италия!

— Считам моето съществуване за приключено — отвърна решително рицарят. — Други ще освободят графинята!

Зулейк се стъписа. По даден знак стражите се отдалечиха.

— Говорете! Кого имате предвид с тези думи?

— Верни приятели!

— Да не би да разчитете на вашия спътник? Той е пленен от кабилите!

— Други по-силни са все още живи!

— Ренегати? Контрабандисти? Аз ще науча имената им от вас!

— Ще видим!

Стражите се появиха отново и уловиха пленника. Рицарят се остави да бъде отведен, без да се съпротивлява. Той трябваше да се изкачи по една мраморна стълба на горния етаж. След това беше преведен през различни тъмни коридори в една зала, която беше осветена от един отвор на покрива. Стражите оставиха Сант Елмо сам. Напълно изтощен, той се хвърли на един диван и зарови глава в ръцете си, Цялата му смелост го беше напуснала. Нощта беше настъпила, когато той долови тих глас, който изведнъж прекъсна тъжните му мисли. Стори му се, че чува италиански думи.

— Бедни рицарю! — казваше гласа.

Той скочи учуден и се огледа, Един лунен лъч, който проникваше през отвора на покрива, осветяваше само един ъгъл от стаята. Не се виждаше никакво човешко същество. Баронът вече мислеше, че се е излъгал, когото нежна миризма на амбра изпълни залата. Тя му напомни за бележката, която му бяха предали негрите. Той пристъпи към водоскока. Миризмата ставаше все по-силна и по-силна, Неволно го обзе страх, че мавърският княз е дал заповед да го убият чрез задушаване. Главата му все повече и повече натежаваше. Той се олюля назад към дивана. Очите му бяха отворени и втренчени в лунния лъч…

Изведнъж, обляна от тази светлина, се появи една човешка фигура в бяло облекло…

Една жена, цялата обвита във воал…

Той искаше да се изправи, но не успя. Видението се приближи до дивана, наведе се над него и го целуна…

Рицарят изгуби съзнание.

Когато дойде отново на себе си, видението беше изчезнало. Заобикаляше го мрак. Само лекият шум на водата нарушаваше дълбокото нощно мълчание.