Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le pantere di Algeri, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Емилио Салгари

Алжирските пантери

Формат 70/100/32

Преводач Христо Андреев

Второ издание

Редактор Николай Рангелов

Художник Иван Мирчев

Коректор Мария Христова

Техн. редактор Ева Владимирова

Издателска къща, „Паралакс“ при ЕФ „Паралакс II“

ДФ „Офсетграфик“

История

  1. — Добавяне

Глава 19
МАВРИТАНСКАТА ПРИНЦЕСА

Като всички зали в мавританските дворци, също така и тази беше просторна и покрита от голям купол. Край стените й бяха наредени дивани. В средата се намираше маса, изобилно покрита със сребърни блюда, кристални шишета и чаши от азурит.

— Изглежда, че сме попаднали в замък от „1001 нощ“, г-н барон. Липсва само феята! — каза Желязната глава с любовен поглед към бутилките вино, които сияеха ту като рубин, ту като амбра.

Слугите донесоха големи съдове с най-различни ястия — кокошки, риби, печено овнешко месо и други. Гладувалите повече от 24 часа не се забавиха с тяхното унищожение. Ястията бяха отлични. След моката им беше поднесено в златен супник едно сладко ястие, което миришеше силно на мушкато и карамфил и имаше виолетов цвят.

— Какво е това? — обърна се Желязната глава към негъра, който сервираше.

— Маджум — отговори запитаният усмихнат, — моята господарка го е изпратила!

— Не бихме ли могли да научим коя е тя?

— Една мавърска принцеса!

— Нищо не можеш да изкопчиш от него — изръмжа Барбоза. — Аз съм любопитен да узная само, в каква връзка се намира принцесата с двореца на Зулейк?

— Тя сигурно е негова роднина…

— По дяволите! — извика изведнъж каталонецът — вие ми се свят. Да не е от сладкото ястие!

— Също и аз чувствувам умора, каза баронът. Да не си ни отровил, негре?

Великанът се усмихна и каза: „Хашиш“.

Желязната глава беше паднал вече на възглавницата и хъркаше. Баронът напразно се бореше със съня на един люлеещ се стол.

Маджумът — това така обичано в Ориента и северна Африка синкаво ястие — беше упражнил своето действие. Той бива приготовляван от масло, мед, мушкато, карамфил и екстрат от конопено семе.

Докато Желязната глава бълнуваше само за грамадни бутилки вино, рицарят беше отдал на фантазията си други видения. Пред неговите отворени, неподвижно втренчени очи, минаваха галери със златни платна и сребърни мачти, които, тикани от попътен вятър, плуваха по море от мляко. Той виждаше вълшебни дворци със светещи куполи, които се намираха край бреговете на покрити с лотоси езера и се издигаха на виолетов или зеленикав хоризонт.

Тогава картините се сменяха. Той виждаше сражаващи се кораби и му се струваше, че чува гърмежа на оръдията, пъшканията на умиращите и победния вик. Пред очите му се появиха палмови гори, зелени равнини, по които препускаха конници с бели развети мантии и лъскави саби, водени от един воин на снежно бял кон. Войнът много приличаше на Зулейк… А сега той съглеждаше всред дивани, фонтани и безброй огледала, обвити в благоуханен облак, чудно красива мавърка, която му се усмихваше и му даваше знак да я последва. Тази картина се променяше за миг в едно младо, нежно момиче в сини копринени дрехи, с бледо лице и дълги коси, които се спущаха по раменете й, Това беше младата графиня Сантафиора, Мавърката се появяваше все по-често. Тя му кимаше да я последва и му се усмихваше… усмихваше…

Тези картини преминаха най-после в една прекрасна зала. Слънчевите лъчи проникваха през златисто сияещи прозорци и купола, като се пречупваха хилядократно в украсените в бяло и синьо с мавърска керамика стени. В средата и, до един златен мангал, на който гореха благоуханни вешества, седеше чудно красива жена, обвита във воал. Тя го погледна нежно и прошепна:

— Бедният млад рицар!

Баронът скочи. Опиянението от хашиша беше изчезнало. Той виждаше сънувания пъстър купол, великолепните килими, мангала със синкавия пламък и жената пред себе си. Само че не беше вече ден. Голям венециански кристален полилей осветяваше една маса със скъпи плодове и сладкиши. Той потърка очите си, огледа се и прошепна:

— Къде се намирам?… Желязна глава, къде си се скрил?

Звънък смях му отговори. Той идваше откъм жената, която седеше в средата на залата, В миг на просветление позна принцесата, която го беше спасила от еничарите. Тогава погледът му се спря във високото огледало и нов вик на учудване се изтръгна от устните му. Кафявата боя, с която го беше натъркал мирабът, беше изчезнала. Лицето му отново беше бяло и розово, на мястото на разкъсаното му в борбата облекло, той носеше обшит със злато елек от зелена коприна върху бяла копринена риза, брокатени панталони и високи жълти ботуши.

— Изненадан ли сте? — го запита жената с омайващата си усмивка.

— Питам се дали съм още под влиянието на хашиша или в двореца на някоя фея!

— Вие сте в моя замък.

Принцесата разбърка въглените в мангала. Разнесе се приятна миризма. След това тя се приближи към барона, свали мантията си и застана пред него. Пъстър копринен пояс обвиваше нейната талия. Широките шалвари бяха пристегнати в глезените със златни халки. Рицарят беше като ослепен. Въпреки това той отстъпи инстинктивно. Движението му не отбягна от острия поглед на принцесата. Тя навъси леко челото си.

— Надявам се, че няма да откажете да вечеряте с мен. Вие сте спали десет часа…

— Дамата, на която дължа свободата и дори живота си, може да разполага, както иска с мен!

— Вие обещавате твърде много, барон Сант Елмо!

— Откъде знаете името ми? Позволете ми да ви задам един въпрос…

— Естествено, само че след яденето. Вие изглеждате уморен… Да не е or необикновената миризма на благоуханните вещества?

— Не, принцесо!

— Не ви ли тревожи обстоятелството, че тук в замъка сте само между мохамедани? Един мъж, който се е сражавал с четири галери, не знае що е страх!

— Кой ви каза това?

— Аз зная още повече. Какво чудно хрумване да напуснете вашата красива родина и да се изложите на хиляди опасности в тази земя на фанатици! С какво удоволствие бих се върнала в Италия… Аз още виждам като през синкава мъгла пламтящите вулкани, островите около Сицилия, обвити в зелено сияние, безбройните колони и куполи на Венеция…

— Но коя сте вие? — извика учудено баронът.

— Една мавърска принцеса, както знаете!

— Откъде познавате родината ми?

— Аз живеех там, когато бях още дете. Когато моят брат — тук тя се спря изведнъж и предложи сладкиши на рицаря. След това напълни две сребърни чаши с течност, която имаше цвета на агибра, отпи от нея и продължи с тих, почти тъжен глас:

— Ако баща ми не ме беше пожертвувал за един мъж когото не обичах, защото беше жесток като Кулкелуби, щях да остана завинаги в Италия и никога вече нямаше да видя Алжир…

— Какво е станало с вашия съпруг?

— Той загина при едно нападение срещу вашите брегове.

Тя се замисли и след това запита:

— Какво търсите тук?

— Ще ви кажа, ако ми отговорите на един въпрос?

— Нека вечеряме по-напред и след това ще говорим!

— Вие сте онази дама, която неотдавна срещнах при джамията? — запита усмихнат Сант Елмо. — Кажете ми, защо открихте тогава воала си?

— За да ви видя по-добре! Вие приличате на един мъж, когото обичах… Той беше ваш съотечественик и също така горд и красив като вас. О, сладък сън…! Аз още го виждам пред себе си… в моите крака, красив и в смъртта с русите си, опръскани от кръв коси! — Тя разтърка челото си с ръка. Очите и бяха влажни, След това се съвзе. — Щеше да бъде по-добре, ако никога не ме бяхте срещали рицарю! За миг аз повярвах, че мъртвите оживяват…

Настроението й изведнъж се промени и тя продължи живо:

— Аз заповядах да ви наблюдават. Вие ме смутихте. Сърцето ми е развълнувано, Какъв дяволски вятър ви е довял и защо?

— Вие живеете в двореца на Зулейк, принцесо, и не знаете това?

— Зулейк сега не се интересува от нищо друго освен от една пленена християнка! Но той ще я загуби, защото тя е красива! Може би по този час тя е вече в харема на бея!

Рицарят скочи уплашен, Мавърката се изправи живо като пантера. От тъмните и, преди малко така замечтани очи, бляскаха мълнии.

— Защо сте дошли в Алжир? — изсъска тя като змия.

Баронът предугаждаше, какво ставаше в нейната душа, За един миг той помисли да я излъже, но след това отхвърли тази мисъл като недостойна за него.

— Дойдох, за да освободя една дама!

Мавърката побледня.

— Коя е тя?

— Какво значение има името?

— Вие ми го кажете! — извика тя с пламнал поглед.

— Никога! — отвърна решително рицарят.

— А ако ви помоля?

— И тогава не!

— И защо?

— Защото се страхувам, че ще навредя на бедното момиче!

— Имате право — каза тя, като се усмихна зловещо. — Тук в Алжир съперничките се унищожават взаимно!

— Принцесо — извика баронът, — аз съм християнин и като такъв вие никога не бихте могли да ме обичате! Коранът ви забранява това!

Тя се изсмя презрително. След това се доближи до рицаря, постави ръце на раменете му и каза с глас, треперещ от възбуда.

— Вие не познавате алжирките. Аз ви се заклевам, че ще изпия кръвта на онази християнка! Искате ли да се откажете от нея и да ми принадлежите? — продължи тя с дебнещ поглед.

— Принцесо, моето сърце принадлежи на онова момиче и на никому друг!

— Вие отблъснахте Амина! — извика тя бясно. — Внимавайте. Алжир ще стане ваша гробница!

След това тя удари с едно чукче по металната плоча, която висеше на стената. В залата влязоха двамата херкулесовски негри.

— Уловете този християнин и отведете него и спътника му в кулата! Вие ще помните Амина! — извика тя с глас, изпълнен с омраза.

След това вдигна един кристален съд и го разби в пода.

— Така ще направя с християнката, когато падне в ръцете ми! Кулкелуби ще ми помогне да я намеря.