Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le pantere di Algeri, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Емилио Салгари

Алжирските пантери

Формат 70/100/32

Преводач Христо Андреев

Второ издание

Редактор Николай Рангелов

Художник Иван Мирчев

Коректор Мария Христова

Техн. редактор Ева Владимирова

Издателска къща, „Паралакс“ при ЕФ „Паралакс II“

ДФ „Офсетграфик“

История

  1. — Добавяне

Глава 12
НОЩНО НАПАДЕНИЕ

Кръчмата представляваше една стара, запустяла барака, която местните жители очевидно се бяха отказали да обитават. Попуканите стени бяха без прозорци, навсякъде бяха разхвърляни изпочупени колони, остатъци от мавърски арки и разрушени водоскоци. Почти нищо не беше останало от някогашната красива постройка. Ренегатът, един мъж с черна брада и мургав като арабин, беше поправил колкото се може по-добре вътрешния двор, като го беше покрил с кожи. Той стисна усмихнат ръката на стария си приятел.

— Проклет да бъде Мохамед и всичките му последователи!

— Някаква работа ли има? Иначе ти не идваш в Алжир!

— Имам за продажба сюнгери и фурми! — отвърна усмихнат морякът.

— И да отведеш някого! — прибави ренегатът. — Внимавай! Не подушваш ли миризмата, която носи вятърът?

— Да, не мирише на рози и алое! — каза нормандецът.

— Преди пет дни тук беше сварен във волска кожа един християнин. Отвратителната миризма е от него. Сицилианец, изненадаха го в базара. Той искаше да освободи един арагонски рицар, който беше пленен преди шест месеца!

— Дявол да ги вземе тези кучета, които презират виното! Дай ни нещо за ядене и пиене, стари приятелю, но в никакъв случай вода!

— Надявам се, че никой няма да ви види като пиете вино! Ти знаеш, че сега си мюсюлманин и коранът ни забранява виното!

— Сега, когато Кулкелуби, който е от рождение правоверен, се напива, то на мен, който съм се родил християнин, не може да ми бъде забранено да си отивам малко пиян нощем до леглото! Какво прави тази пантера?

— Измъчва робите си и изпразва цели бъчви с испанско и италианско вино!

— Ох, няма ли най-после да го очистят! — скръцна със зъби нормандецът.

— Мислят вече това, — забеляза заплашително ренегатът, като донесе от развалините съд с овнешко печено, солени маслини и ароматен сос.

— Бароне, сега яжте и пийте! Тук можем да говорим необезпокоявани! Макар че стопанинът ни е променил вярата, за да спаси кожата си, той е останал добър християнин!

— Няма ли да може той да ни осведоми за Зулейк?

— Не. Той никога не отива в града, защото маврите го обиждат и ругаят, въпреки че знаят, че е станал мохамеданин. Само мирабът може да ни помогне. Имайте търпение и почакайте, докато се стъмни!

Гостите прекараха целия ден в двора. Едва към 11 часа през нощта мореплавателят даде знак за тръгване. Тримата се сбогуваха с ренегата и тръгнаха покрай стените и рововете на казбата. Мишел се оглеждаше често. Той все още се страхуваше от бедуина. Никъде не се показваше човешко същество. След около двеста крачки, те видяха в подножието на бастиона полуразложения труп на християнина, за когото им беше разказал ренегатът.

Ужасени, те се отправиха към палмовата горичка, която се намираше на височината. След като бяха прекосили още няколко градини, заобиколени с огради от кактуси, тримата се озоваха на един площад зад казбата, в средата на който се намираха развалините на една джамия. Малко по-далеч се намираше до един красив, голям бор, ниска бяла къща с полукръ-гъл покрив.

— Кубата на мираба — прошепна нормандецът, — гробът на един светец, почитан от сарацините!

— Сам ли е старецът? — запита баронът развълнуван.

— Сигурно. Той ни очаква!

След като се беше огледал, дали някой не ги проследяваше, контрабандистът се приближи до кубата. Той изсвири тихо и вратата на постройката се отвори. Появи се старият дервиш, с глинена лампа в ръката.

— Ти ли си Мишел?

— Да, г-н де Арин!

— Тихо! Тук аз съм мирабът Абд ел хзджи! Кого водиш със себе си?

— Един благородник и неговия слуга?

Старецът изгледа двамата с проницателния си поглед. Впечатлението, изглежда, го задоволи.

— Влезте в моето бедно жилище!

Вътрешността на кубата представляваше само едно помещение. Съгласно правилата на ордена, то беше обзаведено много просто. Един диван, който служеше за легло, няколко изтъркани килими, няколко съда за вода и храна — това беше всичко. С изискано движение мирабът предложи на барона да седне на дивана.

— Барон Карло ди Сант Елмо, малтийски рицар! — го представи нормандецът.

— Един така млад малтийски рицар! — се учуди старецът.

— И то какъв герой! — продължи морякът. — Аз го открих случайно, когато се сражаваше с галерата си срещу четири кораба.

— И аз, когато бях млад, преди да падна в ръцете на тези алжирски пантери, се сражавах срещу неверниците при Кандия и Негропонте под прочутото знаме на Сен Марко, но темплиерът загуби своята броня, меч и галера, падна в плен и стана мираб на своите врагове!

— За да окаже ценни услуги на малтийските рицари! — допълни нормандецът.

— Какво желаете от мен, синьор Сант Елмо? — продължи с дълбока въздишка старецът. — Говорете, ще направя всичко, което мога за вас!

С няколко думи баронът разказа това, което се беше случило.

— Аз познавах бащата на графиня Сантафиора — припомни си мирабът. — Знаех също и замъка му. Той се осмели да нападне Алжир и да го обстрелва. Но сарацините отмъстиха жестоко за това нападение!

— Не сте ли чували нещо за Зулейк, който твърди, че произхожда от халифите на Кордова и Гренада?

— Зулейк бен Абад? Тове е една богата и могъща фамилия. Тя има величествени дворци и много галери. Аз ще мога лесно да науча къде живее Зулейк и къде е скрил графинята!

— Вярвате ли, че той държи при себе си пленницата? — запита възбуден рицарят.

— Пиратите са пристигнали едва вчера. Подялбата на пленниците не е могла да стане. Най-напред беят прави своя избор, а след това Кулкелуби!

— Къде ли са сега пленниците?

— В баньото на бея, най-големият от всички затвори. Но докато дойде изборът на робите и продажбата, биха могли да изминат седмици. Красива ли е графинята?

— Прекрасно момиче! — каза нормандецът.

— Тогава сигурно няма да бъде продадена? — каза мирабът, — Това ще бъде по-добре, защото в такъв случай ще остане в Алжир! Елате утре пак, бароне! Вероятно ще имам някакви новини. Преди всичко бъдете предпазлив! Не говорете никому нито дума. След това мирабът се обърна към нормандеца: — Само за тази работа ли си дошъл, Мишел?

— Не, испанският посланик при Негово Светейшество иска да бъде освободен племенникът му, маркиз де Верагруа, когото вие познавате!

— Пристигнал си много късно — добави старецът. — Бедният е умрял преди няколко седмици вследствие претърпените изтезания. Робите на Кулкелуби не могат да издържат дълго време!

— Тогава тази задача е приключена и аз мога да посветя цялото си внимание на барона!

— Вървете си сега, деца! Късно е вече и аз се нуждая от почивка!

Мирабът съпроводи гостите си до вратата, като стисна ръцете и на тримата.

— Накъде ще отидем сега? — запита любопитно баронът. — Обратно на фелуката?

— Няма да бъде много разумно. Може да ни сметнат за бягащи християни. Ще се върнем при нашия ренегат! Там ще намерим подслон и сме на сигурно място!

— А вашите хора на кораба?

— Те са навикнали на отсъствието ми!

Тримата се загърнаха в мантиите си, защото нощта беше студена и тръгнаха по пътя, по който бяха дошли. Нормандецът беше неспокоен. Той се спираше често и при всеки шум се оглеждаше, защото все още не можеше да забрави бедуина.

— Дръжте готови ятаганите си! — придупреди той спътниците си! — Не употребявайте огнестрелни оръжия, ако нещо ни се случи. Те вдигат много шум и ще привлекат хора насам!

Тримата слязоха по хълма и тъкмо искаха да завият около развалините, когато изведнъж от една аркада се появиха няколко забулени фигури.

— Бедуини! — извика Мишел. — Те са ни проследили!

— В тоя миг един от групата излезе напред и запита заплашително:

— Накъде отивате по това време?

— И аз питам това, християнско куче — отвърна дръзко нормандецът. — Какво търсиш тук? Сигурно искаш да помогнеш на някого да избяга?

— Аз, християнин? — извика бедуинът. — Аз съм прововерен син на пустинята, набожен мохамеданин! Чакам те!

— Какво искаш от мен?

— Да те заведа пред кадията и да установи дали си истински мюсюлманин! Преследвам те и от сутринта не те изпускам от очи. Какво търсиш при мираба?

— Доведох този младеж, за да бъде приет в ордена!

— Може би и дебелия! Трябва да докажеш това пред кадията!

— Добре, ще те последваме! — каза нормандецът и същевременно удари шпионина по главата с дръжката на ятагана. Бедуинът се строполи на земята като поразен от гръм. В същия миг спътниците на ударения се нахвърлиха с рев срещу християните. Баронът отсече ръката на най-предния с меча си и нападна веднага следващия. Нормандецът се сражаваше с другите двама, докато Желязната глава се втурна, ругаейки срещу последния. Бедуините се отбраняваха храбро. Особено Желязната глава се намираше в сериозна опасност. Изходът на борбата беше още колеблив, когато изведнъж от близката палмова горичка се появиха двама грамадни, богато облечени негри и се спуснаха с боздуганите си срещу бедуините. След няколко мига нападателите бедуини лежаха мъртви на земята. Християните очакваха, че след това негрите ще се обърнат срещу тях, но вместо това те закачиха покритите с кръв боздугани на своите пояси. Единият от тях извади едно малко късче хартия, което миришеше на амбра, и го подаде на барона с думите:

— Вземете, то е определено за вас!

След това те отново изчезнаха в малката палмова горичка.

— Какво значи това? — запита Сант Елмо, силно учуден. — Защо негрите ни се притекоха на помощ?

— Може би искаха да опитат боздуганите си? — каза наивно Желязната глава.

— Мълчи, глупак! — го прекъсна баронът.

— Бележката ще разреши загадката! — забеляза нормандецът. — Ще я прочетем при ренегата! Тук в тъмнината това е невъзможно!

Те се отправиха с бързи крачки към кръчмата, която се отвори при изсвирването на Мишел.