Емилио Салгари
Борба на борда (1)

Глава I
МЕЧТАТА СТАВА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ

Бях на петнадесет години, когато напуснах бащината си къща, за да стана моряк. Никога не бях плавал, не бях виждал безбрежното море, не бях изпитвал удоволствията и капризите му.

Още от най-крехка възраст питаех чудна, непонятна страст: страстта да стана моряк, да имам някога кораб под командата си и моряци, които да ми се подчиняват; да се скитам по необятните морета и да търся приключения, бури и истински вълнения. И сега не зная как ме е завладяла тази страст. Ако бях роден на морския бряг, бих я разбрал, но съм роден на сто мили разстояние от него. Все пак си спомням, че още като съвсем млад говорех за моряците като за най-смелите и най-здравите хора на земята; помня, че по училищните си тетрадки рисувах стотици платноходи с отпуснати на вятъра платна, рисувах морски бури, корабокрушения, моряци, котви и множество географски карти.

По-късно книгите, пълни с морски приключения, затвърдиха у мен още повече желанието ми да стана моряк. Книгите на Жул Верн и на Майн Рид ми направиха накрая омразен живота на твърда почва. Чувствах, че не съм роден нито да продължа занаята на баща ми, нито да водя много спокоен живот.

След нечувани усилия, след молби, настоявания и заплахи разбих веригата, която ме връзваше към тихия, несвободен живот, и се хвърлих безумно в морската кариера, на която за кратко време станах един от най-горещите защитници, тъй като ми се струвате най-хубавата и най-светлата сред всичко останало.

Употребих две години и нещо в обучение и най-после, след много търсене и много разочарования, намерих място на борда на един от корабите, които се движат по Адриатическо море.

Сандъците с багажа ми бяха вече на борда, когато капитанът ми даде заповед да потегля за Палестина.

Не се колебах нито миг: разделих се с другари и родители и заминах от Венеция с една от ония риболовни лодки, които се наричат „мишки“ и които в средата имат бедняшки навес и две големи платна на носа и на кърмата.

Сърцето ми биеше лудо от радост. Най-сетне след толкова години, след толкова усилия и лишения беше дошъл денят да видя морето, което от най-ранно детство ме беше омаяло.

Всичко изчезна пред очите ми, забравих родители, другари, роднини и всичко мило, за да видя морето, да поживея като моряк, за което толкова мечтаех.

Въпреки обезсърчителните думи на другарите ми, които вече бяха дишали морския въздух и които познаваха суровия моряшки живот, въпреки малко веселите изгледи за големи напрежения, за солени гозби, лишения и опасности, които са толкова чести на платноходите, аз се чувствах силен, толкова силен, че презирах тропическите горещини и полярните ледове.

Слава Богу, смелост и пъргавина не ми липсваха, тъй като винаги съм бил пръв гимнастик сред другарите ми, по всяко време и във всяко училище, както показват и дипломите, медалите и знамето, които имам вкъщи. Също и хладнокръвие не ми липсваше.

Бях здрав, подготвен за всичко и самият дявол не би ме накарал да отстъпя от пътя си.

Морето, само морето беше спечелило душата ми: морето исках да видя, с морето да се срещна.

Няма да ви описвам отегчителното пътуване от Венеция до Палестина, пътуване на един стар кораб, където цареше задух и удобствата бяха непознати.

Някои моряци търсеха леки жени между пътниците. А мен, като ме попитаха къде отивам, поклатиха няколко пъти глава и най-старият измежду тях ми каза:

— Зле започвате, господине. „Само Италия“ е добър кораб, но капитанът ни е истински звяр. Ястията са пресолени, чакат ви умора и несгоди в изобилие. Гледайте да не се разкайвате после!…

Усмивка се появи на устните ми. Вярно е, че бях от семейство, което ми предлагаше охолство, че бях научен може би да чакам наготово, но сега се чувствах способен да понеса всякаква умора и всякакво лишение.

За да не отговоря на този моряк, започнах да си свиркам. Най-сетне, след седем дни пътуване, стигнахме Палестина, излязох и се отправих веднага към кораба. Към четири часа вече стъпих на борда. Радост и гордост светеше в погледа ми.

Корабът се наричаше „Само Италия“. Беше плавателен съд с тежки стълби и големи платна. Кормилното колело беше открито, а кърмата имаше странна форма, прилична на гъска.

Не беше много голям за мен, който бях навикнал да си представям във въображението кораби с хиляден тонаж, но все пак беше един от най-значителните във Венеция. Побираше седемдесет и четири тона по списък, но се натоварваше с не по-малко от сто и осемдесет. Така той се превръщаше в плоскодънна ладия и ставаше крайно опасен за обитателите му. Обаче имаше нови платна, доста високи мачти и чудесно дърво.

Палубата беше излъскана, което говореше за добър ред, но и лесно можеше да се подхлъзне човек, макар самата тя да не беше гладка.

Трюмът беше също в много добро състояние: имаше три котви с вериги и телени въжета, както и добре запазени сечива.

Килът обаче беше в лошо състояние: доста стар, с проядено отвсякъде дърво, а това беше много лошо за един платноход като „Само Италия“, която капитанът караше да товарят чак до бордовете, а понякога и над тях.

Стигнах до кърмовата част на кораба и слязох в моята кабина.

Да ви кажа искрено, не ми направи добро впечатление. Представете си една кутийка, дълга три метра, ниска дотолкова, че не можех да стоя изправен, с лепкав от нечистотия под. Отдясно и отляво с по една койка, наместени като в сандък и толкова ниски, че не можеше да се седи на тях, а на всичко отгоре и толкова къси, че не можех да се побера. С една дума, удобството тук бе съвсем непознато, но нямаше как — трябваше да се свиква.

Аз спях отдясно, а капитанът — отляво. И когато платноходът пътуваше, чувах как водата клокочи край мен.

Около кабината се намираха шкафове и долапи, където се държаха провизиите на кораба, който бе съвсем безнадежден във финансово отношение. Вляво и вдясно бяха сандъците с бисквити, с дрехи и с фасул, оставени там може би от памтивека. Една съвсем микроскопична маса и едно столче, компас и висяща във въздуха лампа с необикновен механизъм, някакъв старинен часовник, икона на Свети Никола от Бари и най-накрая едно буре допълваше уредбата на кабината, свеждайки по този начин до нула свободното място; В нея човек просто не можеше да мръдне и без да преувеличавам, можеше да се задуши от непоносимата миризма на катран и английски лак.

Седем души съставляваха екипажа на „Само Италия“, без да се смята капитанът, който беше истински гигант — висок метър и деветдесет сантиметра, набит, надарен с херкулесовска сила, с широко лице, червено като на особено преданите поклонници на бог Бакхус.

Както ми казаха и както видях със собствените си очи по-късно, този човек беше от най-лошата раса на земята: отпуснат, пияница и грубиян в пълния смисъл на думата. От прост моряк станал капитан по време на австрийското владичество, той никога не бе учил нито да чете, нито да пише, нито да смята.

Беше пълен невежа. Но упорит на думи и дело. С такъв капитан плаването се превръщаше в истински проблем. А както казах вече, вероятността да пътувам бе много по-голяма от тази да се върна вкъщи.

Синът му бе на осемнадесет години и знаеше да пише малко, със стотици грешки, полудиалектно на полуиталиански. Но му липсваше всякаква енергия и можеше да си служи само с географски карти от 1820 година.

Братът на капитана обаче беше красив мъж, набит и здрав като Херкулес, с интелигентно лице. Целият излъчваше смелост и бодрост, но беше в непрекъснати спорове с капитана, когото дълбоко презираше заради невежеството му.

Двама други моряци и един юнга допълваха екипажа. Последният беше далматинец от Сан Пиетро в Наубо и се наричаше Лимоз Будени — добро момче, неуморим за работа, но зле поставен на борда, макар и да беше от добро семейство.

Както лесно може да се разбере, в такава компания и с подобен плавателен съд нямаше какво да ни весели. Беше добре, че имах голям запас от смелост, бях силен духом и подготвен за всичко.

Пребродих кораба от горе до долу и слязох отново в кабината. Облякох една обикновена дреха, бяло палто и си сложих сламена шапка. После се изкачих на палубата. Бях изгладнял като вълк, тъй като още не бях обядвал. Но уви! За нещастие, този ден не ми бе съдено да ям.

Приливът бе вече висок, добър вятър духаше откъм запад и трябваше да се възползваме от него, за да излезем в открито море. Капитанът погледна небето, погледна кораба, усмихна се грубовато с дебелите си негърски бърни и извика с рязък глас:

— Хайде! На котвите!… Ще излезем на открито съвсем лесно. Бог иска да плаваме щастливо!

За няколко мига хората му изпълниха заповедите. С помощта на една английска макара, наречена ненчър, голетата^[1] вдигна котва и започна да се движи. Обаче течението беше толкова силно и биеше така от лявата страна на кораба, че се наложи да отидем към брега, докосвайки плитчините.

Виждайки това, капитанът ни накара да развържем платното от наклонника на мачтата. Тази маневра излезе трудна, бих казал още — примитивна. Налагаше се моряците много пъти да се качват и слизат по мачтата, докато триъгълното платно бъде поставено на място.

Главното платно също така беше развито, но с още по-големи усилия. Въпреки това скоро всичко беше готово и „Само Италия“, след развиването на огромните платна, започна да слиза надолу по канала.

— На добър път! — ни викаха от брега.

— Добро прекарване! — отговаряхме им ние.

Голетата пое по средата на канала, обградена отляво и отдясно от опасни плитчини. Платната се издуваха от вятъра и разклащаха мачтите до основи. Чудовищният Пиетро държеше със здрава ръка ръчката на кормилното колело. Лека усмивка се появи на устните ми. Направих машинално няколко крачки и спрях пред компаса, като че магнитна стрелка ме беше привлякла. После вдигнах очи и загледах наоколо. Брегът, обитаван от бедни рибари, се скриваше от погледа ми. Венеция остана далече, обсипана от слънчеви лъчи. После се загледах на изток, където шумеше морето.

Половинчасовото плаване по канала мина, но после навлязохме в тесен, доста криволичещ път, заобиколен от множество плитчини.

Боцманът ги виждаше и внимаваше, но ето че един внезапен вятър повали голетата настрана.

— Дяв… — не се доизказа капитанът. — Вдигай! Вдигай!…

— Перото е право срещу вятъра — отвърна кормчията спокойно.

И наистина беше така. Но въпреки това голетата все повече се приближаваше към плитчината. Чу се някакво търкане, последвано от слабо разтърсване, и после голетата спря изведнъж.

— На пясък!… — възкликнаха моряците. — Ето какво значи да тръгнеш на път в петък.

Моряците вярват, че ако тръгнат на път в такъв ден, ще им се случи нещастие.

Но с помощта на дълги гребла и след нечувани усилия успяхме да измъкнем голетата от плитчината и да я вкараме отново в канала. След близо шестстотин метра път, към четири и половина часа следобед, излязохме окончателно от пристанището и най-после, след десетина тласъка, се спуснахме в открито море.

Когато морето се откри пред мен, безкрайно и развълнувано от южния вятър, от гърдите ми се изтръга радостен вик. Задишах жадно солените изпарения, докато погледът ми блестеше от гордост, а сърцето ми биеше както никога по-рано.

Най-сетне бях сред морето!

Най-сетне! След толкова години на разочарования и очаквания, след толкова преживелици кракът ми стъпваше на корабен мостик. Опасностите и морските бури бяха там, те ме чакаха, за да ме накарат да изпитам вълнения.

Всичко изчезна от очите ми: родината, градът ми, моите родители, другарите ми — всичко се смеси в съзнанието ми и бе погълнато като от гъст облак.

Мислите ми летяха през необятното море, докато говорех на себе си и се вълнувах, като че не вярвах, че наистина се намирах на борда на „Само Италия“.

Гледах втренчено вълните, за които бях толкова много мечтал още от детството си. Следях ги с поглед, чувах ги как се разбиваха о носа с глух тътнеж. Вдишвах с радост въздуха, който ме опияняваше. Струваше ми се, че морето дотолкова вече е станало моя среда, че сякаш се бях сприятелил с неговите прищевки и бесове. Към пет часа голямата спасителна лодка, единствената, която се намираше на борда и която беше в много лошо състояние, беше вдигната на висилките след една мъчителна маневра. Малко след това юнгата дойде да ни съобщи, че вечерята е готова.

Упътих се към люка в кърмовата част на кораба, където беше приготвена вечерята. Оставям на читателя да си представи какъв комфорт можех да намеря на борда на този кораб. Една проядена от червеи маса, застлана с покривка със съмнителна чистота, и върху нея няколко паници и прибори, които сякаш са принадлежали на прародителите ни от бронзовата епоха. Но при все това, в един железен тиган, дотолкова очукан, че да му се доплаче на човек, се премятаха четири хубави риби в сос, който изпускаше остър и апетитен дъх. Ако се съдеше по изобилието на малките чушчици, които придаваха светлочервен цвят на блюдото, това трябваше да бъде дяволски вкусно.

Заедно с рибите в качиуко — така се наричаше този сос — имаше ароматен, златист и топъл качамак. Имаше още и няколко бисквити, но толкова твърди, че биха счупили дори зъбите на някоя акула или крокодил.

Вечерята се допълваше с парче сицилианско сирене, дяволски солено. Представете си какво пиене би предложил отличният ни капитан към това ядене! Допускам, че той вече мислеше за това, тъй като почитаемият му нос започна да приема червени оттенъци, които не падаха по-долу от отблясъците на слънчевия залез, който в този миг спокойно можехме да наблюдаваме, докато вечеряхме.

— Господин Емилио — ми каза капитанът, усмихнат като хипопотам, — трапезата ни не е много богата, но какво да правим? Намираме се сред морето, и при това на борда на един платноход.

Аз се усмихнах и започнах да гълтам грубите, но вкусни гозби. Капитанът ми наля чаша вино и със силен глас вдигна наздравица:

— За ваше здраве, господин Емилио!

— И за ваше, господин капитан! — отговорих аз.

Пийнах малко, както можеше и да се предполага. После запалихме лулите. Аз се отправих към кърмовата част на кораба, а капитанът слезе в кабината си, за да изпие чашка ром.

Към осем часа тъмнината се бе спуснала вече и небето се покриваше с гъсти облаци. Вятърът, който духаше от юг, лека-полека се промени в югоизточен. Голетата като че загуби посока и скоро започна да взема едва по няколко възела на час.

Към девет часа минахме близо до една голета от Киоджа. Поздравихме с добър вечер екипажа й и продължихме по-нататък. Скоро тя изчезна от погледа ни. Слязох за миг в кабината да се облека по-добре и се качих отново на палубата.

Тъмнината се прорязваше от светкавици. Дъждът съскаше по мостика и платната, докато морето ревеше глухо, разбивайки високите си вълни, покрити със сребристобяла пяна, в носа на голетата.

Към десет часа се прибрах в кабината си, като пожелах на всички лека нощ.

Обиколих най-малко десетина пъти предоставеното ми жилище и ми се стори като тъмен затвор. Погледнах компаса. „Право на изток“ — измърморих на себе си. И въпреки целия шум от бурята легнах под завивките да спя.

Признавам ви, че при пребиваването ми в тая тъмна дупка, където беше дяволски топло и непоносимо миришеше на катран, при усещането на бавното клатушкане на носа, при скърцането и търкането на дървените части на голетата и рева на вълните, които се разбиваха в нея, аз не се чувствах напълно спокоен.

Докоснах стената, която ме делеше от морето, чух вълната, която биеше в нея със сила, наострих уши към съскането на дъжда и тежкия и особен вървеж на моряците, които бяха на вахта, и разтърсих глава.

— Морето! — промърморих на себе си.

То бе, което ме привлече още от първите ми години. Морето, за което толкова мечтаех!… Защо започвах като че ли да се чувствам по-малко възпламенен, по-малко очарован от това странно и необятно море?

Моряшкият живот, който ми се виждаше толкова завиден, започваше сега да ми се струва почти непоносим. Мислех си: храната на борда е лоша, капитанът е най-грубият и най-прост човек на земята, корабът е като прост сал, кабината — затворническа килия. А морето? Да, точно то, морето, има вид на пустиня!

И все пак съм на море!…

Какво ще кажат родителите и другарите ми? Какво ще кажат, ако поискам да сляза? Освен това пътуването все пак няма да трае вечно.

Още няколко мига останах буден, мислейки за миналото и бъдещето. После очите ми неусетно са се затворили, мислите ми са се смесили и аз съм заспал тежък сън.

На другия ден се събудих към пет часа сутринта. Един слънчев лъч проникваше в люка и осветяваше цялата кабина. Погледнах компаса, погледнах койката и се усмихнах. Не чух никой да се движи по мостика. Голетата изглеждаше като неподвижна сред тази тишина, нарушавана само от шумното хъркане на капитана.

Облякох се набързо и се изкачих на палубата. Слънцето се бе вече вдигнало и морето беше спокойно и гладко. Платната на голетата бяха увиснали надолу и пълно затишие владееше навсякъде.

Един моряк дремеше в ъгъла. Друг се беше облегнал на кърмилното колело. А юнгата разпалваше огъня в някаква особена, затворена желязна камина с две вратички.

Отидох на кърмата на кораба и огледах небосклона. На около двадесет и пет мили разстояние се виждаше истрийският бряг, украсен с планински върхове като със сребристи кули.

Покачих се на една от мачтите и погледнах удивен.

Ниско долу виждах голетата и моряците, но силно смалени. На хоризонта, додето погледът ми стигаше, с изключение на изток, се виждаше само вода и небе.

Далече някъде съзрях един бриг. Още по-далече — широките вълни, покрити с пяна, блестяха на слънцето като разтопено злато.

Хълмовете на истрийския бряг, обвити в лека омара, извишаваха върховете си към чистото небе. Сред тях ми се видя един широк бял куп, в който изпъкваше една доста висока камбанария. Това беше град Ровиньо.

Слязох бързо надолу, тъй като юнгата ме повика да ми даде кафе с бисквити. Бях доста изгладнял и не чаках да ме канят повторно. Но, уви! Проклетият му юнга беше приготвил едно невъзможно кафе. И на всичкото отгоре бисквитите бяха толкова твърди, че нищо не можеше да ги размекне. Сигурно бяха престояли най-малко една година.

Към осем часа отидох на кърмата на кораба да погледна компаса и обръщайки се към моряка, който държеше ръчката на кормилното колело, казах:

— Дайте на мен. Аз знам да управлявам!

— А знаете ли посоката? — ме попита той.

— На изток.

Хванах дръжката, която морякът ми предостави, и я насочих на изток.

Ръчката на кормилното колело беше стар модел, т.е. състоеше се от един обикновен прът, опасен във време на буря и силен вятър. При пръв признак на ураган екипажът бързаше да постави един вид двойна дръжка, благодарение на което маневрата ставаше по-малко опасна.

Кърмилното колело беше доста голямо и затова мъчноподвижно, но аз умеех да го управлявам доста добре.

Останах на това място няколко часа, като непрекъснато следях компаса. После предоставих ръчката на един моряк и отидох да видя два големи делфина, които преследваха едно стадо сардини.

Тези две едри животни със сплеснати глави и хлъзгави тела се издигаха от време на време на повърхността и вдишваха въздух с глух шум, като някакъв гигантски мотор, и пак потъваха в бездната.

Към единадесет часа капитанът заповяда да развием едно от платната — това на задната мачта. Разгъването беше бавно и затруднено и един моряк, кой знае как, си приплесна единия пръст.

Към обяд капитанът се приближи до мен и ми каза с груб глас:

— Господин Емилио, харесва ли ви моята голета? Бога ми, това е чудесен платноход и ще видите как ще лети след малко!…

— Харесва ми вашия платноход — казах аз, като се усмихнах.

Трябва сега да призная откровено, че докато хвалех по този начин голетата му, в дъното на душата си го пращах по дяволите.

— А обичате ли моруна? — ме попита пак той.

— Защо? — попитах аз.

— Това ще ядем на обяд. Днес няма да има супа, но моруна — да.

Погледнах го право в очите. Това не влизаше в договора ни. На обяд винаги трябваше да има супа. Но все пак тактично си замълчах и се отправих към носа.

На обяд седнахме на масата. Моруната беше сготвена с половин дузина глави лук и картофи. Ястието не беше много изискано, но морският въздух изостряше апетита ми и аз ядох с голямо удоволствие.