Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le pantere di Algeri, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Емилио Салгари

Алжирските пантери

Формат 70/100/32

Преводач Христо Андреев

Второ издание

Редактор Николай Рангелов

Художник Иван Мирчев

Коректор Мария Христова

Техн. редактор Ева Владимирова

Издателска къща, „Паралакс“ при ЕФ „Паралакс II“

ДФ „Офсетграфик“

История

  1. — Добавяне

Глава 10
ХИЕНИТЕ НА АЛЖИР

През 16 век Алжир беше центърът и най-силната крепост на сарацините, които всяваха ужас в жителите на всички християнски държави по бреговете на Средиземно море. Модерният Алжир напомня само по джамиите, крепостта и казбата си на стария град, който беше защитен от почти непревземаеми укрепления и многобройни кораби, екипирани с най-безстрашните и ужасни на времето си моряци.

Пазарищата му бяха пълни с произведения от вътрешна Африка, Индия, Ориента и Европа. Шестте му големи затвора бяха пълни с пленници от всички страни. Те можеха да поберат около 25 000 души. Измежду затворите само този на Света Катерина притежаваше християнска църква, за което рицарите-темплиери трябваше да плащат ежегодно висока сума.

Тунис имаше девет, но по-малки затвора, които побираха 2000 пленници. Триполис само един за 500, а Сол две, така наречените „Матамур“, подземни помещения, които бяха много по-страшни, отколкото затворите.

Тунис беше главният пазар за християнски роби. По онова време той беше на върха на славата си и можеше да се мери с Константинопол. Всички средиземноморски държави трепереха пред него и понасяха спокойно грубите обиди и предизвикателства.

Корабите му владееха морето и често дори нападаха крайбрежните градове. От тези разбойничества най-много страдаха Сардиния, Неапол, Генуа, Венеция и Романья, защото те упорито отказваха да плащат данък на бея. Колкото и невероятно да звучи това, европейските държави не бяха в състояние да се съюзят и да унищожат с един замах разбойниците или най-малко да очистят Европа от тях. Едва векове по-късно Триполис беше бомбендиран от Венеция, след като тя беше вече устояла на много борби с турците в Крит, Кипър и Черно море. Тогава Пиемонт принуди тази държава, след многократно обстрелване, да се подчини или най-малко да ограничи морските си разбойничества. А едва след превземането на Алжир от Франция се сложи окончателно край на тази заплаха.

* * *

Гласът на мюезина призоваваше правоверните за сутринна молитва, когато нормандецът влезе в кабината на рицаря и му каза с разгорещен глас:

— Ние можем да отидем с пълна сигурност на сушата. Никой не ни е проследил. Съседните кораби мислят, че само съм сменил мястото си, за да дойда по-близо до кея! Но вие изглеждате много разстроен, господарю, като че ли не сте спали през нощта!

— Да, имаш право!

— Не се безспокойте! Ще намерим младата графиня! Ние имаме тук повече приятели, отколкото можете да предполагате! Някои от тях дори са членове на ордена на виещите дервиши! Сега ще отидем да намерим един от тях! Загърнете се с мантията, поставете пистолетите и камата в пояса и ме последвайте!

— Какво ще правим с Желязната глава?

— Ще вземем и него с нас! Не мога да го оставя тук. Той бърбори твърде много и само една единствена дума е достатъчна, за да ни издаде!

Докато баронът се приготвяше, нормандецът и екипажът се хвърлиха на палубата и започнаха да се молят с висок глас, като премятаха между пръстите си венци от рози, направени в Мека. След това, преди още да са станали с обичайния поздрав „Алах ил Алах“, те измиха според обредите ръцете, краката и лицата си. Нормандецът окачи венецът от рози на пояса си, между пистолетите и ятагана, заповяда да спуснат мостика и слезе с двамата си спътници на сушата.

Големият бял град се разстилаше пред тях. Навсякъде цареше оживление. Всички пътища и улици бяха задръстени от хора, които с магарета и камили се отправяха ту към града, ту към пристанището. Всички народности на изтока бяха застъпени. Стройни обилно въоръжени кабили, облечени в кози кожи; горди маври в прекрасни бели бурноси и скъпоценни пояси, с втикнати в тях пистолети и саби; дългобради араби със скулести лица и огнени очи; туареги от пустинята Сахара в черни облекла; високи фалахи, богато украсени със злато и сребро; турци и негри от различни племена.

Изведнъж наоколо се разнесоха диви и болезнени викове. Появиха се тълпи от бели роби, които отиваха към пристанището. Веригите, с които бяха оковани, дрънчеха високо. Косите на бедния Желязна глава настръхнаха. Нормандецът водеше спътниците си, колкото се можеше по-бързо през тълпата към горната част на града, където оживлението беше по-слабо.

— Накъде отиваме? — запита баронът.

— Към джамията, Днес е сряда. Дервишите изпълняват танците си в чест на Мохамед. Приятелят ми е нещо като светец между тях и никой не предполага, че е християнин, който е спасил стотици роби!

— Кога ще можем да говорим с него?

— Довечера в неговата килия, гробът на един светец!

Тясната улица, която водеше към джамията и по която вървяха сега, беше също така пълна с хора.

Те се трупаха пред малките магазини, пълни със стоки от всички земи на Азия. Имаше кози кожи, червени фесове, сладкиши, килими от Рабат и Анатолия, ангорски шалове, меки копринени платове, кожени изделия и оръжия. Едва бяха стигнали в средата, когато от една странична улица нахлу голяма група хора, които викаха диво:

— Дал ах! Дал ах? Християни, християни!

— Какво се е случило? — запита баронът нормандеца, като го видя, че побледнява.

Морякът бързо избута спътниците си до една стена.

— Да се опитаме да избягаме, колкото е възможно по-бързо! — прошепна морякът на рицаря. — Миналата година един мой сънародник Гиьом дьо Перние, когото трябваше да освободя, изпита безчовечната жестокост на тези хора.

— Сигурно са го били до смърт или забили на кол?

— Господарят му заповяда да го бият до смърт, след това да отрежат ушите му и го накараха да ги изяде[1].

В тоя миг един отряд еничари изблъска безпощадно с удари тълпата към магазините и къщите. Те водеха една камила, на която седеше един бял мъж, който, обвит в дим, надаваше ужасни викове. Това беше осъденият на „Шамгат“ християнин, едно от най-страшните мъчения на маврите. Той седеше на един голям, пълен със запалени лесно горими вещества съд. Нещастникът беше завързан с вериги и полят със смола.

Баронът трябваше да затвори очи пред това мъчително зрелище. Ако не беше нормандецът, той сигурно щеше да извърши някоя безразсъдна постъпка. Също и морякът с цената на големи усилия успя да запази самообладание.

— Кой е този човек? — запита той един плътно притиснат от тълпата до него бедуин.

— Един християнски роб!

— Какво е направил той?

— Убил господаря си и след това избягал! Трябва да е испанец!

— Кому принадлежеше?

— На Али Ел Туси, мавър, който не беше много нежен към робите си и често ги оставяше да умират от глад!

— Куче! По-лош и от християните! — процеди през зъби нормандецът.

Бедуинът го изгледа остро.

— Не знаеш ли, че кучето беше ревностен мюсюлманин?

— Пророкът няма по-набожен привърженик от мен — каза мореплавателят. — Всички знаят това, а особено Алд Ел Хагиси, Марабу и водач на танцуващите дервиши! Християните също така са създадени от Бога и трябва да бъдат по-малко измъчвани!

— Те са неверници и затова не заслужават никаква милост!

Бедуинът отново насочи цялото си внимание към ужасното зрелище. От време на време той хвърляше поглед към нормандеца, който горчиво съжаляваше за непредпазливостта си. Ето защо той даде знак на спътниците си и се промъкна в тълпата, която следваше камилата.

Един поглед назад му показа, че бедуинът беше последвал примера му. Той бързаше с барона и Желязната глава из тесните улички, за да избегне евентуално преследване. Скоро тримата стигнаха пред джамията.

— Събуйте обувките си и ме последвайте! — извика им той.

Бележки

[1] Исторически вярно.