Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le pantere di Algeri, 1903 (Обществено достояние)
- Превод от италиански
- Христо Андреев, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Емилио Салгари
Алжирските пантери
Формат 70/100/32
Преводач Христо Андреев
Второ издание
Редактор Николай Рангелов
Художник Иван Мирчев
Коректор Мария Христова
Техн. редактор Ева Владимирова
Издателска къща, „Паралакс“ при ЕФ „Паралакс II“
ДФ „Офсетграфик“
История
- — Добавяне
Глава 24
В БАНЬОТО СИДИ ХАСАН
Баньото Сиди Хасан беше едно от най-малките в Алжир, но също така прочуто като това в Сол, от което най-много се страхуваха християнските роби.
Докато другите притежаваха широки дворове и тераси, където пленниците можеха да се разхождат свободно и килии над земята, тук имаше само дълбоки, влажни, гъмжащи от скорпиони и други гадини подземия, наречени „Матамур“, които получаваха светлина и въздух през тесни железни решетки.
Обитателите на тези дупки биваха оковавани всяка вечер, за да не могат да избягат. Животът на затворниците беше ужасен. С ръце и крака почти винаги във вериги, те имаха малко слама за легло и за храна, малко груб хляб и една глътка гранясало масло, или шепа маслини.
Баронът беше затворен заедно с каталонеца в една от тези подземни килии. Той се намираше във вцепенение. Приличният на смърт сън беше изплашил Желязната глава, обаче няколко откъслечни думи, които промълви рицарят, го обнадеждиха.
— Бедният господар — изпъшка Барбоза, — той бълнува за годеницата си, която няма да види никога вече. Денят, в който ще бъдем изведени от този ад, ще бъде последен от живота ни!… И като помисля, че можехме да бъдем така добре при мавърската принцеса, стига само рицарят да беше пожелал…
В следния миг Желязната глава беше задрямал. Изведнъж звън на тежки ключове го накара да се събуди. Един пазач с дълъг камшик беше влязъл, придружен от двама еничари.
— Кой от вас двамата е слугата? — запита той сърдито.
— Аз съм — заекна Желязната глава, като побледня.
— Следвай ме, проклет християнин!
— Не мога. Трябва да остана при болния си господар. Какво искате от мен?
— Мисля, че искат да погъделичкат петите ти!
Един удар, придружен от няколко ритници го накара да се изправи. Двамата еничари го хванаха под ръка и го завлякоха със заплахи и ругатни в една зала, която се намираше под двора. Стените бяха украсени с големи куки. Дълги, железни колове, триони от всякакъв вид, големи котли, ножове и други уреди за мъчение изпълваха помещението. Четири набити на копие току-що отрязани глави, увеличиха страха му.
— Кланица ли е това? — запита Желязната глава.
В това време в залата влезе един старец с дълга прошарена брада и величествено изражение на лицето.
— Кадията! — извикаха еничарите.
Той се приближи към каталонеца, изгледа го внимателно и запита:
— Италианец ли си?
— Испанец!
— Питам те на твоя роден език, ти ли си слугата на барон Сант Елмо? Аз съм кадията!
— А аз — Желязната глава, последният потомък на благородния дом Барбоза!
— Адмиралът иска да знае, кой е довел теб и барона в Алжир?
Барбоза мълчеше.
— Разбра ли ме. Желязна глава?
— Не съм глух.
— Отговори тогава! Ние имаме достатъчно средства, за да развържем езиците и на немите!
— Виждам — отговори каталонецът, като се огледа.
— Говори, тогава!
— Един туниски търговец на сюнгери ни докара!
— Не беше ли християнски контрабандист?
— Той, християнин? Не, той по цял ден се молеше на Мохамед!
— Къде е сега този човек?
— Отплува към Мароко, след като ни свали на сушата!
— Как изглеждаше?
— Малък, дебел като мен, с мустаци и мургаво лице!
— Не се ли лъжеш?
— Бях с него три дни и затова си спомням много добре вида му!
— Къде го намерихте?
— В Тунис.
— Значи след сражението с нашите галери вие сте отплували за Тунис и беят ви е позволил да влезете спокойно с полуразрушената си галера в пристанището! Що за дивотия! Уловете този човек! — се обърна кадията към еничарите.
Те побързаха да изпълнят заповедта му. Желязната глава беше хвърлен на една маса и вързан здраво за ръцете и краката. След това свалиха обувките и чорапите му.
— Погъделичкайте го сега!
Палачът започна да удря нещастния каталонец по петите. Барбоза нададе нечовешки вик. При петия удар кадията даде знак да спрат.
— Ще говориш ли сега?
— Да, да, всичко, което искате!
— Как се казва контрабандистът?
— Мисля, че имато му беше Канталуб!
— Беше ли едър, с черна брада и стоманено сиви очи?
— Да, да, черен, голям и с нос, подобен на папагалска човка!
— Той е! — извика кадията тържествено. — Къде е той сега?
— Казах ви, че отпътува за Мароко!
— Не се ли лъжеш?
— Или ни е излъгал! Той каза на господаря ми, че иска да освободи там един провансалски пленник!
— Фелуката му зелена ли беше?
— Да, съвсем зелена!
— „Меджил“ ли се казваше?
— Мисля, че се казваше така! — извика радостно Желязната глава, с надеждата, че ще се отърве евтино.
— Съмнението на Кулкелуби беше значи правилно — каза кадията. Той има поглед на сокол!
Каталонецът беше развързан по даден знак от него и получи дрехите си.
— Отведете го обратно в килията!
Бедният Барбоза влезе с подути крака и куцайки в подземието. Скърцането на желязната врата беше събудило барона.
— Ти ли си, Желязна глава? — запита той със слаб глас. — Къде сме ние?
— В баньото Сиди Хасан. Ужасно място. Ние сме живи погребани!
— Няма да останем дълго под земята! Ще ни продадат като роби!
— Предпочитам робството пред смъртта, господарю! Колкото по-дълго се живее, толкова по-голяма е надеждата да спасим графинята!
Баронът се усмихна тъжно.
— Тя е изгубена за мен. Кой знае какво се е случило с нея!
Никой не ги обезпокои през деня.
На другата сутрин една изненада събуди у тях нови надежди.
В хляба, който им беше раздаден, каталонецът намери сребърна тръбичка, не по-голяма от един пръст. Баронът, който я претърси, откри в нея една бележка, която миришеше на амбра.
— Познавам тази миризма — каза той мрачно. — Принцесата я е поставила. Защо се грижи тя още за нас?
— Дори и от дявола да е дошла! Само да ни измъкне от тази дупка! — каза Барбоза.
Предпазливо те извадиха късчето хартия. На него бяха написани само няколко думи:
„Довечера. Мирабът!“
— В името на Свети Изидор! — извика Желязната глава — как ли е успял старецът да ни изпрати тази новина? Толкова ли е могъщ, че може да се противопостави на гнева на адмирала?
— Той или Амина! — каза баронът. — Каквото и да е! Да изядем хляба си и да чакаме събитията!