Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le pantere di Algeri, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Емилио Салгари

Алжирските пантери

Формат 70/100/32

Преводач Христо Андреев

Второ издание

Редактор Николай Рангелов

Художник Иван Мирчев

Коректор Мария Христова

Техн. редактор Ева Владимирова

Издателска къща, „Паралакс“ при ЕФ „Паралакс II“

ДФ „Офсетграфик“

История

  1. — Добавяне

Глава 21
ИЗТЕЗАНИЯТА

Едва баронът беше слязъл от коня и ръцете му бяха вързани грубо на гърба, така че не можеше да направи и най-малкото движение. След това двамата с Желязната глава бяха въведени в една галерия, облицована изцяло с бял мрамор и подпирана от малки дорийски колони, На един нисък диван от червена коприна лежеше мъж на около петдесет години. Със сива прошарена брада, нос извит като папагалска човка и очи, които светеха зловещо, като тези на грабливо животно изпод набръчканото чело.

До него стояха неподвижни, като грамадни бронзови статуи, двама полуголи негри, подпряни на широките си саби, с очи отправени неотклонно към господаря им и очакващи заповед от него.

Баронът, който беше въведен сам без Желязната глава в галерията, потрепери пред вида на командира на галерите. Той пристъпи с вдигнато чело и бавни крачки към дивана, като гледаше смело в очите тиранина, пред когото трепереха всички жители на Алжир. Кулкелуби се изправи, за да види по-добре рицаря. Той всмукна бавно няколко пъти от лулата, извади една бележка от една торбичка, която висеше на пояса му. Той я прочете неколкократно и каза, на добър италиански език, като се усмихна.

— Красив младеж. Кой си ти?

— Левантиец — отвърна рицарят.

— Християнин?

— Мюсюлманин.

— С каква цел си дошел в Алжир?

— За да продам сюнгерите, които купих в Даи-джели!

— Къде е лодката ти?

— Изпратих я в Танджер, за да купи рабатски килими!

— Значи ти си моряк и мохамеданин! Защо си задържан?

— Не зная.

— Ти си набеден, че си християнин!

— Който твърди това, е негодник! — отговори рицарят.

Кулкелуби даде знак на един от негрите. Суданецът донесе на една масичка от абаносово дърво, подвързана в червена кожа книга и я разтвори пред пленника.

— Постави ръката си на страниците — заповяда Кулкелуби — и повтори моите думи! Това е коранът! В името на всемогъщия бог, защото няма друг бог освен него, в името на Мохамед, който е единствения негов пророк, защото няма друг освен него, аз се за клевам, че съм истински правоверен!

Баронът мълчеше.

— Защо не се заклеваш? — запита адмиралът, като се престори на учуден.

— Защото съм благородник!

Кулкелуби избухна в сатанински смях.

— Аха, комедията е свършена. Ако не беше барон Сант Елмо, щях да ти покажа какво значи да лъжеш Кулкелуби.

— Щом знаете кой съм, заповядайте да ме убият! Сант Елмовци не са страхливци!

— Не бързай — каза адмиралът. — Ако искаш, би могъл да спасиш живота и свободата си!

— По какъв начин?

— Като ми кажеш името на контрабандиста, който те е довел тук и мястото, където се намира той!

— Не се надявайте, че един благородник ще извърши предателство! По-добре заповядайте да ме убият.

— Ти си смел мъж и аз ти се възхищавам. Ще намеря контрабандиста и без твоята помощ. Кажи ми какво търсиш в Алжир!

— Исках да се уверя, дали един приятел, който беше пленник преди няколко месеца, е още жив!

— Да не се касае за приятелка? — адмиралът се усмихна зловещо.

Сант Елмо потрепера. С голяма мъка той успя да запази спокойствие. Обаче бледността му не убягна от острия поглед на Кулкелуби.

— Не лъжи повече! Защо искаш да ме измамиш! Дошъл си за една християнска девойка, която обичаш!

— Познавате ли я? — извика рицарят, извън себе си от страх.

— Най-после се издаде — изсмя се сатанински Кулкелуби. — Само името й ми липсва!

— Защо ви е то?

— Мен не ме интересува! Друг иска да го знае!

— Кой?

— Мавърската принцеса. Ще ми кажеш ли коя е християнката и къде се намира сега?

— Убийте ме! Вие няма да го узнаете от мен!

— Ние не убиваме така бързо!

— Аз зная мъченията ви!

— Може би не всичките! Търпението ми е изчерпано.

С един поглед към негрите той заповяда:

— На работа!

Суданците вдигнаха една завеса, която се намираше пред дивана. Зад нея се виждаше четириъгълна колона от зелен мрамор. По гладката й повърхност бяха закрепени различни метални гривни. Върху колоната беше поставен изкусно гравиран бронзов съд, който беше свързан с една леко извита тръба. Баронът гледаше този чуден уред за мъчение, без да разбере за какво е предназначен.

Двамата атлети уловиха пленника и го завързаха с гръб към колоната, като заключиха краката и ръцете му с железните гривни. След това поставиха един ремък около челото му, за да стегнат по-здраво главата за колоната и отрязаха няколко от дългите му руси къдри в средата на черепа, така че остана едно непокрито петно, не по-голямо от цехина.

— Ще говориш ли сега? — запита Кулекуби.

— Не! — отвърна баронът.

След като беше всмукнал няколко пъти от наргилето, тиранинът даде знак. Изведнъж баронът почуствува как на главата му падна голяма леденостудена водна капка. Обхвана го панически ужас. Кулкелуби продължаваше да пуши спокойно. Капките следваха бавно, без прекъсване. Те падаха все върху едно и също място. Отначало усещането от ледената вода, която от главата се стичаше по цялото тяло, не беше така неприятно, защото в осветената от слънцето галерия беше страшно горещо. След около четвърт час рицарят почувствува тръпка, растяща нервност и шумене в ушите.

От минута на минута капките му се струваха все по-тежки. Главата го болеше, мислите му се преплитаха. Тишината в залата беше нарушавана само от монотонното падане на капките. Отново измина четвърт час. Дрехите на изтезавания бяха пропити от водата. Болката ставаше все по-непоносима. Вените на слепите очи биеха трескаво, ушите му бучаха все по-силно. Зави му се свят…

Още не беше изтекъл час и баронът изпадна в безсъзнание. Когато се събуди отново, той говореше в транс. Откъслечни думи се изтръгваха от устните му. Той говореше за галери, за Зулейк, Малта, Сан Пиетро…

Кулкелуби се беше изправил и слушаше внимателно думите му. Изведнъж извика отчаяно:

— Ида… Ида…

— Нима това е името на християнката? Това няма да е достатъчно на Амина. Ще почакаме.

Рицарят, който беше в делириум, продължи да пелтечи нови думи, докато най-после устните му прошепнаха името „Ида ди Сантафиора“.

Кулкелуби подскочи. Името не му беше непознато. Той си спомни за смелия малтийски рицар, който преди години беше дръзнал да бомбардира град Алжир.

Тържествуваща усмивка заигра по устните му.

— Това е името на християнката! Сега зная доста тъчно. Ще заповядам да я намерят! Тя трябва да е между пленниците от Сан Пиетро!

— Ида! — извика рицарят, като правеше отчаяни усилия да се освободи от железните гривни. — Бягай… Бягай… Мирабът… Нормандецът… Амина… Бягай!

След това той отново изпадна в безсъзнание. По даден знак от адмирала негрите го развързаха. Той падна като труп в ръцете им.

— Какво да правим с него? — запитаха те господаря си.

— Би могло да се получи добра цена при продажбата му — каза той. — Ако принцесата избива еничари и нарича това шега, то и аз бих могъл да й изиграя подобна шега! Има ли още място в баньото Сиди Хасан?

— Пълно е, господарю!

— Е, за тези християнски кучета все ще се намери място! Занесете ги двамата със слугата му и заповядайте да го излекуват!

Адмиралът имаше намерение да се оттегли, когато един офицер от стражата съобщи за пристигането на една жена.

— Изпратете я по дяволите, имам друга работа!

— Тя е принцеса Бен Абада, господарю!

— Аха, идва тъкмо навреме. Пуснете я да влезе.

Един миг по-късно се появи Амина. Въпреки че воалът й позволяваше да се видят само очите й, Кулкелуби забеляза, че е бледа.

— Е, Кулкелуби? — извика влязлата с несигурен глас. — Какво направихте с барона?

— Това, което желаехте — отвърна адмиралът.

— Проговори ли?

— Кой би могъл да ми се противопостави?… Християнката е открита! Графиня Сантафиора!

Амина онемя от очудване.

— Християнката, която брат ми обича? — се изтръгна от нейните устни.

— Ах — каза адмиралът подигравателно. — Новина! Зулейк обича една християнка!

— Невъзможно е да е същата! Вие сте се излъгали!

— Баронът повтори най-малко двадесет пъти името в неговите бълнувания!

— Какво, вие сте го измъчвали? — избухна принцесата.

— Само няколко водни капки — добре отправени — не повече!

— Които са го накарали да полудее! Познавам дяволското ви изкуство и не трябваше да ви се доверявам! Къде е баронът?

— Далеч оттук!

— Къде?

— Не казвам!

— Искам да го видя! — извика тя заповеднически.

— За да го спасите!

— Какво ви интересува това?

— Вие забравяте, че аз съм не само мюсюлманин, а и върховен съдия! Графиня Сантафиора ще ви бъде предадена, но баронът е мой пленник!

— Как вие се осмелявате?… — извика принцесата разярена. — Сант Елмо е пленник на моя брат!

— Той е набеден като християнин и ми е предаден от вас. Баста! Като защитник на исляма аз не мога да действувам другояче.

— Вие сте го убили!

— Заклевам се в корана, че той е още жив и след няколко дни ще бъде напълно здрав!

— А християнката?

— Не зная точното й местонахождение, но ще съумея да я намеря. Какво смятате да правите с нея?

— Ще я убия!

— Вие обичате барона? Как може една мавърска принцеса…

— Дали го обичам или мразя, не зная, върнете ми само пленника!

— Невъзможно, в противен случай ще ме обвинят на стари години, че съм станал закрилник на неверниците. Той ще бъде роб като другите. Това е всичко, което мога да направя за вас.

— Внимавайте, Кулкелуби! Вие не знаете на какво съм способна!

При тези думи тя закри отново лицето си с воала и излезе с бързи крачки от залата.

— Потомците на халифите от Гренада и Кордова са се изметнали — измърмори Кулкелуби. — Трябва да си отварям очите! Тя е сатана и е в състояние всичко да направи!