Емилио Салгари
Двата тигъра (1)

I. КОРАБЪТ „МАРИАНА“

Сутринта на 20 април 1857 година, пазачът на семафора на пристанището Даймънд Харбър, забеляза малък кораб, който по всяка вероятност бе навлязъл в Хюгли през нощта, без да поиска лоцман от сигналната станция.

По изключително голямата повърхност на платната приличаше на малайски кораб, но корпусът му не бе напълно еднакъв с този на малайските платноходи „прахос“, тъй като му липсваха балансьори за по-голяма устойчивост при силен вятър, нито пък имаше на кърмата си навес, наричан от малайците „атап“.

Независимо от това корабът беше извънредно красив, дълъг и източен платноход, който при попътен вятър би се плъзгал по вълните по-бързо от всеки параход, каквито притежаваше по това време англо-индийското правителство. С две думи, това беше истински корсарски кораб, който, като изключим размера на платната, напомняше знаменитите платноходи на нарушителите на морската блокада по време на войната между Севера и Юга в Съединените американски щати.

Но онова, което без съмнение най-много би трябвало да учуди пазача на семафора, бе екипажът на този кораб, прекалено многоброен за толкова малък и особен плавателен съд.

На него сякаш бяха събрани по един или повече представители на най-войнствените малайски племена с тъмна кожа и коси очи: бургази, макасарайци, батиасци, яки, всеизвестните всяващи ужас главорези от девствените лесове на остров Борнео.

Но никой от тях не бе облечен в националната си носия: всички носеха така наречения саронг, къс бяло платно, стигащо до колената, и кабай, нещо като широко пъстроцветно палто, даващо свобода на движенията.

Само двама, изглежда капитаните на кораба, бяха облечени по-различно, в разкошни скъпи дрехи.

Единият, който в момента, когато корабът минаваше край Даймънд Харбър, седеше на голяма възглавница от червена коприна, поставена до щурвала, беше великолепен ориенталски тип.

Висок, изключително развит, с извънредно красива глава с гъста къдрава коса, черна като крило на гарван, падаща върху раменете му, и две огнени очи.

Беше облечен по ориенталски в куртка от светлосиня коприна със златни нишки, широки ръкави и копчета от рубини, широк панталон и дълги островърхи ботуши от жълта кожа.

На главата си носеше малък тюрбан от бяла коприна с пера, закопчан с диамант, голям почти колкото орех и струващ без съмнение цяло състояние.

Другарят му, който стоеше облегнат на борда и прелистваше нервно някакво писмо, беше европеец, също така висок, с изтънчени, аристократични черти, меки сини очи и черни мустаци, леко прошарени, въпреки че изглеждаше по-млад от другия.

Беше облечен много елегантно, но не по ориенталски: сако от кафяво кадифе със златни копчета, препасано през кръста с широк пояс от червена коприна, брокатен панталон и гети от жълта кожа със златни токи. На главата си вместо тюрбан носеше широка сламена шапка от Манила, на която се вееха няколко панделки от червена коприна.

Пазачът посочи на стоящия до него този странен кораб с не по-малко необичаен екипаж. Двамата останаха с вперени в кораба очи, в очакване от него да се обадят с искане за лоцман. Никой не дръзваше да плава в тези води без опитен водач.

Корабът вече се беше изравнил с бялата къщичка и сигналната кула, до която стояха двамата пазачи и двама лоцмани в очакване да ги повикат, когато европеецът, дотогава сякаш не забелязващ близостта на семафорната станция, се обърна към другаря си, който от своя страна изглеждаше потънал в дълбок размисъл.

— Сандокан — запита го той, — вече навлязохме в реката и това е станцията с лоцманите, да вземем ли един от тях да ни преведе?

— Не обичам любопитни очи на моя кораб, Яниш — отвърна запитания и стана, като хвърли разсеян поглед към станцията. — Ще стигнем и сами до Калкута.

— Да — рече Яниш след кратък размисъл. — По-добре да минем инкогнито. Човек не знае никога: и най-малката недискретност може да предизвика съмнение у този разбойник Суйодхан.

— Ти си минавал вече по тези места. Кога според теб ще стигнем в Калкута?

— Със сигурност преди залез — отвърна Яниш. — Приливът се покачва и бризът е все така попътен.

— С нетърпение очаквам да видя отново ТремалНаик. Клетият ми приятел! Преди загуби жена си, а сега и дъщерята!

— Ще я изскубнем от Суйод хан, ще се види кой ще победи: Тигъра на Индия или Тигъра на Малайзия.

— Да — рече Сандокан и в очите му просветна пламък, а челото му се смръщи заплашително. — Ще я изскубнем от лапите му, та ако ще да преобърна цяла Индия и да издавя тези кучета, тугите, в тайнствените им пещери.

— Дали ТремалНаик е получил вече телеграмата ни?

— Не се безпокой, Сандокан, телеграмите винаги пристигат навреме.

— Значи ще ни чака?

— Мисля, че ще е по-добре да го известим, че вече сме влезли в Хюгли и тази вечер ще бъдем в Калкута. Така ще изпрати Каммамури да ни посрещне, за да ни спести лутането, докато търсим къщата му.

— Има ли телеграфна станция по протежение на реката?

— Да, в Даймънд Харбър.

— Сигналната станция, която току-що отминахме?

— Да, Сандокан.

— Докато не сме се отдалечили много, нареди да свалят платната и да поставят кораба на дрейф, и изпрати някого с една лодка. Загубата на половин час не е толкова фатална. Освен това мисля, че къщата на ТремалНаик може би се наблюдава от тугите.

— Възхищавам се на предпазливостта ти, Сандокан.

— Пиши, приятелю.

Яниш откъсна един лист от бележника си, извади молив от джоба си и написа:

„От борда на «Мариана».

Господин ТремалНаик,

Тази сутрин навлязохме в Хюгли и пристигаме привечер. Изпратете Каммамури да ни посрещне.

Нашият кораб плава под момпрацемско знаме. Яниш де поздравява.“

— Готово — рече и подаде листчето на Сандокан.

Той го взе, прочете го, понечи да добави нещо, но след това поклати глава и върна бележката с думите:

— Добре. По-уместно е да бъде с твоя подпис, отколкото с моя. Англичаните може би си спомнят за мен и моите набези срещу тях.

Корабът бе застанал на дрейфкотва на около половин миля от Даймънд Харбър и една лодка с петима души бе пусната на вода. Яниш повика кърмчията на лодката, връчи му телеграмата и една лира с думите:

— Нито дума за нас и ще говориш само португалски. За момента аз съм капитан на кораба.

Кърмчията, висок и добре сложен мъж от племето на даяките, се спусна бързо в лодката и тя пое моментално към станцията на лоцманите.

След половин час се завърна и докладва, че телеграмата е била изпратена по предназначение.

— Питаха ли те нещо за нас в станцията?

— Да, капитан Яниш, но аз мълчах като риба.

— Отлично.

Лодката бе вдигната бързо на борда и окачена на лодбалките, след което „Мариана“ пое отново напред, държейки курс по средата на реката.

Яниш бе вперил поглед към сигналната кула, сякаш се страхуваше, че след като не са получили отговор от даяка, да не би пазачите, подтикнати от любопитство, да изпратят някой от лоцманите да попита дали нямат нужда от него.

Но не се виждаше никой, той се успокои и забрави за любопитството, което без съмнение бяха предизвикали.

Вниманието му бе привлечено от пейзажа, в който навлизаха.

Сандокан се настани отново на удобната си възглавница и потъна в дълбоки размишления, докато Яниш, запалил цигара, се облегна пак на фалшборда.

Безкрайни джунгли от високи петнайсет и повече метра бамбуци, се простираха отляво и отдясно на широката река, покривайки ниските блатисти земи по поречието и ръкавите на Ганг, убежище на тигри, носорози, змии и крокодили.

Огромни рибари, големи черни щъркели, ибиси и гигантски грозни птици харгилак, строени като войници по клоните, правеха сутрешния си тоалет, оправяйки си една на друга перата; същевременно във въздуха се носеха лудешки ята брамански патици и корморани, които изневиделица се спускаха като стрела и се гмуркаха във водата за плячка.

— Отлични места за лов, но неприятна страна — мърмореше Яниш, когото тези брегове започваха да интересуват. — Не могат и да се сравняват тези джунгли с величествените Лесове на Борнео и на Момпрацем. Ако това са местата, обитавани от тугите на Суйод хан, хич и не им завиждам. Тръстики, тръни и блата: блата, тръни и тръстики — това е то делтата на свещената река на индусите. И нищо не се е променило, откакто бях за последен път по тези места. Явно англичаните не се интересуват от друго, освен да доят колкото може по-добре горките индуси.

„Мариана“ продължаваше да напредва все така бързо; въпреки това пейзажът по двата бряга не се променяше, поне по десния. На отсрещния бряг обаче започнаха да се появяват тук и там скупчени мизерни колиби от глина с покриви от листа под сянката на ошмулени кокосови палми.

Яниш тъкмо наблюдаваше едно от тези бедни селца, защитени откъм реката със стобори, предпазващи жителите им от нападения на крокодилите, когато Сандокан се приближи до него и го запита:

— Това ли са блатата, обитавани от тугите?

— Да, братко — отвърна му Яниш.

— Ами това да не би да е някое от леговищата им или наблюдателен пункт? Не виждат ли, там долу сред тръстиките стърчи нещо като дървена кула.

— Това са убежища за корабокрушенци — отвърна Яниш.

— И кой ги строи?

— Англо-индийското правителство. Реката е по-опасна, отколкото ти се струва, братко, поради огромните маси пясък, които течението премества непрекъснато, така че корабокрушенията тук са много по-чести, отколкото в морето.

— Но не разбирам защо убежищата за корабокрушенци трябва да приличат на кули… и без стълби са, погледни!

— Тъй като джунглата гъмжи от кръвожадни зверове, на определени места се издигат такива кули за подслон на корабокрушенците, до тях се стига по подвижна стълба, която може да се изтегля нагоре.

— И какво има в тези кули?

— Хранителни припаси, които се подменят всеки месец от специално транспортно параходче.

— Толкова ли са опасни тези брегове? — запита Сандокан.

— Пълни са със зверове и не предлагат нищо друго на нещастника, акостирал на тях. Мислиш ли, че зад тези блатни дървета не ни следят кръвожадни тигри?

— И никой ли не мисли да ги изтреби?

— Английските офицери предприемат често хайки, но зверовете са толкова, че на практика не намаляват.

— Хрумна ми една идея, Яниш — рече Сандокан.

— Кажи да я чуя.

— Ще ти я кажа тази вечер, след като се видим с горкия ТремалНаик.

В този момент корабът минаваше край забелязаната от тях кула, която се издигаше сред блатисто островче, отделено от същинската джунгла с малък канал.

Беше доста солидна постройка от греди и бамбук, висока почти шест метра. Вратата беше на върха й и до нея се стигаше с подвижна стълба. Надпис, повторен на четири езика — френски, немски, английски и хинду, — препоръчваше на корабокрушенците да пестят провизиите в кулата, обръщайки им внимание, че снабдителното корабче идва само веднъж в месеца.

Из ниската растителност не се виждаше жива душа. Но се усещаше присъствието на свирепи животни. Нямаше никакви други признаци на живот и освен спасителните кули — никакво човешко присъствие.

Царството на тугите предлагаше отчайваща гледка.

Едва следобед по бреговете се появиха малки селца, но джунглата се простираше все така безбрежна, с гигантски жълтеникави растения и на места с тинести блата. Отчайваща монотонност, нарушавана единствено от красивите цветове на лотосите.

Но от миля на миля животът по бреговете ставаше все по-активен. Птици се виждаха все по-рядко, но в замяна на това броят на срещаните лодки нарастваше — признак, че наближаваха богатата столица на Бенгал. Бяха от всички видове — банги, мърпънки, пинаси, както и грабове с доста голям тонаж — пресичаха реката или се спускаха надолу по течението, тежко натоварени със стоки. Покрай бреговете плаваха и малки параходчета, маневриращи внимателно сред многобройните лодки.

Към шест часа Яниш и Сандокан, които се бяха настанили на носа, забелязаха сред облак дим високите върхове на патодите на черния град, както тук наричат индуската част на Калкута, и мощните бастиони на форт Уилям. По десния бряг започнаха да се появяват елегантни бунгала и вили в английски стил, смесен с индуски елементи, подредени зад красиви градинки под сянката на бананови дървета и кокосови палми.

Сандокан бе наредил да издигнат на главната мачта знамето на Момпрацем — червено с глава на тигър по средата — както и да покрият четирите оръдия на носа и на кърмата.

— Дали ще дойде Каммамури? — попита той Яниш, застанал до него с вечната си цигара в уста и наблюдаващ сновещите около тях лодки, когато европеецът вдигна десница към брега и извика:

— Ето го верния и смел слуга на ТремалНаик. Виждаш ли, Сандокан, онази лодка със момпрацемското знаме на кърмата?

Сандокан погледна в тази посока и наистина видя една малка, но много елегантна лодка от типа филтшара с грациозни форми, украсена с позлатена слонска глава на носа, карана от шестима гребци. На кърмата й се вееше червено знаме с глава на тигър.

Приближаваше ги много бързо сред гъмжилото корабчета и лодки и „Мариана“ веднага застана на дрейф.

— Виждаш ли го? — попита Яниш радостен.

— Очите на Малайския тигър още не са отслабнали — отвърна Сандокан. — Той е на руля. Нареди да спуснат стълбата, драги ми португалецо. Най-сетне ще научим как онова куче Суйод хан е успял да отвлече дъщерята на бедния ТремалНаик.

Филтшарата преодоля само за няколко минути разстоянието до „Мариана“ и опря до левия борд, където стълбата вече бе спусната.

Докато гребците прибираха греблата и връзваха лодката, кърмчията се покатери по стълбата ловко като маймуна, скочи на палубата и извика с развълнуван глас:

— Господин Сандокан! Господин Яниш! О, колко съм щастлив да ви видя отново!

Човекът беше великолепен тип на индус, около трийсет — трийсет и две годишен, доста висок, с красиви черти, едновременно фини и енергични, с тяло по-яко от това на бенгалците, които обикновено са по-слаби. Тъмното му лице с бронзов отблясък се открояваше върху белите му дрехи и му придаваше странна грация. Сандокан отмести ръката, която индусът му подаде и го привлече в обятията си, казвайки му:

— Тук, до сърцето ми, храбри мой махарате.

— О, господине! — възкликна, пребледнял от вълнение, индусът.

Яниш, по-спокоен и не така експанзивен, стисна здраво ръката му с думите:

— Това е моята прегръдка.

— О, господине — рече махаратът, едва потиснал риданието си. — Страхувам се, че моят господар ще полудее! Проклетниците си отмъстиха.

Вълнението му нарастваше, докато разказваше за нещастията на своя господар, й португалецът го прекъсна в желанието си да го успокои.

— Ще ни разкажеш всичко след малко, ела в моята кабина. Искам да науча всичко.

Махаратът събра хората си, размени с тях няколко думи, след което последва Сандокан и Яниш в салона на кърмата.