Емилио Салгари
Алжирските пантери (8)

Глава 8
БЪРЗИТЕ ПЛАТНОХОДКИ

Докато оцелелите — едва половината от екипажа — сваляха ранените от палубата, Льо Тенан се беше изкачил на наблюдателното място, за да разгледа платноходите, които се приближаваха. Един поглед беше достатъчен, за да му покаже, че това не са нито сардински военни кораби, нито малтийски галери, а само два малки кораба, които не бяха годни за преследване на сарацините. Рицарят, който беше последвал Льо Тенан, наведе отчаяно глава.

— Бароне — опита се да го утеши приятелят му. Вие сте войник и не трябва да падате духом. Въпреки че днес щастието беше на страната на неверниците, не след дълго то може да се промени отново и да облагоприятства освобождението на графинята!

— По-добре да ме беше улучил някой куршум! — въздъхна Сант Елмо.

— А кой щеше да освободи тогава дона Ида?

В тоя момент една внезапна мисъл проблесна в главата на рицаря и той запита:

— Какви смятате, че са тези кораби?

— Фелуки!

— Може би това са контрабандисти, търговски кораби сигурно щяха да избягат от оръдейната стрелба!

— Какво ще направите в такъв случай?

— Ще ви поверя командуването на тежко повредената „Сирена“ и ще се опитам сам да отида с фелуките в Африка!

— Бароне, откажете се от това намерение. Помислете на какви опасности се излагате! Мнозина ви познават в Алжир, а и Зулейк ще бди!

— Решението ми е непоколебимо. „Сирена“ е полуразрушена. Вие можете да отведете останалата част от екипажа ни в Сардиния, а фелуките ще ме отведат срещу съответното възнаграждение в Алжир!

— Щом като не искате да останете, вземете поне няколко смели мъже със себе си!

— Желязната глава ми е достатъчен. Аз не отивам там, за да воювам, а само за да отвлека графинята. Дайте сигнал на фелуките!

Двата кораба, които бяха познали малтийското знаме, се приближаваха бързо насам Това бяха малки, пригодени изключително за бързо плуване платноходи, които по онова време оказваха ценни услуги на пленените от сарацините християни.

Екипажите им се състояха от безстрашни мъже. Те се осмеляваха да влизат в пристанищата на маврите и използуваха там всяка една възможност, за да подпомагат бягството на християнските роби.

Естествено, те правеха това не толкова от човеколюбив — между тях се намираха дори мохамедани-ренегати — колкото с надеждата, че ще получат добро възнаграждение от семействата на освободените.

Смъртта ги заплашваше ежедневно. Веднъж пленени, те не можеха да се надяват на милост от страна на сарацините. Нерядко в подобни случаи те биваха изгаряни живи или набивани на колове. Някои от тях биваха хвърляни в негасена вар и след това обезглавявани.

След малко двете фелуки се прилепиха плътно до галерата. Един едър мургав като африканец мъж, с дълга черна брада, се изкачи по спуснатата въжена стълба Той беше облечен в турски дрехи, с широки, кафяви, пристегнати под коленете панталони, светло-синьо палто и червен вълнен пояс.

— Изглежда, че тук е имало голяма битка! — извика той на лош италиански език, като се спря на моста и се загледа в труповете, които още не бяха хвърлени в морето. — Вие ли сте капитанът? — запита той капитана, като свали червения си фес. — Имали сте щастие, че сте издържали нападението на онези четири галери! Жалко, че дойдохме твърде късно, за да ви помогнем!

— Вие сте контрабандисти, нали?

— Да, капитане.

— Откъде идвате?

— От Калияри.

— Чухте ли за нападението на пиратите срещу Сан Пиетро?

— Научихме от кораби, които идваха от Антиоко, че неверниците са бомбандирали замъка на граф Сантафиора!

— Знаят ли, че графинята е отвлечена?

— Да, целият Калияри оплаква съдбата на благородната дама!

— Накъде отивате сега?

— Аз смятам да опитам късмета си в Алжир, а моят спътник трябва да освободи в Тунис сина на един испански пратеник. Работата е опасна, обаче възнаграждението е толкова голямо, че ако всичко успее, бих могъл да се установя на спокойствие и да обработвам земите си в Нормандия.

— Вие не сте ли италианец? — запита Льо Тенан.

— За хората в Средиземно море, които ме познават като моряк, аз съм нормандецът, при неверниците съм Бен Кадек, а при моите сънародници — Жан Бартел.

— Кажете, бихте ли искали да спечелите 50000 скуди, без да развалите другите си планове? — запита баронът.

Нормандецът подскочи от радост.

— За такава сума бих запалил казбата в Алжир и двореца на Кулкелуби! Освен това имам да разчиствам с негодниците още една сметка, която тежи на душата ми!

— Не искам това — подхвърли усмихнат баронът. — Ще трябва само да вземете със себе си мен и моя спътник и ако е необходимо да ми помогнете там!

— Искате да освободите някого?

— Графиня Сантафиора.

— И аз мислех това. Корабът ми и хората ми са изцяло на ваше разположение. Трябва само да се осланяте на мен и да ми обещаете, че ще бъдете предпазлив!

— Ще сторя това, което желаете! Льо Тенан, изплатете 50000 скуди от корабната ми каса!

— За сега ще бъде по-добре да ги оставите във вашата галера! — каза нормандецът. — Ако успеем да освободим графинята, те ще ми бъдат изплатени от великия майстор на ордена ви!

— Както желаете!

— Дайте ми само 10 минути време, за да приготвя една кабина за вас! Вашето име, господарю?

— Барон Карло ди Сант Елмо!

— Наистина? — извика морякът, като го изгледа с учуден поглед. — Познават ви из цялото Средиземно море и дори в Африка се страхуват от вас… Бързо пригответе кабината! — извика той на хората си, като се спусна по стълбата.

— Къде е Желязната глава? — запита рицарят околните.

— Какво искате от него? — запита Льо Тенан. — Той само ще ви пречи!

— Той е вярна душа и няма да ме напусна, въпреки че се страхува от неверниците!

Желязната глава обаче не се виждаше никакъв. Едва след дълго търсене той беше открит в трюма, заспал до огромния си боздуган.

— Извинете — извика той, — че бях задрямал за няколко минути! Дългата битка ме беше изтощила! Каква сеч! Световната история ще разказва за нея!

— По всяка вероятност вие не малко сте допринесли за спасението на „Сирена“ — се усмихна иронично льо Тенан. — Но скоро ще намерите в Алжир повече възможност за подвизи!

— В Алжир? — извика ужасен потомъкът на фамилията Барбоза.

— Да, ние ще отплуваме с контрабандистите, за да освободим дона Ида!

Желязната глава почти припадна.

— Господарю, вие отивате в лапите на смъртта! Аз, който бях натоварен от баща ви да бдя над вас, не мога да си позволя това!

— Ти ще ме последваш! — каза сухо рицарят. — Страхуваш ли се?

— Аз, един Барбоза! Вие можехте да ми спестите тази обида! Аз не се страхувам нито от сарацините, нито от Кулкелуби!

— Тогава слез във фелуката!

Докато нещастникът слизаше в малкия кораб, льо Тенан още веднъж предупреди барона да бъде предпазлив.

— Погрижете си да не ви познаят, ако искате да спасите графинята! Как бих желал да споделя с вас опасностите! Кажете поне къде да ви очаквам при условие, че всичко премине благополучно!

— Край Белеарските острови, където смятам да потърся закрила, ако планът ми успее! Но най-напред отведете на сигурно място онези храбреци, които са останали още живи на борда на „Сирена“!

— Аз ще кръстосвам край испанския бряг и ще отплувам в подходящия момент към Алжир!

— Сбогом, льо Тенан! Ако умра, не забравяйте дона Ида!

— Заклевам се!

Двамата приятели се прегърнаха силно развълнувани.

— Побързайте — извика нормандецът нетърпеливо. — Не трябва да губим време!

Дванадесетте членове на екипажа — всичките хора с херкулесово телосложение и смели лица, събрани от всички пристанища на Средиземно море, бяха вдигнали вече двете големи платна, В следния миг двете фелуки се отправиха в югозападна посока. Нормандецът претърси с острия си поглед хоризонта, за да открие пиратите.

— При добър вятър те могат да спечелят значителна преднина — измърмори той под нос. — Утре вечер те ще бъдат в Алжир, ако не се случи нещо неочаквано, а и ние също!

Той се приближи до барона, който беше седнал на една от бъчвите на палубата, докато Желязната глава се беше подпрял на бордовата стена в лошо настроение.

— Вие сигурно сте смъртно уморен след битката, господарю и трябва да си отпочинете! В момента не ни заплашва никаква опасност, Африка е още далеч!

— Чувствам се като разбит!

— Не е никак чудно! В Калияри ми разказаха, че сте защищавали замъка със смелост и решителност. Две битки за двадесет и четири часа биха били много дори и за един гигант!

Баронът се усмихна уморено, без да отговори.

— Проклети кучета! — продължи морякът. — Да се приближат чак до Сардиния! Ако Карл Мартел, който разби маврите при Путие, беше още жив, те нямаше да станат така нахални!

— Какъв курс взимате? — запита рицарят след кратко мълчание.

— Опитвам се да следвам маврите на почетно разстояние!

— Бърз ли е корабът ви?

— Плува като делфин и никой в Средиземно море не може да се мери с него на бързина! Но най-напред трябва да си отпочинете, г-н барон! Вашият слуга хърка вече. Наистина, аз мога да ви дам само една малка кабина и едно не особено широко легло…

— Аз съм моряк… Благодаря ви за всичко…