Емилио Салгари
Алжирските пантери (11)

Глава 11
ТАНЦУВАЩИТЕ ДЕРВИШИ

Всички джамии си приличаха. Те се различаваха една от друга само по големината и по различната височина на минаретатз, от които мюезите призоваваха правоверните три пъти дневно на молитва.

Когато нормандецът и двамата му спътници влязоха в залата, тя беше вече пълна с гъста тълпа от вярващи. В поставената по посока на Мека ниша, която замества в мохамеданските храмове олтара, един стар дервиш, с дълга бяла брада, произнасяше с монотонен глас стихове от Корана. Той беше загърнат в широка синя мантия, а на главата си носеше остра плъстена шапка. До него висяха различни ножове, турски саби, дълги игли, пили — истински арсенал от оръдия за изтезание. В един от ъглите на един мангал се нажежаваха някои от тези оръдия.

— За какво служи това? — запита шепнешком баронът. — За мъчение на християните?

— Ах, не, с тези оръжия дервишите се самоизтезават.

— А старецът?

— Той е техен вожд, великият мираб, моят приятел, за когото вече ви говорих!

— Който ще ни помогне? — запита Сант Елмо учуден.

— Да, той е истински християнин, един от нашите. Но тихо, дервишите идат!

— Не смятате ли да се обадите на стареца?

— Веднага, щом като дойде удобният момент! Един знак е достатъчен, за да разбере, че има нужда от него!

Дванадесет старци, с невчесани бради и дълги коси пристъпиха с боси крака в пространството, което беше оставено свободно за тях. Те носеха широки небесно-сини дрехи, които достигаха чак под коленете им и бяха пристегнати около телата им с широки пояси.

Това бяха виещите дервиши.

Тези чудновати фанатици, които се стремяха да спечелят рая на Мохамед с помощта на дивите си танци и самоизтезания, твърдяха, че са откъснати от света през време на екстаза си. Те принадлежат на прастари религиозни ордени, които водят своето начало още от 1270 г. и продължават да са могъщи и днес, защото притежават безброй манастири. Най-значителният от тях се намира в Константинопол, между Пера и Галата.

Дванадесет дервиши, които се намираха в транс, предизвикан от хашиша, образуваха един кръг и вървяха ту напред, ту назад, като пееха стихове от Корана, с очи втренчени в мираба, който продължаваше да мърмори молитви. Те пееха с чудновати, почти нечовешки гласове. Странните звуци ставаха от минута на минута все по-силни и най-накрая преминаха в див вой.

— Луди ли са тези? — запита Желязната глава.

— Тихо — напомни нормандецът убедително, — Нима искате да ни въвлечете в опасност?

След като дервишите бяха славословили ту Аллах, ту основателя на ордена им, изведнъж прекъснаха и застанаха неподвижни и безмълвни. С отворени уста и безмълвни очи те гледаха втренчено към свода на джамията. От един тъмен ъгъл прозвучаха няколко леки, почти нежни звуци, които изглежда, произлизаха от флейта. Скоро те бяха придружени от звуците на цимбал. Очевидно тази все повече и повече усилваща се музика накара краката на дервишите да се раздвижат. В миг те започнаха да се въртят около себе си с протегнати ръце и втренчени очи — отначало бавно, след това все по-бързо и по-бързо. Същевременно те викаха непрекъснато: — Аллах ил Аллах!

Гласовете им ставаха все по-груби и по-груби. Те виеха като диви животни. Очите се затвориха, гърдите дишаха трескаво, лицата с разкривени черти, станаха мъртво бледи. Потта се стичаше на струйки, но бързината на въртящите се танцьори не намаляваше. От време на време те се спираха, за да се докоснат до земята и изпускаха силен вик. След това захвърлиха тюрбаните си и започнаха отново бесния танец. Дългите коси се развяваха около бузите им и се сплитаха с брадите. Изведнъж един се спусна напред, наведе се пред мираба, който въодушевяваше фанатиците с равномерно пляскане на ръцете, взе едни нажежени клещи от мангала и проби с тях езика си. Друг сложи горящи въглени на главата, ръцете и раменете си. Трети заби остри игли в черепа си и продължи след това танца. Останалите уловиха ножове, ками и криви саби и взеха да нанасят с тях тежки рани по телата си. Кръвта течеше по брадите и дрехите. А дервишите продължаваха да се въртят, докато най-после изтощени не взеха да падат един след друг на земята, обхванати от силни спазми и с покрити от пяна устни.

Зрителите викаха въодушевени с вдигнати ръце:

— О, чудо, чудо!

Баронът, отвратен от зрелището, поиска да си отидат.

Докато тълпата излизаше от джамията, викайки от възторг, преподобният старец напусна нишата и тръгна през тълпата от вярващи. Нормандецът беше застанал така, че той трябваше да го забележи. Мирабът, който се оглеждаше наляво и надясно, отправи малките си сиви очи към контрабандиста, Тръпка премина по набръчканото му, сипаничаво лице. Морякът постави непринудено ръката на челото си, като протегна трите пръста. Мирабът отговори на този знак, като поглади два пъти дългата си, бяла брада. След това той продължи спокойно пътя си през тълпата и изчезна през малката вратичка, която се намираше на другия край на джамията.

Мишел изведе рицаря и каталонеца навън. Мястото беше почти безлюдно. Само няколко кабили седяха под палмите. Те бъбреха и пиеха мока, която топлеха на една малка печка от печена глина.

— Сполучи! — каза нормандецът. — Довечера ще потърсим мираба в неговата куба!

— Никой ли не забеляза знаците?

— Охо, старецът е хитър и кой би могъл да хвърли съмнение върху един светец като него!

— Как е успял да стане мираб на дервишите?

— Той е започнал кариерата си като дервиш просяк, идвайки от Мека. Отначало е бил роб в Триполис. Четири години след това успява да избяга от баньото. Отвратен от това, което е видял там, той решава да помага на бедните християни. Ето защо се отказва от мисълта да се върне в родината си и отива в Алжир, за да се подготви за Марабу, т.е. светец. Това не е било много трудно, защото той е владеел напълно езика и е изучил всички религиозни обреди. По-късно с помоща на нечувано търпение и труд, той си спечелва славата на голям светец. Стотици християни му дължат свободата си. Той има връзки с всички мореплаватели и им помага да привеждат в изпълнение плановете си.

— Един достоен за уважение човек! — каза Сант Елмо. Никой ли не го е познал до сега?

— Той е крайно предпазлив и притежава недостижимото изкуство да се преструва. Той ще успее да открие Зулейк и графинята. За него се отварят дори вратите на казбата. Той може да отива и при бея.

— Кога ще отидем при него?

— В пулонощ.

Когато завиваха зад един ъгъл, нормандецът и двамата му спътници се сблъскаха с четирима грамадни, великолепно облечени негри, които плющеха с камшиците си и викаха високо:

— Дайте път!

Следваха ги други четири души, които носеха една богато украсена носилка и голям светлосин чадър, който прикриваше от нахални погледи жената, която седеше вътре. Тя се беше облегнала удобно на копринените възглавници. Въпреки че белият воал скриваше чертите на лицето и, всичко говореше, че е млада и красива. Когато видяха, че нормандецът и спътниците му не бързат да отстъпят, негрите се спуснаха като разгневена глутница към тримата мъже.

— Внимавайте — извика морякът.

— Отстъпете! — извика робът, като улови норман-деца и го притисна до стената.

Нападнатият обаче го удари така силно в гърдите, че той се олюля назад. Баронът се изпречи пред втория негър, който се притече на помощ и го повали с един удар на земята. Тогава жената в носилката избухна в звънлив смях. Тя заповяда на останалите негри, които бяха поставили носилката, да се върнат, за да помогнат на другарите си. Бавно тя свали булото си, което прикриваше лицето и, и тъмночерните и очи се отправиха към барона. В продължение на няколко минути тя остана в това положение, съзерцавайки неотклонно рицаря с усмивка, която позволяваше да се видят два реда снежнобели зъби. След това спусна воала върху лицето си и заповяда на носачите да продължат пътя. Тя махна с ръка за прощален поздрав на рицаря, който стоеше, като че ли омагьосан от очите и.

— Пазете се от мавърските жени, бароне — заплаши го усмихнат нормандецът. — Те са опасни, когато сърцата им пламнат! Вашата красота е омагьосала тази жена. Как можем да си обясним другояче факта, че една мохамеданка сваля воала си пред чужденец, и то на улицата!

— Само това липсваше още — изръмжа Желязната глава. — Тук има достатъчно опасности и без жените!

— Да продължим — посъветва Сант Елмо. Алжир е голям! Човек не може да бъде намерен така лесно втори път!

— Кой знае! — каза морякът.

Те продължиха пътя си и се изкачиха към големия замък, чиито укрепения господствуваха с тежките си оръдия над града.

— Време е за ядене — каза сега нормандецът. — Зная наблизо една малка гостилница на един испански ренегат. Там можем да пием на спокойствие добро аликан-те или ксерес и да говорим свободно.

Те прекосиха няколко засенчени от високи палми улички, които се намираха в подножието на казбата и се спряха пред една голяма, бяла къща, подпряна от масивна аркада в мавърски стил.

Тримата християни тъкмо искаха да влязат, когато нормандецът отстъпи изненадан назад:

— Какво има? — учуди се баронът.

— Страхувам се, че там е бедуинът, чието подозрение възбудихме днес сутринта, когато не можах да скрия отвръщението си от жестокостта на сарацините! Може би той ни е проследил — продължи загрижено морякът, — за да се убеди, че сме истински мюсюлмани!

— Къде го видяхте?

— Изчезна зад развалините на онази къща! Това е същият тюрбан, същата мантия с червената розетка на качулката!

В този миг от всички минарета на града се разнесоха виковете на мюезите: — „Обед!“

— Да покажем на бедуина, че изпълняваме молитвите си като добри правоверни, дори и когато никой не ни вижда! Може би това ще направи впечатление. Подражавайте движенията ми!

Те се хвърлиха на земята и извикаха въодушевено „Аллах“.

— Сега можем спокойно да отидем да се подкрепим, каза нормандецът.

Тримата влязоха в кръчмата на ренегата.