Чарлс Мун Бенет
Адмирал Морган (1)

Обградени от галеони^[1]

С приближаването ни до Ямайка, където баща ми, сър Хю Елиъс, беше назначен за заместник на губернатора, загриженост започна да се чете по лицата на всички от кораба. Вярно е, че нашият кораб „Скитник“ притежаваше достатъчно хора и беше добре въоръжен, но времената бяха опасни и испанските галеони — твърде многобройни из тези води.

— Испанците не са така смели, както някога — обърна се към баща ми капитан Барет, когато един ден заедно кръстосваха палубата. — Буканиерите бързо ги изгонват от морето.

Баща ми се намръщи.

— Слушал съм за тези разбойници — каза той. — Струва ми се твърде жалко, че английският флот се осланя на такива като тях.

— Не, сър Хю, вие онеправдавате тези хора. Истина е, че допреди няколко месеца буканиерите гледаха стадата си и водеха един доста миролюбив живот, продавайки пушено месо на минаващите кораби. Испанците сами прекратиха търговията им, като започнаха да преследват и изтребват стадата, които буканиерите ловяха преди. Това накара буканиерите да хванат морето със своите лодки и да преследват и пленяват всеки видян испански кораб. По този начин те успяха да си създадат един доста храбър флот и се оказаха изкусни моряци и храбри борци.

Баща ми затананика стара мелодийка, като че искаше да покаже колко малко вярва на това, което капитан Барет казва.

— Още ли мислите, че тези буканиери не могат да бъдат добри моряци само защото някога са били скотовъдци? Ще видите грешката си, сър Хю, и то скоро, след като слезем на Ямайка. Генерал-губернаторът усилено работи, за да ги запази като част от английския флот.

Разговорът беше прекъснат от един вик, идещ откъм главната мачта.

— Вижда се платно!

Капитан Барет веднага вдигна бинокъла към очите си и го насочи към хоризонта. Когато се обърна към баща ми, лицето му беше добило необикновено сериозно изражение.

— Не едно платно, сър Хю, а три — каза той. — Ако това са испанци, както подозирам, дано успеем да се измъкнем. Три на един! Работата е малко опасна и предпочитам да не рискувам кораба си.

Той издаде някакви кратки заповеди да се вдигнат още платна и промени нашия курс с няколко градуса. „Скитник“ беше доста бърз и хората му не се страхуваха от преследване. Вероятно бихме се отървали лесно, ако пред нас на хоризонта не се бяха появили два нови кораба. А това значеше, в случай че са неприятелски, че сме обградени.

Капитан Барет захапа долната си устна до кръв.

— Смятам, че не съм страхливец — каза той, — но всеки би се подвоумил при едно неравенство пет на един.

— Успокой се, човече, не губи кураж — отвърна весело баща ми. — Хората са влизали в още по-неравни битки и са излизали живи и здрави от тях. Поддържайте „Скитник“ право напред и може би ще успеем да се справим с неприятелските кораби пред нас, докато тези отзад ни приближат на пушечен изстрел.

Понеже това беше най-умният план, капитан Барет го прие, като в същото време се надяваше, че корабите пред нас може да се окажат приятелски. Но дълго преди да влезем в обсега на двата кораба, забелязахме с биноклите си златния флаг на Испания да се развява от главната мачта на всеки кораб. Нашата палуба беше вече готова за действие и капитан Барет, приел реалността на нещата, се показа като умен и храбър шкипер, какъвто бяхме слушали, че е.

— Има да се борим срещу многоброен неприятел, момчета — викна той към хората си, на които беше заповядал да се съберат в центъра на палубата, — но никога не забравяйте, че не сме бити, докато корабът не потъне под краката ни. Чували ли сте някога за сър Ричард Гренвил? А! Виждам по начина, по който очите ви светват и мускулите ви се изопват, че разбирате какво искам да кажа. Кажете, мислите ли, че ще можем да се справим?

Уверяващите викове „да, да, сър“, които изпратиха малката реч на шкипера, ме изпълниха с надежда. Както всяко момче аз смятах тези обгорели, неуморими и безгрижни моряци за непобедими. Не мислех, че моряците на борда на испанските кораби могат да бъдат също така храбри. Почти без какъвто и да било страх, но с голямо любопитство аз се настаних на носа на кораба, решен да изпитам напълно насладата от първата си морска битка.

Хората вече се бяха наредили по местата си и жадно очакваха приближаването на неприятеля. Всяка група се беше струпала около своето оръдие, готова да изпълни всеки момент командата „огън!“ на шефа си, стоящ със запален фитил в ръка.

— Мислите ли, че можем да ги достигнем вече? — попита капитан Барет един от мерачите по прякор Суомпи.

Като че ли за присмех на неговия въпрос по-близкият от испанските кораби пусна първата граната, която падна достатъчно близко, за да ме измокри, и накара баща ми да ми заповяда да се прибера на защитено място.

— Каквото могат те, можем го и ние, сър — проговори Суомпи, като подреждаше оръжието си.

И като получи разрешение от шкипера да стреля, той допря фитила до запалката и застана прав, за да гледа ефекта от изстрела си.

— Ура! — извика той и хвърли шапката си във въздуха.

Всички се присъединиха към радостта му. Ударена беше палубата на предния испански кораб и хората смятаха този първи успех като щастливо предсказание за победоносен край.

С напредването на нашия кораб и двата пред нас, оръдията и от двете страни се пълнеха, палеха и стреляха непрекъснато. Ранените бяха така многобройни, че хирургът и неговите неопитни помощници имаха много повече работа, отколкото бяха очаквали. Аз скоро разбрах, че морската битка има и лоша страна, много по-различна от героичната картина, която моето младежко въображение ми беше нарисувало.

Наистина тежко нещо е да виждаш хора, повалени от хвърчащи гранатни парчета, да виждаш широко отворени рани, откъснати ръце и нозе и приближаващия се неприятел. Прилоша ми при вида на натъркаляните по палубата тела и бях готов да избягам долу, ако не беше баща ми, който желаеше да помагам при превързването на ранените.

Потискайки страха си, доколкото можех, аз го последвах при обиколката му на ранените и подкрепян и окуражаван от неговото спокойно и твърдо изражение, се почувствах горд, че не се бях посрамил. И наистина, след известно време работата така ме погълна, че почти не забелязвах обкръжаващата ме опасност. Поглеждайки нагоре, след като бях привършил превръзката на един моряк с отнесен крак, бях изненадан да открия високите мачти на един от испанските кораби да се приближават към нас и в следващия миг чух твърдия глас на капитан Барет, обръщащ се към екипажа:

— Пригответе се да отблъснете прехвърлящите се нападатели!

Забравяйки собствената си работа, аз скочих на крака, затичах се към раклите, където бяха окачени пики и широки испански ножове, и сграбчвайки една пика, побързах натам, откъдето заплашваше опасността.

Първите хвърлени от испанците въжета бяха отрязани от нашия екипаж, но други, нови, паднаха на борда. Последва отчаян залп от пушечни изстрели. Беше лудост да се опитваме да прекъснем така направената свръзка между испанския и нашия кораб.

С бавното приближаване на двата кораба капитан Барет забеляза и отчаяните погледи на някои от своите хора. Той запита къде е свирачът Джим. Свирачът излезе от прикритието с инструмента, окачен както обикновено през рамо.

— Подкарай една от твоите весели песни, момко! — извика шкиперът и очите на моряка заблестяха от щастие.

Без да мисли за куршумите и неприятелските стрели в този момент, той откачи инструмента си, нагласи го грижливо и дръпна лъка по струните. Пръстите му живо се раздвижиха, лъкът бързо заигра и радостните звуци на една ирландска песен прозвучаха победоносно над шума от битката. Големите оръдия бяха почти спрели огъня си, но имаше още достатъчно шум от кръстосването на стоманените мечове, пукота на пушките и високите команди.

— Сега, момчета, не отстъпвайте нито педя! — ревна един глас близо до мене и аз вече знаех, че испанците са започнали да се прехвърлят на нашия кораб. Те се катереха като диви котки, някои, носейки оръжието в устата си, други, въоръжени с брадви, които забиваха в тялото на „Скитник“, за да си помагат при изкачването. Нашите хора ги пробождаха през страничните люкове, изпращайки много от тях презглава в морето. След тях идваха други, нехаейки за съдбата на другарите си. Ние ги посрещахме мъжествено, решили да не им позволим да стъпят на нашата палуба.

Аз прободох един с дългата пика, която бях сграбил, и той падна назад, издавайки силен, нечовешки рев, прекъснат от набързо погълналите го вълни. Опитах се да се справя с друг по същия начин, но той хвана края на пиката и поведохме борба за оръжието. Тогава ми дойде наум, че ако пусна пиката, испанецът ще падне в морето. Така освободих оръжието и видях как неизвестният дон го отнесе надолу, към тясната ивица вода, която отделяше двата кораба. Любопитството да видя края на моя неприятел едва не ми струва живота. Един мургав испанец ме сграбчи за шията и не знам какъв щеше да бъде краят, ако свирачът Джим не се беше притекъл навреме да го прободе с пиката си и той се сгромоляса по гръб върху един от приятелите си долу.

Последваха няколко минути тежка борба, за която смътно си спомням. Спомням си, че един път бях повален на палубата, и мисля, че баща ми ме спаси. Спомням си също, че видях Джим, заедно с инструмента му, влачен от неприятелите, и след това тялото му полетя от борда и пенещите се вълни го отнесоха.

Ясното ми възпоминание дойде, когато битката стихна и разбрах, че испанците се оттеглят от нас. Корабите бяха започнали да се отделят един от друг. Още няколко испанци висяха от нашата страна, но повечето от тях, виждайки опасността, се бяха прехвърлили на собствения си кораб. Капитан Барет схвана благоприятния момент и бързо даде своите нареждания. Той сам пое управлението и върна „Скитник“ на предишния курс. С тази маневра целеше да остави всички неприятели зад себе си, ако, разбира се, щастието му помогнеше. Като минавахме, дадоха кратък залп към нашата страна, но не причиниха големи щети. Както и да е, продължихме пътя си при победоносните викове на нашите хора и когато капитан Барет хвърли поглед назад, усмивка на доволство заигра по устните му.

Всички бяха радостни и вярваха, че ще успеем да се приютим в някое пристанище на Ямайка, преди неприятелите да се окопитят. Но един от испанските кораби бързо се съвзе и капитан Барет погледна отново натъжено, като откри, че той беше тръгнал по следите ни много по-рано, отколкото бяхме очаквали.

— Който и да командва този кораб — испанец или не — е отличен моряк! — заяви капитан Барет с истинско възхищение в погледа. — При все това надявам се, че ще спечелим.

И така щеше да стане, ако един точен изстрел на най-близкия испанец не беше свалил главната ни мачта, тежко засегната още при първата схватка. Двама души бяха убити на място и десетина — ранени от падането на мачтата. Останалите, окуражавани от шкипера и помощниците му, се опитаха да поправят щетите, но техните усилия бяха само наполовина, сякаш знаеха, че е невъзможно да се избяга.

Баща ми поведе сериозен и напрегнат разговор с шкипера.

— Вие също! — чух да казва шкиперът. — Мой дълг е да настоявам да се използва и последният шанс за бягство.

Баща ми поклати тъжно глава.

— Не мислете, че искам да попадна в ръцете на испанците — каза той, — но не очаквайте да се скрия зад думата „дълг“ и така да ви напусна.

Капитан Барет се опита да спори с баща ми, но не му беше позволено да продължи.

— Не, капитане — каза баща ми с твърд глас, за да забрани всякакво по-нататъшно разискване. — Аз оставам тук с всички ви, каквото и да последва. Ако вие и хората ви трябва да отидете в тъмница, а може би и на мъченическа смърт, искам да споделя същата съдба. Но ще приема с благодарност вашето предложение — една лодка с гребец, за да дам шанс на сина си да избяга.

Разбрах, че баща ми искаше да ми даде възможност да избягам. Можех ясно да чета мислите му. Една малка лодка, свалена веднага, по всяка вероятност не би привлякла погледите на преследващите ни галеони в разгара на битката. И даже ако ни видеха, испанците едва ли биха помислили, че заслужава да я преследват. Капитан Барет ми показа, че моите предположения са верни, като отдели няколко души да свалят лодката и да я запасят с достатъчно вода и провизии.

Хвърлих се в ръцете на баща си, молейки го да не ме отделя от себе си.

— Не съм страхливец — извиках, — защо ме правиш такъв? Нека остана с тебе!

— Сине мой — рече кротко баща ми, — няма да бъде страхливост от твоя страна, ако напуснеш „Скитник“, тъй като това е моето желание. Животът е пред тебе, докато ние сме изминали нашия път.

Но аз продължавах още по-упорито да настоявам. Струваше ми се твърде подло за един мъж или момче да остави другарите си на почти сигурна смърт или плен.

— Много добре! — възкликна баща ми най-после. — Понеже с увещания не мога да те заставя да тръгнеш, аз ти заповядвам. Кого сте избрали да отиде с момчето, капитане?

— Мога да отделя само един, както ви казах, сър Хю, но ще ви дам най-добрия, когото имам на борда. Изпратете Големия Дикстън при мене, господин Адамс — добави той, като се обърна към първия си помощник.

Големия Дикстън дойде гол до пояса и окъпан в пот, защото никой не се беше борил по-храбро от него. Той беше около тридесетгодишен, един и деветдесет висок, с масивни рамене, малко тромав на вид. Не изглеждаше строен. При все това беше много подвижен. Никой на борда не можеше да се мери по сила с него.

Капитан Барет бързо му обясни какво трябва да направи.

— Ако можеш да минеш незабелязано — заключи той, — отправи се към най-близката суша. Опитай се да влезеш в Порт Роял, предай момчето на генерал-губернатора и му разправи какво се е случило със сър Хю Елиъс и останалите от нас. Няма нужда да ти казвам, че ще трябва да пазиш това момче с цената на собствения си живот.

Големия Дикстън се готвеше да попита дали някой друг не би пожелал да се възползва от случая да избяга, а той да остане с другарите си, но преди да стори това, баща ми пристъпи напред и го хвана за ръката:

— Зная, че си привързан към момчето ми, Дикстън. Зная, че мога да ти се доверя, че ще направиш всичко, за да го спасиш. Бог да те благослови!

Сълзи се появиха в честните очи на този човек.

— Ще направя всичко възможно, сър Хю — промълви той. — Ако нещо лошо се случи с момчето ви, това няма да бъде по моя вина. И докато той ви намери пак или безпрепятствено се завърне в Англия, обещавам ви, че ще го следвам където и да отиде.