Емилио Салгари
Алжирските пантери (3)

Глава 3
ПРЕДАТЕЛСТВОТО НА МАВЪРА

Няколко минути по-късно баронът и мавърът на коне напуснаха замъка. Графинята ги следваше с поглед от терасата. Тя се безпокоеше, че някоя група пирати може да слезе незабелязана на сушата и да се скрие наблизо. Рицарят обаче беше спокоен, тъй като видя, че фелуката се отправя на юг от острова. Той само намести меча си в ножницата и полуизвади камата. Също и мавърът беше облякъл една стоманена броня, преди да напусне замъка и се беше въоръжил с меч и кама.

Двамата видяха от брега как галерите следваха сигналите на фелуката, които бяха давани с помоща на едно огледало и лунната светлина. Неприятелските кораби обаче бяха още далеч, понеже вятърът, който духаше, беше много слаб.

— Имаме време — каза баронът.

— Да, господарю, повече, отколкото е необходимо — отговори мавърът.

Те яздеха един до друг по пътя за селото. Имаше само няколко километра, които можеха да се изминат на кон за десетина минути.

— Галоп — извика баронът, като пришпори коня си.

Замъкът изчезна зад една гъста елхова горичка. Двата коня летяха по пясъка. Конниците бяха изминали половината път, когато жребецът на алжиреца направи един неочакван скок.

— Какво правиш? — запита рицарят.

— Препречвам ви пътя — отговори мавърът, докато Сант Елмо отби коня си.

— Полудял ли си? Какво значи това?

— Че един от нас двамата трябва да отстъпи! — извика африканецът мрачно. — Дамата, конто ви обича и която нарушава спокойствието на нощите ми, може да принадлежи само на един мъж. Графиня Сантафиора!

— Бедни робе, ти се осмеляваш…

— Робът е княжески син и е потомък на халифите!

— Куче — извика рицарят. — Тогава значи ти си дал сигнал на фелуката и ти си привлякъл сарацините?

— Да, аз бях!

— Предател, умри! — С един скок той се озова до мавъра и замахна с меча си към шията му. Рицарят обаче намери един равностоен противник. Зулейк, силен и ловък, отби удара, който улучи само шията на коня му и се опита от своя страна да нарани смъртно врага си. Острието на меча му се плъзна по ризницата на християнина.

— Махай се от пътя ми! — извика Сант Елмо.

— Никога! — беше отговорът.

— Галерите се приближават!

— Само вие трябва да се страхувате от тях, но не и аз!

— Освободи пътя, в името на графинята!

— В нейно име аз искам да ви убия! — отговори Зулейк.

Баронът нападна врага си с меча в едната и кама в другата ръка. Обаче мавърът отстъпи. Той започна да обикаля в галоп около рицаря, както беше обичаят на синовете на пустинята и да напада така ловко, че Сант Елмо трябваше да употреби цялото си внимание, за да отклони ударите на алжиреца. Един удар на Зулейк разкъса ръкава му, направен от зелена коприна.

— Добър удар — извика рицарят. — Той трябва да бъде последният ти.

Ловко той наведе коня си почти до земята, освободи краката си от стремената, скочи към мавъра и се опита да го свали от коня.

Последният обаче, без да се бави нито за миг, последва примера му, като същевременно извика:

— На помощ, на помощ, в името на Алах и Мохамед!

— Ах, негоднико, ти викаш хората от фелуката!

Рицарят замахна с меча си, но не можа да го повали. Броните дрънчаха от ударите на мечовете.

През време на борбата Зулейк започна да отстъпва към дюните. Тук той изведнъж изпусна камата си, грабна една шепа пясък и я захвърли в лицето на противника си. Последният обаче можа да отбегне нападението и с един силен удар по шлема простря мавъра на земята, В момента, когато искаше да забие камата си в гърба му, иззад дюната се появиха с диви викове 10–12 маври. Това навярно беше екипажът на фелуката. Кафявите им мършави лица и пъстрите кърпи, обвити около шлемовете и дрехите им, доказваха това.

На барона не оставаше нищо друго, освен да скочи на коня и да побегне в пълен галоп към замъка. Напразно пиратите се опитваха да го настигнат. Но той беше все още далеч от целта си, когато от юг се разнесоха диви викове, плач на жени и деца и пушечна стрелба. Един поглед назад му показа пламъците, които се издигаха зад боровата горичка. Очевидно морските разбойници бяха нападнали рибарското село и го бяха подпалили.

Изведнъж един глас извика на лош италиански език: „Стой!“

Вместо да се подчини, рицарят пришпори коня си още повече и извади шпагата си. Половин дузина сарацини се опитаха да препречат пътя му. Но той разкъса редиците им. Без да се бави нито миг, той повали с един пистолетен изстрел първия мавър и нападна така бясно останалите, че те уплашени моментално отстъпиха. Така той можа да отиде в галоп до замъка.

Защитниците на укреплението спуснаха моста. Но тъкмо когато конят му искаше да премине по него, проехтяха три изстрела. Бедното животно се строполи. Рицарят падна с него, но запази присъствието на духа и навреме извади краката си от стремената.

Графинята видя това от терасата. Тя извика уплашено понеже мислеше, че го е загубила. Но в последния миг Сант Елмо успя да премине през моста.

Градушка от куршуми се изсипа от замъка върху приближаващите се врагове.

Развълнуван, Желязната глава поздрави спасения си господар, докато мостът беше издигнат отново.

— Вие бяхте в опастност, рицарю мой, и аз, който бях обещал на баща ви да бдя над вас, не бях…

Баронът се втурна покрай него към годеницата си, която го очакваше мъртвобледа от възбуда.

— Как треперех за теб!

Той я прегърна мълчаливо.

— Къде е Зулейк?

— Не говори за него, мила моя!… Кажи ми дали замъка има подземен вход?

— Да. Той води за кулата!

— Известен ли е той на Зулейк?

— Не. Само аз и началникът на стражата го знаем!

Баронът въздъхна облекчено.

— Зулейк ни е предал. Сега да защищаваме замъка!