Емилио Салгари
Алжирските пантери (20)

Глава 20
ОТМЪЩЕНИЕТО НА АМИНА

Пет минути по-късно баронът и Желязната глава се намириха отново в една влажна килия.

— Защо ни доведоха тук, г-н барон?

— По заповед на принцесата, която съжалява, че ни е спасила. Треперя за живота на графиня Сантафиора. Тя иска да я унищожи!

Висок шум, приличен на конски галоп, прекъсна разговора им.

— Идват конници, може би еничарите на Кулкелуби. Този път княгинята няма да ни спаси!

Желязната глава се беше излъгал относно произхода на конниците. Те преминаха с бясна бързина по подвижния мост. Предвождаше ги Зулейк. Той освободи свитата си, скочи чевръсто от запотения си кон и извика:

— Къде е принцесата?

— В стаята си!

— Кажете и, че ще я чакам в залата с огледалата!

Той съгледа масата с двата подноса и челото му се навъси…

Амина беше влязла безшумно.

— Искаш да ме смъмриш за вчерашната ми постъпка? — запита тя спокойно.

— Кулкелуби е извън себе си от гняв! — извика той сърдито.

Тя се изсмя високо.

— Защото изгоних еничарите му?

— Защото си заповядала да избият по-голямата част от тах! Къде е баронът?

— Тук.

— Добре ли е охраняван?

— Толкова добре, колкото е възможно! — отвърна Амина иронично. — В подземието на замъка!

Зулейк, който се разхождаше възбудено из залата, се спря изненадан.

— Въпреки че си вечеряла заедно с него тук?! — Баронът е благородник и не заслужава недостойно отношение!

— Какво търси той в Алжир?

— Да освободи една пленница!

— Как се казва тя?

Зулейк замълча.

— Аз ще науча името и! — извика княгинята разтреперена от гняв.

Мавърът постави ръката си на рамото и, гледайки я право в очите.

— Ти обичаш малтийския рицар? Амина, той е християнин!

— Какво от това?

— Той никога няма да стане твой, защото сърцето му принадлежи на друга жена!

— Която Кулкелуби ще отстрани! — изсъска тя.

Зулейк побледня.

— Заклевам те в брадата на пророка, нито косъм на другата не трябва да бъде докоснат!

— Защо взимаш така присърце съдбата на християнката? — запита тя иронично.

— Аз обещах на кораба да я спася!

— Красива ли е? Искам да я видя!

— Това не може да стане!

— Зулейк! — извика тя заплашително.

— Аз чета в твоите очи смъртната й присъда! Ако я видиш, утре тя няма да бъде вече жива. Прави с моя пленник каквото искаш, но не се грижи за християнката!

— Значи тя е вече в твоите ръце? Да, една робиня може лесно да бъде купена с богатствата на Бен Абадите!

— Не всяка — отвърна той мрачно. — Познавам една, която би отказала всички съкровища на света!

— Ако някой ти пречи, убий го!

— Невъзможно. Той е могъщ. Подчинените му вече ми я отвлякоха!

— Кой е сторил това? Довери ми мъката си, братко!

Но Зулейк беше излязъл вече от залата. Мавърката се доближи до една покрита със седеф абаносова масичка, на която се намираше златен прибор за писане и надраска няколко знаци на един пергаментов лист. Отново проехтя високо гонгът из двореца.

— Вземи веднага най-добрия кон и занеси това писмо на адмирала на галерите! — заповяда тя на влезлия негър.

Суданецът скри бележката в пояса си и изпълни заповедта.

— Да презре мен, една Бен Абад! Християнката трябва да стане робиня на някой негърски вожд и бялата й кожа да изгори под лъчите на пустинното слънце! А той — той ще опита със собствения си живот, как може да мрази една африканка!

* * *

— Желязна глава!

— Господарю! — отговори каталонецът, като се протягаше и търкаше очите си.

— Свечерява се вече!

— Толкова рано? Аз мислех, че съм заспал едва преди един час… В двора чувам тропота на много коне! Може би Кулкелуби е открил местонахождението ни!

Той се проближи до желязната врата и се вслуша в шума на вън.

— Дявол, страхувам се, че е за нас! — извика той.

Вратата се отвори. Появиха се двама негри, следвани от един офицер с четирима въоръжени до зъби войници.

— Какво искате? — запита рицарят, като пристъпи към тях.

— Трябва да заминете веднага за Алжир! — отвърна негърът. — Последвайте ме, без да се противите!

— Подчиняваме се на заповедта!

Пленниците бяха отведени в двора, където ги очакваха двадесет войници с оръжия, готови за стрелба.

— Кому принадлежат тези хора?

— На адмирала на галерите!

Студена пот изби по челото на барона, но той се качи на доведения кон, очевидно спокоен и без страх.

Когато преминаваха по моста, рицарят се обърна още веднъж. На осветената от лунните лъчи тераса той видя принцесата с развята мантия, косата и се разстилаше по раменете. Тя го гледаше с омраза, тържествувайки.

Шествието спря пред едно голямо здание, охранявано от войници и моряци. Това беше дворецът на Кулкелуби, на алжирската пантера.