Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (8)

— Името ми е Юба.

— Луций Декумий — отвърна му онзи, като сърдечно го стисна. — Юба! Що за име е това?

— Мавърско. Идвам от Мавритания.

— Маври-к’во? Къде е то?

— В Африка.

— Аха, в Африка.

Бомилкар спокойно можеше да каже, че е и от страната на хиперборейците, все едно, Луций Декумий едва ли би направил разлика.

— Това е доста далеч от Рим — обясни почетният член.

— От Картаген, че и още на запад.

— А, Картаген! Защо не каза от самото начало? — изгледи изпитателно Луций Декумий новодошлия. — Винаги съм си мислил, че Сципион Емилиян не е оставил жива душа по ония места.

— И си съвсем прав. Но Мавритания не е Картаген, дори е много далеч от него. Общото е, че и двете са в Африка — просвещаваше го Бомилкар. — Това, което навремето беше Картаген, сега е римска провинция. Същата, където сега ще отиде да управлява консулът Спурий Постумий Албин.

Луций Декумий вдигна рамене.

— Консули? Те идват и си отиват, приятел, идват и си отиват. Какво ни влиза в работата на нас, в Субура, кой е консул, след като тъй и тъй кракът му няма да стъпи тук. Но стига да признаеш, че Рим струва повече от всички други, приятел, и винаги си добре дошъл в компанията ни. Както и консулите, ако им хрумне да наминат.

— Повярвай, за мен Рим е истинският господар на света — помъчи се да изглежда искрен Бомилкар. — Моят повелител — мавританският цар Бокх — ме е пратил в Рим, за да потърся съюза и приятелството на римския народ.

— Ами к’во да ти кажа? — пресече го Луций Декумий, когото явно въпросът не го занимаваше особено.

Бромид се показа на вратата, превил се под тежестта на делвата вино, а след него се дотътриха и другите трима. Присъстващите набързо ги разтовариха и веднага се заеха да разливат скъпоценната течност, започвайки от чашата на Декумий. Той обаче здравата плесна доброжелателя си по крака и заповеднически му кресна:

— Абе, идиот, ти толкова ли не си се научил на обноски? Първо ще налееш на господина, който си е платил, а после ще мислиш за останалите.

Бомилкар пое препълнената чаша и я вдигна високо, за да произнесе тост.

— За най-хубавата кръчма и за най-приятната компания, които съм срещнал досега в Рим — прогърмя гласът му, преди той да излее ужасното вино в гърлото си, прикривайки киселата си физиономия. Богове, тук хората железни черва ли имаха?

Отнякъде се взеха и мезета: туршия от кисели краставички, лук, орехи, целина и моркови и препълнена догоре купа със смрадлива осолена риба, която, както и туршията, изчезна само за миг. Нито от едното, нито от другото достигна до Бомилкар.

— За твое здраве, Юба, приятелю! — На свой ред вдигна чашата, си Декумий.

— За Юба! — поде останалата част от пиещите, които имаха за какво да се радват на африканеца.

Само за половин час Бомилкар научи повече за трудовите хора в Рим, отколкото през целия си живот, и те му се сториха направо удивителни. Това, че не знаеше почти нищо за трудовите хора в родната Нумидия, обаче като че ли не го притесняваше особено. Скоро научи, че всъщност всички членове на клуба работят, като всеки ден компанията в кръчмата е различна; обикновено човек гледал да си почива веднъж на осем дни. Около една четвърт от присъстващите носеха на главите си малки конусовидни шапчици, с което показваха, че са освобожденци. За своя изненада Бомилкар установи, че всъщност част от останалите продължават да са роби, но другите с нищо не даваха вид да ги смятат за по-низши от себе си. И как иначе, след като робите работеха същото като тях, за същите часове, срещу същите пари и със също толкова почивни дни в годината — нещо, което колкото и странно да му се струваше на него, беше възприемано като напълно нормално от останалите. Същинската разлика между едните и другите се състоеше в това, че докато свободният можеше сам да си избира къде и какво да работи, робът принадлежеше на своя работодател и нямаше право на избор. Така или иначе, робството в Рим се различаваше твърде много от това в Нумидия. Но след като поразмисли над въпроса, в крайна сметка Бомилкар си каза, че всеки народ спазва своите правила и следователно никой не може да претендира, че неговото отношение към робите е най-правилното.

За разлика от останалите членове на клуба Луций Декумий като че ли постоянен гост на заведението.

— Аз съм пазителят на заведението — разправяше той, без да дава вид ни най-малко да се е напил.

— А какво представлява всъщност то? — интересуваше се Бомилкар, опитвайки се да поразреди питието в чашата си.

— Ами предполагам, че не знаеш — рече Луций Декумий — това, приятел, е кръчмата на кръстопътя. Нещо като колегия. Регистрирана е при едилите и градския претор и има личната благословия на върховния понтифекс. Подобни кръчми са съществували още по времето, когато Рим е бил управляван от царе. Там, където се кръстосат две или повече големи улици, се събира огромна енергия. Имам предвид на места като нашите „компита^[1]“, а не вашите пикливи кръстовища, на които не могат двама души да се разминат. Да, в кръстопътя се събира огромна енергия. Искам да кажа… представи си, че си бог, стоиш там на високото и гледаш Рим отгоре… ще ти бъде доста трудно, ако искаш да хвърлиш някоя мълния или пък да ни пратиш чумна епидемийка, не мислиш ли? Ако някой път се качиш на Капитолия, ще разбереш какво имам предвид: ще видиш само покриви, нищо друго, освен една огромна мозайка от червени керемиди, които се застъпват една друга и не ти дават да погледнеш какво има отдолу. И все пак, ако се вгледаш по-внимателно, ще откриеш зеещите дупки на големите кръстопътища, ей като на тоя насреща. Така че ако беше бог, щеше да си хвърлиш мълнията или чумната епидемийка точно там, нали? Само че, приятел, ние, римляните, сме си хитреци. Дори мъдреци. Още царете се сетили, че именно на кръстопътищата сме най-уязвими и следователно там трябва най-много да се пазим. Така че те били предадени на грижите на ларите. На по-важните били построени светилища за ларите много преди фонтаните. Не видя ли светилището точно до кръчмата ни? Онази, малката куличка?

— Да, видях я. — Бомилкар усещаше, че се обърква. — Но кои са тези лари? Изобщо колко са?

— О, ларите са навсякъде; сигурно са стотици, може би хиляди — махна с ръка Декумий. — Рим е пълен с лари. Както и Италия, доколкото знам, но аз в Италия не съм бил. Нито пък познавам някой войник, който да ми каже дали ларите пътуват през морето заедно с легионите ни. Но тук ги има, не ще и съмнение, има ги навсякъде, където се нуждаем от тях. И именно от нас зависи — от нас, сиреч от кръчмите по кръстопътищата — дали ще се погрижим както подобава за тукашните лари. Защото ние поддържаме светилището, ние гледаме даренията да идват, когато трябва, ние пазим чисти фонтаните, преместваме от кръстовищата потрошените каруци, събираме труповете — е, не се бой, става дума предимно за животински! — и ако случайно някоя къща се срути, пак ние се залавяме да разчистим улицата от останките й. Около Нова година вдигаме големи празненства в чест на ларите: тъй наречените Компиталии. Тази година го направихме преди няколко дни. Затова сега сме без пукната пара и дори за пиене нямаме. Всичките ни спестявания отидоха по празниците, а да се съберат отново пари не е лесна работа.

— Разбирам — кимна Бомилкар, макар че всъщност всичко му беше като в мъгла; древните римски богове вечно щяха да си останат мистерия за него. — А този празник сами ли си го плащате?

— И да, и не — почеса се Луций Декумий под мишницата. — Получаваме пари от градския претор, които трябва да ни стигнат за няколко прасета. Но всичко зависи кой е преторът. Някои са наистина щедри. Други са толкова стиснати, че чак лайната им не миришат — да не им ги кацат мухите.

Разговорът неусетно се прехвърли върху Картаген, за който Декумий искаше да научи повече. Нищо не беше способно да избие от главите на тукашните мисълта, че в Африка не съществува друго място, освен Картаген. Познанията им по история и география се ограничаваха в това, което им се случваше да научат при редките си посещения на Форум Романум — кажи-речи на две крачки от кръчмата им, но все пак достатъчно далеч, за да отиват възможно най-рядко дотам. Случеше ли се все пак някой от Субура да реши да види какво става на Форум Романум, обикновено трябваше преди това да са се раздвижили политическите духове — винаги е по-интересно сам да си свидетел на събитията, отколкото да слушаш как ще ти ги преразкаже съседът. Но пък и затова всички в кръчмата бяха в голямо неведение относно истинските събития и истинските стремежи на римските политици; навярно събитието, което тук ще да са си спомняли най-ясно, е било смъртта на Гай Семпроний Гракх.

Най-сетне дойде подходящият момент Бомилкар да подхване своята тема. Хората около него вече бяха свикнали с него и не му обръщаха особено внимание. Освен това се бяха изпонатряскали порядъчно. Само Луций Декумий беше още трезвен и нито за миг не изпускаше Бомилкар от погледа си, в който се четеше доста нахалство и безочие. Надали този ми ти Юба ще тръгне да си пие питието с низшите класи, ей тъй заради удоволствието. Сигурно си имаше нещо наум.

— Луций Декумий — наведе се Бомилкар към римлянина, така че другите да не чуват. — Имам един проблем и се надявам ти да ме посъветваш как да го разреша.

— Да, приятел?

— Моят господар, цар Бокх, е много богат.

— Ами сигурно, нали затова е цар?

— Това, което обаче го тревожи, е, че току-виж престанал да бъде цар — прошепна Бомилкар. — Защото е изправен пред големи неприятности.

— Сигурно същите като твоите.

— Точно така.

— И как мога да ти помогна? — Декумий грабна една глава лук и я задъвка замислено.

— Ако бяхме в Африка, отговорът щеше да е прост. Царят само щеше да даде заповедите си и човекът, който ни създава тези неприятности, щеше да е мъртъв — спря се насред изречението си той, като се чудеше кога най-сетне мъжът срещу него ще схване за какво става въпрос.

— А, значи неприятностите си имат име, така ли?

— Точно така. Масива.

— Това ми звучи по-латинско от Юба — отбеляза Декумий.

— Масива не е мавританец, а нумидиец — гледаше през цялото това време утайката във виното си Бомилкар, преди да бръкне с пръст в чашата си и да я разбърка. — Трудността се състои в това, че той живее тук, в Рим. И точно тук ни създава неприятности.

— Значи всъщност неприятностите ви ги създава Рим — вметна римлянинът, като по тона му не можеше да се разбере какво точно иска да каже.

Бомилкар погледна изненадано дребния човечец насреща си. Изведнъж установи, че с такива като него шега не бива, че са далеч по-пресметливи и проницателни, отколкото дават вид. Пое си дълбоко дъх и продължи:

— Работата е там, че съм чужденец и затова мисията ми е съпроводена с множество опасности. Разбираш ли, трябва ми някой римлянин, който ще се съгласи да убие принц Масива вместо мен.

На Луций Декумий дори не му мигна окото, когато му отговори:

— Няма да е никак трудно.

— Така ли мислиш?

— Тук, в Рим, имаш ли пари, приятел, всичко можеш да си купиш.

— Тогава ще ме посъветваш ли какво да сторя? — попита Бомилкар.

— Не ти трябва повече да търсиш, приятел — дояде лука Декумий. — Бих прерязал гърлата на половината сенатори, само и само да ям стриди вместо лук. Колко плащаш за работата?

— Според теб колко денария има в тази кесия? — изсипа я Бомилкар върху масата.

— Не и колкото струва едно убийство.

— Ами ако получиш същата тази кесия, пълна със злато?

Декумий се плесна по бедрото.

— Това вече се казва сериозна приказка! Е, считай сделката ни за сключена, приятел.

На Бомилкар чак му се виеше свят, но не заради виното, което досега той скришом беше изливал на земята.

— Още утре ще получиш половината, а останалото, след като си свършиш работата. — Посегна той да прибере сребърниците в кесията си.

Но една мазна ръка с мръсни нокти го възпря.

— Остави ги тук, приятел. Така ще ти имам повече доверие. А утре ела пак. Само че ме чакай пред светилището. Ще отидем до жилището ми, за да си поговорим насаме.

Декумий вдигна пръст до носа си.

— И нито дума. В Субура никой за нищо не се хвали.

Бомилкар му се усмихна и доволен излезе от кръчмата, за да се гмурне отново в тълпата по улицата.

 

 

Десетина дни след Нова година Марк Ливий Друз щеше да чества своя триумф. Преди две години беше избран за консул и по жребий бе получил управлението на провинция Македония. За щастие военните му пълномощия бяха удължени и след изтичането на мандата му той доведе до изключително успешен край продължителната гранична война със скордиските, мъдро и добре организирано келтско племе, което непрекъснато създаваше неприятности на римската власт в Македония. В лицето на Марк Ливий Друз обаче скордиските срещнаха човек с невероятни способности, който с времето успя да смаже съпротивата им. Успехите му бяха неочаквани дори за римлянин. Той имаше щастието да попадне на една от най-важните твърдини на скордиските и като я превзе, да сложи ръка върху голяма част от съкровищата им. Марк Ливий Друз не беше първият управител на Македония, удостоен с правото на триумф, но всички единодушно му признаваха, че си го е заслужил повече от всеки друг.

По време на празненствата почетен гост на консула Спурий Постумий Албин беше не друг, а самият принц Масива, който по този повод получи правото да наблюдава церемонията от едно от най-хубавите места в Големия цирк. Пред очите му мина дългото триумфално шествие, което в пълна мяра му доказа, че приказките за невероятната способност у римляните да организират запомнящи се зрелища не са в никакъв случай измислица. Подобно представление не би могъл да види никъде другаде по света. Със своя перфектен гръцки той се оправяше не по-зле от всеки друг и много добре беше запомнил указанията, дадени му преди започването на церемонията. Още преди последните редици на Друзовите легиони да са напуснали арената през Капенската порта, Масива вече беше станал от мястото си. Двамата с консула излетяха като стрели през една тайна вратичка на Форум Боариум, изкачиха през две-три стъпала стълбите на Как, водещи до Палатинския хълм, за да продължат с още по-бърза крачка нататък, предвождани из кажи-речи пустите улици от дванадесетте ликтори, чиито ботуши с дебели подметки тропаха върху замръзналите павета.

Само десет минути след като бяха напуснали цирка, Спурий Албин и обкръжението му вече слизаха по Весталските стълби, за да излязат на Форум Романум и да се насочат към храма на Кастор и Полукс. Тук, на площадката пред внушителното здание, двамата консули и гостите им трябваше да седнат и да изчакат парадът да се зададе по Вия Сакра в посока от Велия към Капитолия. За да не обидят триумфиращия, трябваше да са се настанили по местата си, преди шествието да се е появило.

— Всички други магистрати и сенатори участват в процесията — обясни Спурий Албин на принц Масива. — Действащите консули формално също са поканени, както и на пиршеството, което впоследствие триумфиращият ще даде в чест на Сената насред храма на Юпитер Оптимус Максимус. Но добрият тон изисква консулите да не приемат нито една от двете покани. Това е денят на триумфиращия и именно той трябва да се откроява по време на церемониите, както и да е заобиколен от най-много ликтори. Затова консулите остават само зрители, като наблюдават шествието от някое централно място, където да получат поздравленията на триумфиращия. Така хем той отдава дължимото на тях, хем никой не го засенчва.

Принцът кимна в знак, че е разбрал, макар че досегашната липса на всякакъв контакт с римляните не му позволяваше да вникне в дълбочина в образа, с който този велик народ му се представяше. За разлика от Югурта той бе прекарал целия си живот далеч от Рим и дори от римските владения в Африка.

Щом консулската групичка излезе на пресечката на Весталските стълби и Вия Нова, придвижването й изведнъж се оказа силно затруднено от насъбралата се тълпа зяпачи от двете страни на улицата. Хиляди римляни бяха наизлезли да видят триумфа на Друз. За събитието бяха подочули дори из затънтените улички на Субура, където се шепнеше от ухо на ухо, че зрелището наистина ще си заслужава.

В Рим беше прието, когато ликторите изпълняват задълженията си в рамките на града, не само да не носят брадвите си вътре във фасциите, но и да са облечени в обикновени бели тоги. В ден като този това ги правеше практически неразличими, защото всеки римлянин, дошъл да наблюдава триумфа, беше навлякъл върху туниката бялата си „тога алба“. Това затрудняваше ликторите, които трябваше да пробиват път в тълпата за консула и гостите му и бяха притиснати от всички страни от множеството. Лека-полека групичката им се разпръсна и когато предните вече бяха успели да стигнат храма на Кастор и Полукс, принц Масива и телохранителите му още бяха сред тълпата.

Чувството за царско достойнство у принца беше проговорило и той дълбоко се възмущаваше от фамилиарния, дори просташки начин, по който множеството се отнасяше с него; телохранителите му бяха безмилостно лашкани от една на друга страна, докато за миг господарят им съвсем ги изгуби от поглед.

Точно този момент беше изчаквал и Луций Декумий, за да нанесе изневиделица и с безпогрешна точност своя удар. Притиснат плътно до Масива от тълпата, той заби специално наточения за целта кинжал от лявата страна на принца, точно под гръдния му кош, с рязко движение го извъртя нагоре, отпусна дръжката веднага щом усети, че е улучил, където трябва, и още преди кръвта да е потекла или принцът да успее да извика, вече се беше скрил зад десетина непознати. Всъщност Масива дори не гъкна, ами просто се свлече на земята и докато телохранителите му се усетят какво е станало и разблъскат тълпата, за да наобиколят мъртвия си господар, Луций Декумий вече беше на другия край на площада и се изтегляше към безопасния Аргилетум. Никой нямаше да го различи сред това море от бели тоги.

Изминаха десет минути, преди някой да се сети да съобщи за станалото на Спурий Албин и брат му Авъл, които вече бяха заели местата си пред храма и не даваха вид забавянето на гостенина им да ги е разтревожило, Ликторите се втурнаха да обграждат местопрестъплението, тълпата беше изтикана встрани и Спурий и Авъл Албин видяха просто един мъртъв човек, което означаваше проваляне на всичките им планове.

— Ще се занимаваме с това по-късно — най-сетне отсече Спурий. — Не можем да развалим празника на Марк Ливий Друз.

След което се обърна на гръцки към началника на охраната на Масива, която се състоеше от наети гладиатори:

— Отнесете принца в дома му и ме изчакайте там.

Човекът кимна. Авъл Албин си свали тогата, за да направят от нея носилка, и трупът беше понесен върху раменете на шестима гладиатори.

Авъл обаче не можеше да възприеме спокойно като брат си подобна катастрофа. Щедростта на Масива го беше разглезила повече от Спурий, който до момента не беше получил нищо за себе си, изчаквайки да завърши африканската си кампания, да постави Масива на нумидийския престол и чак тогава да вземе лъвския пай от плячката. Освен това Авъл беше и доста по-млад от Спурий, което го правеше по-нетърпелив и още по-амбициозен.

— Югурта! — процеди през зъби той. — Това може да е дело само на Югурта!

— Никога няма да го докажеш — въздъхна брат му.

Двамата се качиха на площадката пред храма на Кастор и Полукс и заеха местата си точно в мига, когато иззад внушителната фасада на Домус Публикус, държавното здание, където живееха весталките и върховният понтифекс, се зададоха магистратите и сенаторите. Само се мярнаха, после пак изчезнаха зад тълпата, за да се появят за втори път пред погледите на двамата консули и начело на голямото шествие да заслизат надолу по склона, към кладенеца на комициите, където свършваше Вия Сакра. И Спурий, и Авъл Албин не подсказваха ни най-малко с вида си, че в момента ги вълнува друго, освен великолепния спектакъл, подготвен от Марк Ливий Друз.

 

 

Бомилкар се срещна с Луций Декумий насред множеството, където врявата и бъркотията ги прикриваха по-добре от всякакви стени. Застанаха един до друг пред тезгяха на някаква кръчмичка в горния край на Големия пазар, където всеки си поръча по комат хляб, натъпкан с парче наденица и обилно полят със сос от чесън, и се отдръпнаха настрани, за да изчакат току-що изваденото от пещта месо да поизстине.

— Прекрасен ден за нашите намерения, приятел — рече Луций Декумий.

Бомилкар се беше увил в тежко наметало с качулка. Изпод дрехите се чуваше само тихият му гласец:

— Иска ми се да вярвам, че и до края ще си остане прекрасен.

— Това е от онези дни, приятел, за които мога главата си да заложа, че ще свършат точно тъй, както ни се иска — протри доволно ръце Луций Декумий.

Бомилкар бръкна под наметалото си и напипа кесията със златото.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм, колкото човек, който усеща, че обувката му смърди, значи е стъпил в конска фъшкия — кимна утвърдително той.

Незабелязано кесията с жълтиците си смени притежателя. Бомилкар понечи да си тръгне; имаше чувството, че още малко и ще полети.

— Благодаря ти, Луций Декумий.

— Няма за какво, приятел, удоволствието беше изцяло мое! — Остана на мястото си Луций Декумий, за да доизяде обяда си. — Отсега нататък само стриди и никакъв лук — заяви той на висок глас и наперено пое по Фауцес Субуре, прибрал златото дълбоко в пазвата си.

Бомилкар напусна града през Фонтиналиевата порта. Тълпата около него постепенно оредя и той забърза през Марсово поле. Успя да се добере до вилата на Югурта, без да срещне познат по пътя, и щом се скри вътре, първата му работа беше с облекчение да захвърли дебелото наметало. Този ден царят се беше показал особено благоразположен към робите си и не само че беше позволил на всички да отидат на шествието, но и им беше дал по един сребърен денарий. Така че освен личните телохранители и нумидийските прислужници на господаря му, нямаше кой да види колко запъхтян се прибира от града Бомилкар, но пък те до един бяха фанатично предани на Югурта и не биха проговорили пред враговете му.

— Готово — съобщи радостната вест той.

Царят го сграбчи за ръката и му се усмихна.

— Добър човек си ти, Бомилкар!

— Радвам се, че всичко мина толкова гладко.

— Наистина ли е мъртъв?

— Поне убиецът така твърди — бил „сигурен като човек, който усеща, че обувката му смърди, значи е стъпил в конска фъшкия“, ако трябва да го цитирам дословно — прихна да се смее брат му. — Любопитна личност е този римлянин. Но пък крайно полезен и при това с железни нерви.

Югурта видимо се отпусна.

— Щом чуем, че скъпият ни братовчед Масива е наистина покойник, първата ни работа е да съберем агентите си на заседание. Ще трябва да настояваме незабавно Сенатът да утвърди правата ми над нумидийския престол и възможно най-скоро да потеглим обратно.

Тук той направи лека гримаса.

— Не бива да забравяме, че все още имаме да си говорим с онзи миличък, Гауда, който и обувките си не може да завърже, но все пак ми се пада полубрат.

 

 

Но един от агентите на Югурта не се появи в уречения час във вилата му. Щом научи за убийството на принц Масива, първата работа на Марк Сервилий Агеласт беше да поиска аудиенция при консула Спурий Албин. Консулът се опита да го отпрати с помощта на секретаря си, оправдавайки се с някакви важни дела, но Агеласт толкова упорстваше да го изчака, че най-накрая секретарят вдигна ръце и му уреди среща с малкия брат на консула, Авъл. Онзи пък, като изслуша неочаквания си посетител, едва не заподскача от вълнение. Спурий Албин беше извикан на свой ред, за да чуе с присъщата си невъзмутимост от игла до конец историята на Агеласт, след което си записа адреса му, помоли го за по-сигурно да изложи показанията си писмено и го отпрати с такива любезности, каквито биха накарали всеки друг да се разтопи от удоволствие; всеки друг, но не и Агеласт, който дори не се усмихна.

— Ще връчим делото лично в ръцете на градския претор — каза Спурий Албин, щом остана насаме с брат си. — Ще се опитаме да се придържаме към закона, но само доколкото ни позволяват обстоятелствата. Обвинението е от твърде голяма важност за нас, за да оставим Агеласт да го отправи лично. С това ще се заема аз. Което не означава, че човекът не ни е необходим; в цялата история само той е римски гражданин, като се изключи убиецът естествено. Но единствено от градския претор зависи как точно ще се подходи към Бомилкар. Не ще и съмнение, че оня бъзливец ще поиска изрични нареждания от Сената, за да не поеме цялата отговорност. Но ако успея да говоря с него насаме, може би ще го убедя, че случаят трябва да се разглежда така, сякаш Бомилкар е римски гражданин. Все пак убийството е извършено посред бял ден в центъра на Рим, от римски гражданин и при това по време на триумф. Това, надявам се, ще успокои страховете на претора. Особено като се има предвид, че принц Масива е бил клиент на самия консул. Бомилкар трябва да бъде съден в Рим от римски съд. Дори самото безочие на престъплението ще накара всички онези сенатори, които подкрепят каузата на Югурта, да потънат в земята от срам. Ти пък, Авъл, ще можеш да подведеш лично Бомилкар под отговорност, независимо в кой съд ще се гледа делото. Ще сторя всичко необходимо и чуждестранният претор лично да се запознае със случая. В крайна сметка негово задължение е да се занимава с делата, в които са замесени хора без римско гражданство. Може да поиска Бомилкар да получи правото на защита — колкото да не се престъпват законите. Така Югурта ще изгуби всички шансове да спечели Сената за своята кауза, а пък ние ще потърсим друг претендент за престола му.

— Като принц Гауда?

— Като принц Гауда, колкото и жалък да е той. Все пак се пада брат на Югурта, при това законороден, за разлика от него. Само ще се погрижим този път Гауда да не се явява лично в Рим, за да представя исканията си — усмихна се Спурий. — Ще си пробваме късмета в Нумидия тази година, имаш думата ми!

Но Югурта вече беше изгубил всякакво желание да играе според римските правила. Когато градският претор се появи заедно с ликторите си пред вилата му на Пинцийския хълм, за да арестува Бомилкар по обвинение в подстрекателство към убийство, за миг царят се почуди какво ли ще стане, ако изобщо откаже да предаде брат си на властите. Ала после реши, че нищо не му пречи да спечели малко време, като се позове на закона. В крайна сметка нито жертвата, нито обвиняемият били римски граждани, така че той не виждал с какво цялата работа засяга Рим. Градският претор му отвърна, че самият Сенат е решил обвиняемият да отговаря пред римски съд, защото имало улики, че фактическият убиец бил римски гражданин. Някой си Марк Сервилий Агеласт, римски конник, вече бил представил достатъчно доказателства за това и се бил заклел, че бил подстрекаван да извърши кървавото дело.

— Дори да е така — упорстваше Югурта, — чуждестранният претор е единственият магистрат, упълномощен от закона да арестува моя служител. Първо, защото вашият обвиняем не е римски гражданин, и второ, защото временното ми местожителство — което между другото е и неговото — е извън юрисдикцията на градския претор!

— Тук си се заблудил, Величество — умело се измъкна от положението градският претор. — Разбира се, чуждестранният претор ще бъде запознат със случая. Но империумът на градския претор се простира до петия километричен камък от центъра на Рим, следователно и вилата ти е под моя юрисдикция, не под тази на чуждестранния претор. А сега, ако обичаш, повикай уважаемия Бомилкар.

Уважаемият Бомилкар се показа, за да бъде прибран в една от килиите на тъй наречените Лаутумии, докато делото му се разгледа от специално скалъпения за целта римски съд. Когато Югурта прати агентите си да поискат брат му да бъде освободен срещу гаранция или поне да бъде преместен под домашен арест в къщата на някой по-заможен римлянин, вместо да гние из катакомбите на Лаутумиите, молбата му беше категорично отхвърлена. Бомилкар трябваше да остане в единствената тъмница в Рим.

Лаутумиите бяха „построени“ няколко века по-рано и отначало бяха каменни кариери в подножието на Аркс, а сега представляваха невъобразимо струпване на каменни блокове, сгушени под хълма в низините на Форум Романум. Във вонящите килии се побираха петдесетина затворници, които можеха свободно да се разхождат в затвора, стига да не го напускат. За охраната се грижеха само шепа ликтори и единствено при крайна нужда, когато в тъмницата попаднеше някой наистина опасен „гостенин“, се стигаше до окови. Но тъй като затворът обикновено си беше празен, появата на ликторите пред стените му беше истинско събитие за гражданите. Новината за затварянето на Бомилкар се разнесе мълниеносно из цял Рим, заедно с цял куп подробности, които ликторите с удоволствие съобщаваха на любопитните минувачи.

 

 

Луций Декумий бе произлязъл от низините, но по съобразителност и интелект едва ли отстъпваше на някого от тъй наречените висши класи. Самият факт, че си беше спечелил мястото на пазител на кръстопътя, доказваше, че го бива. Така че щом мълвата се разпространи в Субура, той събра две и две и получи четири. Арестуваният се казваше Бомилкар, не Юба, и не беше мавританец, а нумидиец. Все пак безсъмнено беше неговият човек.

Но това, че човекът го беше излъгал относно самоличността, не само че с нищо не засегна Луций Декумий, но дори издигна африканеца в очите му. Затова той реши, че няма време за губене, и се запъти към Лаутумиите, където само се усмихна на двамата ликтори на входа, посръга ги с лакти и вече беше вътре.

— Лайно тъпо! — наруга го единият, докато разтъркваше удареното място.

— Майната ти! — отговори му невъзмутимо Декумий и се скри зад някаква колона, изчаквайки протестите на входа да утихнат.

Тъй като в Рим, освен в много редки случаи, не можеше да пристъпи войнишки крак, обикновено винаги щом се наложеше определен закон да бъде приведен в действие, за тази цел се прибягваше до услугите на Колегията ни ликторите. В града имаше общо триста ликтори, които бяха твърде зле платени от държавата, за да не зависят изцяло от щедростта на преките си началници; за жилище ни всички тях беше отредена една-единствена сграда с парче незастроена земя точно зад храма на ларите — престити на Вия Сакра и ако никой не се оплакваше публично от условията там, то беше единствено заради най-добрата кръчма в цял Рим, която също се намираше в съседство с храма и където винаги можеха да си изпросят по едни безплатно питие. Ликторите трябваше да придружават всички магистрати, притежаващи империум, и между тях се водеше голяма борба кой да се уреди при преторите пращани в чужбина, защото така им се удаваше възможността и на тях да получат нещичко от военната плячка.

Ликторите представляваха тридесетте курии, на които римляните бяха разделени още по царско време. И именно те бяха привиквани да пазят Лаутумиите или Тулианума в съседство с тях, където осъдените на смърт изживяваха последните си часове, преди да попаднат в ръцете на удушвачите. Подобно задължение беше възможно най-нежеланата перспектива, която един ликтор можеше да получи според хрумването на десетника си. Не падаха подкупи, рушвети, нищо. Затова и никой от пазачите нямаше интерес сега да пропъжда Луций Декумий, който тъй и тъй вече беше влязъл. Беше им заповядано да пазят вратата и Юпитер им беше свидетел, че точно това и правеха.

— Ехо, приятел, къде си? — извика Декумий така, че сигурно и лихварите в Базилика Порция го чуха.

Бомилкар усети как косата му настръхва и бързо скочи на крака. „Това е то. Край“ — помисли си той, очаквайки с ужас Декумий да се появи начело на цяла тълпа от магистрати и техните помощници.

И ето, че Декумий се появи наистина. С тази разлика, че беше сам. Като видя Бомилкар, прилепил се плътно до външната стена на килията си без решетка (в нея зееше отвор, достатъчно широк, за да може всеки, който си поиска, да мине през него; фактът, че досега Бомилкар не го беше сторил, само доказваше пълното му неведение относно принципите на поведение у римляните и най-вече простата истина, че те изобщо не знаят за какво може да се използва един затвор), Декумий му се усмихна и влезе през другия отвор на килията, който никой не си бе направил труда да затвори.

— Май някой те е натопил, а, приятел? — попита той и седна на някакъв каменен отломък.

Като се помъчи да си придаде възможно най-спокоен вид, Бомилкар облиза устните си и троснато отговори:

— Ами досега не мислех, че си ти, глупако, но явно съм се лъгал!

Декумий го зяпна с широко отворени очи, после лека-полека започна да разбира за какво става въпрос.

— Е, недей така, приятел, какво толкова си се разтревожил? — започна да го прикотква той. — Тук няма кой да ни чуе, само ликторите на вратата, но и те са на двайсет крачки. Чух, че са те арестували, така че реших сам да проверя какво се е случило.

— Агеласт — рече Бомилкар. — Марк Сервилий Агеласт.

— Искаш ли да го оправя и него като принц Масива?

— Виж, защо просто не изчезнеш оттук, докато не е станало прекалено късно? — махна отчаяно затворникът. — Не разбираш ли, че целият свят ще се зачуди защо точно ти си решил да ми дойдеш на свиждане? Ами ако някой те е видял да се навърташ около принца, а? Свършен си тогава!

— Всичко е наред, приятел, няма страшно! Стига си се паникьосвал. Нито някой ме е видял, нито някой се интересува какво търся тук. Това да не е партиянски зандан, а, приятел? Бутнаха те в тая дупка само и само за да раздразнят господаря ти. Никой няма да се разплаче, ако някоя лунна вечер вземеш, че си тръгнеш. Напротив, само ще докажеш, че си виновен — каза той и показа дупката в стената.

— Не мога да бягам — поклати глава Бомилкар.

— Както искаш — вдигна рамене Декумий. — Та да се върнем на онова птиченце, Агеласт. Искаш ли да ти го разкарам и него от пътя? Ще го сторя на същата цена — този път, след като свърша работата; имам ти доверие.

Малко е да се каже, че Бомилкар беше смаян. Но при все това скоро стигна до логичното заключение, че Луций Декумий си знае работата, когато му прави подобно предложение. Ако не беше Югурта, още сега щеше да го послуша и да се измъкне от тъмницата. Все пак трябваше да се въздържа от подобни своеволия, защото Бог знае какво би се случило на господаря му.

— Имаш я и другата кесия злато.

— И къде живее тоя човек, дето, ако се съди по името му, никога не се смее?

— На Целийския хълм, Викус Капити Африке.

— О, хубав нов квартал! — зацъка Декумий. — Сигурно тоя Агеласт добре го дава. Значи толкова по-лесно ще го намеря; дори няма защо да разпитвам съседите. Не се тревожи, приятел, работата е в кърпа вързана. А когато господарят ти те измъкне от тая дупка, ще ме намериш и ще ми платиш. Просто прати по някого златото в кръчмата. Там съм, няма как да не ме намери.

— Откъде знаеш, че господарят ми ще ме измъкне?

— Ами къде ще ходи? Бутнаха те тук само за да го изплашат. Ще мине някой и друг ден и ще видиш как ще си пърхаш като пиленце срещу гаранцийка. Но когато те пуснат, слушай ме к’во ти казвам, гледай да си обереш крушите. Повече работа в Рим нямаш.

— И да оставя царя си в ръцете им? За нищо на света!

— Че защо не? Ти какво мислиш, че ще му направят тук? Ще го ударят по главата и ще го хвърлят в Тибър? Не! Никога! Не им е в стила, тъй да се каже — даде мъдрия си съвет Луций Декумий, сякаш беше врял и кипял в тези неща. — Само за едно са способни наш’те да убиват: в името на скъпоценната си република. Нали разбираш, заради законите, конституцията, ей такива работи. За тях може и да претрепят някой и друг бивш народен трибун — като Гракхите например, но никога чужденец и никога в Рим. Хич да не се тревожиш за господаря си, приятел! Обзалагам се, че щом се върнеш вкъщи, и него ще го пуснат.

Бомилкар изгледа невярващо Декумий.

— Но ти дори не знаеш къде се намира Нумидия! — промълви бавно той. — И в Италия не си бил! Откъде тогава познаваш римските управници толкова добре?

— Е, това вече е друг въпрос — надигна се да си върви Луций Декумий. — Сигурно ни е от майчиното мляко, приятел, няма откъде другаде да е! Искам да кажа, ако не дойде такъв като теб да ни пораздвижи духовете, ако няма и игри, тогава къде да се забавляваме? Ами на Форума, разбира се. И хич не ти и трябва да си блъскаш главата за това-онова. То само си идва, като майчиното мляко.

Бомилкар му подаде ръка.

— Благодаря ти, Луций Декумий. Ти си единственият честен човек, с когото съм се запознал в Рим. Ще си получиш парите.

— И да не забравиш, в кръчмата! А, и… — той отново докосна носа си с пръст, — ако познаваш някой, който също си има проблеми за разрешаване, можеш да ме препоръчаш! Тоя занаят започна да ми допада.

 

 

Агеласт бе убит, но тъй като по това време Бомилкар още се намираше в Лаутумиите, а никой от ликторите на входа не направи логическата връзка между неговото затваряне и посещението на Декумий, делото, което Спурий и Авъл Албин смятаха да започнат срещу нумидиеца, изведнъж се оказа лишено от най-ценния си свидетел. Наистина те разполагаха с писмените показания на Агеласт, но невъзможността той да се яви лично пред съда, предварително обричаше плановете им на неуспех. Възползвайки се от случая, Югурта отново отправи молба към Сената Бомилкар да бъде пуснат под гаранция. Въпреки че Гай Мемий и Марк Емилий Скавър се изказаха категорично против, в крайна сметка африканецът си получи свободата, а в замяна на това петдесет души от нумидийската свита на Бомилкар бяха предадени като заложници; всеки от тях беше приет в дома на някой римски сенатор, а Югурта беше принуден да изсипе доста прилична сума в държавната хазна, уж за да заплати престоя на хората си.

Естествено каузата му беше загубена. Но това като че ли повече не го вълнуваше, защото отдавна беше разбрал, че така или иначе римляните никога няма да се примирят с възкачването му на нумидийския престол. И не толкова заради убийството на Масива, колкото заради това, че от самото начало не бяха съгласни с това той да царува. Бяха го тормозили в продължение на години, бяха го карали да играе по свирката им и в същото време му се бяха присмивали зад гърба. С или без позволението на римския сенат той щеше да се върне в родината си. За да събере войска, да се заеме с нейното обучение и да чака легионите, които нямаше как един ден да не се появят.

В мига, в който беше освободен, Бомилкар избяга в Путеоли, където се качи на първия кораб за Африка и повече не се видя. Сенатът реши да си измие ръцете и пусна Югурта да си върви заедно с петдесетината си заложници (но не и с парите, които беше дал за издръжката им). Да се маха от Рим, да се маха от Италия, да се маха от живота им.

От билото на планината Яникулум царят на Нумидия се сбогува за последен път с града. Беше се качил догоре с коня си просто ей тъй, да види с очите си как изглежда съдбата му. Защото неговата съдба, това беше Рим. Градът бе разстлал керемидените си покриви между седемте хълма като червено-оранжево море, чиито вълни блестяха с ослепителнобялата мазилка на стените и тук-там със златните орнаменти по фронтоните на храмовете, слели се в сияйна пътека за невидимите стъпки на боговете. И тук-там сред теракотата, където имаше достатъчно пространство, се виждаха зелените петна на дърветата и тревните площи.

Но Югурта не забелязваше нищо, достойно за възхищение. Той просто поглъщаше жадно гледката с очи и му се искаше да вярва, че се разделя с нея веднъж завинаги.

— Град за продажба — рече той. — И когато най-сетне си намери купувача, ще изчезне и никой няма повече да си спомня за него.

Обърна коня си и пое по пътя за Остия.