Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (41)

Преди още Бойорикс да е превел последната си волска кола през на няколко пъти построявания от войниците му мост над Атезис и да е поел надолу по брега на реката към тучната долина на Пад, Катул Цезар вече се беше прибрал с армията си в лагера край Верона. Първоначално консулът бе настоявал легионите да спрат при езерото Бенак, където да дадат сражение на кимврите, но Сула, който вече се чувстваше непоклатим като същинския главнокомандващ на армията, не желаеше и да чуе. Вместо това по негово желание Катул Цезар прати послание до всички градове и села от Аквилея на изток до Комум и Медиоланум на запад, че всички римски граждани, латини или гали, които не желаят да сътрудничат на германите, трябва възможно най-скоро да напуснат пределите на Транспаданска Галия. Бегълците трябвало да минат от южната страна на Пад и да оставят цялата област на север от реката в ръцете на кимврите.

— Ще бъдат като прасета, пуснати да пасат жълъди — предполагаше Сула, който за времето, прекарано сред германите, мислеше, че добре ги е опознал. — Когато усетят притегателната сила на пасищата на юг от езерото Бенак и открият, че никой и никъде не ги посреща на нож, дори Бойорикс повече не би могъл да ги държи на едно място. Ще се пръснат в сто посоки, така да знаеш.

— И в това време ще грабят, плячкосват и опожаряват — допълни го Катул Цезар.

— Може и така да е, но затова пък за известно време съвсем ще забравят крайната цел на похода си, а именно Италия. Хайде, Квинт Лутаций, не бъди толкова черноглед! В крайна сметка на север от Пад живеят предимно гали, а германите няма и да помислят да продължат на юг, преди да са омели и последната кокошка. Пък и нашите хора отдавна ще са си заминали, взимайки със себе си всичко по-ценно. Земята им ще остане непокътната. Когато дойде Гай Марий, ще си я отвоюваме обратно.

На Катул Цезар му се искаше да отвърне нещо на тази забележка, но си замълча; вече бе имал случай да разбере колко хаплив е езикът на Сула. Нещо повече, беше се уверил колко безкомпромисен може да бъде той и в действията си. Нищо че бяха баджанаци с Гай Марий, той още не можеше да разбере как така са се хванали заедно. Всъщност те вече и не бяха роднини. Дали Сула не се беше отървал умишлено от своята Юлия? Катул Цезар дълго време размишляваше върху въпроса, защото добре си спомняше слуховете, които се носеха между двамата му братовчеди Юлий Цезарите за Сула по времето, когато той тепърва се показваше на сцената и се женеше за сестра им Юлия-Юлила. Тогава усилено се разправяше, че Сула е събрал пари, като е убил майка си, мащеха си, любовницата си и племенника си. Или не беше съвсем така? Както и да е, в деня, в който се върнеше в Рим, Катул Цезар щеше да направи своите собствени разследвания доколко са оправдани подобни слухове. Не че си правеше сметки да компрометира съперника си; просто така щеше да разполага със скрит коз за бъдещето, когато Луций Корнелий щеше да се кандидатира на свой ред за претор. Виж, ако го изберяха за едил, Катул по-скоро би се радвал — така набързо щеше да му изтънее кесийката… Но претор? Това трябваше да си го заслужи.

Когато легионите се прибраха в лагера при Верона, Катул Цезар си каза, че първата му работа трябва да е да изпрати в Рим вестта за катастрофата при Атезис; ако не побързаше, Сула най-вероятно щеше да пише от своя страна на Гай Марий, който щеше да разпространи своята версия за случилото се. Когато и двамата консули са на война, традицията изискваше официалните бюлетини да се пращат на Принцепс Сенатус, затова и сега вторият консул адресира писмото си до Марк Емилий Скавър, като не пропусна да му прати и друго, вече лично, в което описваше с подробности какво всъщност се е случило и защо. След като грижливо запечата и официалното, и личното писмо до Принцепс Сенатус, той ги връчи на неговия син с нареждането да ги занесе възможно най-бързо в Рим.

— Това е най-добрият ездач, с когото разполагаме — нагло заяви Катул Цезар в очите на Сула.

Легатът му го изгледа със същия ироничен и презрителен поглед, с който беше разговарял с него по време на бунта.

— Знаеш ли, Квинт Лутаций, притежаваш коравосърдечие, на което се съмнявам, че е способен друг човек.

— Да не би да смяташ да отхвърлиш заповедта ми? — изсумтя Катул. — Знаеш, че си спечелил това право.

Но Сула вдигна рамене и се обърна на другата страна.

— Прави каквото щеш, Квинт Лутаций, все пак продължаваш да бъдеш пълководецът на тази армия.

И Катул Цезар направи тъкмо каквото искаше, пращайки младия Марк Емилий до Рим, за да занесе вестта за собствения му позор.

— Давам тази заповед точно на теб, Марк Емилий, защото не ми идва наум по-жестоко наказание за страхливец като теб, страхливец, наследил името на една от най-знатните и известни със своята смелост фамилии в Рим, от това лично да съобщиш на баща си за едно римско поражение и за един семеен позор.

Гласът на консула звучеше премерен и наставнически.

Младият Скавър — блед като мъртвец, потънал от срам, отслабнал за тези две седмици до неузнаваемост, — слушаше всяка дума внимателно, но постоянно избягваше погледа на началника си. Когато обаче стана ясно каква е точно заповедта на Катул Цезар, младежът не можа да се сдържи и светлите му очи — по-светли и затова не чак толкова красиви, колкото зелените очи на баща му, — се обърнаха към консула, който го наблюдаваше със своето аристократическо високомерие.

— Моля те, Квинт Лутаций! — преплиташе език Скавър. — Умолявам те, прати някого друг! Нека се срещна с баща ми, когато му дойде времето!

— Времето вече е дошло, Марк Емилий, защото твоето време не може да бъде различно от това за всеки друг римлянин — отвърна му с леден глас Катул, без да прикрива с нищо заливащото го презрение. — Ще отидеш възможно най-бързо в Рим и ще предадеш на Принцепс Сенатус моя официален консулски рапорт. Може и да си страхливец, но все пак си един от най-добрите ездачи в армията ми, а с твоето име всеки би ти услужил с коне за смяна. Пък и няма от какво да се страхуваш! Германите са още далеч на север и няма кой да те нападне по пътя за Рим!

Младият Скавър беше като торба камъни, която само подхвърлят от един кон на друг първо по Аниевия път, после по Касиевия — най-късият маршрут, но затова пък доста неудобен. Главата на младежа подскачаше в ритъм с крачката на коня, зъбите му тракаха заедно с туптенията на сърцето му и това му помагаше да се успокои. Понякога дори започваше да си говори сам на глас:

— Ако имах поне мъничко смелост да извадя сърцето си, мислите ли, че нямаше да го сторя? — обръщаше се той към невидимите си слушатели. — Но какво да правя, татко, като съм се родил без капчица смелост? Откъде идва смелостта? Защо аз не съм си получил своя дял? Да можех да ти опиша болката, страха, ужаса, които изпитах, когато тези диваци — чудовища ни връхлетяха като фурии, надавайки смразяващите си крясъци? Не можех да помръдна! Не можех да контролирам дори червата си, какво остава за сърцето! То удряше все по-силно и по-силно, имах чувството, че се надува на топка в гърдите ми и всеки момент ще се пръсне. В един момент то като че ли наистина се пръсна и се строполих безжизнен на земята. Де да бяха умрял! Но вместо това се събудих жив и здрав, пак изпълнен със сковаващ ужас; червата ми отново не издържаха… Войниците, които ме бяха извели на безопасно място, клечаха над реката и се миеха от моите смрадливи лайна. И с какви очи ме гледаха! С какво презрение, с каква ненавист! О, татко, какво е това, смелостта? Къде е отишъл моят дял? Татко, изслушай ме, нека ти обясня! Как можеш да ме виниш за нещо, което винаги ми е липсвало? Татко, изслушай ме!

 

 

Но Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус не го изслуша. Когато синът му пристигна с пратката от Катул Цезар, баща му беше в Сената, а когато той се върна, синът се беше заключил сам в стаята си, оставяйки на иконома бележка за господаря му, че е донесъл писма от консула и че ще изчака в стаята си баща му да ги прочете и да го повика.

Скавър прочете първо официалния рапорт. Съдържанието му нямаше как да не го натъжи, но все пак благодареше на боговете, че легионите са се отървали без загуби. След това обаче взе писмото на Катул лично до него, прочитайки го високо на глас дума по дума, независимо колко болезнено отекваха те в душата му. Скавър се свиваше все повече и повече на стола си, накрая изглеждаше, сякаш се е смалил наполовина от нормалния си ръст, в очите му се събираха сълзи, които се разплискваха на големи влажни петна върху хартията. Скавър познаваше добре Катул Цезар; не се учудваше на удоволствието, с което му беше писал за всички унизителни събития, случили се в армията му, и все пак не можеше да не се радва, че се е появил такъв силен и безстрашен легат като Сула, който е успял навреме да спаси от унищожение скъпоценната армия.

Уви, Скавър се беше надявал, че когато синът му бъде поставен в истински опасно положение, когато животът му виси на косъм, той ще извади дълбоко скрита в душата си смелостта и дързостта, които баща му смяташе, че съществуват у всеки. Или поне у всеки, който носи името Емилий. Младежът беше единственият син на Скавър, единственото му дете изобщо. И ето, че родът му щеше да свърши с такъв срам, с такова позорно петно. Най-добре наистина да свърши, щом като и бъдещите поколения могат да бъдат замесени от същото тесто като сина му.

Скавър взе решение, на което малцина биха били способни. Нищо нямаше да се прикрива, да се замазва, да се оправдава. Катул Цезар можеше и да крие мисълта си зад красиви фрази и евфемизми, Скавър щеше да нарече нещата такива, каквито са. Синът му беше доказан страхливец, беше изоставил войниците си в миг на най-голяма опасност, при това по начин, който нямаше равен в позора — беше се насрал пред всички и беше припаднал. Не той беше повел войниците си към спасение, а те го бяха изнесли него от полесражението. Но за разлика от сина си Скавър беше достатъчно смел, за да приеме дори позора, който бяха лепнали на името му. Нека синът му разбере какво означава цял Рим да те презира!

Сълзите му изсъхнаха, лицето му възвърна спокойното си изражение и Скавър плесна с ръце, за да повика иконома си. Когато робът дойде, господарят се беше изправил на стола си и отдалеч излъчваше решимостта си да действа.

— Марк Емилий, синът ти държи изключително много да те види — съобщи му икономът, който започваше да се тревожи нещо лошо да не стане, защото момчето се държеше все по-странно.

— Повиках те именно за да занесеш посланието ми до Марк Емилий Скавър Младши — рече му сухо Скавър. — Нека знае, че го лишавам от всякакво наследство, но не и от името си. Синът ми е страхливец, жалък помияр, от когото се срамувам, но нека цял Рим знае, че все пак е син на баща си. Докато съм жив, повече няма да го погледна. Кажи му също, че вече не е желан в тази къща дори като просяк на вратата! Кажи му! Кажи му, че докато съм жив, няма да му позволя да се доближи повече до мен! Хайде, върви! Кажи му всичко!

Икономът чак се разтрепери от ужас при тези думи на господаря си и дори заплака за съдбата на бедния младеж, към когото беше много привързан и за когото той самият в продължение на двадесет години не бе намерил воля да заяви пред баща му, че е лишен от всякаква смелост, от всякаква вътрешна сила, на която да се опре.

— Благодаря ти — рече му младият Скавър, след като чу посланието на баща си. Затвори вратата на стаята си, но този път не я залости.

Няколко часа по-късно старият Скавър прати иконома да види дали синът му е благоволил да напусне къщата и робът намери младежа мъртъв на пода. Същият този меч, който толкова упорито отказваше да поразява враговете, сега се беше забил до дръжката си в корема на своя собственик.

Но Марк Емилий Скавър удържа на думата си и отказа да изпрати сина си дори до гроба му. А в Сената без никакви заобикалки с присъщото си красноречие и присъствие на духа той представи бедственото положение на Италийска Галия, включително и цялата грозна, лишена от всякакви премълчавания история за позора на сина си и неговото самоубийство. Нито веднъж Скавър не се пожали като баща, нито даде воля на мъката си.

Докато след заседанието на Сената чакаше на стълбите да излезе Метел Нумидик, той започна да се чуди дали боговете, които му бяха дали толкова смелост на него самия, не бяха опразнили до шушка фамилния долап — и това всичко не за друго, а защото за да седнеш да чакаш туткащия се Метел Нумидик, докато всички сенатори гледат бързо-бързо да те подминат, заболи поглед в земята или пък, напротив, гледайки те с неприкрито съжаление, се изискваше наистина завиден кураж.

— О, скъпи ми Марк! — разтапяше се от съчувствие Метел Нумидик, след като двамата бяха останали сами и нямаше кой да ги подслушва. — Скъпи ми Марк, какво мога да кажа аз?

— Ами ако е за сина ми, нищо — спря го Скавър и усети как леденият блок, заседнал на сърцето му, започва леко да се пропуква. Колко хубаво беше все пак да имаш приятели!

— Но ако говорим за германите, трябва отсега да мислим как да предотвратим масовата паника.

— О, няма защо да се тревожиш за Рим — успокои го Метел. — Както винаги и сега Рим ще оцелее. Ден-два може и да се паникьосаме, но на третия ще си гледаме делата, тъй както сме ги гледали и преди! Да си чувал някой да напусне дома си само защото районът е земетръсен или пък наблизо има действащ вулкан?

— Прав си, никой не би тръгнал да бяга заради това. Поне не докато някоя лавица от стената падне върху главата на любимата ти баба или сестричката ти се удави в нажежена лава — опита се да бъде духовит Скавър, доволен, че с човек като Метел поне може да разговаря нормално, дори да се шегува.

— Ще оцелеем, Марк, не се страхувай — повтори Метел и за да покаже, че той самият е не по-малко смел от приятеля си, добави като истински мъж: — Гай Марий все още чака неговите германите да се появят на хоризонта. Виж, ако и той изгуби битката, тогава наистина не ни остава друго, освен да бягаме. Защото ако и Гай Марий не спре тия зверове, никой друг не би могъл.

Скавър примигна от учудване, но реши, че подобен героичен жест от страна на Метел Нумидик не се нуждае от коментари; в следващия миг си каза, че колкото по-бързо забрави току-що изречената от приятеля си реплика, толкова по-добре. Метел Нумидик не можеше да е казал, че Гай Марий е най-добрият римски пълководец и че спасението на Рим е единствено в негови ръце.

— Квинт, има само едно нещо, свързано със сина ми, което трябва да ти кажа, за да приключим завинаги — рече Скавър.

— Кое е то?

— Ами племенницата ти Метел Далматика, нали си й настойник. Тази тъжна история е била и за двама ви крайно неприятна, защото ви е засягала лично. Все пак кажи на момичето, че е извадило късмет. Никоя Цецилия Метела не би била щастлива да се омъжи за страхливец.

В следващия миг осъзна, че върви сам, защото Метел Нумидик се е заковал на място като ударен от гръм.

— Квинт? Квинт? Нещо да не ти е лошо? — забърза обратно към приятеля си Скавър.

— Да ми е лошо ли? — върна се на земята Метел. — Богове, не, не само че нищо ми няма, ами току-що бях осенен от велика идея! О, да, мили ми Марк, велика идея!

— Каква?

— Защо ти не се ожениш за племенницата ми Далматика?

Скавър го зяпна.

— Аз?

— Точно така, ти! Помисли, отдавна си вдовец, а дори нямаш наследник, на когото да предадеш и името, и богатствата си. Това, Марк, би било истинска трагедия — опитваше се да го склони Метел Нумидик. — А момичето е хубавица! Хайде, Марк, време ти е да забравиш напълно миналото и да започнеш отначало! При това племенницата ми е много богата.

— Какво искаш, да стана като онзи проклет стар козел Катон Цензор? — рече Скавър, но по нотките на съмнение в гласа му Метел разбра, че ако настоява с предложението си и особено ако го накара да изглежда по-привлекателно, нищо чудно да успее. — Но Квинт, аз съм вече на петдесет и пет!

— И така да е, като те гледам, остават ти поне още толкова.

— Я ме погледни! Погледни ме по-добре! Виж, плешив ли съм? Плешив, не, ами същинско яйце, косъм нямам на главата си. Сбръчкан ли съм? И слоновете на Ханибал не могат да се сравняват с мен. Започвам да се схващам, мъчи ме ревматизъм, мъчат ме хемороиди… Как я мислиш тая? Не, Квинт, не!

— Далматика е още млада и неопитна — за нея да се омъжи и за дядо си би било съвсем в реда на нещата — убеждаваше го Метел. — О, Марк, не можеш да си представиш каква радост ще бъде за мен! Хайде, какво ще кажеш?

Скавър се зачеса по плешивото теме. Хем не можеше още да се съвземе от изненадата, хем започваше да се пита няма ли да заговори отново младостта у него.

— Наистина ли мислиш, че може да излезе нещо? Мислиш, че ще ми е по силите да си създам ново семейство? Та дори да ми се родят деца, няма да доживея да ги отгледам!

— А защо мислиш, че ще умреш млад? На мен ми приличаш на един от онези стари, египетски предмети — толкова са запазени, че могат да издържат още хиляда години. Когато ти умреш, Марк Емилий, Рим ще се разтърси до самите си основи.

Двамата излязоха на Форума и се насочиха към Весталските стълби. Бяха потънали в оживен разговор и махаха със свободните си десни ръце, за да подкрепят думите си.

— Я ги погледни тия двамата — подшушна Сатурнин на Главция. — Обзалагам се, че и сега обсъждат как да се разправят с демагозите.

— Скавър си е едно старо и коравосърдечно лайно — заключи Главция. — Как можа да стане пред хората и да наговори всички тези неща за сина си!

Сатурнин стисна нервно устни.

— За него фамилията е нещо по-важно от отделните хората, които са членове на тази фамилия. И все пак той отново показа брилянтна тактика. Даде пред всички да се разбере, че неговата фамилия винаги се е славила със смелостта си! Неговият син едва не погуби цял римски легион, но никой в нищо не може упрекне самия Марк Емилий, още по-малко предците му.

 

 

Към средата на септември тевтоните бяха отминали Араузио и наближаваха река Друенция, точно при вливането й в Родан. В римската крепост край Гланум всеки ден духът се покачваше все повече и повече.

— Това е на добро — споделяше Гай Марий пред Квинт Серторий, докато двамата обикаляха легионите за проверка.

— От години чакат за това — рече Серторий.

— И капчица страх не знаят.

— Сигурни са, че ти ще ги изведеш към победата, Гай Марий.

Именно Квинт Серторий беше донесъл новината за фиаското при Тридентум. За известно време беше изоставил кимврийското си племе, беше се срещнал тайно със Сула и носеше писмо до Марий, в което легатът описваше в детайли случилите се събития. Писмото завършваше с това, че Катул Цезар и армията му се били разположили на зимен лагер при Плаценция. Скоро след това дойде писмо и от Публий Рутилий Руф, в което се съдържаше римският поглед върху нещата.

„Предполагам, че твое е било решението Луций Корнелий да се прикрепи към щаба на Квинт Лутаций, за да държи под око нашия твърде самоуверен приятел. Имаш личната ми похвала за този ход. Наоколо се носят всевъзможни слухове, доста странни между другото, но каква ще да е била истината, никой няма да се наеме да предполага, дори боните. Не се и съмнявам, че ти знаеш по-добре от всички нас тук, в Рим, защото навярно с Луций Корнелий поддържате връзка. По-нататък, когато се справим с германите, ще се възползвам от приятелството ни, за да поискам лично от теб повече обяснения. Досега съм чул какво ли не: бунт, страх пред врага, грешки в командването — изобщо все престъпления едно от друго по-големи. Най-странното е, че в рапорта на самия Квинт Лутаций до Сената личат сбитост и искреност. Или се лъжа? Не е ли твърде просто обяснението, че чак при срещата си с кимврите разбрал колко трудни за защита са били римските позиции при Тридентум, затова бил обърнал легионите си назад, за да не ги загуби на място, и съборил моста над Атезис, за да забави германското напредване? Но всяка крушка си има опашка! Представям си как сега, докато четеш писмото, ми се подхилкваш, задето не знам нищо повече.

Тук животът почти е замрял без двамата ни консули. Разбира се, ужасно съжалявам за Марк Емилий, предполагам, че и ти също. Как ли се чувства човек, когато открие, че е отгледал син, недостоен да носи името му? Но скандалът с младия Скавър скоро се потули, и то по две причини. Първата е, че всеки римлянин, независимо дали обича Скавър или не, дали споделя политическите му възгледи или не, го уважава твърде много, за да злослови по негов адрес. Втората причина, гледай да не паднеш, като я чуеш. Хитрата кулибония (хубав каламбур, нали?) накара отново всички да говорят за него, но по съвсем различен повод — ожени се не за друга, а за годеницата на сина си, Цецилия Метела Далматика, храненица на Прасчо Метел Нумидик. Седемнадесетгодишна, представяш ли си! Ако не беше толкова смешно, направо бих се разплакал заради нея. Никога не съм я виждал, но разправят, че била много хубаво, мило и любезно момиченце — да се чуди човек как се е пръкнало такова сред тия коне, Цецилиите! И все пак така ще да е! Само да видиш Скавър, ще се спукаш от смях! Не може да си намери място от щастие. Започвам сериозно да се чудя не ми ли е време и на мен да пообиколя римските училища в търсене на някоя невръстна девойка, желаеща да се омъжи за Публий Рутилий Руф!

Тази зима се очертава голям недостиг на зърнени храни. Това го споменавам само между другото, колкото нашият високоуважаван консул да знае колко много му пречат германите да си изпълнява останалите задължения. Подочувам, че Катул Цезар смятал да остави командването на армията в Плаценция на Сула, а сам да се върне в Рим за зимата. Ако е истина, сигурно си го научил доста преди мен. Аферата при Тридентум подсили шансовете ти отново да станеш консул ин абсенция, и все пак Катул Цезар ще проведе изборите чак след като ти вече си се срещнал с твоите германи! Представям си го в какво положение се чувства: хем трябва да ти стиска палци, защото само една голяма победа над тевтоните може да спаси Рим, хем се надява ти лично да се пльоснеш по дебелия си селски задник и повече да не станеш. Ако спечелиш войната, Гай Марий, повече от сигурно е, че ще станеш още веднъж консул. Между другото, много хитро от твоя страна, че си позволил на Маний Аквилий да се кандидатира и той за консул. Идването му в Рим и представянето на кандидатурата му произведе голямо впечатление сред електората, особено след като той още на другия ден заяви, че се връща при теб, за да биете заедно германите, независимо че това можело да му попречи да участва в изборите. Ако победиш германите, Гай Марий и след това веднага освободиш отново Маний Аквилий, почти сигурно е, че той ще ти бъде колега догодина, а с него ще можеш да постигнеш много неща.

Гай Сервилий Главция, приятелчето на твоя кажи-речи клиент Сатурнин — знам, знам, че такива неща не бива да се говорят — вече обяви, че ще се кандидатира за народен трибун. Ще бъде като добре охранена котка сред ято гълъби! Но като споменах Сервилий, отново де сещам за зърнената криза и за безобразията на Сервилий Авгура в Сицилия. Както вече ти писах в друго писмо, той се надяваше, че само ще стъпи на острова и ще обере плодовете на Лукуловия труд. Сега обаче Сенатът получава всеки пазарен ден писмо от злополучния претор, който постоянно кълне лошия си късмет и се заканва, че още щом се върне в Рим, ще даде Лукул под съд. Робският цар Салвий, или Трифон, както ти харесва, е умрял и на негово място е бил избран друг — оня, азиатският грък Атенион. Изглежда, той е доста по-умен от Салвий Трифон. Ако Маний Аквилий бъде избран за консул догодина, няма да е никак зле да го пратим в Сицилия, за да се свърши веднъж завинаги с цялата работа. В момента не Сервилий Авгура, а цар Атенион управлява Сицилия. Както и да е, моето лично недоволство от сицилийския проблем е от чисто семантичен характер. Знаеш ли каква наглост прояви онази стара кулибония Скавър, нека детеродният му орган да му падне веднъж завинаги от изнемога! «Сицилия — вика нашият, — се е превърнала в една злощастна Троя!» И след заседанието всички се изсипаха да го тупат по гърба каква епиграма е измислил! Да, ама ти вече знаеш от моето предишно писмо, че израза съм го измислил аз! Сигурно ме е чул някъде да го споменавам и го е запомнил, да му изсъхне оная работа!

Сега да се върна обратно на въпроса с народните трибуни. Тази година сред тях не се намери нито един, който да привлече погледите, с каквото и да е. Една от причините, заради които съм по-скоро доволен, че Главция ще се явява за догодина. Без свадливи трибуни и без циркове в Кладенеца на Комициите Рим е доста скучно място. Това не попречи обаче наскоро да се случи един от най-забавните и необясними инциденти, в които е замесен пряко народен трибун, и да плъзнат какви ли не слухове.

Преди около месец в града пристигнаха дванадесет или тринадесет, не знам точно колко странници, облечени в пъстри, плетени дрехи, с ресни от чисто злато, със скъпоценни камъни в гъстите си бради и пищно избродирани кърпи, омотани около главите. Като ги видях, имах чувството, че съм на карнавал! Представиха се като чуждо пратеничество и поискаха Сенатът да ги приеме на специално заседание. Но след като нашият уважаем, подмладен и научил се да краде чужди фрази Принцепс Сенатус прегледа пълномощията им, той отказа подобна среща с аргумента, че новодошлите не се ползвали от никакво официално положение. Твърдели, че идват от храма на Великата богиня в Песин, във Фригия, и че били пратени в Рим не от друг, а от самата Велика богиня, която искала да пожелае на римляните успех в борбата срещу германите! Чувам те, че питаш: «Какво ще накара една анатолийска Велика богиня толкова да се загрижи за разни си германи?» И ние вече цял месец си чешем главите да отгатнем, а съм сигурен, че тъкмо защото не е можел да си отговори на въпроса, Скавър е отказал искането на тези странници.

И все пак, продължаваме да сме в пълно неведение каква ще да е истинската им цел. Ориенталците са такива мошеници, че при среща с тях всеки римлянин с малко ум в главата трябва да скрие кесията си кой знае къде, за да не се лиши от нея. Това обаче не важало за нашите гости! През цялото време не спират да обикалят Рим и да пръскат пари, сякаш кесиите им са бездънни. Водачът им е човек, когото няма как да забравиш, щом веднъж си видял. Казва се Батацес, облечен е от главата до петите в чисто злато, а на главата си носи златна корона. Чувал съм, че на изток са способни да изтъкат цяла дреха от злато, но не съм и предполагал, че ще имам честта да видя подобно чудо, при това не при цар Птолемей или при партите, ами насред Рим.

Всички жени в този глупав наш град са пощурели по Батацес и приятелите му. От толкова много злато чак са си изгубили ума и мъничките им ръчички без почивка посягат към перлите и гранатите, които току-виж се изсипели от някоя брада или… хайде да не прекалявам с подробностите. Достатъчно неделикатно е да ти кажа, че чужденците ни не са евнуси.

Както и да е. Дали защото собствената му съпруга се е оказала някоя от заслепените от златото римлянки, или защото се е водил от по-алтруистични мотиви, не знам, но народният трибун Авъл Помпей излезе на рострата и публично обвини Батацес и останалите жреци, че са мошеници и шарлатани и призова всички заедно да бъдат изхвърлени насила от нашия почтен град. Най-добре би било, ако ги качим гърбом на магарета и ги покрием с катран и перушина. Батацес не остави незабелязано това изказване на Авъл Помпей и отиде право в Сената да се жалва. Явно, че светата ни институция се е повлияла в немалка степен от ентусиазма на сенаторските съпруги, защото Авъл Помпей беше строго скастрен и му беше казано повече да не се заяжда със знатните особи. Сред назначените отци обаче се намериха и пуристи, които твърдо заеха страната на Авъл Помпей, най-малкото, защото не му е работа на Сената да държи сметка на един народен трибун какви ги е говорил на Форума. След което започна голяма разправия дали Батацес и хората му можело да се смятат за посланици или не, нищо че Скавър вече веднъж се беше изказал против. Обаче той се оказа неоткриваем — навярно тъкмо е ровил из записките на старите ми речи, за да търси повече епиграми, или пък е надигал полата на жена си в търсене на повече епидермис, — и въпросът остана отново без решение.

Затова Авъл Помпей отново се качи на рострата и отново зарева като ранен лъв, че римските жени са станали алчни и неверни. След като свърши с пледоарията си, той беше сменен на рострата лично от Батацес, който не пропусна да качи до себе си пищно облечените си колеги — жреци и групичка още по-пищни дами — римлянки, които се въртяха около него като котки около рибарска сергии. За щастие и аз бях там, е, знаеш що за място е Рим. Изкушението беше прекалено голямо — задаваше се поредният публичен фарс, много по-забавен от онези, които Сула би удостоил с присъствието си в театъра, и нямаше как да устоя. Авъл Помпей и Батацес «се завтекоха» към кулминацията и развръзката доста по-бързо, отколкото биха го направили героите на Плавт, за жалост, без да минават от реплики към действия. Нашият благороден трибун продължаваше да настоява, че опонентът му е мошеник, а пък Батацес от своя страна го предупреждаваше, че си играе с живота, защото Великата богиня не понасяла жреците й да бъдат обиждани. Представлението завърши с умопомрачителната клетва, която Батацес изрече по адрес на Авъл Помпей на гръцки, за да могат всички да я разберат. Аз пък си мислех, че Великата богиня обича към нея да се обръщат на фригийски.

И сега, Гай Марий, идва най-ужасното! В мига, в който клетвата беше произнесена, Авъл Помпей се задави и се закашля толкова силно, че с мъка слезе от рострата. Едва успяха да го откарат до дома му, където той се мъчи три дни на легло и накрая взе, че умря наистина! Изпружил краката и туй то! Е, представяш си какъв ефект имаше това върху цял Рим — като почнем от сенаторите и стигнем до жените им. Батацес може да ходи, където си иска, да върши каквото си иска. Хората му правят път, сякаш се страхуват да не хванат проказа. Дават му безплатни вечери, Сенатът набързо промени мнението си и официално го покани (от Скавър пак нито следа!) на едно от заседанията си, жените продължават да се хвърлят на врата му, а той раздава във всички посоки усмивки и благословии, сякаш е самият Зевс.

Възмутен съм, огорчен, отвратен, погнусен и още хиляда други неща, които не ми се изброяват. Големият въпрос е: как го направи тоя Батацес? Дали наистина се намеси Великата богиня, или просто той прибягна до непозната отрова? Обзалагам се, че е по-скоро второто, но пък и нали ме знаеш — аз съм стар скептик, ако не и циник.“

Гай Марий чак се просълзи от смях, но сетне остави писмото и отиде да се разправя с германите.

 

 

Четвърт милион тевтони пресякоха река Друенция няколко километра на изток от устието й на Родан и като лавина се понесоха към римската крепост. Колоната на преселниците се точеше с километри, разпокъсана и без никаква организация. Отпред и по крилата вървяха мъжете — общо сто и тридесет хиляди бойци, зад тях лъкатушеше безкрайният обоз заедно с добитъка, поверени на жените и децата. Имаше съвсем малко стари мъже, почти не се виждаха стари жени. Начело на колоната вървеше племето на амброните — хора горди, смели и свирепи. От тях до последната волска кола в кервана имаше поне тридесет и пет километра.

Този път германите бяха пратили съгледвачи, които отдалеч бяха забелязали римската цитадела, но това нямаше да уплаши самоуверения Тевтобод. Каквото и да правеше Рим да ги спре, тевтоните щяха да стигнат Масилия, а в Масилия — най-големият град след Рим, за който германите бяха слушали — щяха да си намерят и жени, и роби, и провизии, и всякакви удобства. След като си направеха удоволствието да я оплячкосат и подпалят, щяха да завият на изток покрай брега на морето, за да нахлуят в Италия. Тевтобод беше чувал, че Вия Домиция и проходът Монс Генава са изрядно поддържани, но предполагаше, че крайбрежният маршрут е по-къс и по него хората му по-малко ще се бавят.

Реколтата още не беше ожъната и само чакаше варварските пълчища да я стъпчат. Никой, дори Тевтобод, не се замисли, че житото може да бъде използвано от самите германи и че при малко повече внимание те спокойно биха си осигурили прехраната за задаващата се зима. Нашествениците се чувстваха спокойни, защото в колите си носеха всякакви провизии, отнети от племената, застанали на пътя им, а пък и в краен случай разпиляното по земята зърно можеше спокойно да се използва за храна на добитъка. Всяка неожъната от човека реколта означаваше рай за животните.

Когато амброните стигнаха подножието на хълма с римската крепост, за тяхна изненада нищо не се случи. Марий не даваше никакви признаци на живот, а пък германите нямаше да си правят труда да се катерят чак догоре. И все пак една чужда крепост не можеше да се подмине току-така, затова амброните се спряха за по-дълго и изчакаха точещите се на километри зад тях варвари да се съберат на едно място, превръщайки го в очите на римляните в огромен мравуняк. И така, докато не се появи лично цар Тевтобод. Първоначално германите се опитаха да прикоткат римляните да се покажат с подвиквания, присмехи и подигравки, след това като извадят на показ пленени нагоре по реката римляни, които всички до един биваха подлагани на мъчения. Никой римлянин обаче не им отвърна, още по-малко си показа носа извън стените на крепостта. Тогава огромната маса на нашествениците се втурна отведнъж във фронтална атака, но тя скоро се разби в строените толкова време фортификации. Римляните хвърлиха по някое и друго копие върху най-дръзките от варварите, но не направиха нищо повече.

Най-накрая Тевтобод вдигна ръце и същото сториха и тановете. Нека римляните си стоят в крепостта, щом така искат! Това не беше кой знае от какво значение. Германското море около хълма се успокои, а после на равномерни тласъци започна да се изнася на юг. Цели седем дни бяха нужни, за да се изгуби и последната кола и римляните да си отдъхнат, че любопитните погледи на скучаещите жени и деца са насочени вече към Масилия.

Щом обаче и последната волска каруца изчезна зад хоризонта, Марий изведе шестте си легиона, всеки от тях допълнително подсилен с войници и бързо се втурна да преследва варварите. Без да вдигат шум, без да създават суматохи, изпълнени с радост, че най-сетне се задава битката с германите, римските бойци се закачиха като опашка за германската армия, без да се оставят нито веднъж да бъдат забелязана от неприятеля. Варварите минаха покрай Арелат, стигнаха до Аква Секстия, откъдето Тевтобод явно възнамеряваше да поведе войниците си към морето. Марий обаче прехвърли река Арс и зае превъзходни позиции на южния й бряг, на върха на един стръмен баир, заобиколен от двете си страни от други хълмове. Там войниците му набързо построиха лагер и като се почувстваха здраво окопани, зачакаха кой ще се покаже през реката.

Начело на тевтонската колона продължаваха да вървят амброните, тридесет хиляди на брой, които скоро се натъкнаха на брода през реката, а зад брода що да видят — римски лагер, зад чиито палисади стърчат копия и шлемове. И все пак това беше най-обикновен лагер, лесна плячка за зверове като тях. Без да му мислят, без дори да изчакат подкрепления, амброните се втурнаха да преминат реката и да се катерят нагоре по хълма.

Римските легионери прескочиха дървената ограда на лагера си и покривайки цялата й дължина с един-единствен фланг, поеха надолу по склона, за да посрещнат крещящата тълпа от недисциплинирани варвари. Най-напред римляните прибягнаха до смъртоносните си пила, които свършиха добра работа, сетне извадиха късите си мечове, скриха се зад щитовете си и се гмурнаха в морето на варварите като огромна вилица с безброй зъбци, впиваща се в тялото на неприятеля. Легионерите действаха бързо и методично: почти не останаха живи амброни да се изтеглят обратно до брода и да се спасят живи от клането; по склоновете на хълма бяха останали близо тридесет хиляди тевтонски трупа. Марий не се церемонеше.

Всичко това започна и свърши в рамките на половин час; още един час беше нужен на римляните да свалят всичко по-ценно от мъртвите тела на амброните — мечове, торкове, щитове, гривни, нагръдни плочки, ками, шлемове — и да го хвърлят зад стените на римския лагер, след което да ги накамарят един върху друг, издигайки втори защитен вал точно пред импровизираната си крепост. Следващата вълна от германи трябваше да прескача най-напред труповете на другарите си.

Скоро отсрещният бряг на Арс се изгуби съвсем под копитата на тевтонските коне, докато ездачите им гледаха с недоумение и гняв стената от труповете на амброните и римския лагер горе на хълма. Самите римляни се бяха покатерили върху палисадата и не криеха радостта си: викове, подсвирквания, предизвикателни жестове, мръсни песни. В лагера беше настанала еуфория: за пръв път на една римска армия се удаваше да изтреби толкова много германи.

Разбира се, това си оставаше предварителна схватка и генералното сражение тепърва предстоеше. И вече никой от двете страни на реката не се съмняваше, че моментът на големия сблъсък наближава. За да изпълни замисления план, Марий отдели три хиляди от най-добрите си войници и под командването на Маний Аквилий ги прати надолу по течението, за да пресекат реката далеч от погледите на германите. Там те трябваше да чакат битката да навлезе в разгара си, за да ударят варварите в гръб.

Тази нощ едва ли е имало римски легионер, който да спи спокойно. Всички бяха прекалено радостни от победата и възбудени при мисълта за задаващото се ново стълкновение; на другия ден обаче никой не даваше признаци на умора. Германите обаче не даваха признаци, че искат да нападат. Тъкмо тяхното бездействие най-силно тревожеше Марий, комуто не влизаше в плановете подобно бавене. На него му трябваше категорична победа и той нямаше да пожали средства да я спечели. Обаче тевтоните този път си имаха едно наум и се бяха разположили на огромен лагер по другия бряг на реката; не си бяха правили труда да издигат укрепления — численото им превъзходство ги успокояваше. През целия ден Тевтобод — толкова висок, че краката му почти докосваха земята под галския му кон — и дузина танове с него обикаляха около брода. Изгърбилото се под тежестта на стопанина си животно трябваше поне десетина пъти да мине от центъра на лагера до реката и обратно. На гърдите на тевтонския цар, над златната му нагръдна плочка висяха двете му руси плитки в цвят на лен; на главата му зловещо стърчеше шлемът със златни крила, лъщящи на слънцето. Но дори от разстояние можеше да се прочете угрижеността и нерешителността по гладко избръснатото му лице.

На следващата сутрин по небето не се виждаше никакво облаче; както предните дни, така и сега слънцето напичаше отрано и обещаваше към пладне непоносима жега. От горещината хиляди трупове, нахвърляни пред крепостта, започваха да се разлагат и из въздуха се разнесе убийствено зловоние. Марий се боеше сред армията да не плъзне епидемия, която можеше да нанесе повече поражение, отколкото атаките на неприятеля.

— Няма как — рече той на Квинт Серторий, — ще трябва да рискуваме. Ако те не искат да нападат, ние ще ги предизвикаме на бой, като излезем от лагера уж с цел да ги ударим. Вярно, че така ще изгубим предимството от това да се катерят по нагорнището, но пак ще имаме по-големи шансове за победа. Да не забравяме, че и Маний Аквилий чака на своите позиции. Хайде, нека тръбата засвири, всички да се строят и да чуят какво имам да им казвам.

Това беше общоприета практика — никоя римска армия не влизаше в сериозен бой, преди пълководецът да се е обърнал със слово към войниците си. Първо, така всички запомняха по-добре пълководеца си в бойно снаряжение; второ, това беше идеално средство бойният дух да се повдигне; трето, това беше единствената възможност за самия пълководец да съобщи и на последния легионер по какъв точно начин възнамерява да вземе победата. Всеки добре разбираше, че една битка никога не протича според предварителните планове на едната или другата страна, но все пак обръщението на пълководеца преди войските му да влязат в бой, беше начин те да придобият представа какво точно се очаква от тях и какви цели да гонят, а ако различните легиони и кохорти се откъснеха едни от други, само така отделните офицери и войници щяха да знаят какви решения да взимат на своя глава. Много пъти римската армия е побеждавала именно защото легионерите не са чакали във всеки отделен момент заповед от главнокомандващия или от някой от трибуните, а са знаели сами как да действат.

Клането на амброните беше подействало въодушевяващо на всички в лагера. Легионите мислеха само за победа. От първия до последния във всяка редица бяха все хора, физически здрави, с блестящи от дългото поддържане оръжия и доспехи. Строени на плаца в лагера те наричаха своя сбор „форум“, защото като на Форума щяха да слушат какво им говори ораторът в лицето на Гай Марий. Ако той сега го поискаше, всички до един щяха да го последват в самия Тартар, защото го обожаваха.

— Е, куни такива, като че ли днес му е времето, а! — извика към войниците Марий от специално издигнатата трибуна. — Работата е там, че оня ден се престарахме! Сега онези ги е страх да влязат отново в бой с нас! Но ние така ще ги ужилим, че ще ги накараме не да подскочат, ами да пощръклеят от болка, готови да се бият дори срещу драконовите зъби, ако трябва! Ще излезем от лагера, ще слезем долу при камарата от трупове и ще започнем да ги блъскаме, ритаме, събаряме! Ще ги ритаме в главите, ще плюем върху тях, ако и това не стига, ще им се изпикаем дружно отгоре! И можете да сте сигурни, че през този брод насреща в реката ще минат повече побеснели варвари, отколкото можете да броите, дори да делите на хиляда! Но сега няма да е толкова лесно, като да си седим като петли на оградата и да си клатим краката; ще трябва да се бием с тях лице в лице, което означава, че ще трябва да си кълчим вратовете! Защото те са по-високи от нас! Те са гиганти! Това обаче плаши ли ни нас? Плаши ли ни?

— Не! — изреваха всички войници в един глас. — Не, не и не!

— Не ни плаши! — потвърди Марий. — И защо не ни плаши? Защото ние сме римските легиони! Ние следваме сребърните орли към смърт или победа! Римляните са най-добрите войници, които светът някога е виждал! А вие сте войниците — бедняци на Гай Марий, най-добрите войници, които Рим някога е виждал!

Легионите изпаднаха в почти пълна истерия при тези думи. От редица на редица се предаваха викове на радост, които сякаш никога нямаше да свършат, а по лицата на войниците се стичаха сълзи — сълзи на щастие и на мъка по може би отиващия си завинаги живот.

— Добре тогава! Прескачаме стената и отиваме да се бием! Няма друг начин да спечелим тази война, освен да накараме тези освирепели диваци да целуват праха! Ще се бием и това е! Ще се бием, докато и последният освирепял дивак не се просне в краката ни! — Марий се обърна по посока на шестимата мъже, загърнати в лъвски кожи — над главите им се зъбеха разтворените усти на убитите зверове, пред гърдите им стояха вързани безжизнените им лапи, — които държаха сребърните дръжки на щандартите — шестте орела, разперили царствено криле. — Ето ги вашите сребърни орли! Символи на смелостта! Символи на Рим! Символи на моите легиони! Следвайте орлите за славата на Рим!

Дори и екзалтирани, легионерите не забравяха чувството си за дисциплина; без да бързат, редица по редица, Мариевите шест легиона излязоха пред лагера и заслизаха надолу по склона, строени така, че сами да защищават фланговете си — конницата нямаше как да се разгърне на този неравен терен. Като величествен, блестящ на слънцето сърп те се наредиха покрай брега на реката и зачакаха какъв ще бъде отговорът на Тевтобод. Но германите дори не оставиха на предводителя си да решава: на римляните беше нужно да раздадат само по някой и друг ритник на умрелите амброни и варварите насреща скочиха на конете, решени да се бият до смърт. Скоро най-бързите от тях прекосиха реката през брода и се хвърлиха върху построените в няколко редици легиони, които дори не трепнаха при вида им. В един момент към настъпващите германи полетя дъжд от копия, които също като величествен сърп косяха наляво и надясно; пък и как иначе — вече две години Мариевите войници се бяха готвили за този решителен ден.

Битката се очертаваше дълга и изтощителна, но римските редици не позволиха неприятелят да пробие през тях, още по-малко някой от сребърните орли да бъде отнет из ръцете на аквилифера. Скоро към купчините от избитите амброни започнаха се присъединяват и мнозина от събратята им тевтони, но както в легендите на мястото на всеки убит германец откъм реката се задаваха други двама. Докато най-накрая Маний Аквилий реши, че му е време да се намеси, и начело на трите хиляди души скрит резерв започна поголовно клане в тила на варварите.

Няколко часа след пладне не бяха останали живи тевтони по бойното поле. В духа на воинската традиция, опиянени от славното бойно минало на Рим и най-вече водени от най-добрия пълководец в света, тридесет и седем хиляди добре обучени и добре въоръжени римски легионери написаха още една знаменателна страница от военната история, разгромявайки в две последователни сражения при Аква Секстия над сто хиляди души германи. Бреговете на Арс се осеяха с осемдесет хиляди тевтонски трупа, без да включваме изкланите два дни по-рано амброни. Малцина сред победените бяха предпочели да се предадат — повечето водени от чувството си за воинска чест, се бяха били докрай; сред падналите беше и самият Тевтобод. За победителите остана голямата плячка — десетки хиляди тевтонки и децата им, седемнадесет хиляди предали се в плен войници. Когато скоро след битката на място дойдоха всички търговци на роби от Масилия, за да изкупят стоката, цялата печалба беше поделена поравно между войниците и офицерите, нищо че традицията повеляваше цялата печалба от пленниците да остава за пълководеца.

— На мен тези пари не ми трябват, а и войниците си ги заслужиха — обясняваше Марий и се усмихваше при мисълта за астрономическата сума, която масилиотите бяха поискали от Марк Аврелий Кота за един-единствен кораб, когато той бързаше да отнесе в Рим новината за поражението при Араузио. — Виждам, че масилиотите са ни пратили благодарствено писмо, задето сме спасили хубавия им град от германите. Чудя се какви ли гримаси ще направят, когато ние им пратим квитанция какво ни дължат за това спасение.

Колкото до Сената, Маний Аквилий щеше да занесе в Рим доклада на Марий за победата.

— Хем ще занесеш лично новината, хем ще можеш да се явиш за консулските избори — каза му Марий. — Гледай само да не се забавиш!

Маний Аквилий не се забави и само след седмица беше в Рим. Докладът беше предаден лично на втория консул Квинт Лутаций Катул Цезар, който трябваше да го прочете пред Сената, понеже самият Маний Аквилий отказваше да каже и дума за случилото се.

„Аз, Гай Марий, първи консул на Рим, смятам за свой дълг да съобщя на римския Сенат и народ, че днес на полето край Аква Секстия в римската провинция Трансалпийска Галия, легионите, дадени под мое командване, нанесоха пълно поражение на целия тевтонски народ! Убитите германи наброяват сто и тринадесет хиляди души, пленените са седемнадесет хиляди мъже, сто и тридесет хиляди жени и деца. Заедно с тях бяха взети като плячка тридесет и две хиляди волски коли, четиридесет и една хиляди коне, двеста хиляди глави рогат добитък. Издал съм указ, според който цялата печалба от пленената плячка, включително от продажбата на пленниците в робство, ще бъде разделена в подобаващо съотношение между подчинените ми. Да живее. Рим!“

Цял Рим полудя от радост и възторг, улиците се изпълниха с плачещи, танцуващи, пеещи, прегръщащи се тълпи от хора — от роби до най-видни граждани. Гай Марий беше избран ин абсенция за консул за следващата година, негов колега щеше да е Маний Аквилий. Сенатът гласува три дни благодарности за победителя при Аква Секстия, а народът — още два.

— Сула намекна нещо по въпроса — отбеляза Катул Цезар пред Метел Нумидик, след като страстите се поуспокоиха.

— Охо! Да не би вече да не го харесваш нашия Луций Корнелий! Какво е намекнал?

— Каза нещо от рода, че най-високото дърво в света не можело да бъде отсечено от никого. Явно, че късметът е решил никога да не изоставя Гай Марий. Не можах дори да накарам войската си да влезе в бой, а той изтребва цял народ, без да изгуби кажи-речи нито един войник — отбеляза мрачно Катул.

— Той винаги е имал късмет — съгласи се Метел Нумидик.

— Късмет ли, нищо подобно! — намеси се Публий Рутилий Руф, който както винаги надаваше ухо да слуша чужди разговори. — Не можете да не му отдадете заслуженото!

„Повече нямах какво да им кажа (пишеше Рутилий Руф на Гай Марий). Както добре знаеш, аз самият съм крайно против това непрекъснато твое преизбиране за консул, както и против някои от приятелите ти тук, в Рим. Но винаги съм се дразнел до немай-къде, когато чувам подобни злостни забележки от устата на хора, които ако не друго, то трябва да бъдат поне великодушни към съперниците си. Езоп им е намерил доста точно определение — кисели гроздови зърна. Чувал ли си друг път подобна глупост — да се обяснят твоите успехи и техните провали единствено с късмета? Човек сам си изковава късмета, и по това не може да има никакъв спор. Като ги чух как с две думи искат да омаловажат блестящата ти победа, ми идваше чак да им се изплюя в лицето.

Но да не прекалявам, че току-виж някой ден съм получил апоплектичен удар. Сега да поговорим за твоите вълчи приятели. Гай Сервилий Главция, който встъпи в длъжността си на народен трибун само преди осем дни, вече подготвя нова буря на Форума. Свикал е първото концио, за да се обсъди въпросът за един нов проектозакон, целящ да унищожи всичко сторено от нашия герой от Толоза, Квинт Сервилий Цепион, кракът му да не стъпи повече в Рим! Не го харесвам този човек; боговете са ми свидетели, никога не съм го харесвал! Главция има намерение да върне обратно на конниците и съда за злоупотреби с властта, както и да включи в компетенцията му всички казуси, имащи пък макар и най-далечна връзка с въпроса. Ако законът бъде приет, а не виждам как няма да бъде, държавата ще може да си прибира обратно заграбеното не само с конфискация на цялото движимо и недвижимо имущество на виновния, но и с това на хората, на които той е прехвърлил богатствата си. Така, ако допреди уличения в злоупотреби управител можеше да пише откраднатото на скъпата си леля или пък на тъста си Гай Баний, или дори на сина си, което вече е повече от нагло, по новия закон на Главция и лелята, и Гай Баний, и синът ще трябва да плащат заради благодетеля си.

Предполагам, че в това има доста резон, но ако продължаваме така да я караме със законодателството, докъде ще стигнем, Гай Марий? Подобни закони дават прекалено много власт на държавата, да не говорим за парите! А това само ще увълчи още повече разните там демагози и бюрократи! Все пак хората открай време са разчитали на политическото си издигане, за да напълнят с нещо семейния бюджет. Това е нормално, човешко, разбираемо и дори простимо. Онези, които трябва да бъдат озаптявани навреме, са тъкмо политиците, използващи властта си, за да променят хода на историята. Именно те, големите алтруисти, могат да направят най-големите пакости. Просто не е естествено да поставяш другите пред себе си. Другите никога не заслужават толкова, колкото заслужаваш ти. Казвал ли съм ти, че съм скептик? Казвал съм ти. Макар че понякога — само понякога — започвам да се чудя дали не ставам и циник.

Тук научаваме, че в най-скоро време ще се връщаш в Рим. Не мога да ти изразя с какво нетърпение те чакам! Бих искал да му видя физиономията на Прасчо, когато се срещнете. Както навярно си очаквал, Катул Цезар беше назначен за проконсул в Италийска Галия, и вече се връща в армията си в Плаценция. Трябва да внимаваш, защото той е способен като нищо да обере лаврите за следващата ти победа. Надявам се, след като вече с Луций Корнелий не сте баджанаци, той да не вземе да ти изневери.

Малко думи какво става на дипломатическия фронт. Батацес и жреците му най-сетне благоволиха да си заминат от Рим. Чак до Брундизиум, предполагам, се чува жалкият плач на много от нашите най-знатни дамички. В момента обаче предлагаме гостоприемството си на друга делегация, не толкова интересна за широката публика, затова пък още по-противна. Праща я не друг, а младият, но изключително опасен цар Митридат — владетелят на Понт, който вече успя да си присъедини почти всички земи около Евксинския понт. Иска да сключим договор за приятелство и съюз. Скавър е против. Чудя се защо. Дали за това не са причина действащите от известно време насам агенти на нашия приятел и съюзник, витинския цар Никомед? Едепол, едепол, отново го удрям на скептицизъм! Не, Гай Марий, това не е цинизъм, а скептицизъм! Поне засега.

За да свършвам с писмото, време е да ти пиша за някои клюкички и семейни вести. Назначеният отец Марк Калпурний Бибул се е сдобил със синче, което му се пада и единствен наследник. По този повод най-различни представители на Домиций Ахенобарбите и Сервилий Цепионите нададоха вой на радост, докато забелязвам, че Калпурний Пизоните запазиха пълно безразличие. Напоследък се забелязва тенденцията възрастни мъже да се женят за малки момиченца, но това не пречи на други възрастни мъже да отидат в прегръдките на смъртта. Почина нашият литературен гигант Гай Луцилий. Наистина съжалявам за него. Видиш ли го на живо, можеш да си починеш от скука, но седнеш ли да го четеш, се чудиш откъде му идва толкова остроумие! Съжалявам също така — при това напълно искрено, — че и твоята сирийска пророчица Марта не е вече между нас. Това сигурно вече си го научил от писмото на Юлия, за което знам, че ти го е пратила преди моето. Все пак струва си да ти кажа, че старата вещица ще ми липсва. Всеки път, когато я видеше да се носи из Рим в пурпурнозлатната си носилка, Прасчо чак пускаше пяна от ярост. Твоята скъпа и прекрасна Юлия също казва, че Марта ще й липсва. Между другото, надявам се да оценяваш по достойнство за какво съкровище си имал късмет да се ожениш. Не са много домакините в Рим, които ще оплакват умрелите си гости — особено когато гостите са останали в къщата ти завинаги и имат навика да плюят на пода и да пикаят в езерцето с рибките.

Завършвам писмото си, както и ти завърши твоето до Сената. Как може такива работи, Гай Марий? «Да живее Рим!» Каква липса на елементарна скромност!“