Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Господари на Рим (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The First Man in Rome, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
dakata1974 (2010)
Корекция и форматиране
maskara (2011)

Издание:

Колийн Маккълоу. Пръв сред римляните. Част I: Коварни планове

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Анастасова

Художник на корицата: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Плеяда“, 1995 г.

ISBN: 954-409-107-6

 

 

Издание:

Колийн Маккълоу. Пръв сред римляните. Част II: Време на поражения.

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Анастасова

Художник на корицата: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Плеяда“, 1995 г.

ISBN: 954-409-108-4

 

 

Издание:

Колийн Маккълоу. Пръв сред римляните. Част III: Спасителят на Рим

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Анастасова

Художник на корицата: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Плеяда“, 1995 г.

ISBN: 954-409-130-0

История

  1. — Добавяне

Вече се здрачаваше, когато робът му отвори вратата у Клитумна и Сула попита къде са жените. Двете го чакаха в триклиния, застанали една до друга, за да могат да го обсъждат, без да извисяват глас. Всъщност нямаше съмнение, че именно той беше обект на разговора им. Както се излежаваха върху кушетката, и двете скочиха като по нечий знак при влизането му, опитвайки се да изглеждат възможно най-невинни и невъзмутими.

— Искам пари — смело заяви Сула.

— Ама Луций Корнелий… — мигновено настръхна Клитумна.

— Млъкни, стара развратнице! Искам пари.

— Но Луций Корнелий!

— Заминавам на почивка — беше единственото обяснение, което той щеше да им даде, без дори да се излегне до тях. — Зависи от вас. Ако искате да се върна — за да получавате още от това, което притежавам, — ще ми дадете хиляда денария. Ако ли не, напускам Рим завинаги.

— Всяка от нас ще ти даде по петстотин — неочаквано се съгласи Никополис, като се опитваше да разбере по погледа му какво си е наумил.

— Сега, веднага — настоя Сула.

— Може би няма да намерим толкова в къщата — опита се да се измъкне гъркинята.

— По-добре да се поразтърсите, защото нямам намерение да чакам.

Когато след петнайсетина минути Никополис отиде до стаята му, той вече си приготвяше багажа. Тя седна на леглото му и без да продума, зачака да благоволи да я погледне.

Накрая не се стърпя и отвори първа уста:

— Ще си получиш парите. Клитумна прати иконома при банкера. Къде ще ходиш?

— Не знам, пък и не ме интересува. Просто ми се ще да се махна оттук. — Опитваше се той да сгъне с възможно най-малко движения чорапите си на топка, преди да ги пъхне в ботушите.

— Събираш си багажа като истински войник.

— Откъде знаеш как войниците си събират багажа?

— О, ами по едно време бях любовница на военен трибун. Можеш ли да повярваш, дори вървях в строя. На какво ли не е способен един млад човек в името на любовта! Обожавах го. Затова го придружавах навсякъде. В Испания, после в Азия — въздъхна Никополис.

— И какво стана накрая? — попита Сула, докато сгъваше една от по-елегантните си туники около кожени гащи.

— Убиха го в Македония, а аз се върнах вкъщи.

Изведнъж я обзе някаква печал и съжаление, но не толкова към покойния й любовник, колкото към Луций Корнелий, красивия лъв, който беше заловен и хвърлен на арената.

— Беше ми завещал всичко, което притежаваше, и така изведнъж се оказах доста богата. В ония времена за армията падаше голяма плячка.

— Искрени съболезнования. — Той прибра бръснача си в кожения калъф и го пусна в дисагите.

Лицето на Никополис се разкриви и тя проплака:

— Ужасна къща! О, как само я мразя! Всички ние сме огорчени и нещастни. Колко са истински приятните неща, които си казваме? Почти сме ги забравили. Знаем само да се обиждаме, да бълваме злоба и омраза. Защо изобщо съм тук?

— Защото, скъпа, си започнала малко да поовехтяваш — отговори й Сула, който ни най-малко не смяташе да й възразява. — Вече не си онова момиче, което е марширувало с легионите из Испания и Азия.

— А ти ни мразиш всички — каза тя. — На това ли се дължи цялата тази тежка атмосфера? Единствено на теб? При това мога да се закълна, че тепърва ще става още по-зле.

— Съгласен съм. Затова и смятам да изчезна за известно време. — Затегна той ремъците на двете торби и с лекота ги вдигна от земята. — Искам да се почувствам свободен. Да отида в някой голям провинциален град, където да харча като луд, без някой да познат да види тъпата ми мутра, да ям и пия до пръсване, да направя деца на поне пет-шест момиченца, да му ударя едно петдесет-шейсет въргала с мъжищата, дето си мислят, че и с една ръка ще ме оправят, да се запозная с всички хубави момченца по пътя и да им скъсам нежните задничета — усмихна се зловещо Сула. — А след това, скъпа, имаш думата ми, че ще се прибера като послушно кученце у дома при теб, Стихчо — Свинчо и леля Клити, и всички ще заживеем щастливо.

Това, което не й каза, беше, че смята да вземе със себе си и Метробий; нямаше да го съобщи и на Сцилакс.

А дори Метробий нямаше представа какви всъщност са намеренията му. Защото изобщо не ставаше дума за почивка. Сула щеше да започне едно научно изследване, в което да се просвети по известни въпроси от фармакологията, химията и ботаниката.

 

 

Върна се в Рим едва в края на април. Остави Метробий на прага на елегантния апартамент на Сцилакс на Целийския хълм, вън от Сервиевите стени и отиде до Валис Каменарум, за да върне двуколката и мулетата, взети под наем заради пътешествието. Беше си платил още в началото, така че просто нарами дисагите си на гръб и пое пеша из града. Не беше взимал роби със себе си, та затова през цялото време с Метробий бе трябвало да разчитат на прислугата из всевъзможните странноприемници и пощенски станции на полуострова.

Докато изкачваше Апиевия път към Капенската порта, която като с нож разсичаше зидарията на двадесет стъпки високата римска крепостна стена, Сула си рече, че градът го посреща изключително благосклонно. Легендата гласеше, че Сервиевите стени, защищаващи Рим, са били построени от цар Сервий Тулий още преди да е била установена републиката, но като повечето истински аристократи Сула добре знаеше, че укрепленията са се появили на бял свят най-много триста години по-рано, след плячкосването на града от галите. Дивите орди на галите се бяха спуснали откъм Западните Алпи, бяха се изсипали като лавина из долината на реката Пад, пробивайки си лека-полека път едновременно от изток и от запад към сърцето на Италия. Много от тях се бяха заселили, където им се харесаше, особено в Умбрия и Пиценум, но онези, които продължаваха на юг по Касиевия път из Етрурия, си бяха поставили за единствена цел Рим. И Рим беше достигнат на свой ред, оплячкосан и едва ли не изтръгнат от ръцете на законните си господари. Едва по-късно Сервиевите стени бяха издигнати, докато италийските племена около Пад, из Умбрия и Северен Пиценум се смесиха с галските заселници, превръщайки се в нова раса, презряна от латините. Никога повече Рим не позволи времето или неприятелите да разрушат стените му; цената на галския урок се беше оказала твърде висока, за да изчезне някога страхът от варварските нашествия, който все още спохождаше римляните.

Въпреки че по билото на Целийския хълм бяха изникнали няколко скъпи инсули, като цяло пейзажът до самата Капенска порта беше по-скоро селски. Валис Каменарум се беше изгубила в ограждения за добитък, кланици, пушални за месо, както и за пасища, из които се разхождаше живата храна на най-големия град в Италия. Но едва от вътрешната страна на Капенската порта започваше същинският Рим. Вярно, че тълпите на Субура и Есквилинския хълм бяха далеч, но все пак ясно се усещаше, че си попаднал в град. Сула заобиколи Големия цирк и пое нагоре по стълбите на Как, водещи към Палатинския Гермал, откъдето до къщата на Клитумна бяха две крачки.

Пред вратата си пое дълбоко въздух и потропа. Вътре го чакаше цял един свят от истерични жени. И нямаше нищо чудно в това, че и Никополис, и Клитумна се радват да го видят отново. Двете плачеха и цвилеха от радост, увисваха на врата му, докато той ги изблъскваше с ръце, кръжаха около него, следваха го навсякъде, решени за нищо на света да не го оставят на мира.

— Къде се предполага, че ще спя идните дни? — попита той, като в същото време отказа да остави дисагите си на роба, който се беше завтекъл да ги поеме.

— При мен — победоносно му отвърна Никополис, която най-сетне бе успяла да срази Клитумна.

Вратата към таблиния така и не се отвори, което направи впечатление на Сула, докато той я задминаваше, следвайки Никополис навън под колонадата и оставяйки мащехата си да кърши ръце в атрия.

— Предполагам, че докато ме е нямало, Стихчо — Свинчо се е чувствал като у дома си? — обърна се към любовницата си, когато стигнаха онази част от къщата, която й беше предоставена.

— Ето — показа му тя новия дом, без да обърне внимание на въпроса му.

Не можеше да се отрече, заради него се беше разделила с просторната си дневна, ограничавайки се със спалнята и допълнителната стаичка. Сула усети, че се изпълва с признателност към Никополис и я изгледа с известна тъга, може би нещастен, че никога допреди не я е обичал тъй силно, както в този миг.

— Всичко това е за мен? — не вярваше той.

— За теб — усмихна му се тя.

Сула захвърли дисагите си върху леглото.

— А Стих? — не можа да се стърпи да попита.

Естествено тя повече би искала той да я целуне, да я люби, но много добре знаеше, че докато е бил далеч от нея и Клитумна, не си е губил времето и едва ли точно в този миг би потърсил утеха в тялото й. Плътта щеше да почака. Въздишайки тежко, Никополис трябваше да се задоволи с ролята си на добросъвестен осведомител.

— Което си е истина, Стих е заздравил позициите си — започна тя и посегна да разопакова багажа му.

Той обаче не й позволи и пусна дисагите зад една от раклите за дрехи, където никой да не ги пипа. След което се премести върху любимия си стол, поставен зад ново писалище. Никополис седна на леглото.

— Искам да науча всичко — подкани я той.

— Ами Стихчо се е намърдал в царските покои и естествено ползва и таблиния. Но, от друга страна, така е по-добре, защото стои по-далеч от нас и не ни къса постоянно нервите. Дори Клитумна вече трудно го издържа. Да минат още няколко месеца и съм убедена, че ще го изхвърли. Във всеки случай беше много мъдро от твоя страна, дето се махна — започна тя уж машинално да оправя възглавниците зад гърба си. — Да си призная, когато тръгваше, бях абсолютно против това, но с времето размислих и открих, че си бил напълно прав, а аз просто не съм си давала ясна сметка за нещата. Стихчо завзе къщата ни като някакъв велик пълководец, а теб те нямаше да му помрачиш удоволствието от победата. Е, нещата се попромениха. Книгите ти отидоха на боклука — не, няма страшно, робите ги спасиха навреме, — а след тях и всичките ти лични вещи: дрехи и така нататък. Но понеже всички роби биха предпочели ти да си тук, а не той, нищо не се е изгубило — всичко сега е някъде из тази стая.

Светлите му очи обходиха стените и красивата мозайка на пода.

— Много мило — съгласи се Сула. — Продължавай.

— Клитумна не беше на себе си от мъка. Не й беше минало дори през ума, че Стихчо ще ти изхвърли нещата. Дори мисля, че изобщо не е искала да го взима у дома си, но не е знаела как да му откаже. Все пак кръвта вода не става, а тя друг роднина, освен него няма. Клитумна може и да не е от най-умните, но й е повече от ясно, че ако племенникът й толкова е настоявал да се пренесе тук, направил го е единствено с надеждата по този начин да те изхвърли на улицата. В крайна сметка не може да се оплаче от безпаричие. Но това, че теб те нямаше дори когато той ти изхвърляше вещите, му отне голяма част от удоволствието. Никакви разправии, никакви възражения, нищо… Само нацупени роби, хленчеща леля Клити и аз… дето гледам през него като през стъкло.

На вратата се появи мъничката робиня Вити с поднос в ръце, а на подноса — кифлички, банички, сладкиши и пасти. Усмихвайки се плахо на Сула, тя остави подноса на края на писалището и като забеляза с крайчеца на окото си небрежно захвърлените дисаги зад раклата, на свой ред се насочи към тях, за да ги разопакова.

Сула скочи толкова бързо от мястото си, че Никополис дори не забеляза кога е застанал на пътя на момичето. Преди секунда си седеше мирно и тихо на стола, а ето, че сега любезно даваше знак на робинята, че е по-добре да стои далеч от раклата, щипеше я игриво по бузата и властно я отпращаше от стаята. Това започваше да й се струва наистина съмнително.

— Ама си ги пазиш тия торби! — възкликна почти неволно Никополис. — Какво толкова си скрил в тях? Като някакво куче си, което варди да не му откраднат кокала.

— Сипи ми малко вино — помоли я той вместо отговор и като седна обратно на стола, посегна към най-апетитния сладкиш върху подноса.

Жената му наля, но не се отказа тъй лесно от въпроса си.

— Кажи де, Луций Корнелий, какво толкова има в тия торби, че не искаш никой да го вижда? — И му подаде чашата неразредено вино.

Усмивката изчезна от лицето му. С жест се опита да я убеди, че въпросът й му се струва изключително глупав и досаден.

— Ти какво мислиш, че има? Почти четири месеца съм бил далеч от момиченцата си! Признавам, че не съм мислил през цялото време за вас, но пък това не значи, че не съм се сещал изобщо! Особено когато се сблъскам с нещо мъничко, за което да си кажа, че ще се хареса на някоя от двете ви.

Никополис внезапно грейна при тези думи. Сула никога не й беше подарявал нищо. Нито пък на Клитумна, доколкото си спомняше. Никога през живота си той не беше подарил никому нищо, а тя беше достатъчно добре запозната с човешката природа, за да знае, че това се дължи не толкова на бедността му, колкото на вродената му стиснатост: щедрият дава и тогава, когато не притежава кажи-речи нищо.

— О, Луций Корнелий! — възкликна радостно гъркинята. — Наистина ли? Кога ще мога да видя?

— Когато реша, че е дошъл моментът. — Обърна той стола си, за да погледне през големия прозорец зад себе си. — Колко е часът?

— Не знам… сигурно около осмия час. Във всеки случай е рано за вечеря.

Сула се надигна от мястото си, отиде до раклата, извади дисагите иззад нея и ги преметна през рамо.

— Ще се върна за вечеря.

Устата й провисна, докато го гледаше как се насочва към вратата.

— Сула! Ти си най-досадното създание на света. Кълна се! Едва си се прибрал вкъщи и вече отново се стягаш да излизаш. Да ти кажа, не ми се вярва толкова да си се затъжил за Метробий, след като тъй и тъй си го имал през цялото време до себе си!

Сула се спря за миг насред стаята и широко се усмихна.

— Разбирам! Сцилакс е идвал да се оплаква, нали?

— Може и така да се каже. Дойде като някакъв трагик, в ролята на Антигона, и си тръгна като комик, играещ евнуха в пиесата. Клитумна като че ли го уцели, където не трябваше! — засмя се Никополис, като си спомни за сцената.

— Пада му се на старата курва. Знаеш ли, че той умишлено не е позволявал на момчето да се научи да чете пише!

Но дисагите върху гърба му отново предизвикаха подозрения.

— Толкова ли ни нямаш доверие, че ги взимаш отново със себе си? — попита тя.

— Не съм чак такъв глупак — каза й Сула на сбогуване.

Пусто женско любопитство! Оказа се глупак. Как можа да не се сети какво го чака вкъщи? Затова трябваше възможно най-бързо да отиде до Големия пазар, където да прекара около час, съсредоточен с какво точно да донапълни торбите си, похарчвайки и последните остатъци от хилядата си денария, които бе мислил да запази за бъдещето. Пфу, жени! Да не си заврат носа някъде! Как можа да не се сети навреме?

И така дисагите започнаха да се пукат по шевовете от шалове и гривни, от пъстри източни чехлички и финтифлюшки за коса. На вратата на Клитумна го посрещна все същият роб, който му съобщи, че дамите и господарят Стих са вече в триклиния, но са предпочели да поизчакат още малко, преди да започнат с вечерята.

— Кажи им, че идвам след малко — заръча му Сула и се запъти към покоите на Никополис.

 

 

Наоколо нямаше признаци на живот, но за всеки случай Сула затвори кепенците на прозореца и залости здраво вратата зад гърба си. Нахвърли набързо накупените подаръци върху писалището, а до тях няколкото свитъка с книги, които си беше харесал по време на пътешествието. Едната от двете дисаги така и остана непобутната. От другата бяха наизвадени няколко ката дрехи, които си намериха място върху леглото, а след тях се подаде чифт навити чорапи. Сула забърника внимателно из тях и извади две мънички шишенца със запушалки, грижливо запечатани с восък. После се показа и една на вид най-обикновена дървена кутийка, достатъчно малка, за да се изгуби в шепата му. Сякаш не можеше да устои на изкушението, той повдигна капачето й, което между другото си пасваше прекрасно с отвора на кутийката, и погледна вътре. Съдържанието й като че ли с нищо не можеше да привлече интереса на любопитния: само няколко щипки сивкавобял прашец. Сула му се полюбува малко, сетне пръстите му наместиха капачето и кутийката трябваше да си намери мястото сред останалите вещи. Но къде? Погледът му обиколи стаята и веждите му неволно се сбърчиха в колебание.

До стената беше опряна дълга, тясна маса, върху която бяха струпани няколко дървени шкафа, издялани във формата на миниатюрни храмове: единствените реликви, останали от славния някога род на Корнелий Суланите. Всичко, което Луций Корнелий беше наследил от баща си, всичко, което баща му не бе успял да продаде за пиене, по-вероятно, защото не си беше намерил купувач, отколкото, защото сърцето не би му позволило да се раздели с тях. Шкафовете бяха пет на брой, всеки от тях представляващ куб с размери две на две на две стъпки; пред всеки стояха две колони, а между тях бяха изрисувани дървени вратички; отгоре пък фронтон с изваяни миниатюрни копия на скулптури на върха и по краищата, а върху антеблемента под фронтона изписано нечие име. Първото беше на легендарния прародител на цялата фамилия на Корнелиите, сиреч и на седемте й патрициански разклонения; второто — на Публий Корнелий Руфин, консул и диктатор преди повече от двеста години; третото на сина му, два пъти консул и веднъж диктатор по време на Самнитските войни, по-късно изгонен от Сената, задето скришом си присвоил някаква сребърна посуда; четвъртото на първия Руфин, наречен Сула, през целия си живот жрец на Юпитер; и последното на неговия син, претора Публий Корнелий Сула Руфин, известен с това, че е организирал първите „луди Аполинарес“, игрите в чест на Аполон.

Сула си избра шкафа с името на най-стария Сула и внимателно отвори вратичката му, опасявайки се да не повреди дървото, което с годините на нехайно отношение бе станало твърде крехко и можеше да се строши между пръстите. Навремето цветовете му са били ярки, а мъничките релефни фигурки — ясно очертани, но сега шарките се бяха изгубили, а миниатюрите — изпочупени. Един ден Луций Корнелий се беше зарекъл, че на всяка цена трябва да намери пари не само за възстановяването на домашните реликви, но и за нов дом, където да ги изложи гордо насред просторния атрий. Така или иначе, за момента те щяха да му послужат за скривалище на двете шишенца и на кутийката с бял прах, а от тях най-удобен изглеждаше шкафът с името на Сула, фламен Диалис, за времето си най-святата личност в цял Рим — служителя на Юпитер Оптимус Максимус.

Вътре в самия шкаф се намираше восъчната маска на прадядото, изляна върху лицето му и украсена с перука, която да я превърне в едва ли не точно копие на човека, когото изобразяваше. Дори очите си стояха на мястото и се блещеха срещу Сула, по-скоро сини, отколкото сиви; кожата на Руфин беше светла, но не чак толкова, колкото на правнука, косата, гъста и заплетена на множество къдрици, също беше червеникава, но повече с цвят на морков, отколкото на злато. Около маската беше оставено достатъчно празно място, за да може човек да бръкне зад нея и да я откачи от дървената имитация на глава, върху която беше закрепена. За последен път лицето на прадядото се беше показало на бял свят при погребението на Сула Старши, за чието заплащане синът и до ден-днешен предпочиташе да не си спомня, като се има предвид каква противна личност уреждаше нещата.

Сула затвори вратичките с известно благоговение, после прокара пръсти по гладката повърхност на стъпалцата на подиума. Наглед те не правеха впечатление с нищо, но като всеки истински храм и този имаше двоен под. Натисна, където трябваше и изведнъж стълбите, водещи към миниатюрното светилище, се оказаха не друго, а обикновено чекмедже. По принцип то не беше предвидено да служи за скривалище, а по-скоро в него да се пазят описаните върху пергамент славни деяния на покойния предшественик, както и подробните данни относно ръста, походката, маниерите, му, физическите му особености и типичните му жестове. Защото случеше ли се някой Корнелий Сула да умре, за погребалната му церемония се наемаше специален актьор, който да прилича възможно най-много на блаженопочиващия му прародител, създавайки така впечатлението самият той да се е завърнал от царството на мъртвите, за да съпроводи поредната брънка от благородната си фамилия по дългия й път от щастливия свят на живите, където някога сам се е разполагал, до крайната спирка за всеки простосмъртен.

Документите, в които беше събрано всичко известно за Юпитеровия жрец Публий Корнелий Сула Руфин, все още си седяха в чекмеджето, но около тях се намери достатъчно празно място за двете шишенца и кутийката. Сула ги пъхна вътре, затвори чекмеджето и го намести така, че ничий любопитен поглед да не открие за какво служат стъпалата към храма. Руфин единствен щеше да узнае тайната му.

Поуспокоен, отвори кепенците на прозореца и вратата към градината и събра накуп дрънкулките и парцалчетата от писалището. По лицето му се изписа злорада усмивка, когато измежду няколкото свитъка, оставени до тях, ръката му извади един по-различен.

Както можеше да се очаква, Луций Гавий Стих беше заел почетното място в десния край на ложето в средата. Това беше от малкото римски домове, където и жените се хранеха излегнали, тъй като и Клитумна, и Никополис отдавна се бяха разделили с всякакви предразсъдъци относно нормите за благоприличие.

— Ето ви и вас, момичета — поздрави Сула, обсипвайки с подаръци двете жени с щастливи лица, които като слънчогледи се бяха обърнали към него. Подаръците бяха добре подбрани: хем да се срещат по-рядко по римските сергии, хем никоя жена да не се срамува да си ги сложи, щом излиза навън.

Но преди да се излегне между двете жени, които само това и чакаха, той мина пред Стих и му подаде книжката.

— Ето нещичко и за теб, Стих.

И докато се наместваше между любовниците си, които се бяха размъркали като котета от удоволствие, Стих, озадачен от това как тъй и той е бил удостоен с честта да получи подарък от новопристигналия, развърза връзчиците около свитъка и нетърпеливо го разгърна. Изведнъж по пъпчивите му бузи изригнаха две аленочервени петънца, а ококорените му очи лакомо запоглъщаха красивите рисунки по папируса, изобразяващи две изящни мъжки фигури, надарени с еректирали пениси, които изпълняват, легнали една върху друга всевъзможни физически упражнения. Разтрепераните му пръсти набързо навиха обратно свитъка и колкото и да му беше трудно, трябваше да намери малко смелост и да хвърли поне един поглед на необичайния си благодетел. Хищните очи на Сула се показваха иззад косите на Клитумна, готови да го разкъсат в мълчаливо презрение.

— Благодаря ти, Луций Корнелий — прописка гласчето на Стих.

— За мен беше удоволствие, Луций Гавий — отвърна му някак приглушено той.

В този миг беше поднесено и така нареченото „густацио“ — първото ястие, — за което Сула бе сигурен, че по случай завръщането му робите са се попрестарали с количеството. Освен обичайните маслини, салати и твърдо сварени яйца, в чинийките имаше колбаси от фазан, както и едри късове риба тон, обилно залети с олио. Сула блажено опита деликатесите, без да изпуска с крайчеца на окото си Стих, който седеше като наказан сам на едната кушетка, докато родната му леля се притискаше до хълбока на доведения си син, а Никополис най-безочливо галеше Сулините слабини.

— Та какви са новостите тук? — позаинтересува се Сула, след като четиримата ометоха чиниите.

— Ами не се е случило нищо особено — отвърна му Никополис, която като че ли повече се интересуваше какво става под ръката й.

Той се обърна към Клитумна:

— Нещо не й вярвам — пое ръката й и започна да си играе с пръстчетата й. Забелязал очакваното изражение на погнуса по лицето на Стих, той започна да ги облизва. — Кажи ми, любима — близ — защото ми е трудно да повярвам — близ — че нищо не се е случило… — близ, близ, близ.

За щастие „феркулите“ — основните ястия — дойдоха навреме. Лакомата Клитумна освободи ръката си от пръстите на любимия и сграбчи най-близката овнешка мръвка от чинията.

— Съседите ни се постараха — заразказва му тя между две хапки — да наваксат с шума, който ние им вдигахме, преди да заминеш. — Въздишка. — Жената на Тит Помпоний се сдоби с момче през февруари.

— Богове, още едно досадно банкерско изчадие, лакомо за пари и за нищо друго! — възкликна Сула. — Предполагам, че Цецилия Пилия е добре?

— Много! Никакви усложнения.

— А какво ново при Цезарите? — подсети се той за прекрасната Юлила и венеца от трева, който тя му бе дарила.

— Виж, там има страшни новини! — облиза пръсти Клитумна. — Вдигнаха сватба — същинска сензация, бих казала.

Нещо му стана на сърцето на Сула. Като че пропадна чак в стомаха му. Много странно усещане, наистина.

— О, така ли? — рече той, сякаш новината не го вълнуваше ни най-малко.

— Наистина! Голямата дъщеря на Цезар взе, че се омъжи не за друг, ами за Гай Марий, представяш ли си! Направо отвратително!

— Гай Марий…

— Какво, да не би да не го знаеш? — зачуди се тя.

— Не мисля, че съм го чувал. Марий… Трябва да е някой нов човек.

— Точно така. Беше претор преди пет години, но, разбира се, така и не се добра до консулството. Обаче стана управител на Далечна Испания, където натрупа невероятно състояние. От мини и какво ли не.

Кой знае защо, Сула си спомни за мъжа с благородната осанка, който му беше направил впечатление на церемонията по встъпването в длъжност на новоизбраните консули; нали и той имаше пурпурен ръб върху тогата.

— Как изглежда?

— Същинска гротеска! Най-огромните вежди, които можеш да си представиш! Като някакви космати гъсеници. — Жената посегна към задушените броколи. — Поне трийсет години по-стар от Юлия. Горката!

— Че какво толкова необичайно има? — реши, че е крайно време да се намеси в разговора Стих. — Поне половината девойки в Рим си взимат мъже, които могат да им бъдат бащи.

Никополис се намръщи и се обади:

— Е, чак пък половината! Една четвърт може би е по-точно.

— Отвратително! — отбеляза Стих.

— Глупости! — енергично му възрази гъркинята и се надигна, за да го изгледа пренебрежително. — Ако искаш да знаеш, грознико, младите момичета имат много по-различно мнение за възрастните мъже от това, което всички си мислят! Най-малкото възрастните си знаят мястото и се държат далеч по-разумно от младоците! Най-нещастните ми връзки са били с мъже под двайсет и пет. Мислят си, че всичко им е ясно, ама всъщност живеят като в мъгла. Като някакви добичета са. Всичко свършва, преди още да е започнало.

Понеже самият Стих беше само на двадесет и три, думите й нямаше как да не го засегнат.

— А ти какво? Мислиш, че на теб всичко ти е ясно, така ли?

Но „гневната“ му реплика беше посрещната по-скоро с безразличие.

— Във всеки случай повече отколкото на теб, грознико.

— Стига, стига, тази вечер всички трябва да сме радостни и щастливи! — прекъсна ги Клитумна. — Та нали нашият скъп Луций Корнелий се е завърнал.

Скъпият им Луций Корнелий използва случая, за да награби мащеха си и като я просне под себе си на кушетката, да започне да я гъделичка, докато не я чуе да пищи неистово от удоволствие и да маха във въздуха с крака. Никополис нямаше как да не се притече на помощ на приятелката си и също се хвърли в сражението, гъделичкайки на свой ред Сула. В крайна сметка кушетката се превърна в едно безразборно меле.

Това вече се стори прекалено на Стих. Стиснал под мишница новата си книжка, той се изхлузи от ложето и се измъкна тихомълком от стаята, без никой от другите дори да усети. Как можеше да се изгони такъв човек? Та леля Клити беше влюбена до уши в него! Дори докато Сула го нямаше, племенникът й не бе успял да изхвърли нещата му на улицата. През цялото време само я беше слушал как плаче, задето двете й момченца не могли да се понасят.

Той почти не беше вкусил от вечерята си, но това не го тревожеше особено, защото в стаята си имаше солиден запас от неща за похапване: цяло гърне, пълно с любимите му сиропирани смокини и медени сладки, което готвачът трябваше всеки ден да пълни, а също разни напарфюмирани, лепкави желета, идващи чак от Партия, сочни стафиди, пасти, подсладено вино и какво ли още не. Спокойно можеше да мине и без овнешко печено и задушени броколи; стигаше му само да има нещо сладко под ръка.

Подпрял брадичка на ръката си, запалил голямата лампа, за да пропъди сенките на падащата вечер, Луций Гавий Стих замислено смучеше захаросани смокини, разглеждаше картинките, които Сула му беше подарил, и внимателно четеше краткия гръцки текст встрани от тях. Разбира се, за него не беше трудно да се досети, че ако Сула му е подарил подобно четиво, направил го е само за да му докаже, че той самият не се нуждае от него, понеже тъй и тъй се справя добре, но това не го притесняваше. Стих не можеше да се нарече нито горд, нито честолюбив. Ах! Нещо се случваше под бродираната му туника! Ръката му се прокрадна надолу, за да се скрие от единствената публика — гърнето със сиропираните смокини.