Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (30)

Цепион и синът му не си направиха труда да посетят Масилия, защото за тях това би означавало излишно отклонение. А и Цепион знаеше по-добре от всеки, та нали беше прекарал цяла година като консул в Нарбон, без да се смята мандатът му на претор в Испания, че в Галския залив ветровете винаги духат в обратната на желаната от него посока. Затова щеше да хване удобния Домициев път, който послушно следваше долината на река Друенция, да прехвърли Алпите през прохода Монс Генава и веднъж озовал се в Италийска Галия, само да върви по Емилиевия и Фламиниевия път, и ще се озове в Рим. Ако имаше шанс да сменя животните си достатъчно често, нищо не му пречеше да изминава по сто — сто и двадесет километра на ден, а притежавайки проконсулски империум, на нито една крайпътна станция не можеха да му откажат. Като че ли всичко вървеше по мед и масло: с всеки изминат километър Цепион започваше да се чувства все по-уверен, че ще изпревари сенаторския куриер, който несъмнено бързаше по петите му да занесе новината за Араузио в Рим. Дори преходът му през Алпите се оказа толкова бърз, че воконтите, които имаха навика да дебнат непредпазливите римски пътници, идващи откъм Домициевия път, не можаха да реагират навреме и докато се наканят да устроят засада, колесниците на Цепион и сина му отдавна бяха профучали и вече дрънчаха по пътищата на Италийска Галия.

Когато стигна Ариминиум, при който свършваше Емилиевият път, Цепион си каза, че повече няма как да бъде изпреварен — благодарение на удобните пътища и винаги отпочинали мулета, които му се предоставяха като на висш римски управник, цялото разстояние от Араузио до Рим щеше да му отнеме не повече от седем дни. Лека-полека Квинт Сервилий започна да се отпуска. Вярно, че беше уморен, вярно, че главата го цепеше, но най-важното бе, че щеше да занесе в Рим своята версия за случилото се при Араузио пръв, а това означаваше, че девет десети от борбата е спечелена от него. Когато насреща му се показа Фанум Фортуне и двуколките завиха по Фламиниевия път, за да прехвърлят Апенините и се спуснат надолу по долината на Тибър, Цепион знаеше, че е победил в състезанието. А Рим нямаше как да не повярва на неговия разказ.

Но се оказа, че Фортуна си е харесала друг. Марк Аврелий Кота преплава Галския залив, отделящ Масилия от Остия, при ветрове, които или бяха попътни, или просто ги нямаше — най-доброто, като се има предвид, че географските особености на района предполагаха по-скоро обратното. Всеки път, щом ветровете утихнеха, на пейките за гребците сядаха отбор здравеняци, които под ударите на хортатора се залавяха за работата си. Личеше, че корабът е строен именно с мисълта да бъде бърз, а не както би се предполагало за един търговски съд — с по-голяма вместимост. Кота дори започна да подозира, че се вози на масилски боен кораб, нищо че масилиотите нямаха право да строят боен флот без съгласието на Рим. Имаше по петнайсет пейки за гребците от двете страни, над гнездата за греблата бяха издигнати странични палуби, които, защитени от вражите стрели с ред здрави щитове, се превръщаха в идеална площадка за ръкопашен бой. Освен това товарният кран в задната част на кораба изглеждаше странно. „Сигурно държат там катапулт“ — изтълкува тази особеност Кота. Пиратството си беше доходоносно занятие, особено когато можеш да кръстосваш цялото Вътрешно море.

Все пак Кота добре знаеше поговорката, че на харизан кон зъбите не се гледат, така че се правеше на ударен, докато слушаше капитана да му обяснява как корабът му бил приспособен за пътници и как страничните палуби били прекрасно място за разходка на пътниците, понеже условията в кабините били по-скоро примитивни. Преди да отплават, същият този капитан го беше убедил, че два допълнителни екипажа от гребци ще бъдат излишни, защото хората му били най-добрите в занаята си и само заместници щели да свършат работа. Самият Кота щеше да се увери, че са постъпили правилно, защото колкото по-малко хора се возеха на кораба, толкова по-малко щеше и да тежи той, а пък вятърът духаше достатъчно силно в правилната посока, за да позволи на гребците да си отпочиват между две затишия.

Корабът беше напуснал прекрасното пристанище на Масилия призори на единадесетия ден от октомври и хвърли котва в разнебитеното до немай-къде пристанище на Остия призори на деня преди октомврийските иди, сиреч точно три дни по-късно. Кота беше удържал на думата си. Само три часа по-късно той нахълта в дома на Публий Рутилий Руф, разблъска всички клиенти, събрали се да чакат в атрия, и без никакви церемонии влезе при консула.

— Вън! — посочи той вратата на седналия пред писалището човечец, който изхвърча, без да задава излишни въпроси, и остави мястото си свободно за уморения от дългия път сенатор.

 

 

До обяд Сенатът беше свикан на извънредно събрание в Курия Хостилия. По това време Цепион и синът му още се друсаха по Емилиевия път, макар и да им оставаше съвсем малко, преди да завият по Фламиниевия.

— Оставете вратите отворени — нареди Публий Рутилий Руф на главния писар. — Това е заседание, което народът трябва да изслуша. Държа всички изказвания да бъдат записани дума по дума в протоколите.

Като се има предвид колко изненадващо беше свикано заседанието, бяха дошли доста хора; защото поради неведомите пътища, по които се разпространяваха новините, вече цяла Италия беше чула мълвата за катастрофалното поражение от германите в Галия. Кладенецът на Комициите, намиращ се точно пред входа на Курия Хостилия, гъмжеше от народ; както и стълбите пред Сената и изобщо всички възвишения.

Спомняйки си добре писмата на Цепион, в които той протестираше срещу избирането на Малий Максим и заявяваше отказа си да му предаде върховното командване, назначените отци предусещаха, че се очертават препирни, та затова не ги свърташе на едно място. Дори неустрашимият Марк Емилий Скавър се чувстваше в чужди води, защото вече от седмици не беше получавал никакви новини за Квинт Сервилий Цепион. Затова, когато Рутилий Руф поиска вратите да останат отворени, Скавър дори не понечи да му възрази. Нито пък Метел Нумидик. Всички погледи бяха обърнати към Кота, комуто беше разрешено да седне на първия ред, в близост до подиума, върху който се бе настанил на своя куриатен стол шуреят му Рутилий Руф.

— Марк Аврелий Кота е пристигнал тази сутрин в Остия — обяви Рутилий Руф. — Преди три дни е бил още в Масилия, а предния ден — в Араузио, в близост, до което са били разположени нашите две армии. Давам думата на Марк Аврелий Кота и уведомявам колегите — сенатори, че заседанието ще бъде записано дума по дума в протоколите на Сената.

Разбира се, Кота бе намерил време да се изкъпе и преоблече, но по пребледнялото му лице и прегърбената му стойка, когато се надигна от мястото си, ясно личеше преумората от последната седмица.

— В деня преди октомврийските нони, уважаеми назначени отци, при Араузио се проведе генерално сражение — започна речта си той, без да има нужда дори да повишава тон, защото всички в залата си бяха глътнали езиците. — Германите унищожиха напълно войските ни. Осемдесет хиляди наши войници загинаха под мечовете им.

Никой не си позволи да се обади, да промърмори нещо, да направи излишен жест; в Сената беше настъпило мълчание, сякаш Кота говореше в Сибилската пещера в Кума.

— Като казвам осемдесет хиляди войници, не включвам в тях двадесет и четирите хиляди убити, принадлежащи към спомагателните отряди, нито конницата, избита до крак.

Гласът му беше равен и напълно лишен от чувство. Той продължи с подробен рапорт пред колегите си сенатори, какво точно се е случило при Араузио от мига, в който той и другите петима сенатски пратеници са се озовали на мястото на събитията. Говори им за безполезните пазарлъци с Цепион, за атмосферата на объркване и постоянна тревога в лагера на Малий Максим, подклаждана от упорството на Цепион, чиито привърженици, например в лицето на Цепионовия син, имало дори сред офицерите в щаба на консула; за умишленото откъсване на конницата и на бившия консул Марк Аврелий Скавър, който бил лишен по този начин от възможността да помогне с нещо на главните сили.

— Пет хиляди души конница, да не говорим за обслужващия ги персонал, както и всички животни в лагера на Аврелий, са били избити. Самият легат Марк Аврелий Скавър е бил заловен в плен от германите, които са се гаврили с него за назидание на враговете. Изгорили го жив, уважаеми назначени отци. От очевидец научих, че Аврелий е умрял по изключително достоен начин.

Мнозина от сенаторите с пепеляви лица слушаха трагичните вести: повечето все имаха по някой син, брат или братовчед сред загиналите от едната или другата армия; мъже плачеха тихомълком, заровили глави в полите на тогите си или скрили очи в шепи. Един-единствен Скавър Принцепс Сенатус оставаше наглед невъзмутим, с присвита уста и две огненочервени петънца по бузите си.

— Всички, които сте се събрали сега в тази зала, имате своя дял от вината за това поражение — говореше Кота. — В състава на сенатската делегация нямаше нито един консуларен сенатор, а аз — обикновен бивш претор — бях единственият куриатен магистрат сред шестимата малоумници, които биха толкова път за тоя, дето духа. Защото естествено, че Квинт Сервилий Цепион щеше да откаже да разговаря с нас като с равни — та кои сме ние да се сравняваме с него, патриция и проконсула! Вместо това постоянно ни беше натяквано, че сме хора без значение, без политически авторитет — недвусмислен знак, че Сенатът стои срещу законно избрания консул Гней Малий Максим. И Квинт Сервилий имаше всички основания да се държи по този безотговорен начин, уважаеми назначени отци! Ако наистина възнамерявахте да сложите край на неговото неподчинение, делегацията щеше ли да се състои от бивши консули? Но не го сторихте. Съвсем умишлено пратихте петима педарии и един бивш претор да се разправят с един от най-самонадеяните членове на Сената, човек, който едновременно заема високо положение в обществото и се възползва от всеки предоставил му се случай да го натяква на околните!

Никой не посмя да надигне глава; дори все повече и повече бяха сенаторите, които жално хлипаха и си мечтаеха земята да ги погълне. Но Скавър Принцепс Сенатус нямаше да се остави толкова лесно. Продължаваше да седи гордо изпъчен на стола си и нито за миг гневният му поглед не се откъсна от лицето на Кота.

— Конфликтът между Квинт Сервилий Цепион и Гней Малий Максим съвсем естествено доведе до обезсилването на техните армии. Вместо здрава войскова част от седемнайсет легиона, подкрепени от пет хиляди души конница, ние разполагахме с две напълно откъснати една от друга армии, от които тъкмо по-малобройната стоеше под носа на германите, и отделно цялата конница, обречена на пълно унищожение. Квинт Сервилий Цепион лично ми заяви, че нямало да позволи на някой си Малий Максим да се намесва в неговата битка.

Кота си пое дълбоко въздух, при което се задави толкова силно, че чак Рутилий Руф подскочи на стола си. Но не и Скавър. Метел Нумидик най-сетне се престраши да повдигне глава и да покаже каменното си лице.

— Но дори ако оставим настрана конфликта между двамата пълководци, истината, уважаеми назначени отци, е, че нито Квинт Сервилий Цепион, нито Гней Малий притежаваха нужния талант, за да спечелят това сражение срещу германите! И все пак от двамата злополучни консул и проконсул, без никакво съмнение Квинт Сервилий е този, който трябва да поеме по-голямата част от вината. Защото той се оказа също толкова неспособен като Гней Малий, но за разлика от него престъпи римските закони. Постави се по-високо от закона, позволи си дързостта да покаже пред всички, че смята законите да важат единствено за по-простосмъртните от него! Един истински римлянин, Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус — обърна се Кота директно към сенатския първенец, — винаги смята закона за най-висша истина, но пред закона не съществува никакво обществено разделение, а само една сложна система, създадена единствено в името на това никой римлянин да не се смята за по-висш от съгражданите си. Квинт Сервилий Цепион се опита да се държи като Пръв сред римляните, но според закона Пръв сред римляните не може да има! Ето защо открито заявявам пред всички вас, че докато Гней Малий просто се е проявил като един напълно некадърен пълководец, то Квинт Сервилий, доказвайки същото за себе си, едновременно с това престъпи римските закони.

И този път никой от сенаторите не се осмели да му възрази. Кота въздъхна.

— Араузио е много по-тежко поражение за нас от битката при Кана, колеги — сенатори. Цветът на нашата армия загина. Твърдя го, защото присъствах и лично наблюдавах сражението. Предполагаме, че около тринадесет хиляди римски войници са оцелели след битката — най-вече новобранци, които предпочетоха да отстъпят безразборно, да захвърлят оръжията и доспехите си на бойното поле и да потърсят спасение във водите на Родан. Те все още се скитат безцелно някъде на запад от реката, но от това, което ми беше доложено, преди да тръгна за насам, научавам, че всички са толкова наплашени от германите, че по-скоро биха се скрили в миша дупка, отколкото да се оставят отново да бъдат записани в армията и изправени срещу варварите. В опита си да възпре бягащите, трибунът Секст Юлий Цезар е бил съсечен от собствените си войници. За щастие е оживял — аз лично го открих сред труповете на бойното поле; германите го помислили за мъртъв и не го довършили. Моите спътници и аз — общо двадесет и девет души с робите — бяхме единствените хора, намерили се да помогнат на ранените, а в продължение на почти три дни никой не ни се притече на помощ на нас самите. Въпреки че голяма част от ранените вече не бяха между живите, когато ние стъпихме на бойното поле, мнозина можеха да бъдат спасени, ако се бяха намерили достойни мъже да ги измъкнат изпод разлагащите се трупове.

Колкото и да си налагаше железен самоконтрол, при тези думи Метел Нумидик неволно потръпна, а ръката му направи недвусмислен жест, не останал незабелязан от оратора. Кота изгледа заклетия враг на Гай Марий, който му се падаше личен приятел; нямаше да е Кота онзи, който би целувал краката на човек като Гай Марий.

— Синът ти, Квинт Цецилий Метел Далматик, е оцелял невредим, макар и да не се е проявил като страхливец. Той лично е помогнал на Гней Малий и неколцина от личния щаб на консула да се спасят. Синовете на Гней Малий обаче и двамата са загинали. От двадесет и четиримата изборни военни трибуни само трима са останали живи: Марк Ливий Друз, Секст Юлий Цезар и Квинт Сервилий Цепион Младши. И Марк Ливий, и Секст Юлий са тежко ранени. Квинт Сервилий Младши, който е командвал най-слабо обучения легион, избегнал смъртта чрез плуване, при какви обстоятелства, нямам представа, както нямам представа и дали не трябва да го считаме за дезертьор.

Кота спря и се покашля. Питаше се дали облекчението, изписано в погледа на Метел Нумидик, се дължи на факта, че синът му е жив, или на това, че не се е проявил като страхливец.

— Но в случай като този броят на жертвите не е толкова важен в сравнение с факта, че в двете армии не е оцелял нито един центурион с известен боен опит. Рим е напълно лишен от своите офицери, назначени отци! А великата армия от Трансалпийска Галия вече не съществува. — Тук той изчака за момент, после допълни: — Ако изобщо е съществувала някога, имайки предвид поведението на Квинт Сервилий Цепион.

Навън, пред широко разтворените бронзови врати на Курия Хостилия, стояха тълпи от слушатели, които непрекъснато предаваха на стоящите зад тях думите на Кота. Вестите минаваха от уста на уста и вече достигаха Аргилетум, Кливус Аргентариус и долната част на Форума, зад Кладенеца на Комициите, където продължаваха да се стичат хора. В центъра на Рим се беше събрало неописуемо множество, което пазеше дълбока тишина. Отвсякъде се чуваха само сподавени ридания. Рим беше изгубил най-важната битка в историята си. Италия беше отворена за германите.

Преди Кота да е седнал на мястото си обаче, Скавър се обади:

— И къде са германите в момента, Марк Аврелий? Колко на юг бяха стигнали, когато ти тръгваше, за да ни съобщиш новините? И колко по на юг биха могли да се намират сега, в този момент?

— Честно казано, нямам представа, Принцепс Сенатус. Защото щом битката приключи — а тя продължи не повече от час, — германите се обърнаха обратно на север, по всяка вероятност, за да приберат обоза, жените и децата, оставени пред завзетия лагер на римската конница. Когато заминавах, все още не се бяха върнали. Разпитах един германец, преводач, когото Марк Аврелий Скавър беше използвал при преговорите си с германските първенци. Човекът бил заловен от сънародниците си, които го разпознали като техен и го пощадили. Според него германите се били изпокарали и поне за момента били разделени на три групи. Изглежда, никоя от тези три групи поотделно не е достатъчно уверена в силите си, за да продължи сама на юг в римските територии. И едните, и другите възнамеряват да се насочат към Испания, но по различни пътища. Все пак трябва да имаме предвид, че скарването е било следствие от злоупотребата с римското вино, така че никой не може да каже със сигурност колко време германите ще останат разделени. Нито мога да съм сигурен, че човекът, когото разпитвах, ми е казал цялата истина. Или дори част от истината. Той самият твърди, че е избягал и че се е върнал при нас, защото не му се искало да става отново германец. Но не е изключено германите сами да са го пратили, за да ни залъжат с напразни надежди и в бъдеще да ни хванат съвсем неподготвени. Това, което мога да ви кажа със сигурност, е, че когато се качвах на кораба за Остия, все още те не бяха дали признаци, че смятат да продължават похода си на юг — заключи Кота и седна.

На свой ред Рутилий се надигна от стола си.

— Сега няма място за дискусии, назначени отци. Нито пък има място за обвинения или излишни пререкания. Днес трябва да се действа.

— Слушайте, слушайте! — обади се нечий глас от дъното на залата.

— Утре са октомврийските иди — продължи Рутилий Руф. — Което означава, че приключва сезонът за водене на военни действия. Остава ни съвсем малко време, ако искаме да попречим на германите да нахлуят в Италия, когато пожелаят. Изготвил съм цял подробен план за действие, който имам намерения сега да ви представя. Но преди това, нека ви отправя тържествено предупреждение. При най-малък признак, че сред вас има хора, готови да спорят, да критикуват или по какъвто и да било начин да внасят раздор в Сената, ще си взема плана и ще го занеса право пред плебейското събрание, където народът да го гласува. И така ще лиша всички вас, назначени отци, от един от основните ви прерогативи, а именно грижата за защитата на Рим. Поведението на Квинт Сервилий Цепион извади на бял свят една от най-големите слабости, характерни за нас, сенаторите, а именно: упорито да отказваме правото на Случайността и Късмета да помогнат на хора от по-ниските обществени прослойки, които обаче с личните си качества превъзхождат всички тук присъстващи, да се издигнат на равна нога с онези, сиреч пак с нас, които се смятаме упълномощени да решаваме съдбата на римския народ — и да командваме римската армия — единствено по правото на благородния си произход.

Консулът нарочно се беше обърнал към отворените врати, за да може тъничкият му гласец да се чуе възможно най-далеч по трибуните на Кладенеца на Комициите.

— Сега обаче сме изправени пред неоспорим факт: нужни са ни силата и способностите на всички физически здрави мъже в цяла Италия, независимо дали спадат към пролетариата, или заседават в Сената! Повтарям: всички физически здрави мъже! Ето защо искам от вас, назначени отци, да гласувате указ, упълномощаващ плебейското събрание да приеме закон, който да забранява напускането пределите на Италия от страна на който и да било мъж между седемнайсет и тридесет и пет години, независимо дали е римлянин, латин или италиец. Забраната ще важи както за отплаване по море, така и за преминаване северно от реките Арн и Рубикон в Италийска Галия. Настоявам още утре да бъдат разпратени куриери до всички пристанища на полуострова със заповедта никой кораб да не приема на борда си физически здрави мъже. Наказанието ще бъде смърт както за този, който се опитва да избяга от военната си служба, така и за онзи, който му помага.

В целия Сенат не се намери човек, който да възрази на това искане: нито Скавър Принцепс Сенатус, нито Метел Нумидик, нито Метел Далматик Понтифекс Максимус, нито Ахенобарб Старши, нито Катул Цезар, нито Сципион Назика. „Добре — каза си Рутилий Руф. — Поне този закон няма да го отхвърлят.“

— Целият наличен персонал на наборните комисии ще се захване с издирването на способни хора, които да запълнят нужния офицерски състав. Въпросните хора също могат да бъдат всякакви — от пролетарии до сенатори. Което означава, назначени отци, че и сред вас всички онези, които още не са навършили тридесет и пет години, независимо в колко военни кампании са участвали, ще трябва да се върнат в легионите. Само ако приложим този закон, можем да наберем нужната армия, а ако трябва, ще го приложим и с насилствени методи. Но дори и с подобни мерки, страхувам се, пак няма да смогнем да съберем нужната сила, за да се справим с нашественика. Квинт Сервилий кажи-речи ликвидира цялата средна и дребна собственическа класа в Италия, а Гней Малий прати на заколение близо седемдесет хиляди души пролетарии — въоръжени или невъоръжени. Затова трябва да обърнем поглед към всички останали военни части, с които все още разполагаме. В Македония държим само два легиона, и двата съставени изключително от съюзници, които явно не можем да извикаме обратно в Италия. В Испания имаме още три легиона: два в далечната провинция, един — в близката; от тях два легиона са римски, един — съюзнически. Но не само че тези легиони трябва да останат в Испания, ами ще трябва да получат и силни подкрепления, ако германите удържат на думата си и нахлуят в Испания.

Тук Рутилий Руф се спря да изчака каква ще е реакцията.

Най-сетне Скавър Принцепс Сенатус се осмели да се обади:

— Продължавай, Публий Рутилий! Говори за Африка… и за Гай Марий!

Рутилий Руф примигна озадачено, сякаш го бяха сварили неподготвен.

— Ами да, благодаря ти, Принцепс Сенатус. Току-виж бях забравил. Добре, че ми напомни. Неслучайно са те нарекли кучето — пазач на Сената. Какво щяхме да правим без теб!

— Можеш да си спестиш сарказма, Публий Рутилий! — сопна му се Скавър. — Просто чакаме да продължиш нататък.

— Именно! Мисля, че би било редно, ако сега спомена трите основни аспекта на проблема с Африка, които намирам в случая за важни. Първият, това е успешно завършилата за нас война в този регион; врагът е разгромен напълно, вражият владетел и цялото му семейство в момента очакват дължимото си тук, в Рим, гости на дълбоко уважавания ни колега Квинт Цецилий Метел Прасчо… ъ-ъ-ъ, моля за извинение, Квинт Цецилий, исках да кажа Нумидик! Така де, важното е, че пленниците са в Рим.

Вторият аспект, това е нашата армия от шест легиона — все пак да не забравяме, че става дума за легиони, сформирани изцяло сред пролетариите. Тя имаше време да се обучи и да се научи как се печелят войни, армия, която показа що е храброст и която при това има за свои офицери едни от най-блестящите военни таланти в Рим, като се започне от най-младшия центурион или трибун — кадет и се стигне до висшите легати. Да не забравяме за двете хиляди души конница, които също имаха случай да докажат качествата си.

Тук Рутилий Руф отново се спря, премести тежестта си от единия си крак на другия и широко се усмихна.

— Третият аспект, назначени отци, за който искам да ви говоря, е един човек. Един-единствен, но затова пък особен човек. Разбира се, става дума за проконсула Гай Марий, главнокомандващ африканската армия, който спокойно може да се обяви за архитект на нашата категорична победа в Нумидия, която по своето значение може да се сравнява с успехите на Сципион Емилиян. Нумидия повече никога няма да се вдигне на бунт. Всички заплахи за Римска Африка, за римските граждани в тази част от света, за тяхната собственост, както и за снабдяването на самия Рим със зърно, са премахнати веднъж завинаги. В действителност Гай Марий ни остави една спокойна и умиротворена Африка, в която дори няма нужда да се разполагат гарнизони.

Рутилий Руф слезе от подиума и закрачи по черно-белите плочки, с които беше застлан подът. Спря се пред широко отворените врати и се обърна по такъв начин, че гласът му да се чува повече на Форума, отколкото в самия Сенат.

— Нуждата на Рим от един способен и талантлив пълководец е дори още по-голяма от нуждата от войници и центуриони. Защото, както самият Гай Марий заяви веднъж в същата тази зала, десетки хиляди римски войници загинаха през последните няколко години, или по-точно след смъртта на Гай Гракх, и то единствено заради некомпетентността на хората, които ги хвърляха в бой, и на тези, които още преди това е трябвало да ги научат как да се бият! Но по времето, когато Гай Марий говори пред нас, Италия все още имаше сто хиляди души население повече, при това сто хиляди здрави и силни мъже. А колко войници и центуриони загуби самият Гай Марий? Практически нито един, назначени отци! Преди три години той заведе в Африка шест легиона, е, и до ден-днешен те си остават шест здрави и непокътнати. Шест легиона от ветерани с нужните центуриони!

Консулът отново спря да си почине, сетне гласът му закънтя с все сила из залата:

— Гай Марий е единственото решение на проблема, пред който е изправена римската армия. Той е компетентният пълководец, от когото всички имаме нужда!

За миг нисичкият Рутилий Руф се обърна към наблъскалите се пред стълбите на Курия Хостилия слушатели, после отново се насочи към подиума си, откъдето се готвеше да прочете заключителните думи от речта си.

— Вие всички чухте от устата на Марк Аврелий Кота, че между германите е настъпил разрив и че в момента те като че ли са се отказали от намеренията си да продължат своя поход през териториите на Римска Галия. Но не можем облекчено да въздъхнем само защото някой си ни е подшушнал подобно нещо. Вместо да се мислим за защитени и неуязвими, което би било пълна глупост, трябва да гледаме още по-скептично на нещата. Така или иначе един факт, мисля, е безспорен. Трябва да използваме цялата задаваща се зима в подготовка за нова война. И първото, което трябва да направим за тази подготовка, е да назначим Гай Марий за проконсул в Галия с империум, който да не може да му бъде отнет преди окончателното завършване на войната с германите.

Чак сега сред заседаващите се чуха недоволни мърморения, знак, че всеки момент може да избухне буря от негодувание. Над всички се извиси гласът на Метел Нумидик:

— Какво? Да връчим на Гай Марий управлението на Трансалпийска Галия заедно с проконсулски империум за една война, която може да се проточи с години? — Сякаш не можеше да повярва той. — Само през трупа ми!

Рутилий Руф гневно тропна с крак и сви заканително юмрук.

— Богове, ето ви пак с вашите глупости! Квинт Цецилий, Квинт Цецилий, толкова ли не можеш да проумееш в каква беда сме изпаднали? Трябва ни не друг, а само пълководец с качествата на Гай Марий!

— Трябват ни легионите му — извика Скавър Принцепс Сенатус. — Той самият изобщо не ни е нужен! Има и други хора не по-малко способни от него.

— Имаш предвид приятеля си Квинт Цецилий Прасчо, нали така, Марк Емилий? — изсумтя презрително Рутилий Руф. — Това са пълни идиотщини! В продължение на две години Квинт Цецилий само се чудеше къде да се дене в Африка… Да, знам го, защото, за разлика от всички вас бях там с него. Работил съм с Квинт Цецилий и ако сега го наричам пред всички вас Прасчо, то е, защото умът му е колкото на едно прасе, не повече! Но съм работил и с Гай Марий. А навярно няма да прозвучи нескромно, ако напомня на уважаемите си колеги, че и аз самият не бях лош военачалник, но кой знае защо върховното командване в Трансалпийска Галия беше връчено не на мен, а на Гней Максим! Или смятате, че е по-добре да не бъркам в стари рани?

Това, в което се опитвам да ви убедя сега, назначени отци, е, че Рим е изпаднал в пълна безизходица, така че не му е времето шепа аристократи да бранят честта си за сметка на цял един народ! Искам да кажа на всички вас, назначени отци, които седите на втория и на третия ред от двете страни на тази зала, че има само един човек, способен да ни изведе от безизходицата! И този човек е Гай Марий! Какво толкова, че името му го няма в списъците на патрициите? Какво толкова, че не се е родил в Рим? Квинт Сервилий Цепион е родом от Рим, но това попречи ли му да ни натика там, където сме сега? Право в лайната!

Рутилий Руф крещеше, колкото му глас държи, едновременно от гняв и от страх, че хората насреща му просто не искат да погледнат действителността в очите.

— Достопочтени членове на Сената, бони, колеги сенатори! Умолявам ви поне веднъж в живота си да изоставите предразсъдъците си! Трябва да дадем на Гай Марий проконсулски империум за Трансалпийска Галия за толкова време, колкото ще му е нужно да върне нашествениците обратно в Германия!

Като че ли с този си последен изблик най-сетне успя да ги склони. Рутилий Руф беше спечелил. И Скавър, и Метел Нумидик трябваше да се признаят за победени.

В този миг от мястото си стана преторът Маний Аквилий. Той беше човек от стар аристократичен род, но мнозина от фамилията му бяха донасяли повече зло на Рим, отколкото добро. Именно неговият баща беше онзи, който, след като цар Атал III умря и завеща цял Пергам на римския народ, беше пратен да отвоюва царството от претендентите, но вместо това продаде цяла Фригия на понтийския цар Митридат V срещу огромна сума в злато и по този начин отвори вратите на Западна Мала Азия за непредвидимия Ориент.

— Публий Рутилий, искам думата — обърна се той към консула.

— Имаш я — показа му с жест Рутилий Руф и се отпусна изтощен на стола си.

— Аз искам думата! — обади се разгневен Скавър Принцепс Сенатус от другата страна.

— След Маний Аквилий — усмихна му се победоносно Рутилий Руф.

— Публий Рутилий, Марк Емилий, назначени отци — обърна се по правилата към всички Аквилий. — Напълно съм съгласен с консула, че има само един човек, който притежава нужния гений да ни изведе от трагичното положение, в което сме изпаднали, и че този човек е Гай Марий. Но далеч не мисля, че предложението, което току-що уважаемият ни консул направи, е най-правилното. Да ограничим империума на Гай Марий само за територията на Трансалпийска Галия би било все едно да вържем едната му ръка. На първо място, какво ще стане, ако войната се прехвърли извън пределите на Трансалпийска Галия? Ако театърът на военните действия се пренесе в Италийска Галия, Испания или дори в самата Италия? Излиза, че в такъв случай върховното командване автоматично ще мине в ръцете на местния управник или пък на действащия консул. Гай Марий има много врагове в Сената и аз самият никак не съм сигурен дали тези врагове няма да обърнат повече внимание на собствените си отношения с него, отколкото на интересите на Рим. Отказът на Квинт Сервилий Цепион да сътрудничи на Гней Малий Максим е красноречив пример на какво е способен един представител на старата аристокрация, когато държи повече на собствената си дигнитас, отколкото на общоримската.

— Тук бъркаш, Маний Аквилий — възрази му Скавър. — Квинт Сервилий просто сметна своята дигнитас за идентична с тази на цял Рим.

— Благодаря ти за поправката, Принцепс Сенатус — поклони му се Аквилий с жест, който не можеше да се определи точно като ироничен. — В случая си абсолютно прав. Достойнството на Рим е наистина идентично с дигнитас на Квинт Сервилий Цепион! Но защо тогава да смятаме, че достойнството на един Гай Марий е по-ниско от това на Квинт Сервилий Цепион? Нима можем да твърдим, че по личните си заслуги Гай Марий му отстъпва? Дори напротив, превъзхожда го във всичко, с изключение на името си, което преди някое и друго поколение се е носело от напълно неизвестни люде. Гай Марий постигна зашеметяваща кариера. А има ли сред вас, сенатори, хора, които все още мислят, че Гай Марий поставя интересите на родния си Арпинум по-високо от интересите на Рим? Има ли член на Сената, който сериозно да вярва, че Гай Марий смята Арпинум като нещо друго, освен като част от Рим? На нас всички тук присъстващи предците ни някога са били нови хора! Вземете дори Еней, който е дошъл не от другаде, ами от далечен Илион. Не е ли бил за времето си също един нов човек! Гай Марий вече е бил избиран веднъж за претор и втори път за консул. С това той сам се е превърнал в нобил и отсега нататък неговите потомци ще имат право да се считат за хора от благороден произход.

Той се опита да обгърне с поглед редиците насядали хора, облечени в бели тоги.

— Виждам сред вас, назначени отци, поне няколко души, които носят името Порций Катон. Дядо им също беше един нов човек. Но нима днес не смятаме неговите внуци, Порций Катоните, за едни от стълбовете на Сената, нима те не са достойните представители на една благородна фамилия, чийто предшественик за своето време е представлявал в сравнение с Корнелий Сципион кажи-речи същото, което днес Гай Марий представлява в сравнение с един Цецилий Метел?

Аквилий изпъна рамене и слезе от преторския подиум. По примера на Рутилий Руф и той се насочи сега към вратите, за да могат стълпилите се пред Сената да чуят какво има да каже.

— Само и единствено Гай Марий може да поеме върховното командване за войната срещу германите. Независимо от това, къде ще се води тази война! Ето защо не е достатъчно той да бъде облечен с проконсулски империум, ограничаващ се на територията на Трансалпийска Галия.

Сетне се обърна с лице към всички сенатори едновременно и гласът му прогърмя в залата:

— Ясно е, че няма как Гай Марий да се яви лично в тази сграда и да даде мнението си. Времето лети и няма място за отлагане. Гай Марий трябва да бъде избран за консул. Това е единственият начин да получи всичката власт, от която се нуждае. Той трябва да бъде предложен за предстоящите избори за консул — кандидат ин абсенция!

Сенаторите започваха лека-полека да надигат гласове на недоволство, но Маний Аквилий продължи да говори и думите му ги накараха да замлъкнат.

— Ще отрече ли някой, че именно чрез гласа на центуриатните комиции се защищава мнението на най-достойните римски граждани? Ето защо ви казвам: оставете на центуриатните комиции да решат вместо вас! Те ще изберат Гай Марий за консул ин абсенция или няма да го изберат изобщо и така ще го отхвърлят като алтернатива веднъж завинаги! Решението кой да застане начело на римската армия надвишава пълномощията на Сената. Това е задача, твърде непосилна и за плебейското събрание, дори за народното^[1]. Чуйте ме какво ви казвам, назначени отци, решението кой да води римската армия във войната срещу германите трябва да бъде оставено на онази прослойка от римския народ, която по принцип има най-голямо значение в обществения живот, а именно първите две състоятелни класи, които, гласувайки в своите центурии, ще поемат изцяло отговорността за бъдещето на своя град.

„Ето този спокойно може да се нарече Одисей! — мислеше си Рутилий Руф. — Никога не би ми хрумнало. Пък дори да беше, сам никога не бих приел подобна идея. Важното сега обаче е, че Скавър и поддръжниците му са притиснати до стената. Не, нищо не би излязло, ако Аквилий или който и да бил друг представеше въпроса за империума на Гай Марий пред плебейското събрание или пред трибутните комиции; там всичко щеше да протече сред постоянна врява, надвикване, ако не дори и открит бой! За хора като Скавър самият факт, че някакво решение е прието от плебейското събрание, означава, че на него може да не се гледа сериозно — било е взето от измета на Рим! Но хората от първата и втората класа? О, те са съвсем различен тип римляни! Мъдър е, мъдър е този Маний Аквилий!“

И наистина Аквилий хем предлагаше нещо нечувано — един и същи човек да бъде избран за втори път на консулска длъжност, без дори да се яви лично, хем даваше да се разбере на Скавър и хората му, че смята да предложи въпроса на гласуване не другаде, а пред най-висшите обществени прослойки в Рим. Ако последните откажеха да изберат Гай Марий, тогава единственото, което трябваше да направят, бе да гласуват единодушно (сиреч първата и втората класа заедно) за двама други кандидати. Ако ли пък бяха съгласни с преизбирането на Гай Марий, просто щяха да гласуват за него и за още един, все едно кой. Рутилий Руф беше готов да се обзаложи, че при едно такова гласуване дори нямаше да се стигне до вота на третата класа. Щяха да се запушат устите на всички онези, които биха сметнали, че взетото решение е било прокарано от низшите слоеве.

Единственото, за което можеха да се хванат враговете на Марий, беше формулировката „ин абсенция“. Маний Аквилий трябваше все пак да се яви пред плебейското събрание, за да получи благословията му, защото беше ясно, че Сенатът никога няма да гласува подобен прецедент. Но пък поставете се на мястото на народните трибуни! Каква невероятна възможност да се изявят в подобаваща светлина! Нито един от тях нямаше и да помисли да налага вето — самото приемане на формулировката „ин абсенция“ беше косвено потвърждение за превъзходството на плебейското събрание над Сената, а пък то нямаше как да не последва примера на своите официални представители — трибуните — и да не гласува нужния закон, без да му мигне окото. Разбира се, Скавър, Метел Нумидик и останалите щяха да се позоват на лекс Вилия аналис, според която никой римлянин няма право да се кандидатира за второ последователно консулство, преди да са изтекли поне десет години от първия му мандат. Но Скавър, Метел Нумидик и останалите просто щяха да изгубят играта.

„Струва си да му се любуваш на този Маний Аквилий рече си Рутилий Руф и обърна стола си, така че да гледа оратора право в очите. — Удивително! Излиза, че един сенатор може да прекара години на мястото си в Курия Хостилия, без да промълви нито дума, сякаш е весталка, дала обет за мълчание, и изведнъж, щом се представи удобен момент, да свали овчата кожа и да разкрие вълчия си нрав. Ти, Маний Аквилий, се оказа истински вълк.“

 

 

Уреждането на вътрешните работи на умиротворена Африка се оказа приятно занимание не само за Гай Марий, но и за Луций Корнелий Сула. Задълженията им на военни се изместваха от тези на справедливи и безпристрастни администратори, които се грижат за организирането на една нова-новеничка Африканска провинция, както и на две царства в съседство с нея.

Гауда беше станал владетел на Нумидия; той самият можеше и да не струва пукната пара, но поне синът му княз Хиемпсал щеше да го наследи, а младежът даваше надежди, че ще управлява като истински цар. Това не можеше да убегне от набитото око на Марий. Възвърнал си официалното положение на приятел и съюзник на римския народ, мавританският цар Бокх получи като дар почти цяла Западна Нумидия. Докато преди войната източната граница на владенията му беше река Мулухат, сега царството му се простираше почти до Цирта и Рузикаде. По-голямата част от Източна Нумидия влезе в границите на една обновена и разширена римска провинция Африка, която в бъдеще щеше да бъде управлявана директно от Рим. Важното бе, че Марий успя да дари на огромната си клиентела богатите крайморски земи на Малкия Сиртов залив, включително стария, но все още доста важен финикийски град Лептис Магна, както и езерото Тритонис, и пристанището Такапе. За себе си запази голяма част от островите в Малкия Сиртов залив, известни с плодородните си земи; имаше големи планове за какво ще ги използва, особено Менинкс и Керкина.

— Когато стигнем до момента, в който трябва да разпуснем армията — обясняваше той на Сула, — неизбежно ще изникне проблемът, какво да правим с войниците. Всички са пролетарии, което означава, че не могат да разчитат на някакво стопанство на село или пък на това да се захванат с търговия. Вярно, ще им се предостави възможност наново да се запишат в легионите и предполагам, че повечето точно така и ще постъпят. Но ще има и мнозина, които ще откажат да продължат военната си служба. Тъй или иначе въоръжението им е изцяло държавна собственост и те няма да могат да го задържат; това от своя страна означава, че и занапред ще могат да се записват само в легиони от пролетарии, ако такива изобщо бъдат сформирани. Като се има предвид несъгласието на Скавър и на Прасчо държавата да финансира армията, твърде е възможно само малцина от сегашните ни подчинени да продължат и занапред военната си кариера. Особено ако Рим има късмета да се разправи по-скоро с германите… Ех, Луций Корнелий, ама нямаше ли да е прекрасно, ако и ние участвахме в похода срещу тях, а? Уви, Сенатът никога няма да се съгласи.

— Ако можех, бих си дал и кучешките зъби, само и само да ме вземат — съгласи се Сула.

— Е, няма нужда чак от такава жертва — засмя се Марий.

— Нали говореше за съдбата на войниците след уволнението им — върна се на въпроса Сула.

— Мисля, че държавата дължи на войниците — пролетарии много повече от онова, с което те са се сдобили при разпределянето на плячката. Мисля дори, че държавата трябва да дари всеки един уволнил се войник с парче земя, на което той да си създаде дом при уволняването си. С други думи, наш дълг е да направим от ветераните почтени и донякъде състоятелни римски граждани.

— Нещо като войнишка версия на поселенията, които братята Гракхи се опитаха навремето да въведат? — попита Сула, вдигайки вежди в почуда.

— Точно така. Не ти ли харесва планът ми?

— Просто си мисля за опозицията, която ще срещнеш в Сената.

— Е, казах си, че тази опозиция далеч няма да бъде така неотстъпчива, ако вместо да посегна върху агер публикус, намеря решение на въпроса другаде. Забелязал съм, че в цялата история на Рим винаги щом някой се е осмелил да заговори за преразпределение на агер публикус, се е стигало до нежелани последици. Твърде много са влиятелните политически мъже, които се ползват от държавната земя, за да се оставят тя да им бъде отнета под носа. Не, това, което ще поискам от Сената или от плебейското събрание, ако се наложи — да се надяваме, че няма да се стига пак дотам, е да настаня оттеглилите се от армията ветерани върху необходимите парчета земя на територията на островите Керкина и Менинкс, два от Малките Сиртови острови срещу африканския бряг. Ще дадем на всеки примерно сто югера, а в замяна на това той ще извърши две услуги на Рим. Първата ще се състои в това, че всеки оттеглил се ветеран, заедно със своите другари, които ще му бъдат и съседи, ще представлява част от едно компактно ядро от добре обучени войници, които ще могат да се стекат под знамената всеки момент, щом положението в Африка стане тревожно. И второ, той и другарите му ще романизират провинциите — ще донесат със себе си римския начин на мислене, на поведение, римския стил в живота, римските обичаи и, разбира се, не на последно място — латинския език.

Но Сула се намръщи, сякаш изпитваше недоверие към тези планове.

— Не знам, Гай Марий, мисля, че последното противоречи на цялата досегашна римска политика. Римският начин на мислене и поведение, римските обичаи и така нататък трябва да принадлежат единствено на Рим. Да ги разпространяваме из финикийска Африка, при това сред маври и бербери, ми изглежда като предателство спрямо Рим.

Марий впери поглед в тавана.

— Вече няма никакво съмнение, Луций Корнелий, ти наистина си аристократ! Колкото и мизерно да си живял досега, останал си си със самочувствието на един от господарите на света — въздъхна той, но скоро се върна на належащите въпроси. — Имаш ли списъците с плячката? Боговете да ни помагат да не пропуснем и последния гвоздей.

— Ако оприличим Рим на голяма кана вино, Гай Марий — започна да импровизира сентенции Сула, — чиновниците от хазната представляват утайката.

— Не само в Рим е така, Луций Корнелий.

 

 

През ноемврийските дни в Утика пристигна писмо от консула Публий Рутилий Руф. Марий вече бе придобил навика да чете цялата си официална кореспонденция пред Сула — истинско удоволствие за квестора, който, далеч по-запален читател от началника си, изпитваше и много по-голямо наслаждение от колоритния стил на консула. Така или иначе, когато му донесоха писмото, Марий беше сам в кабинета си и това го зарадва, защото му беше омръзнало да чете на глас. Всеки път, когато Сула го слушаше, той се мъчеше като последен нещастник да раздели на смислени изречения редовете, при това приятелят му имаше навика да пише с всевъзможни подчинени фрази и вметвания, способни да уморят до смърт един италийски простак без думичка гръцки.

Но още щом прочете първите няколко думи, той подскочи от стола си, плесна се по челото и разтреперан от ужас, хукна да търси Сула.

Нахълта като обезумял в кабинета му и размаха свитъка пред лицето му.

— Луций Корнелий! Писмо от Публий Рутилий!

— Какво? Какво пише?

— Сто хиляди римляни избити — започна да чете оттук-оттам Марий, за да не се бави с излишните стилови увъртания на консула. — От тях осемдесет хиляди са войници… Германите са ни направили на пух и прах… Глупакът Цепион отказал да се присъедини към Малий Максим… Издигнал лагер тридесет километра по на север… Младият Секст Цезар бил тежко ранен, както и Квинт Серторий… Само трима от двадесет и четиримата изборни военни трибуни оцелели… Всички центуриони — убити… Спасилите се войници били от най-необучените легиони, всичките — дезертьори… Цял легион от марси-доброволци са избити до крак, народът на марсите отправил официален протест пред Сената… Искали огромни обезщетения, ако се наложи, щели да прибегнат до съда… Самнитите също са бесни…

— Юпитер! — На свой ред се хвана за главата Сула и се тръшна обратно на стола си.

Марий си замърмори под носа, четейки следващите редове, и квесторът нямаше как да разбере какво пише по-нататък; изведнъж началникът му издаде някакъв странен звук и Сула скочи на крака, уплашен, да не би да е получил удар. За щастие нямаше такова нещо и преди още да е заобиколил писалището си, той му обясни какво още се е случило.

— Аз… съм консул!

Сула се закова на място и го изгледа, зяпнал от изумление, сетне промълви:

Юпитер!

Марий зачете писмото на Рутилий Руф на глас, като този път се постара да не изпуска нито ред:

„Още същия ден народът свърши останалото. Маний Аквилий не бе имал време да седне обратно на мястото си, когато десетте народни трибуни скочиха едновременно от пейката си и се завтекоха право към рострата. Половин Рим се беше натъпкал в Кладенеца на Комициите, а другата половина изпълваше кажи-речи докрай долната част на Форума. Разбира се, трибуните бяха последвани от всички сенатори, с изключение на Скавър и нашия добър приятел Прасчо, които останаха да си говорят с празните столове.

Народните трибуни веднага свикаха плебейското събрание и без да губят нито минутка, предложиха един след друг два плебисцита. Винаги ме е удивлявало как понякога с месеци «дъвчим» един законов текст и нищо не излиза, а друг път само за секунди може да ни хрумне точната формулировка и да минем незабавно към прилагането й. Излиза, че цялата работа на Сената се състои в това да преправя добрите закони в лоши.

Кота ми беше съобщил, че Цепион бързал пръв да пристигне в Рим, за да разпространи своята версия за събитията, но понеже имал намерение да запази империума си, трябвало да остане извън помериума, а вместо него в града щели да се захванат за работа синът му и агенти, на които можело да се разчита. По този начин си въобразявал, че едва ли не с един удар ще постигне две цели: да спечели общественото мнение на своя страна, като разпространи новината за катастрофата при Араузио от своята гледна точка, и да си издейства продължаване на пълномощията, така че при една бъдеща акция в Трансалпийска Галия евентуално да измие позорното петно от името си. Като се замисля, бе твърде възможно да сполучи и в двете си начинания.

Но плебсът му видя сметката! Още начаса с огромно мнозинство беше гласувано отнемането империума от Цепион. Така че когато се покаже най-сетне на портите на Рим, ще бъде гол като Одисей на бреговете на Схерия. Вторият плебисцит, Гай Марий, представляваше директива към отговарящия за кандидатските списъци — разбирай мен — да включи името ти като претендент за консулския пост, независимо от невъзможността сам да се представиш за целта в Рим.“

— Това може да е дело единствено на Марс и Белона, Гай Марий! — възкликна Сула. — Дар от боговете на войната.

— Марс? Белона? Не! Това е работа само на Фортуна. На нашата обща приятелка, Луций Корнелий. Само на Фортуна!

И той продължи да чете нататък.

„Натовареше ли ме плебейското събрание с подобно задължение, нямаше как да не се вслушам във волята му.

Трябва да спомена и единственият истински инцидент, който се случи на онова паметно заседание на плебса. Веднага, след като двата проекта за плебисцити бяха представени на народа, на рострата излезе да говори не друг, ами самият Гней Домиций Ахенобарб. Както знаеш, той се счита за своего рода основател на римската провинция в Трансалпийска Галия и изпитва едва ли не собственически чувства към нея, та затова въпросът го засягаше пряко и нямаше как да не се опита поне да попречи на гласуването на втория плебисцит. Не е тайна за теб колко избухливи и невъздържани са всички Домиции! Гней Домиций се опита да покаже на какво е способен и направо плюеше от злоба и бяс. Когато на тълпата й омръзна от словоизлиянията му и започна да го освирква, той не само не се махна от трибуната, ами се опита да надвика целия площад! Кой знае, може би пък щеше да успее, но нещо стана в главата или сърцето му. Не щеш ли, пред очите на цял Рим, Гней Домиций получи удар и се строполи мъртъв на рострата, което изобщо не трогна присъстващите, ами само послужи като знак всички да се разотидат по домовете си. Но най-важното беше постигнато.

Още на другата сутрин и двата плебисцита бяха гласувани — нито една триба не се обяви против. И така, бях натоварен да проведа възможно най-скоро изборите. Трябва да се похваля, че не губих нито миг. Най-напред отправих любезна молба към колегията на народните трибуни те първи да си намерят наследници. Само за няколко дни новата колегия беше сформирана, при това все от наглед способни и отговарящи на положението си люде. Предполагам, че в миг като този всички са гледали да изберат възможно най-войнолюбивите сред плебеите. В състава на колегията влязоха и големият син на наскоро починалия Гней Домиций Ахенобарб, както и големият син на също предалия богу дух Луций Касий Лонгин. Предполагам, че последният се надява с избирането си да докаже, че не всеки член на фамилията на Касиите задължително се е родил убиец на римски войници, та лично аз много разчитам на него за в бъдеще. В колегията намериха място и Луций Марций Филип и — хм — някой си Клодий, не знам точно кой, от неизброимата челяд на Клавдий-Клодиите. Богове, ама че плодовита фамилия!

Вчера гласуваха и центуриатните комиции, в резултат на което — както вече имах случай да спомена по-горе — Гай Марий беше преизбран, при това за първи консул. За него гласуваха абсолютно всички центурии от първата класа и колкото бяха нужни от втората. Не ще и съмнение, че са се намерили сенатори, които да се опитат да ти подложат крак, но ти отдавна си си извоювал името на патрон, от когото всички клиенти могат само да спечелят, пък и цял Рим те знае като любител на широкомащабните търговски операции (особено след като удържа на всички свои обещания за подялбата на Африка). Едни конници никога не биха се замислили дали даден кандидат има право да бъде преизбран само три години след първия си мандат, още по-малко дали изобщо може да бъде представен ин абсенция.“

Марий вдигна очи от свитъка и изгледа победоносно баджанака си.

— Представяш ли си, Луций Корнелий, получил съм мандата си от самия народ! Станал съм за втори път консул, при това, без дори да знам, че са ме писали кандидат! — Протегна той ръце високо над главата си, сякаш искаше да благодари на щастливата си звезда. — Няма грешка, ще отведа Марта Сирийката със себе си в Рим. Нека види със собствените си очи триумфа ми и встъпването ми в длъжност. Защото, Луций Корнелий, вече реших! Ще проведа своя триумф в първия ден от Новата година.

— И след това тръгваме за Галия — рече Сула, далеч по-заинтересован от подобна перспектива. — Така де, Гай Марий, ако вземеш и мен със себе си.

— Скъпи приятелю, че за къде съм без теб? Или без Квинт Серторий?

— Най-добре дочети писмото — подкани го Сула, който реши, че ще му е нужно известно време да оцени по достойнство тези неочаквани новини, преди да седне да ги обсъжда с Марий.

„Така че, Гай Марий, когато се видим отново с теб, ще бъде, за да ти предам инсигниите на властта си. Би ми се искало в този момент да заявя, че твоето преизбиране ме изпълва с радост и щастие, защото в името на спасението на Рим беше необходимо тъкмо ти да получиш командването срещу германите… Но как би ми се искало това да бе станало по по-приемлив за римските традиции начин! Не мога да не мисля за всички врагове, които вече си си създал тук, в Рим. Толкова са много, при това толкова силни, че чак ми настръхва косата, като си ги представя. Ти донесе твърде много промени в начина, по който функционираха доскоро нашите законотворчески органи. Да, знам, че за да оцелееш на политическата сцена, трябваше да минеш през всяка една от тези промени. Но както са казали гърците за своя герой Одисей, нишката на живота му била толкова здрава, че протърквала и късала всички други нишки пред себе си мисля, че поне донякъде правото е на страната на Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус, защото, както и преди съм твърдял, правя разлика между него и онези тесногръди идиоти от рода на Прасчо Нумидик. Подобно на мен Скавър ясно разбира, че Рим такъв, какъвто сме го знаели от векове, си отива и на негово място израства друг, следващ различни закони и логика на поведение. Но пък и неведнъж съм имал случай да се убедя, че ако Рим не беше толкова зает с издигането на собствената си клада, ако Сенатът беше намерил нужната добра воля да те остави сам срещу германите, без да държи сметка за това, кой е Гай Марий, всички тези изненадващи, необясними, нетрадиционни и крайно новаторски мерки никога нямаше да бъдат взети. И все пак, мъчно ми е за някогашния Рим.“

През цялото време, докато четеше тези редове, гласът на Марий нито за миг не потрепна, не се извиси и не се сниши, независимо че съдържанието им имаше с какво да разочарова.

— Остава още малко — каза той. — Ще прочета и него.

„Да не забравя все пак да спомена, че благодарение на твоята кандидатура всички по-знатни и почтени римляни се отдръпнаха от изборните списъци. Сред отказалите се от участие в изборите беше дори Квинт Лутаций Катул Цезар, който открито заяви, че по-скоро би се сработил с домашното си кученце, случеше ли се да го изберат него за консул, отколкото с колега като теб. Вследствие на това другият консул е крайно ненадежден човек. Което не бива да те тревожи, дори напротив — ще ти създава много по-малко неприятности. Знам, че умираш от любопитство да научиш името му, но остави ме малко да си поиграя с теб! Ще ти кажа само, че се слави като продажен тип, нещо, което навярно ти самият си имал случай да научиш. Как се казва ли? Гай Флавий Фимбрия.“

Сула изсумтя презрително.

— О, знам го аз него. Търсач на силни усещания, който само заради емоцията, си вреше носа в средите, където по принуда бях израснал. Изцапан е с лайна като задните крака на някой уличен помияр — блеснаха за миг белите му зъби; при неговото светло лице те не правеха чак такова впечатление. — Което, Гай Марий, все пак не означава, че трябва да му позволиш да си вдигне мръсното краче и да те опикае пред всички.

— Ще гледам навреме да отскоча — увери го Марий, явно вземайки съвета на приятеля си насериозно. Протегна му ръка, а Сула я стисна веднага. — Сега, Луций Корнелий, ще се закълнем един на друг, че ще победим германите.