Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (13)

Година втора (109 г. пр.Хр.)

В консулството на Квинт Цецилий Метел и Марк Юний Силан

 

 

 

Панеций почина в Тарс в средата на февруари и на Публий Рутилий Руф почти не му оставаше време да се прибере у дома, преди да е започнал сезонът на военните кампании. В началото си беше правил планове голямата част от разстоянието до Рим да я пропътува по суша, но в последния момент се видя принуден отново да се осланя на морето.

— И се оказах късметлия — похвали се той на Гай Марий, щом двамата се срещнаха за пръв път в Рим точно преди мартенските иди. — За пръв път в живота ми ветровете духаха в желаната от мен посока.

Приятелят му се усмихна.

— Казвах ти, Публий Рутилий, дори татко Нептун не би имал дързостта да се противопостави на Прасчовите планове! В действителност ти дори не подозираш наистина какъв късметлия си се оказал. Ако през цялото това време беше тук, щеше да се видиш начело на някоя наборна комисия, която да обикаля цяла Италия в търсене на доброволци.

— Което, доколкото разбирам, си правил ти досега?

— От началото на януари, когато жребият даде на Метел управлението на африканската провинция. Всъщност, ако ставаше дума просто да се наберат хора, нямаше да имаме никакви проблеми, понеже цяла Италия гори от желание да отмъсти за позора от минаването под хомота. Но напоследък все по-рядко се срещат истински мъже, които да отговарят на изискванията за водене на успешна война.

— Тогава най-добре да се надяваме, че бъдещето ще спести на римляните подобни унизителни поражения — въздъхна Рутилий Руф.

— Прав си, не ни остава нищо друго, освен да се надяваме.

— Как се държа Прасчо с теб?

— Ако трябва да сме честни, доста любезно — отговори му Марий. — Дойде да ме посети още на другия след встъпването си в длъжност и беше достатъчно откровен да ме запознае с истинските си мотиви да държи на помощта ми. Аз самият не пропуснах да го попитам защо толкова настоява двамата с теб да влезем в щаба му, след като навремето в Нуманция го бяхме направили за смях. Но той твърди, че вече дори не си спомнял какво е ставало в Нуманция. В момента единствено го занимавало как най-бързо да спечели африканската война, а според думите му за целта е имало по-добър начин от това да вземе на служба при себе си двамината офицери, най-добре запознати с характера и военните познания на Югурта — именно те най-лесно биха разгадали стратегията му.

— Като се замислиш, идеята му никак не е лоша — каза Рутилий Руф. — Като главнокомандващ той ще обере всички лаври. Какво толкова го интересува кой ще му спечели войната, след като той ще се вози на триумфалната колесница и ще бъде обект на всеобщите хвалебствия? Нито на мен, нито на теб ще се падне шансът да си притурим някое Нумидик към името; „Нумидик“ ще бъде само Прасчо.

— Но пък и той се нуждае много повече от това, отколкото аз или ти. Прасчо Метел, Публий Рутилий, все пак си остава един Цецилий! Което означава, че трябва повече да използва главата си, отколкото да се поддава на гласа на сърцето си, особено щом става въпрос за собствената му кожа.

— О, това никой не му го отрича! — съгласи се Рутилий Руф.

— Още отсега се е заел да си търси съмишленици, та пълномощията му в Африка да бъдат продължени и догодина.

— Което пък показва, че му е повече от ясно какви са истинските възможности на Югурта. Дал си е сметка, че за пълното подчиняване на Нумидия ще е необходимо време. Колко легиона взима със себе си?

— Четири. Два римски и два италийски.

— Заедно с частите, разположени отсега в Африка, да речем шест. Да, Гай Марий, мисля, че мястото ни е там.

— И аз съм на същото мнение.

Марий стана иззад писалището си и разля вино по чашите.

— Какви са тези слухове, които се носят за Гней Корнелий Сципион? — пое чашата си гостът тъкмо навреме, защото в следващия миг Марий се затресе в такъв буен смях, че разля цялото съдържание на своята.

— О, Рутилий Руф, да можеше да си представиш! Да си призная, сигурно никога няма да свикна със старите римски порядки, на които толкова държат някои патриции. Та значи Сципион е избран съвсем законно за претор и при тегленето на жребия за разпределението на преторските провинции му се пада управлението на Далечна Испания. И тогава, познай какво прави той? Изправя се пред целия Сенат и тържествено се отказва от оказаната му чест! „Защо?“ — пита недоумяващият Скавър, който естествено съблюдава редовността на жребия. „Защото — отговаря му Сципион с чистосърдечие, за което съм убеден, че не е било подправено, — ако ми се връчи управлението на Далечна Испания, ще разоря цялата страна.“ Целият Сенат си умира от веселба: смехове, подвиквания, тропане, ръкопляскане. И когато най-сетне присъстващите се успокояват, Скавър просто заявява: „Съгласен съм, Гней Корнелий, ти сигурно ще разориш цялата страна.“ Та сега на мястото на Сципион за Далечна Испания заминава Квинт Сервилий Цепион.

— Който също ще разори цялата страна — усмихна се Рутилий Руф.

— Разбира се, разбира се! Съмнявам се някой да не го знае, с изключение на Скавър. Но ако не друго, Цепион поне даде вид, че няма подобни намерения. Така Рим ще може да загърби Испания и спокойно да се занимава с делата си — седна отново зад писалището си Марий. Обожавам това място, Публий Рутилий, наистина го обожавам.

— Аз пък се радвам, че Силан си е останал у дома.

— Да. За щастие изведнъж се оказа, че Рим задължително се нуждае някой да го управлява по-изкъсо! Иначе не знам как щяхме да се измъкнем! Сенатът едва не почна да пълзи пред Минуций Руф да се съгласи и занапред да управлява Македония. И след като той се съгласи, на Силан просто не му остана какво друго да управлява, освен самия Рим, където нещата малко или много се повтарят все същите. Но нямаше как: дори Марс би побелял от ужас, ако видеше Силан начело на някоя армия.

— Естествено! — кимна Рутилий Руф.

— Не може да се отрече, че като цяло се очертава добра година — продължи Марий. — Не само, че Испания беше спасена от нежните пръсти на Сципион, а Македония — от тези на Силан, но и самият Рим успя да се отърве от някой и друг разбойник — нека ми бъде простено, задето наричам така бившите ни консули.

— Имаш предвид Мамилианската комисия?

— Именно. Бестия, Галба, Опимий, Гай Катон и Спурий Албин, всички бяха осъдени. Още няколко дела висят, но пък и в това няма нищо изненадващо. Гай Мемий беше много активен при снабдяването на Мамилий с доказателства за влизането на всички изброени в тайни отношения с Югурта, а Скавър от своя страна като председател на съда остана непоклатим до самия край. Въпреки че говори в защита на Бестия, това не му попречи като съдебен заседател сам да гласува против него.

Рутилий Руф се усмихна.

— Човек трябва да бъде гъвкав. Скавър се е видял задължен да говори в подкрепа на един бивш римски консул, но това не е причина да не си свърши работата като съдия. Скавър си е Скавър.

— Да, Скавър си е Скавър!

— И къде отидоха осъдените? — заинтересува се Рутилий Руф.

— Повечето решиха, че най-прекрасното място за изгнаници като тях е Масилия, но Луций Опимий например предпочете да замине за Западна Македония.

— А Авъл Албин е все още сред живите.

— Да. Спурий Албин реши да поеме цялата вина върху себе си и Сенатът му направи удоволствието да му и предостави — въздъхна Марий. — Друго си е да се облягаш на законите.

 

 

Около мартенските иди започнаха и родилните мъки на Юлия. Щом акушерките съобщиха на Марий, че раждането няма да бъде никак лесно, той от своя страна незабавно повика родителите на жена си.

— Кръвта ни е твърде стара и слаба — тревожеше се Цезар на глас, докато двамата с Марий чакаха в кабинета на зетя. Баща и съпруг бяха еднакво в плен на любовта си към родилката и в същото време на страха за здравето й.

— Моята не е — отвърна Марий.

— Но това не може да й помогне на нея! Ако Юлия на свой ред се сдобие с дъщеря, за което ни остава само да се молим, може би бащината й кръв ще вдъхне повече сили на малката. Надявах се, че като се оженя за Марция, във вените на децата ми ще потече и малко повече плебейска жизненост… но Марция се оказа повече патрицианка, отколкото предполагах. Майка й е Сулпиция, не знам дали знаеш. Някои патриции все още държат кръвта на децата им да е също толкова синя, колкото тяхната, но съм забелязал, че почти всички девойки от благороден произход дойде ли им време да раждат, стават жертва на жестоки кръвоизливи. Защо иначе патрицианските дъщери ще умират толкова по-рано от останалите? — Прокара Цезар пръсти през сребристо — златистите си коси.

Марий не го свърташе на едно място; скочи на крака и закрачи напред-назад из стаята.

— Е, не може да се отрече, че за нея се грижат най-добрите лекари и акушерки в цял Рим — кимна той към помещението, превърнато специално за случая в родилна стая, откъдето и в момента се чуваха болезнените стенания на младата му съпруга.

— Миналата есен същите тези лекари не можаха да сторят нищо за племенника на Клитумна — отбеляза мрачно Цезар.

— На кого? А, говориш ми за досадната си съседка, нали?

— Именно, казва се Клитумна. Племенникът й почина миналия септември след доста продължително боледуване. Беше съвсем млад, а и дотогава не беше давал вид нещо да му има. Лекарите направиха всичко, за което можеха да се сетят, но не можаха да го спасят. Оттогава все за това мисля.

Марий изгледа неразбиращо тъста си.

— Защо изобщо ти трябва да мислиш за това? Аз лично не виждам никаква връзка.

Цезар прехапа устни.

— Смъртта идва винаги на три пъти едно след друго — каза той с тъжен глас. — Племенникът на Клитумна умря прекалено близо до нас самите. В скоро време има да умират още двама.

— Дори да е така, най-много да умрат и останалите ти съседи.

— Не е задължително да са точно те. Писано е, че ще умрат трима, които са обвързани по някакъв начин. Но докато не умре и вторият от белязаните, дори и гадателите не биха могли да познаят кой ще е той и кой ще е третият.

Марий направи с ръце жест хем на раздразнение, хем на отчаяние.

— Гай Юлий, Гай Юлий! Моля те, нека бъдем по-големи оптимисти! Никой още не е дошъл да ни каже, че Юлия е пред смъртна опасност. Знаем само, че раждането няма да бъде леко. Така че те извиках да ми правиш компания, за да ме поразведриш малко, а ти, напротив, само гледаш да ме хвърлиш в още по-голяма тревога.

Цезар като че ли се засрами от забележката и се опита да оправи донякъде положението.

— Иначе трябва да ти кажа, че това, дето Юлия най-сетне ще ражда, по-скоро ме радва — рече той малко рязко. — Напоследък все не ми се иска да я безпокоя с домашни тревоги, но тайно се надявам, след като детето се появи на бял свят, тя ще поотдели малко време за Юлила.

На Марий му мина през ума, че въпросната Юлила, ако изобщо създава някакви неприятности, вместо да говори насаме със сестра си, може би се нуждае повече от едно родителско нашляпване по задника. Все пак се въздържа да изкаже на глас какво мислеше. Понеже досега не бе имал деца, но най-после му се очертаваше сам да стане родител, не беше сигурен дали един ден и той няма да се превърне в такъв любящ баща, какъвто беше Гай Юлий Цезар.

— Какво става с Юлила? — попита той.

Цезар въздъхна.

— Не иска да яде. Известно време все пак успявахме да я убедим да се храни кажи-речи нормално, но през последните четири месеца положението само се влошава. Много е отслабнала! А напоследък започнаха да я спохождат и припадъци — ей тъй, пада, както си ходи. Но лекарите не могат да й открият нищо.

„О, дали наистина ще стана като него?“ — запита се Марий. На една глезена девойка най-добре би й се отразило, ако известно време всички престанеха да се интересуват от нея, вместо да я обграждат с внимание, което по никой начин не е заслужила. Но това все пак беше сравнително приятна тема за разговор и Марий не виждаше защо да не се поинтересува повече за балдъзата си.

— И очакваш Юлия да изкопчи нещо от сестра си?

— Друго просто не виждам!

— Най-вероятно се е влюбила в неподходящ човек — предположи Марий, който, макар да нямаше и понятие за случая, позна съвсем правилно.

— Глупости! — тросна се Цезар.

— Откъде знаеш, че са глупости?

— Защото и лекарите се сетиха за същото, а аз поразпитах — обясни бащата.

— И кого поразпита? Нея?

— Естествено!

— Може би щеше да е по-добре да се обърнеш към робинята й.

— Но, Гай Марий!

— Надявам се да не е забременяла?

— Но, Гай Марий!

— Виж, скъпи ми тъсте, крайно време е да престанеш да гледаш на мен като на чужд човек, който само си вре носа, където не му е работата — рече равнодушно той. — Вече не съм кой да е, а част от семейството. Ако аз, дето почти не съм имал случай да общувам с шестнайсетгодишни момичета, се сещам за подобни неща, не виждам защо не се сещаш ти, който все пак си й баща. Ще извикаш робинята в кабинета си, ще й теглиш един здрав пердах, а тя ще ти изпее всичко… Мога да се обзаложа, че Юлила я държи в течение на нещата, а също така и че ако я подхванеш както трябва, няма да скрие нищо от теб. Като казвам „както трябва“, имам предвид малко мъчения и смъртни закани, нали разбираш!

— Гай Марий, как ме виждаш мен да прибягвам до такива средства? — изпълваше се с ужас Цезар само като си помислеше за драконовите мерки, които зет му предлагаше.

— Според мен пръчката ще свърши работа — държеше на своето Марий. — Ще я нашляпаш по задника и само като й намекнеш, че ако продължава да мълчи, я чака повече, тя ще си каже всичко, което знае.

— Никога не бих сторил подобно нещо — поклати глава Цезар.

Марий въздъхна.

— Прави, както си знаеш! Но не си мисли, че щом си разговарял с Юлила, значи си научил цялата истина.

— Между дъщерите ми и мен винаги е съществувало пълно доверие — настояваше бащата.

Зет му не отговори, само го изгледа невярващо.

В този миг на вратата се почука.

— Влез! — извика Марий, доволен, че му се е предоставил случай да приключи с този разговор.

Беше дребничкият сицилийски грък Атенодор.

— Домине, жена ти би искала да те види — обърна се той към него, — а и аз самият мисля, че ще е по-добре, ако отидеш при нея.

Нещо се преобърна в стомаха на Марий. Пое дълбоко въздух и ръката му се разтвори в неопределен жест. Цезар беше скочил на крака и гледаше лекаря с изражение, от което на самия грък можеше да му спре сърцето от ужас.

— Тя да не… да не…? — не можеше да доизрече въпроса си бащата.

— Не, не! Бъде спокоен, домине, всичко е наред — опита се да го успокои Атенодор.

Досега на Гай Марий никога не му се беше случвало да види раждаща жена и гледката направо го ужаси. Струваше му се по-трудно да гледа нея, отколкото убитите и осакатените войници по бойните полета. За него те си оставаха просто братя по оръжие, независимо дали са се били на неговата или на другата страна, на които не може да помогне, особено при мисълта, че един ден Фортуна би могла да го прати него на тяхно място. Но в случая с Юлия жертвата беше най-скъпото същество, което бе имал през живота си. Нея той се чувстваше задължен да закриля, да пази далеч от всякаква физическа болка. А ето, че тя страдаше не по-малко от всеки вражески войник, и то страдаше заради него, Гай Марий. Струваше му се, че в този миг целият свят се оказва далеч по-различен, отколкото го е знаел.

Но когато Марий влезе в родилната стая, всичко изглеждаше наред. Юлия бе просната в леглото, а специалният стол, на който щеше да легне, когато й дойдеше времето да ражда, стоеше дискретно прибран и покрит в ъгъла, така че родилката дори да не го забелязва. За огромно облекчение на съпруга си тя с нищо не издаваше да е изтощена или тежко болна. Напротив, в мига, когато Марий се показа на вратата, Юлия му се усмихна приветливо и протегна ръце към него.

Той ги пое в своите и благоговейно ги целуна.

— Добре ли си? — попита, понеже не се сещаше друго.

— Разбира се! Само дето ще имаме още доста да чакаме, а имам и някакъв кръвоизлив. Но засега поне не виждам защо трябва да се тревожим.

Внезапно лицето й се сгърчи от болка, ръцете й стиснаха неговите с неподозирана сила и останаха така може би за около минута, докато пристъпът отмине.

— Просто исках да те видя — продължи след малко Юлия, сякаш нищо не се беше случило. — Може ли от време на време да наминаваш насам или не ти е приятно да ме гледаш така?

— Аз пък се чудех дали теб няма да те смущава присъствието ми — наведе се Марий, за да я целуне по челото, скрито под меките й, бухнали къдрици. Устните му обаче установиха, че както косата, така и кожата й са влажни от пот. Бедната!

— Всичко ще бъде наред, Гай Марий — пусна ръцете му Юлия. — Гледай да не се тревожиш толкова много! Татко още ли е с теб?

— Да.

Той се обърна да си тръгне и срещна свирепия поглед на Марция, застанала встрани в компанията на трите стари акушерки. О, богове! Ето един човек, който нямаше да му прости толкова лесно за нещата, които правеше на дъщеря му!

— Гай Марий! — извика подире му Юлия, преди да е излязъл от стаята.

Той я погледна.

— Астрологът тук ли е? — попита съпругата му.

— Още не, но вече пратихме да го повикат.

Това явно я зарадва.

— Добре!

 

 

Синът на Марий се роди двадесет и четири часа по-късно, появявайки се на бял свят сред потоци от кръв. Раждането му едва не коства живота на майка му, но със своята воля да оцелее, а и с помощта на лекарите, които я сложиха с главата надолу и я опасаха цялата в превръзки, Юлия надмогна ужасния кръвоизлив и с времето състоянието й се пооправи.

— Ще стане известен, домине, и животът му ще бъде изпълнен с велики събития и славни приключения — четеше бъдещето на новороденото астрологът, съзнателно отбягвайки лошите знаци, за които никой родител не би искал да слуша.

— Значи ще оживее? — искаше да знае преди всичко друго Цезар.

— Без никакво съмнение, домине — дългият и доста мръсен пръст на астролога незабележимо застана върху конфигурацията, която предвещаваше по-скоро противното. — Ще заеме най-висшия държавен пост в страната: ето, на картата добре се вижда — с другата ръка беше показан необходимият звезден триъгълник.

— Синът ми ще бъде консул — със задоволство отбеляза Марий.

— Със сигурност — потвърди астрологът, преди да допълни: — Но все пак няма да бъде толкова велик, колкото баща си, ако се вярва на този квадрат със звездата по средата.

А това още повече зарадва Марий.

Цезар наля две чаши с най-доброто фалернско вино от избата си и без да го разрежда с вода, изпълнен и той с родителска гордост, подаде едната на зет си.

— За твоя син и мой внук, Гай Марий — поздрави го той. — Наздраве и за двама ви!

 

 

И така, когато в края на март консулът Квинт Цецилий Метел отплава за Римска Африка заедно с Гай Марий, Публий Рутилий Руф, Секст Юлий Цезар, Гай Юлий Цезар Младши и още четири многообещаващи римски и италийски легиона, Гай Марий можеше да е спокоен за здравето на жена си и щастлив за това, че се е сдобил с наследник. Дори тъща му беше благоволила отново да му проговори!

— Ще е добре да поговориш с Юлила — беше казал той на Юлия при раздялата им. — Баща ти е силно разтревожен за нея.

По това време тя беше възстановила донякъде силите си и единственото, което нарушаваше щастието й при вида на едрото и здраво бебе, излязло от утробата й, беше тъжният факт, че няма да може да изпрати мъжа си до Кампания и да го има за още няколко дни край себе си, преди да е напуснал Италия.

— Сигурно имаш предвид тази смешна история за гладуването — намести се Юлия по-удобно в прегръдката му.

— Е, всичко, което знам, съм го чул от баща ти, но доколкото разбрах, става дума точно за това. Ще ме извиниш, че не мога да ти кажа нещо повече, но всъщност младите момичета малко ме интересуват.

Съпругата му, която продължаваше да си бъде едно младо момиче, не можа да не се подсмихне на забележката му; но пък и тя вече бе имала достатъчно поводи да разбере, че мъжът й всъщност я има за своя връстница, узряла и помъдряла.

— Ще говоря с нея. — Изпроси си Юлия една целувка. — О, Гай Марий, колко жалко, че здравето ми няма да ми позволи да родя братче или сестриче на малкия Марий, преди да си се завърнал!

 

 

Но преди Юлия да се накани за този разговор с болната си сестра, цял Рим гръмна с новините за германците. Насред града настъпи същинска паника. Откакто триста години по-рано галите бяха нахлули в Италия и едва не бяха завзели самия Рим, полуостровът не можеше да се отърси от кошмара за варварските нашествия; именно, за да се защитят от тях, италийските народи се бяха решили на съюза си с Рим и именно с тях и едните, и другите водеха нескончаеми войни по македонската граница от Адриатическо море до Тракийския Хелеспонт. Именно заради галите десетина години по-рано Гней Домиций Ахенобарб беше построил път по сушата, свързващ италийска Галия с испанските Пиренеи, а с оръжие бе подчинил племената по поречието на Родан, за да могат те лека-полека да се приучат на римските нрави и да свикнат с постоянното римско военно присъствие, което с времето щеше да се превърне за гаранция за собствената им безопасност.

Допреди пет години всички страхове у римляните бяха свързани с галите и келтите, но изведнъж на сцената излязоха германците и се оказа, че в сравнение с тях галите и келтите не само са мирни и цивилизовани, но и единствени способни да водят диалог с Рим. Защото новите страхове, които спохождаха римляните, идваха не от друго, а именно от това, че за новоизлюпилите се германски племена не се знаеше абсолютно нищо. Бяха се пръкнали буквално от небитието (в консулството на Марк Емилий Скавър) и след като нанесоха пълен разгром на една доста добре обучена римска армия (в консулството на Гней Папирий Карбон), изчезнаха тъй бързо и изненадващо, както се бяха и появили. Германците представляваха мистерия, с тях човек не можеше да бъде сигурен в нищо. За тях не важеше нито едно правило на поведение, така както биха го разбирали, у който и да е друг средиземноморски народ. Защото как иначе да се обясни фактът, че след като бяха сломили цялата съпротива на полуострова, след като бяха превърнали Рим в безпомощна старица, вместо да се втурнат на юг, за да заграбят, каквото могат, те просто се бяха обърнали и бяха изчезнали вдън земя? Та това беше направо нелепо! И все пак те бяха дошли, в това нямаше никакво съмнение, а след това си бяха отишли. С годините в съзнанието на римляните германците се превръщаха във все по-тайнствени същества, нещо като легендарните лами, с които се плашеха децата вкъщи. Също както и с времето прастарият страх от варварското нашествие се връщаше в някогашната си форма — някъде между тръпката и невярващата усмивка.

Но сега германците пак бяха изникнали отнякъде. За броени дни стохилядните им пълчища се бяха спуснали из Трансалпийска Галия и бяха наводнили земите около езерото Лемана и горното течение на Родан. Това бяха галски земи, където живееха племената на едуите и амбарите, плащащи данък на Рим, но където в момента се чуваше само германска реч, а всичко живо биваше подлагано на огън и меч. Германците бяха като великани, излезли от приказките или по-точно от своя подземен свят далеч на север, на ръст не по-малко от десет стъпки и с кожа, бледа като на мъртъвци. Нищо не можеше да ги спре да продължат надолу по долината на Родан, където да пометат всичко пред себе си — хора и животни, гори и поля, ниви и градини, без да правят ни най-малка разлика между едното и другото.

Новината за тяхното нашествие се разнесе из Рим само няколко дни, след като Квинт Цецилий Метел беше дебаркирал начело на армията си в Римска Африка и вече нямаше как изпратените легиони да бъдат повикани обратно. Така че, колкото и всички да го смятаха за глупак, единствено на Марк Юний Силан, задържан в Рим именно понеже се смяташе, че там ще направи най-малко поразии, оставаше да поеме от Сената отговорността да брани със силата на меча римските закони в Галия. Защото ако един консул сам не откажеше да командва армията, никой друг не можеше да води война вместо него. А Силан оповести пред целия народ, че е щастлив, задето му се е предоставил шанс да поведе римските легиони срещу германците. Както и Гней Папирий Карбон пет години по-рано, така и Силан не се замисляше за друго, освен за натоварените със злато конвои, които щяха да поемат от Галия към Рим, и без да обръща внимание с какъв точно враг му предстои да се срещне, лигите му течаха ли течаха…

След като навремето Карбон сам бе предизвикал германците на бой, а армията му беше унищожена от варварите, колкото и чудно да изглежда, германците дори и не помислиха да вземат като плячка оръжието на убитите врагове, нито на онези, които го бяха захвърлили насред бойното поле в желанието си по-скоро да се спасят от клането. Затова впоследствие прагматично мислещите римляни, след като изчакаха развилнелите се врагове да си заминат, бяха пратили хора да съберат оръжието, останало на полесражението, и да го върнат в Рим. Насъбраното представляваше истинско съкровище и досега лежеше в различни складове из града в очакване кога най-после ще се сетят за него. Ограничените възможности на градските манифактури да снабдят в кратко време римската армия, особено след като допреди една-две седмици всичко отиваше за снаряжението на Метеловите войници от африканската експедиция, принудиха Силан и неговите набързо сформирани легиони да прибегнат именно до скрития резерв. Доброволците, които до момента не се бяха погрижили за въоръжението си, трябваше да го откупят от държавата, прибавяйки неочаквани приходи за държавния бюджет.

Силан се видя далеч по-затруднен в набирането на самите доброволци. Наборните комисии трябваше да работят изключително усърдно и в много случаи да заобикалят закона. Така например често се въоръжаваха хора, чийто имуществен статут в друго време не би им позволил да се запишат в армията. Сега всички, които се явяваха доброволци, бяха взимани на служба, а за оръжие получаваха каквото им беше нужно от скрития резерв на Карбон, при условие, че цената на екипировката им ще бъде удържана от войнишките им заплати. Също така под знамената бяха привикани и множество ветерани, които, след като бяха отслужили своите десет години в строя, сега принудително трябваше да се превърнат в мирни селяни в очакване на спокойни старини. Но понеже на повечето от тях обездвиженият живот трудно им понасяше, рядко се случваше някой да откаже на наборните комисии.

Най-сетне легионите бяха сформирани. Марк Юний Силан потегли към Трансалпийска Галия начело на прекрасна армия от пълни седем легиона, към които трябваше да се прибави мощната тракийска конница, както и няколкото също коннически дружини, сформирани от гали, населяващи римската провинция. Наближаваше краят на май, а откакто новините за германското нашествие бяха достигнали Рим, бяха изминали едва осем седмици. За осем седмици Рим бе успял да събере, да въоръжи и дори донякъде да обучи армия от петдесет хиляди души, включително конницата и обоза. Само такава огромна заплаха като германците можеше да предизвика подобна незабавна реакция, граничеща с геройство.

— Но така или иначе това е живото доказателство на какво сме способни ние, римляните, щом имаме желание за това — говореше Гай Юлий Цезар на жена си Марция на път за вкъщи. Бяха излезли извън града, за да видят как легионите гордо маршируват по Фламиниевия път на път за Италийска Галия, гледка, която направо радваше окото.

— Да, стига Силан да се окаже способен да си свърши работата — възрази Марция, която като истинска съпруга на сенатор не можеше да стои далеч от политиката.

— Явно се съмняваш в това — рече Цезар.

— Както и ти, въпреки че не искаш да си го признаеш. Но както и да е. Сега, докато гледах как петдесет хиляди чифта ботуши тропат върху Мулвиевия мост, ми дойде наум, че сме късметлии, задето имаме за цензори хора като Марк Емилий Скавър и Марк Ливий Друз — въздъхна облекчено Марция. — Марк Скавър е съвсем прав — Мулвиевият мост е започнал да се люлее и няма да устои и на първото наводнение. И какво ще правим тогава, ако изведнъж се окаже, че цялата римска армия се намира на юг от Тибър, а й се налага незабавно да се прехвърли на север? Затова се радвам, че Скавър беше избран. Той категорично обеща, че Мулвиевият мост ще бъде ремонтиран. Прекрасен човек!

По лицето на Цезар се изписа горчива усмивка, но все пак се опита да бъде честен.

— Пустият му Скавър започна да се превръща в цяла институция! Та той е такъв актьор и шарлатанин, че повече не може да бъде. Три четвърти от него са си пълна шашма. Е, вярно, че последната четвърт струва повече, отколкото мнозина сенатори, взети заедно, заради което предполагам, че трябва да му се прости останалото. Но пък е прав: наистина се нуждаем от нова програма за обществени строежи, и то в никакъв случай само заради работната ръка. Вече пет години всички онези сприхави дядковци, които, освен да броят пари, за друго не стават, ни карат да съжаляваме, че изобщо им даваме заплатите! Да отдадем дължимото на Скавър: той наистина смята да обърне повече внимание на въпроси, които досега не знам защо винаги са били пренебрегвани. Макар аз лично да се съмнявам в необходимостта да се пресушават блатата около Равена, както и да се строят канали и диги между Парма и Мутина.

— О, хайде сега, Гай Юлий, бъди по-благосклонен! — сряза го Марция. — Не е ли направо велико да се обуздаят водите на Пад? С тези германци, които кой знае кога ще се появят из Трансалпийска Галия, би било истинско нещастие, ако придошлите реки откъснат войските ни от проходите!

— Вече казах, че нямам нищо против подобни начинания — съгласи се Цезар, но с присъщата си упоритост не пропусна да добави: — И все пак ми се струва показателно, че всички онези части от полуострова, където Скавър най-много държи да бъдат започнати въпросните благоустройствени работи, са именно районите, където той самият има най-много клиенти… и нищо чудно, когато строежите бъдат завършени, междувременно клиентелата му да се е увеличила шесткратно. Представяш ли си, Емилиевият път тръгва от Атиминум на адриатическия бряг и стига чак до Тавразия в подножието на Западните Алпи — петстотин километра, осеяни с толкова клиенти, колкото и павета!

— Ами добре са му дошли! — Марция бе не по-малко упорита от мъжа си. — Още малко и ще кажеш, че Скавър не трябва да строи и западния път, защото току-виж се облагодетелствал с нещо!

— Забравяш обаче за отклонението през Дертона, което ще трябва да свърже западния бряг с Емилиевия път. И всичко това ще носи неговото име, нали: Вия Емилии Скаври! Пфу!

— Винаги ще намериш за какво да недоволстваш! — заключи презрително съпругата му.

— Ти пък си просто една заслепена идеалистка! — не й остана длъжен той.

— Понякога започвам да се чудя защо ми трябваше да се влюбвам в теб.

— Не се безпокой, и с мен е същото.

В този миг се появи Юлила. Беше отслабнала твърде много, но без да е заприличала на скелет — и така от два месеца насам. Защото с времето девойката беше открила рецептата хем да си придава жален вид, хем да е достатъчно здрава, за да не се повтарят припадъците, които в един момент я бяха наплашили самата нея, че може да си отиде от този свят. Юлила трябваше да внимава — смъртта в никакъв случай не беше целта, която гонеше, пък и тя не беше дотолкова объркана, за да се поддава на крайности.

Всъщност момичето гонеше две цели едновременно: едната, да принуди Луций Корнелий Сула най-после да признае пред себе си, че я обича, и втората, така да въздейства на семейството си, че баща й да омекне и един ден, колкото и невероятно да изглеждаше това, да й разреши да се омъжи за Сула. Тя можеше и да е малка и разглезена, но в никакъв случай не прекаляваше дотам със самочувствието си, че да си мисли как баща й, който иначе се оставяше да го води за носа, и беше готов да изхарчи и малкото си спестени пари, за да й угоди, въпреки че я обичаше повече от всичко, да допусне грешката да я остави сама да си избира съпруг. Е, ако тя беше сговорчива като сестра си Юлия и доброволно го оставеше той да й потърси за спътник в живота, човек, за когото да е сигурен, че ще се грижи за нея, ще я обича и ще се държи с нея, както подобава на момиче в нейното положение, то никога не би я разочаровал. Но Юлила държеше повече от всичко на Луций Корнелий Сула, а какъв съпруг беше той за нея? Никога, ама никога баща й не би дал съгласието си двамата със Сула да се оженят, независимо какви доводи биха могли да му представят. Нито сълзи, нито молби, нито клетви във вечна любов щяха да му подействат. Каквото и да стореше Юлила, баща й нямаше да я остави на човек като Сула. Особено след като й беше изнамерил зестра от четиридесет таланта — един милион сестерции, които сега само чакаха в банката кой ще бъде щастливецът да ги вземе. Парите я превръщаха в желана партия за всеки и по никакъв начин Сула не би могъл да убеди Гай Юлий Цезар, че точно той е най-достойният за Юлила и че при това не я иска заради богатството й. Разбира се, ако той самият първо признаеше пред себе си, че такова е желанието му.

Като дете тя никога не беше издавала пред околните на какво волско търпение е способна, защото просто никога не й се бе налагало да го проявява. Но ето, че случаят се беше предоставил и като птичка, която упорито мъти стерилното си яйце, така и Юлила сега се беше зарекла да се държи докрай за единствената спасителна сламка, която й се подава. Защото си беше рекла веднъж завинаги, че ако наистина най-горещо от всичко на света желае да се омъжи за Сула, то само с търпение и постоянство би могла да надвие както неговия страх и сдържаност, така и родителската забрана на баща си. На нея й беше ясно, че по пътя може да се появят непреодолими препятствия, като например това, Сула да се ожени за друга, да напусне Рим или, най-лошото, да се разболее и да умре. И все пак правеше всичко по силите си да се бори по своя си начин срещу всяка от тези възможности, живеейки в същото време с болезнената мисъл, че човекът, заради когото е всичко това, никога повече не би желал да я види. Откъде знаеше ли? Откакто Сула се беше върнал в Рим, в продължение на няколко месеца тя го беше дебнала непрестанно, само и само да се сблъска за сетен път с неговите насмешки и обиди. Най-накрая, веднъж, когато двамата се бяха скрили от хорските погледи зад една тежка колона на Портикус Маргаритария, любимият недвусмислено й беше заявил, че ако не го остави на мира, то той ще напусне Рим завинаги.

Всъщност целият план на Юлила се беше развивал според епизодичните срещи, които си бе открадвала от Сула: началото беше още през януари, когато я бе нарекъл дебела и я бе пропъдил като куче. Именно тогава тя престана да яде сладки с надеждата, че ако поотслабне малко, ще си спечели благоволението му. Но уви… Когато той се завърна в Рим и започна да се държи с нея още по-грубо и безочливо, тя не само че не се отказа от намерението си, но с истинска сила на волята си забрани дори да мисли за храна. В началото й беше изключително тежко, но с времето, когато откри, че продължителното гладуване я е променило и организмът й е привикнал с малкото храна, която тя си позволяваше, Юлила вече нито страдаше от глад, нито изпитваше болки в стомаха.

И така, когато Луций Гавий Стих умря преди осем месеца след продължително и мъчително боледуване, планът на Юлила вече беше готов; оставаше й да се справи само с отделни подробности, като например как да опази тайната си от околните и как да поддържа най-добрия възможен баланс на хранене, с който хем да не подлага на опасност здравето си, хем да не отстъпва от намеренията си.

А със Сула се бореше посредством писмата си.

„Обичам те и никога няма да се уморя да ти го повтарям. Ако писмата са единственият начин да те накарам да се вслушаш в думите ми, тогава ще ги получаваш. С десетки. Със стотици. С хиляди, ако годините не променят решението ти. Ще те погълна, ще те удавя, ще те смачкам с купища писма. И какво по-типично римско от това да се пишат писма? Ние всички живеем от тях, така както и аз живея с единствената мисъл, че ти пиша. За мен това е като храната, която отбягвам, защото какво, че устата и стомахът ми са пълни, когато сърцето и душата ми остават гладни? О, мой жестоки, о, мой безмилостни и безжалостни любими! Как можеш да стоиш толкова далеч от мен? Защо не преминеш стената, която ни разделя, защо не се прокраднеш нощем в стаята ми, защо не дойдеш тук при мен да ме целунеш, да ме разкъсаш от целувки? Но знам, че никога не ще го сториш. Чувам те как си го казваш на глас. Дори и тук, в моето ужасно и омразно легло, където бавно угасвам, те чувам как ми отказваш. Какво съм сторила, за да заслужа подобно безразличие, подобно хладно презрение? Навярно някъде дълбоко под бялата ти кожа се е скрило едно мъничко човече и в това мъничко човече, което търси твоята закрила, се е събрала цялата ми същност на жена. А ето, аз живея без нея, живея без себе си, превърнала съм се в едно бледо подобие на истинската Юлила, което от ден на ден увяхва все повече и повече, за да изчезне завинаги. Един ден няма повече да ме има и единствено мъничкото човече, загнездило се под кожата ти, ще остане, за да ти напомня за мен. Ела да ме видиш, ела да видиш в какво си ме превърнал! Ела да ме целуваш, да ме разкъсваш от целувки. Защото те обичам!“

С храната обаче беше по-трудно. Решена за нищо на света да не възвърне предишното си тегло, колкото и да не й се искаше, Юлила трябваше да се убеди, че постоянно губи килограми. Стигна се дотам, че един ден, след като всички римски лекари се бяха изредили през стаята й в напразни опити да я излекуват, един от тях бе отишъл при Гай Юлий Цезар и от името на всички недвусмислено му беше заявил, че дъщеря му ще трябва да бъде хранена насила. Разбира се, както можеше да се очаква от лекарите, те самите нямаха намерение и пръста си да мръднат по въпроса, а оставиха всичко на гърба на бедното семейство. И така, цялото домакинство, от най-новия роб до Гай, Секст, Марция и самия Цезар, се беше мобилизирало като за генерално сражение с надеждата нещо да се оправи. Но самата битка се превърна в кошмар, за който по-нататък никой не искаше дори да си спомня. Юлила крещеше, врещеше и пищеше, сякаш хората около нея не искаха да й вдъхнат живот, ами напротив, бяха я нападнали единствено с мисълта как да я уморят до смърт. С каквито сили й бяха останали, тя се дърпаше от ръцете им, повръщаше веднага каквото й беше натикано насила в устата, плюеше по мъчителите си и което беше най-страшното, непрестанно се задавяше с трохите хляб, принуждавайки в крайна сметка Цезар да даде сигнал за отбой. Семейството остави гладуващата на мира и незабавно се събра на съвещание. Беше решено единодушно, че каквото и да става, Юлила няма повече да бъде принуждавана да приема храна.

Но писъците й се бяха разнесли из целия квартал, така че, колкото и да не му се искаше, Цезар се превърна в обект на клюки и догадки. Нямаше човек наблизо, който да не знае, че сенаторът Цезар си има неприятности. Не че досега в семейството бяха гледали на поведението на Юлила като на нещо срамно и унизително, което трябва да остане в дълбока тайна, но просто баща й ненавиждаше клюкарството и винаги се бе старал да не дава повод за слухове.

И колкото и да е странно, първа се притече на помощ не друга, а съседката Клитумна, донесла легендата за някаква магическа храна, за която гарантираше, че Юлила няма да я откаже и че стомахът й ще я приеме без никакви усложнения. Цезар и Марция на драго сърце я приеха у дома си, а пък тя на драго сърце им заразправя своята изпитана рецепта.

— Трябва първо да откриете някоя дойна крава — придаваше си важност Клитумна, която не можеше да скрие, че й е приятно, задето Цезар й обръща такова внимание. — Знам, че няма да е лесно, но доколкото съм чувала, във Валис Каменарум все още се срещат тук-таме хора, които отглеждат крави и ги доят редовно. И така, наливате една голяма купа прясно издоено мляко, счупвате едно кокоше яйце и добавяте три лъжици мед. Разбивате, докато се появи пяна, и прибавяте голяма чаша червено вино. Ако сложите виното, преди да сте разбъркали, просто няма да се получи хубава пяна. Ако имате стъклени чаши — още по-добре, видът на питието е достатъчно апетитен, за да изкуши и най-големия гладник: цялото в розово-червено, а отгоре с жълта пяна. Стига да го приеме стомахът й, момичето повече няма и да знае какво е това болест — говореше Клитумна, която си беше припомнила как навремето и родната й сестра беше прибягнала до гладуване, след като не й бяха позволили да се омъжи за един змиеукротител от Алба Фуценция — да се чуди човек откъде го беше намерила!

— Ще опитаме — увери я Марция, която трудно сдържаше напиращите сълзи.

— Навремето сестра ми се оправи с това, и то доста добре — въздъхна съседката. — Мина време, тя съвсем забрави за своя змиеукротител и се хвана с бащата на скъпичкия ми Стих.

Цезар скочи на крака.

— Още сега ще пратя някого до Валис Каменарум. — Той излезе, но след миг се показа отново. — Ами кокошето яйце? Трябва ли задължително да се бъде снесено десето или може да бъде обикновено?

— О, навремето използвахме най-обикновени яйца — успокои го Клитумна, облегнала се удобно на стола си. Ако използваме по-особени, току-виж сме развалили с нещо сместа.

— Ами медът? — настояваше бащата. — Може ли да е обикновен мед от Лациум или да потърся химетийски, или знам ли и аз какъв, дето не е пушен?

— Най-обикновен латински мед ще свърши работа — твърдо заяви Клитумна. — Кой знае? Може би тъкмо пушекът в обикновения мед е бил разковничето на загадката. Нека не се отклоняваме от рецептата си, Гай Юлий.

— Много добре — съгласи се той и изчезна повторно.

— Дано само стомахът й го приеме! — с треперещ глас се обади Марция. — Само да знаеше, съседке, направо се чудехме какво да правим.

— Разбирам ви напълно. Но да не вдигаме толкова шум. Нищо няма да ви помогне, ако Юлила разбере колко се тревожите — добави тя, която, стига да не се отнасяше до нея самата, винаги беше способна да разсъждава трезво. Всъщност, ако само подозираше за камарите писма, които Юлила пращаше на Сула, нищо чудно с чиста съвест да я оставеше да умре. Сега обаче съседката беше в плен на скръбта и не можеше да таи подобни злокобни помисли. — Във всеки случай не искаме след племенника ми и някой друг да си отиде толкова скоро, нали? — подсмръкна тя.

— Дори не и искам да си го помисля! — не се сдържа да възкликне Марция. Но понеже и на нея й се щеше да се покаже поне малко състрадателна, нямаше как на свой ред да не запита: — Надявам се, че вече малко ти е минало след смъртта на племенника ти. Знам, че е много трудно да забравиш близък, но все пак…

— Е, държа се някак — опита се да бъде духовита Клитумна. Дълбоко в себе си тя щеше още дълго време да скърби за Стих, но не можеше да не си признае, че откакто той си беше отишъл, животът с миличкия й Сула бе станал доста по-лек. При мисълта за доведения си син тя въздъхна дълбоко, без да знае колко много заприличваше в този миг на Юлила.

Разговорът обаче се оказа само пръв от многото, които последваха. След като вълшебната рецепта на Клитумна проработи, нямаше как по-нататък вратата на Цезар да остане затворена пред иначе простата му и изключително досадна съседка.

— Да си благодарен — жалваше се Гай Юлий Цезар, който бе придобил навика всеки път, щом чуе пискливия гласец на Клитумна в атрия, да се крие в кабинета си, — понякога може буквално да ти съсипе живота!

— О, Гай Юлий, не бъди толкова проклет! — мъмреше го Марция. — Клитумна е наистина много мила с нас, а пък ние няма защо да я засягаме, което нищо чудно и да направим, ако продължаваш толкова упорито да я отбягваш.

— Знам, че е много мила с нас! — Вдигна отчаяно ръце главата на семейството. — Нали точно от това се оплаквам!