Метаданни
Данни
- Серия
- Господари на Рим (1)
- Включено в книгите:
-
Пръв сред римляните
Част I: Коварни плановеПръв сред римляните
Част II: Време на пораженияПръв сред римляните
Част III: Спасителят на Рим - Оригинално заглавие
- The First Man in Rome, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Борис Тодоров, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- dakata1974 (2010)
- Корекция и форматиране
- maskara (2011)
Издание:
Колийн Маккълоу. Пръв сред римляните. Част I: Коварни планове
Редактор: Весела Прошкова
Коректор: Лилия Анастасова
Художник на корицата: Димитър Стоянов — Димо
ИК „Плеяда“, 1995 г.
ISBN: 954-409-107-6
Издание:
Колийн Маккълоу. Пръв сред римляните. Част II: Време на поражения.
Редактор: Весела Прошкова
Коректор: Лилия Анастасова
Художник на корицата: Димитър Стоянов — Димо
ИК „Плеяда“, 1995 г.
ISBN: 954-409-108-4
Издание:
Колийн Маккълоу. Пръв сред римляните. Част III: Спасителят на Рим
Редактор: Весела Прошкова
Коректор: Лилия Анастасова
Художник на корицата: Димитър Стоянов — Димо
ИК „Плеяда“, 1995 г.
ISBN: 954-409-130-0
История
- — Добавяне
Ако се вярваше на календара, вече беше средата на април, когато Марий и Сула най-сетне получиха сигурни сведения, че германите се готвят да напуснат земите на атуатуците. Месец по-късно Серторий се появи лично в лагера на римляните, за да докладва, че Бойорикс до такава степен е съумял да спои в едно цяло различните германски народи, че планът му навярно щял да бъде изпълнен, както го е замислил. Кимврите и по-малките гало-германски народи вече били тръгнали по поречието на Рен, докато тевтоните били прехвърлили Моза и напредвали на юг.
— По всичко изглежда, че наесен германите наистина ще достигнат границите на Италийска Галия от три страни едновременно — въздъхна тежко Марий. — Би ми се искало лично да посрещна Бойорикс, когато се покаже по горното течение на Атезис, за да го поздравя, но не би било разумно. Първо, трябва да се разправя с тевтоните, за да ги лиша от възможността да помогнат на другите. Да се надяваме, че тевтоните ще вървят най-бързо от трите крила, поне докъм Друенция, защото дотам няма да изкачват никакви планини. Ако успеем да разгромим тевтоните някъде тук, ако успеем да унищожим напълно силите им, тогава може би ще имаме достатъчно време да прехвърлим прохода Монс Генава и да пресрещнем Бойорикс и кимврите му, преди да са нахлули навътре в Италийска Галия.
— Значи не мислиш, че Катул Цезар може да се справи сам с този Бойор? — обади се Маний Аквилий.
— Убеден съм, че не би могъл — отсече Марий.
По-късно, когато беше останал насаме със Сула, Марий се разпростря по-нашироко върху съмнителните качества на колегата му консул; защото вече се знаеше, че щом въоръжи армията си и я обучи достатъчно добре, Квинт Лутаций Катул ще се насочи сам нагоре по течението на Атезис, за да спре Бойорикс.
— Ще разполага с шест легиона и има цяла пролет и лято да ги стегне, както трябва. Но уви, той не е пълководец, който може да се справи с такава ситуация — каза с тъга Марий. — Остава ни само да се надяваме, че Тевтобод ще дойде по-рано, ще му свием опашката, после ще прехвърлим Алпите с бърз марш и ще се присъединим към Катул Цезар, преди Бойорикс да е достигнал езерото Бенак.
Сула го погледна изпод вежди и убедено изрече:
— Няма да стане.
Марий въздъхна.
— Знаех, че така ще кажеш.
— И аз знаех, че знаеш, че така ще кажа — усмихна се Сула. — Не мисля, че след като го няма Бойорикс да ги подстрекава, двете други крила ще се разбързат чак толкова, че да изпреварят кимврите. Работата е там, че ти самият не би могъл да се окажеш на две места едновременно.
— Тогава оставам тук и ще чакам Тевтобод — взе крайно решение Марий. — Армията ми вече познава и последното стръкче трева между Масилия и Араузио, а и войниците ми искат тази победа, след като две години са стояли в бездействие. Тук шансовете им за победа са най-големи. Затова и аз ще остана тук.
— По това „аз“ заключавам, че имаш други планове за мен, Гай Марий? — предположи Сула.
— Точно така. Съжалявам, Луций Корнелий, че ще те лиша от заслуженото удоволствие да поизвиеш някое и друго тевтонско вратле, но мисля да те пратя при Катул Цезар като висш легат. Ти поне си патриций и аристократическият му стомах все някак ще те приеме.
Сула наистина беше безкрайно разочарован, затова сведе поглед.
— Какво мога да помогна аз, ако трябва да командвам чужда армия?
— Нямаше да се тревожа толкова, ако не виждах у колегата си същите симптоми, които навремето даваха и Силан, и Касий, и Цепион и Малий Максим. Но уви, Луций Корнелий, Катул Цезар не разбира нищо нито от тактика, нито от стратегия — мисли си, че още боговете, като са му отреждали да се роди знатен и богат, са му заложили в мозъка и способностите на пълководец; че му трябва само случай да ги прояви. Но както вече си научил сам, нещата далеч не са толкова прости!
— Така е, няма спор — съгласи се Сула.
— Ако Бойорикс и Катул Цезар се срещнат, преди да съм успял сам да мина в Италийска Галия, колегата ми ще допусне някоя съдбоносна грешка и германите ще изколят цялата му армия. А ако това се случи, не виждам какви шансове имаме ние, оцелелите, да спечелим войната. Кимврите са най-многобройни и имат най-добрия предводител от всички варвари. Освен това аз самият не знам почти нищо за ландшафта на Транспаданска Галия. Ако тук разчитам да разгромя тевтоните с по-малко от четиридесет хиляди войници, то е защото познавам цялата област като дланта си.
Сула се опита с поглед да внуши на началника си, че заповедта му не е най-удачната, но Марий нямаше да се разколебае току-тъй.
— И какво очакваш от мен? — попита Сула. — Пълководец ще бъде Катул Цезар, не Корнелий Сула! Какво очакваш от мен?
Марий го сграбчи за ръката и силно го стисна.
— Ако знаех, щях да направлявам Катул Цезар оттук. Но ти, Луций Корнелий, успя да прекараш повече от година сред враговете варвари и да оцелееш под маската на един от тях. Умът ти сече по-дълбоко от меча ти, а и с меча не отстъпваш на никого. Не се и съмнявам, че каквото може да бъде направено армията на Катул Цезар да се спаси, ти ще си този, който ще го направиш най-добре.
Сула тежко преглътна.
— Значи заповедите ти са да спася армията му на всяка цена?
— На всяка цена.
— Дори ако цената е самият Катул Цезар?
— Точно така.
Пролетта разцъфна по градини и поляни, а след нея като някой триумфиращ пълководец победоносно пристигна и лятото и шествието му се заниза дълго-дълго по улиците на Рим. Тевтобод и неговите тевтони пресичаха земите на хедуите, за да навлязат в тези на алоброгите, които заемаха цялата територия между горното течение Родан и река Изара, далеч на юг. Алоброгите бяха войнствено племе, а и отколе таяха дива омраза към всичко римско; но германите вече бяха минавала веднъж през земите им, три години по-рано, и алоброгите се бяха уверили, че не щат тевтони за господари. Затова между едните и другите варвари се захвана люта борба, която значително забави похода на германите. Марий започваше все по-често да крачи из главната си квартира, чудейки се какво ли става със Сула сега, когато част от армията на Катул Цезар се беше настанила на лагер по бреговете на Пад.
Катул Цезар бе поел на север по Фламиниевия път начело на шест легиона новобранци към края на юни. Толкова трудно се намираха годни да носят оръжие мъже в страната, че той се отказа от намеренията си да сформира по-голяма армия. По Емилиевия път стигна до Бонония, където свърна във Вия Ания и излезе при известния със своите манифактури град Патавиум. Намираше се доста на изток от езерото Бенак, но като се имаха предвид несигурните и неудобни пътеки, които вървяха направо, да се заобиколи през Патавиум беше много по-удобно за такава голяма армия. Така легионите стигнаха до Верона, където се установиха на базов лагер.
До този миг Катул Цезар не беше направил нищо, което да се стори грешно или нередно на Сула, но легатът все повече се убеждаваше защо Гай Марий го е пратил в Италийска Галия, където уж нямаше нужда от такива като него. Сула откриваше колко прав е бил Марий, когато обрисуваше с няколко думи портрета на Катул Цезар. Аристократ до мозъка на костите си, надменен, арогантен, твърде самоуверен, това беше вторият консул и Сула неволно го сравняваше с Метел Нумидик. Работата беше там, че театърът на бойните действия нямаше да е отвъдморска Африка, нито неприятелят — беззъб колкото Метеловите нумидийци. При това Метел Нумидик е имал в щаба си хора като Гай Марий и Публий Рутилий Руф, пък ако ще и те да му навяваха разни спомени за кочините в Нуманция. Докато по пътя си нагоре към върховното командване Катул Цезар никога не се беше сблъсквал с военен от типа на Гай Марий, който да го запознае с някои истини на военното дело. И като кадет, и като военен трибун той беше служил при по-посредствени началници в по-маломащабни войни — в Македония, в Испания. Допреди никога не бе имал случай да участва, камо ли сам да води истинска война.
Посрещането на Сула не вдъхваше особени надежди, че двамата с Катул Цезар ще се разбират, най-малкото, защото консулът си беше подбрал легати още в Рим, а в Бонония го чакаше някой си Сула с писмо от главнокомандващия Гай Марий, който му нареждаше от Трансалпийска Галия да включи помощника му в щаба си, при това като свой заместник. Подобна стъпка беше рискована, защото от правна точка беше неоправдана, но Гай Марий не бе имал друг избор. Катул Цезар прие Сула в щаба си, но отношенията им останаха ледени, а новопоявилият се легат срещаше навсякъде препятствия. Единственото, което издигаше малко патриция Корнелий в очите на началника му, беше благородният му произход, но пък и тук Сула губеше заради тъмното си минало. Освен това, след като бе имал случай да участва в една сериозна война срещу Югурта и най-вече да извърши своя шпионски подвиг при германите, Сула нямаше как да не си спечели завистта на Катул Цезар. Ако консулът само подозираше каква е била истинската роля на Сула сред варварите, легатът му навярно би бил заклеймен напълно.
Както винаги, сега Гай Марий беше проявил отново като стратегически гений, пращайки при колегата си консул не Маний Аквилий, а тъкмо Луций Корнелий, нищо че и Аквилий би могъл да играе ролята на куче — пазач. Просто никой като Сула не беше способен толкова успешно да ходи по нервите на Катул Цезар — човекът започваше да живее с чувството, че зад гърба му все го дебне някой леопард, готов да се хвърли на врата му. И все пак, случеше ли се да поиска сметка на Сула за това или онова, онзи всеки път се измъкваше, сякаш нищо не е било. Нямаше друг легат толкова полезен, колкото Луций Корнелий; нямаше легат, толкова самопожертвувателен и готов да поеме на плещите си толкова голям дял от досадните всекидневни задължения на един римски пълководец. Но през цялото време Катул Цезар неясно съзнаваше, че нещо у Сула не е наред. Защо изобщо ще му праща свой човек Марий, ако не с някакъв таен замисъл?
Самият Сула с нищо не се опитваше да го успокои, да приспи страховете и подозренията му; напротив, целта му беше именно Катул Цезар да гледа на него постоянно със страх и подозрение; така той щеше рано или късно да се сдобие с власт, която началникът му никога нямаше да признае пред другите, но на която един ден щеше да се подчинява. За момента обаче Сула се задоволяваше с това да обикаля армията и да търси лично запознанство с всеки военен трибун или центурион, както и с немалко прости войници. Катул Цезар го беше оставил сам да бди за реда в лагера, както и да се занимава с физическите упражнения на легионерите. Вследствие на това Сула стана единственият висш легат от щаба, когото познаваха абсолютно всички в лагера и който се ползваше с уважението и доверието на войниците. Това беше жизненоважно за него и за плановете на Марий, в случай че се наложеше Катул Цезар да бъде елиминиран.
Не че Сула изобщо възнамеряваше да убие или да нарани, по какъвто и да е начин Катул Цезар; той продължаваше да бъде преди всичко римски патриций и дори да не изпитваше ни най-малко съчувствие към началника си, нямаше как да забрави, че двамата принадлежат към една и съща обществена прослойка. Един Корнелий трябваше да пази своите събратя патриции дори от тях самите.
Под предводителството на Бойорикс кимврите преминаха своя маршрут завидно бързо. Заедно с Геторикс и следващите го тигурини, маркомани и херуски те бяха стигнали благополучно точката, където Ен се вливаше в Данубий, и чак там завиха право на юг към алпийските проходи, оставяйки Геторикс сам да води своите събратя към Италийска Галия. Скоро след това Бойорикс нахлуваше в земите на келтското племе брени, получило името си от легендарния галски цар Брен, едва не завзел навремето Рим. Именно те държаха в ръцете си прохода на Брен, най-ниския от всички проходи към Италийска Галия, но не им беше по силите да попречат на няколкостотинте хиляди кимври да го преминат.
През втората половина на квинктилис според календара, кимврите излязоха на брега на река Атезис, близо до устието на Изарк — планинския поток, който варварите бяха следвали на юг от прохода на Брен. Там, сред тучните алпийски поляни те се спряха да починат и да се насладят на гледката, която представляваха гордите алпийски върхове на фона на искрящо синьото небе. Там ги и откриха съгледвачите, пратени от Сула.
Колкото и да си мислеше, че се е подготвил за всякаква ситуация, Сула не беше и сънувал в какво положение може да го постави началникът му; за краткия престой в лагера на Катул Цезар той още не беше опознал консула достатъчно добре, за да предвиди отдалеч реакциите му и да знае как да ги парира.
— Докато съм жив, германски крак няма да стъпи на италийска земя! — заяви най-тържествено Квинт Лутаций пред щаба си в момента, в който се разбра, че кимврите са заели горното течение на Атезис. — Докато аз съм жив, германски крак няма да стъпи на италийска земя! — повтори той, за да прозвучи още по-убедително и стана от стола си, спирайки величествения си поглед върху всеки от легатите поотделно. — Да вървим.
Сула го зяпна.
— Да вървим ли? Къде да вървим?
— Нагоре по Атезис, естествено — отговори кратко Катул Цезар и по тона му пролича, че Сула трябва да е казал нещо твърде глупаво. — Ще изтикам германите обратно в Алпите, преди някой ранен сняг да им е запречил пътя.
— И докъде ще вървим по Атезис? — настояваше да знае Сула.
— Докато ги срещнем.
— Да ги срещнем на такова тясно място?
— Точно така — кимна Катул Цезар. — Всички преимущества ще са на наша страна. За разлика от германите ние сме дисциплинирана армия и ще можем да се справим с тяхната разпасана сган. Това е шанс, който не трябва да изпускаме.
— Нашите шансове са най-големи там, където легионите ни могат да се разгърнат.
— Ще имат достатъчно място за разгръщане и по бреговете на Атезис — успокои го Катул Цезар и сложи край на спора.
Сула си тръгна от съвещанието умислен; умът му трескаво работеше какво решение следва да се вземе. Вече беше правил най-различни планове как да действа срещу кимврите и се беше надявал, че с малко ловкост и такт ще успее да наложи на началника си най-доброто решение — така че все едно не го е измислил той, ами самият консул. Сега се оказваше без никакъв план, който да предложи, и не виждаше как тепърва да го съставя. Нямаше как, Катул Цезар трябваше да се откаже от намеренията си.
Но Катул Цезар не се отказваше лесно от вече взето решение. Без да губи време, вдигна армията си на крак и заповяда легионите да тръгнат нагоре по течението на Атезис. Точката, в която излязоха на брега на реката, се намираше на седем-осем километра източно от езерото Бенак — най-голямото от няколкото прекрасни алпийски езера, които блещукаха на слънцето в полите на Италийските Алпи. Колкото по на север вървеше малката армия — всичко на всичко двадесет и две хиляди души пехота, две хиляди души конница и около осем хиляди души спомагателни части — толкова по-тясна и труднопроходима се оказваше долината на Атезис.
Най-накрая армията на Катул Цезар излезе при един затънтен търговски пункт, наречен Тридентум. Точно над него се издигаха един до друг три величествени върха, откъдето и местността беше получила името си: „Трите зъба“. Заради силния наклон Атезис се спускаше все по-устремно надолу, и така цяла година, защо черпеше водите си от планинските снегове, а те не се стопяваха изцяло дори в разгара на лятото. Нагоре по реката долината се стесняваше още повече и човек можеше да следва само лъкатушещата пътека, започваща от малкия дървен мост над реката в горния край на селището.
Катул Цезар беше излязъл напред да огледа местността заедно с висшите офицери. Явно, че видяното му се нравеше, защото той не спираше да върти глава на една или друга страна и да кима доволно, след което възкликна:
— Напомня ми на Термопилите. Идеално място да спрем германите и да ги накараме да се върнат обратно на север.
— Спартанците, защищавали Термопилите, са били избити до крак — напомни му Сула.
Катул Цезар го изгледа презрително.
— И какво значение дали и ние ще умрем, ако така отблъснем враговете?
— Само че ние няма да ги отблъснем, Квинт Лутаций! Да се върнат в планините по това време на годината, когато провизиите им са на привършване, а нататък ги дебнат само снегове? Това няма да стане. Още повече че на някакви си километри на юг ги чакат житото и свежата трева на Италийска Галия — поклати глава Сула. — Няма да успеем да ги спрем точно тук.
Останалите офицери се размърдаха неспокойно. Откакто бяха тръгнали нагоре по течението на Атезис, хладнокръвният Сула не спираше да се нервира и безпокойството му нямаше как да не се предаде и на останалите. У всекиго се загнездваше в една или друга степен чувството, че Квинт Лутаций наистина не знае какво върши. Пък и Сула с нищо не прикриваше несъгласието си с началника; ако наистина държеше армията на Катул Цезар да оцелее, той трябваше да спечели на своя страна поне някои хора от консулския щаб.
— Ще се бием тук — реши Катул Цезар и повече нямаше как да го разубедят. В съзнанието му плуваха образите на безсмъртния Леонид и на шепата смели спартанци, загинали заедно с него. Какво толкова, ако унищожат тялото му, когато ще си спечели безсмъртна слава?
Кимврите бяха съвсем наблизо. Дори на Катул Цезар да му хрумнеше да продължат нагоре, легионите му нямаше къде повече да отидат. Това не беше причина обаче консулът да не направи още една грешка, единствената възможна за момента: той твърдо настоя армията му да се прехвърли от другата страна на дървения мост, където да построи лагера си. Мястото беше толкова тясно, че всеки легион издигна свой лагер, заклещен между два други. Най-последният от всички стануваше при самия мост.
— Явно съм бил ужасно разглезен — уж се жалваше пред примус пилуса на легиона при моста Сула. Центурионът беше здрав и набит самнит от Атина и се казваше Гней Петрей; целият легион се състоеше от самнити, все пролетарии, които си оставаха с ранг на съюзници.
— Как са те разглезили? — попита Гней Петрей, докато наблюдаваше през моста шуртящата вода в реката. Мостът дори нямаше парапет, от двете му страни бяха оставили само някакви трупи, колкото да знае човек къде върви.
— Като съм бил на служба все при Гай Марий — обясни Сула.
— Късметлия си бил — изцъка с език Гней Петрей. — И аз се надявах навремето да имам този шанс — жална се той и изсумтя презрително. — Но вече няма за кога, Луций Корнелий.
При тях беше и началникът на легиона, един от избраните от народа военни трибуни — не друг, а Марк Емилий Скавър Младши, синът на Принцепс Сенатус, неговото най-голямо разочарование в живота. Скавър Младши откъсна поглед от реката и се обърна неразбиращо към центуриона.
— Какво искаш да кажеш с това „няма за кога“, Гней Петрей?
Центурионът отново изсумтя.
— Искам да кажа, че на всички ни е съдено да измрем тук, трибуне.
— Да измрем? Всички? Защо?
— Гней Петрей иска да каже, млади ми Марк Емилий — обясни Сула с мрачен глас, — че още веднъж римската армия е била поставена пред пълна безизходица благодарение на още един инвалид — стратег от висше потекло.
— Не, тук бъркаш много! — възкликна Скавър. — Аз и преди забелязах, докато Квинт Лутаций обясняваше стратегията си, че не я разбираш, Луций Корнелий.
Сула намигна на центуриона.
— Ами че обясни ми я тогава ти, трибуне! Ето, целият съм слух.
— Виж сега: срещу нас има четиристотин хиляди германи, а ние сме всичко на всичко двадесет и четири хиляди души войници. Следователно абсурдно би било да им даваме сражение на открито място — седна да философства младият Скавър, окуражен от вниманието в очите на тези две стари кучета. — Единственият начин да ги победим, е да ги притиснем на фронт, който да можем да покрием ние, но и който ще им попречи на тях да се разгърнат. Ще натиснем с всички сили и рано или късно, благодарение на по-големите си способности, ще ги принудим да отстъпят — те нали и без това все това правят, отстъпват.
— Значи така виждаш ти нещата — заклати глава Гней Петрей.
— Не ги виждам аз, просто така стоят! — натърти Скавър.
— Така ли стоят? — прихна да се смее Сула.
— Няма как, така трябва да стоят — отвърна му Гней Петрей и също започна да се залива от смях.
Младият Скавър ги изгледа недоумяващо. Подобна ирония го изпълваше със страх.
— Но моля ви, какво толкова смешно казах?
Сула избърса сълзите си.
— Смешно е, млади Скавре, защото е безкрайно наивно. — Той разпери ръка и показа с неясен жест планините наоколо. — Погледни! Какво виждаш?
— Планини — отговори Скавър, който продължаваше да недоумява.
— А да ти кажа ли какво виждаме ние? Виждаме пътеки, много пътеки, прокарани я от човек, я от добитък, я от диви животни. Не си ли забелязал тези мънички, синкави тераси, от които планините са заприличали на полите на древните минойки? На кимврите им трябва само да се изкатерят до височината им, да минат от тераска на тераска и след три дни ще са вече откъм гърба ни. А тогава, Марк Емилий, ще сме застанали като между чук и наковалня. С едно мръдване и ще ни размажат като хлебарки.
Младият Скавър пребледня като мъртвец и Сула и Петрей инстинктивно се надигнаха, за да го хванат, ако тръгне да пада в реката — цопнеше ли човек във водите й, спасение нямаше.
— Нашият пълководец измисли крайно лош план — искаше сякаш да стресне младежа Сула. — По-добре щеше да е, ако изчакахме кимврите някъде между Верона и езерото Бенак, където бихме имали хиляди възможности да им подготвим клопка и достатъчно терен да бягаме, ако трябва.
— Защо тогава някой не го каже на Квинт Лутаций? — беше си глътнал езика от страх Скавър.
— Защото и той е една дебела глава, та се не знае — махна с ръка Сула. — Не ще да чуе и дума, ако не се връзва с глупостите, които изпълват главата му. Ако на негово място беше Гай Марий, той винаги щеше да изслуша помощниците си. Но пък и на Гай Марий никой не би тръгнал да дава съвети! Не, Марк Емилий, нашият началник Квинт Лутаций Катул мисли, че е по-добре да се бием като при Термопилите. А ако си спомняш уроците по история, трябва да знаеш, че една-едничка заобиколна пътека беше достатъчна Леонид и другарите му да погинат.
На младия Скавър сякаш топка му заседна в гърлото.
— Извинете ме! — едва успя да изрече той и хукна към палатката си.
Сула и Петрей го проследиха с поглед как се държи за гърлото и се мъчи да не повърне.
— Това не е армия, ами жалка картинка! — не се стърпя да сподели Петрей.
— На армията нищо й няма — поправи го Сула. — Пълководците са жалка картинка.
— С изключение на теб, Луций Корнелий.
— Точно така.
— Замисляш нещо, нали? — подпита го Петрей.
— Вярно е — призна си Сула и се усмихна, оголвайки белите си зъби.
— А позволено ли ми е да попитам какво?
— Мисля, че ти е позволено, Гней Петрей. Само че ще ти отговоря привечер, при падането на здрача, става ли? На плаца на вашия самнитски легион — предложи Сула. — И аз, и ти сега ще тръгнем из легионите да каним всички примус пилуси и центуриони — началници на кохорти в армията да се явят по същото време на същото място. — Сула веднага направи някаква сметка наум. — Това прави около седемдесет души. Седемдесетте, от които всичко зависи. А сега на работа, Гней Петрей! Заемаш се с трите легиона от тази страна на лагера, а аз яхвам вярното си муле и отивам да агитирам в другите три.
В същия ден кимврите вече бяха стигнали на един хвърлей разстояние от Катуловия лагер. Мъжете бяха изпреварили с километри бавния обоз и като вълна заливаха цялата долина, за да се спрат чак при вида на римските палисади. Огромното море от коне и хора се задвижи на едно място като във водовъртеж, докато римските съгледвачи, а и любопитните се престрашаваха да излязат нагоре покрай реката и иззад някое естествено прикритие да се уверят с очите си, че приказките за безбройните великани от север не са измислица.
Събранието, което Сула свикваше на плаца на самнитския легион, си свърши работата за няколко минути. Щом решението беше взето, всичките седемдесет души последваха Сула през моста към селцето от другата страна, където Катул Цезар беше разположил главната си квартира в дома на местния управител. Главнокомандващият също беше свикал щаба си на заседание, за да се обсъди пристигането на кимврите. Консулът тъкмо недоволстваше от отсъствието на заместника си Сула, когато той се вмъкна в изпълнената с офицери стая.
— Бих се радвал, ако проявяваше по-голям вкус към точността, Луций Корнелий — посрещна го хладно Катул Цезар. — Ако обичаш, седни някъде, защото трябва да обсъдим утрешната си атака.
— Съжалявам, но няма време за сядане — възрази му Сула, който не носеше броня, но си беше сложил кожената пола с птеригите и си беше увесил на колана меча и камата.
— Ако наистина смяташ, че имаш по-важна работа от утрешната битка, тогава никой не ти пречи да си я свършиш другаде! — целият се изчерви от възмущение консулът.
— О, не, никъде няма да ходя — усмихна се Сула. — Важната работа, която трябва да свърша, ме чака точно тук в тази стая, а най-важното нещо, което ти трябва да знаеш, Квинт Лутаций, е, че утре няма да има никаква битка.
Катул Цезар скочи на крака.
— Никаква, битка? Защо?
— Защото в армията си имаш бунт, а аз съм неговият подстрекател — извади меча от ножницата си Сула. — Центуриони, влизайте! — извика той през вратата. — Ще ни стане тесничко, но какво да се прави.
Никой от офицерите в стаята не каза нищо при този неочакван развой на събитията: Катул Цезар, защото беше изгубил ума и дума от гняв и недоумение, останалите — или защото почувстваха неочаквано облекчение от това разрешение на въпроса — в щаба нямаше нито един човек, с изключение на главнокомандващия, на когото да не му се искаше битката да се отложи за друг ден, — или защото не можеха още да разберат какво става. Един след друг през вратата се изнизаха седемдесет центуриони, които застанаха плътно до стената, оставяйки три крачки да ги делят от главния щаб, който също беше станал от столовете и се беше прилепил о отсрещната стена.
— Ще те хвърлят от Тарпейската скала за това, да знаеш! — закани се Катул Цезар.
— Ако трябва, и това ще стане — прибра невъзмутимо меча си Сула. — Но тези неща стават само когато войниците или офицерите въстанат без никакво оправдание, Квинт Лутаций. А да те питам теб: трябва ли войникът да се подчинява на своя началник дори когато е сигурен, че го пращат на сигурна смърт? Истинският патриотизъм означава ли да си пъхаш главата в торбата само защото пълководецът ти не се е научил на елементарни тактически постановки?
Беше ясно, че Катул Цезар просто не знае какво да отговори, пък и подобна обида, хвърлена в лицето му, си имаше своите основания. От друга страна, той държеше твърде много на собственото си достойнство, за да тръгне да се оправдава пред свой подчинен или да дава заповеди, които е ясно, че никой няма да изпълни. Затова най-накрая заяви:
— Това е недопустимо, Луций Корнелий!
Сула кимна в знак на съгласие.
— Наистина е недопустимо. Самият факт, че сме сега тук, в Тридентум, е недопустим. Утре кимврите ще намерят стотици пътеки и пътечки през склоновете на планината — пътеки, прокарани от хора и добитък, от вълци и овце. Няма да е само една Анопея, а стотици като нея! Ти не си спартанец, Квинт Лутаций, ти си римлянин! Затова се изненадвам, че мечтаеш за едни нови Термопили, сякаш си гръцки цар, а не римски консул. Нима не си чул как три века по-късно Катон Цензор подучил римляните да минат по същата пътека Анопея, за да излязат в гръб на сирийския цар Антиох? Или учителят ти мисли, че Катон Цензор е просто един плебей, за когото няма какво толкова да се говори? Именно Катон Цензор е пълководецът, който е знаел как да се сражава при Термопилите, а не Леонид и неговата царска гвардия, които са предпочели да измрат до последния човек! Спартанците са се жертвали само за да забавят персите и гръцката флота да се събере при Артемизиум. Само че планът им не успял, Квинт Лутаций, не успял! Гръцката флота била разгромена, а Леонид и войниците му загинали напразно. Повлия ли с нещо битката при Термопилите на хода на персийската война? Разбира се, че не! Когато гърците побеждават при Саламин, никой не е трябвало да завзема или защищава Термопилите. Признай си честно, мислиш ли, че ние трябва сега да имитираме Леонид с неговото героично самоубийство, вместо да се опитаме да бъдем като Темистокъл, блестящия стратег?
— Бъркаш ситуацията — отвърна му сухо Катул Цезар.
Заради мошеничествата на този червенокос Одисей насреща му той щеше да изгуби и достойнството, и гордостта си. Защото истината бе, че Квинт Лутаций мислеше повече как да запази своите дигнитас и аукторитас непокътнати, отколкото как да спре кимврите или да запази живота на войниците си.
— Не, Квинт Лутаций, ти бъркаш ситуацията — поправи го Сула. — А сега твоята армия става моя по правото на бунта. Когато Гай Марий ме прати тук — той нарочно натърти на името, за да знаят всички с кого всъщност си имат работа, — имах една-единствена заповед — да направя всичко по силите си армията на Квинт Лутаций да оцелее до момента, когато Гай Марий ще може лично да заеме командването й — а той не би могъл да го стори, преди да е разгромил тевтоните. Гай Марий е върховният римски главнокомандващ, Квинт Лутаций, и в ето този миг аз изпълнявам неговите заповеди. Когато неговите заповеди влязат в противоречие с твоите, Квинт Лутаций, и занапред ще изпълнявам неговите. Ако позволя твоите налудничави планове да влязат в действие, ще трябва в най-добрия случай да броя римските трупове край Тридентум. Но просто край Тридентум няма да се сражаваме никога. Още тази нощ армията ни ще се оттегли. Всички легиони — заедно. За да имаме възможност да дадем на германите сражение друг път, на друго място — тогава, когато имаме повече шансове за победа.
— Вече се зарекох, че няма да оставя германски крак да стъпи на италийска земя — упорстваше Катул Цезар. — Никой не трябва да ме обвини в клетвопрестъпничество.
— Вече решенията не ги взимаш ти, Квинт Лутаций, така че не може и дума да става за клетвопрестъпничество — успокои го Сула.
Квинт Лутаций Катул си оставаше сенатор от старата гвардия и отказваше да сложи на ръката си златен пръстен, както правеха това новопостъпилите в Сената; вместо това той носеше античния железен пръстен, останал от някой сенатор векове по-рано. Затова сега, когато вдигна ръка в заповеднически жест, на пръста му не заблестя злато. В този момент мъжете, дотогава замръзнали по местата си, се размърдаха и не един и двама неволно въздъхнаха.
— Напуснете всички — нареди Катул Цезар. — Чакайте отвън. Искам да поговоря насаме с Луций Корнелий.
Центурионите се обърнаха към вратата и пак един по един се изнизаха, този път навън. Последваха ги военните трибуни, личният щаб на командващия и висшите легати. Катул Цезар се върна на мястото си и тежко се отпусна върху стола си.
Той добре съзнаваше, че са го хванали натясно. Само гордостта му го беше довела толкова нагоре по течението на Атезис. При това гордост, която имаше малко общо с Рим и с римския войник; всичко се дължеше само на онази необмислена клетва, която консулът беше дал навремето, че германски крак нямало да стъпи на италийска земя. Квинт Лутаций беше твърде голям себелюбец, за да се отрече от дадената дума, дори ако за нея трябваше да заплатят няколко легиона и дори цял Рим. Колкото по-нагоре по реката бяха се изкачвали войниците му, толкова по-ясно усещаше той каква непростима грешка е допуснал. И все пак личната му гордост не му позволяваше да си го признае. Колкото по-високо се изкачваше Катул Цезар в Алпите, толкова повече сърцето му се смъкваше към петите. Затова когато пристигнаха в Тридентум, на него му хрумна красивото сравнение с Термопилите — макар че ако трябваше да разсъждава като географ, подобна прилика почти не се виждаше. Злополучният пълководец реши, че ако не друго, гибелта на това място щеше да си струва за всички в легионите му. Оттам щеше да бъде защитена и личната му чест. Пък и както името на Термопилите ехтеше през годините, така и това на Тридентум щеше да се споменава с упование и надежда. Отново малцината смелчаци щяха да се сблъскат с безбройните пълчища на враговете. „Странниче, обади на римляните, че тук лежим, послушни на техните заповеди!“ Щяха да издигнат величествен монумент, щяха да идват поклонници от цяла Италия, за подвига на легионите щяха да се пишат епически песни.
Когато кимврите се появиха от горния край на долината, Катул Цезар най-после започна да отрезнява. Сега Сула съвсем го върна на земята. Защото, разбира се, и Катул имаше очи, а в главата имаше достатъчно мозък, нищо че облакът на суетата и чувството за достойнство често пречеха на способността му да разсъждава; очите нямаше как да не видят терасите, които като стъпала на гигантска стълба прорязваха склоновете около долината. За кратко време кимврите също щяха да ги открият и да обградят римляните. Тридентум не се намираше в дефиле, затиснато от двете страни от отвесни скали. Не, ставаше дума за най-обикновена планинска долина, където ливадите се издигаха прекалено стръмно, за да могат легионите да се разгънат, още по-малко да изпълняват каквито и да е маньоври.
Това, което глождеше Катул Цезар, беше как да разреши дилемата, пред която сам се беше поставил, без да накърни достойнството си. Когато Сула нахълта в главната квартира начело на центурионите, консулът едва не плесна с ръце от радост: бунтът едновременно щеше да спаси армията му и честта му; при това, дори ако по-нататък го застигнеше поражение, Катул Цезар щеше да си измие ръцете и пред Сената, и пред народа, прехвърляйки цялата вина върху Сула и разбунтувалите се центуриони. Но само след миг-два консулът разбра, че и това не е изход за него. Бунтът във войската е най-сериозна форма на държавна измяна, но когато в една армия всички офицери до последния (един бърз поглед из стаята, където допреди малко щабът му спокойно беше заседавал, го беше убедил, че никой от приближените му дори вътрешно не се възпротивява на идеята за бунт) се обявят срещу началника си, и за детето ще стане ясно, че не става дума просто за предателство… Квинт Лутаций Катул щеше да излезе най-некадърният пълководец в римската история, който дори не е успял да излъже войниците си, че го бива за нещо. Ако не беше катастрофата при Араузио, ако Цепион и Малий Максим не бяха компрометирали веднъж завинаги фигурата на римския консул пред народа, дори пред определени фракции в Сената, тогава нещата биха стояли различно. Но за Катул Цезар беше ясно, че ако за в бъдеще тръгне да разправя как Сула бил взел властта в армията му с открит бунт, то именно той, консулът, щеше да се компрометира в очите на народа, и нищо чудно него да го изправят пред Сатурниновия съд да отговаря на обвинения в държавна измяна.
Затова Квинт Лутаций трябваше да преглътне унижението си и докато е време, да поиска мир.
— Нека не чувам повече думата „бунт“, Луций Корнелий — рече той. — Нямаше нужда от това представление. Достатъчно би било да ме потърсиш да поговорим насаме. Ако беше благоволил да го направиш, нещата щяха да се решат и без да се излагаме пред армията.
— Не мисля така, Квинт Лутаций — отвърна Сула. — Ако бях дошъл да поговорим насаме, просто щеше да ме пратиш да си гледам работата. Демонстрацията на сила беше неизбежна.
Катул сви устни. Не можеше да се отрече, че е красив мъж, потомък на други красиви мъже, рус и синеок. Сега той навири дългия си римски нос и изгледа с нужната надменност легата си.
— Знаеш ли, мисля, че твърде дълго си служил при Гай Марий. Подобно поведение не подхожда никак на един патриций.
Сула нервно плесна с ръка по кожената си пола и металните топчета на ресните й се полюшнаха.
— В името на боговете, Квинт Лутаций, нека поне за миг забравим това кой от коя фамилия произхожда и останалите глупости! Омръзнало ми е да ме гледат като нещо изключително! И преди да си започнал да говориш лоши неща за общия ни началник, нека ти заявя, че щом става дума за водене и печелене на войни, в сравнение с нас, патрициите, Гай Марий е като Александрийския фар в сравнение с ей тази свещичка на масата. Нито ти, нито аз сме се родили, за да водим войски в сражение! Това, с което все пак те превъзхождам, е, че достатъчно дълго съм се учил в светлината на Александрийския фар, така че виждам по-ясно от теб!
— Този човек е твърде надценяван! — процеди през зъби Катул Цезар.
— Да имаш да взимаш! Колкото и да ти е неприятно да го признаеш, Квинт Лутаций, Гай Марий в момента е Първият сред римляните! Човекът от Арпинум ви победи всички заедно, при това с една ръка.
— Учудвам се, че точно човек като теб може да стане фанатичен поддръжник на Гай Марий… Но ти обещавам, Луций Корнелий, когато му дойде времето, няма да забравя тези ти думи.
— Не се и съмнявам — отвърна му мрачно Сула.
— Искрено те съветвам да промениш политическите си пристрастия, преди да е станало твърде късно. Ако не го направиш, никога няма да станеш сам консул, дори претор.
— О, не ми се слушат голи заплахи! — махна с ръка Сула. — Кого се опитваш да баламосваш? Аз мога и с потекло да се похваля, така че рано или късно ще ми дойде и на мен времето, пък да ви видя тогава как всички ще ми се подмазвате! — изгледа той надменно Катул Цезар. — Един ден, така да знаеш, и аз ще се нарека Пръв сред римляните! Ще бъда най-високото дърво в гората, както е в момента Гай Марий. А високите дървета никой не ги сече, те умират чак когато сами прогният отвътре.
Катул не отговори нищо и Сула използва настъпилото мълчание, за да се отпусне на един от съседните столове и да си налее вино.
— А сега да се върнем на нашия бунт, Квинт Лутаций. Да не си въобразяваш, че нещо може да ме спре да го докарам, ако трябва, до най-печален завършек за някой тук присъстващ?
— Признавам, че изобщо не те знам що за човек си, Луций Корнелий. Но за последните няколко месеца се убедих, че набележиш ли си цел, нищо не може да те спре да я постигнеш. — Катул се загледа в железния си сенаторски пръстен, сякаш искаше да почерпи вдъхновение от него. — Както вече ти казах, не искам да чувам повече да се говори за какъвто и да било бунт — рече той и тежко преглътна. — Няма да се противопоставям на решението на армията да отстъпим. Но при едно условие: никъде и по никакъв повод да не се споменава думата „бунт“.
— От името на цялата армия имаш съгласието ми — увери го Сула.
— Бих искал ти лично да дадеш заповедта за отстъпление. След това… Предполагам, че вече си подготвил бъдещата стратегия?
— Абсолютно е наложително ти лично да дадеш заповед за отстъпление, Квинт Лутаций. Включително и на офицерите, които сега ни чакат да се покажем — държеше Сула. — Стратегията е съвсем проста. На сутринта цялата армия си обира крушите и тръгва надолу по реката, колкото им държат краката на войниците. Преди да се е здрачило, вече трябва да сме прехвърлили моста и да сме оставили Тридентум далеч назад. Най-близо до моста е самнитският легион, така че той ще прикрива останалите и ще се изтегли последен. Още сега искам да ми бъдат предадени на разположение всички инженери, за да се заемем с моста. Щом и последният самнитски войник се прехвърли отсам реката, мостът трябва да бъде разрушен. Жалко само, че основите му са каменни и че нямаме време да ги сринем и тях. Германите ще могат сравнително лесно да сменят дървената част с нова и да се прехвърлят на свой ред отсам реката. Все пак те не са свикнали да строят мостове, така че дори да успеят, можем да се надяваме, че докато пълчищата им пресекат реката, мостът ще се е срутил още на няколко пъти. Иначе Бойорикс няма друг изход, ако иска да ни гони на юг. Затова смятам, че реката ще го забави достатъчно, за да се измъкнем невредими.
Катул Цезар стана от стола си.
— Тогава най-добре веднага да прекратим този фарс и да се залавяме за работа.
Той излезе от стаята и застана спокоен срещу разбунтувалите се офицери. Нищо в поведението му не издаваше какви страсти бушуват в душата му. Вече му се предоставяше възможност сам да защити накърнените си дигнитас и аукторитас.
— Понеже смятам, че е невъзможно да удържим сегашните си позиции, заповядвам веднага да преминем към отстъпление — изрече той заповедта с ясен и отчетлив глас. — Дал съм инструкции на Луций Корнелий как точно трябва да протече нашето оттегляне, така че отсега нататък ще слушате неговите нареждания. И все пак бих искал на всеки да бъде ясно, че тази вечер думата „бунт“ изобщо не е била споменавана. Разбрано?
Офицерите промърмориха нещо в знак на съгласие, доволни, че в бъдеще никой няма да ги обвинява в „бунт“.
Катул Цезар се върна и освободи офицерите.
Докато групата се разпръсваше, Гней Петрей се примъкна до Сула и двамата заедно се насочиха към моста.
— Да ти кажа честно, Луций Корнелий, всичко мина много добре. Не предполагах, че Квинт Лутаций ще излезе с такава чест от положението. Кълна се, че малцина са като него.
— О, като се изключат аристократичните му маниери, той е умен човек — съгласи се Сула. — И е прав, когато казва, че никой не трябва да споменава, за какъвто и да е бунт.
— Е, аз поне ще мълча до гроб! — увери го Петрей.
Цареше пълен мрак, затова по моста стояха запалени факли, така че човек да не се прекатури по невнимание в реката. Като стъпи на другия бряг, Сула изтича пред изпреварилите го центуриони и трибуни и се обърна на висок глас към всички.
— Още при зазоряване всички войници да са готови за изтегляне! — заповяда той. — Един час преди изгрев-слънце да се явят лично при мен всички инженери и центуриони да ми докладват. А сега военните трибуни да ме придружат.
— Радвам се, че поне него имаме! — сподели Гней Петрей с един от центурионите в легиона си.
— И аз се радвам, но виж, за онзи там ще има дълбоко да съжаляваме — посочи центурионът забързания силует на Марк Емилий Скавър Младши, който заедно с другите трибуни се опитваше да догони Сула.
Петрей измърмори:
— Съгласен съм, че с човек като него имаме от какво да се тревожим. Но утре аз лично няма да го изпускам от очи. Ние може и да не се „бунтуваме“, но никой самнит не е длъжен да умира заради някакъв си слабохарактерен римски идиот, независимо чие синче е.
Призори легионите започнаха да се изтеглят. Понеже отстъпваха добре обучени римски войски, маньоврите се изпълняваха при абсолютно мълчание и без никаква суматоха. Най-напред по моста мина легионът, установил се най-нагоре по реката, след него идваше ред на съседния и така като килим, който вият на руло, римската армия се изнизваше легион по легион от южната страна на реката. За щастие обозът заедно с добитъка — без конете, дадени на разположение на висшите офицери, — през цялото време бе държан на юг от селото, следователно не трябваше да минава и той тепърва по моста. Щом стана достатъчно светло легионите да потеглят, Сула нареди обозът да тръгва надолу по пътя. По план първите три легиона трябваше да минат пред него, а останалите три да вървят плътно отзад по целия път до Верона. Ако тръгнеше навреме от Тридентум, обозът щеше да се е отдалечил достатъчно от реката, за да не могат кимврите от другия бряг да видят вдигания от колите прах.
Както се оказа, кимврите въобще се бяха отказали да щурмуват римските позиции, ами се бяха хвърлили да търсят обиколни пътеки. Едва час след изгрев-слънце варварите си дадоха сметка, че римляните отстъпват. Настъпи такова голямо объркване, че Бойорикс лично трябваше да слезе при най-предните отряди, за да внесе някакво подобие на ред сред войските си. Междувременно римската колона не си губеше времето и се измъкваше под носа им. Когато кимврите най-сетне се приготвиха за атака, първият легион вече се беше прехвърли наполовина през реката.
Още по тъмно инженерите се бяха скупчили около моста да мислят как да го съборят най-лесно.
— Повтаря се старата история! — оплакваше се главният инженер на Сула, който беше дошъл да види каква е работата. — Всеки път, когато ни трябва да съборим с възможно най-малко усилия един мост, той се оказва строен от римляни и отказва да помръдне.
— Няма ли да се справите? — уплаши се Сула.
— Надявам се да успеем, легате! Макар че в цялата конструкция няма да откриеш и едно гвоздейче, което да посегнеш и да извадиш — всичко е пъхнато в гнезда и е стегнато здраво. Все пак строили сме го да стои на едно място, не да пада в реката… Трябва ни огромна теглителна сила, за да повдигнем отсрещния край по-бързо. Не виждам откъде ще я вземем. Не, това просто няма да стане. Страхувам се, че ще трябва да прибегнем до по-трудния начин, а това означава последните преминаващи здравата да се клатушкат по гредите.
Сула се навъси разтревожен.
— Какъв е този труден начин?
— Да срежем носещите греди.
— Не, забрави това, човече! Ще ти осигуря сто вола да ти помагат, но няма да режеш нищо. Ще стигнат ли?
— Трябва да стигнат — отвърна главният инженер и се премести, за да погледне моста от друг ъгъл.
Кимврийската конница запрепуска надолу по брега на реката, надаваща смразяващи крясъци. Изоставените от защитниците ровове и палисади на петте римски лагера по пътя им бяха нищожна преграда пред всичко помитащия им устрем. Римляните така и не бяха намерили време да укрепят по-здраво лагерите си. Докато кимврите стигнат долния край на първоначалните римски позиции, от тяхната страна на реката беше останал само самнитският легион. Войниците тъкмо излизаха с маршова стъпка през главния вход на лагера, когато кимврите ги връхлетяха отгоре, откъсвайки ги от спасителния мост. Самнитите веднага се прегрупираха в боен ред и с насочени напред копия зачакаха неприятелската атака.
Сула стоеше безпомощен наблюдател на другия бряг на реката и чакаше заради инерцията първите редици на вражата конница да отминат легиона. През цялото време тъпчеше нервно на едно място и се чудеше какво ли ще измисли началникът. Сега се сещаше, че военен трибун в самнитския легион е младият Скавър, и започваше да си скубе косите, задето не го беше отстранил навреме от командването и лично не беше поел тази най-застрашена от нападение част. Тъй или иначе вече беше твърде късно да се връща от другата страна на реката, пък и нямаше достатъчно хора със себе си. Освен това за него беше по-важно останалите пет легиона заедно с обоза да се измъкнат, ако може, невредими, а той нямаше особено доверие в способностите на Катул Цезар. И последната причина, заради която стоеше бездеен, беше, че вниманието на кимврите не трябваше да се насочва към моста. Обърнеха ли поглед по посока на Сула, варварите щяха да видят как пет римски легиона и голям обоз се тътрят на юг по пътя и плачат някой да ги преследва. Ако положението със самнитите станеше отчайващо, той беше готов да събори моста, без да ги изчака. Разбира се, това би означавало сигурна гибел за целия легион.
— Атакувай, Марк Емилий, удряй на север! — мърмореше си под носа Сула. — Отблъсни ги, докато не са се окопитили, и бягай към моста!
Заради големия си устрем предните редици на кимврийците бяха подминали отдалеч самнитския лагер, вече се извръщаха на другата страна. Онези, които яздеха зад тях, се бяха спрели, за да оставят достатъчно място на другарите си да се обърнат и така от две страни едновременно да ударят по неприятеля. За такава огромна маса дори и дървените стени на самнитския лагер не биха могли да ги спрат: конете щяха да прегазят всичко живо, а дори да останеха живи римляни, пешаците щяха да им видят сметката и на тях. Като огромно гребло конниците щяха да изтласкат остатъците от обградения легион право към напиращата от север варварска пехота.
Единственият шанс за самнитите беше да се възползват от получилата се пролука в редиците на враговете им, да се втурнат да я запълнят, откъсвайки по този начин предните отряди от задните, да се нахвърлят върху конете на нападателите с копията си и докато едните от тях бранят тила на останалите, те да хукнат, колкото им крака държат, към моста. Но къде беше младият Скавър? Какво чакаше? Още няколко мига и всичко беше изгубено!
В следващия момент обаче тристате войници, които чакаха редом със Сула, нададоха радостни възгласи, защото самнитите наистина се втурваха в отчаяна атака. Сула напразно се взираше в редиците им да види някъде човек на кон — атаката се водеше от пешак, от Гней Петрей, самнитът-центурион, примус пилус на легиона.
В един глас с войниците си зарева от радост и Сула, който чак заподскача от вълнение. Онези от самнитите, които стояха в средата на строя и бяха прикривани от другарите си, се докопваха до моста и с подскок се озоваваха на южния бряг на реката. Но вместо да се спасяват един по един, те се бяха скупчили в гъсто ядро, което да попречи на кимврите да се врежат в редиците им. В това време останалите да прикриват самнити замерваха с гора от копия настъпващата варварска конница, стотици коне биваха поваляни на земята, много от ездачите им отчаяно се опитваха да се измъкнат изпод повалените си животни, докато върху главите им минаваха другарите им. Със завидна точност самнитите удряха конете в хълбоците, в гърдите, във вратовете, в задниците; и от едната, от другата страна се валяха стотици конски и човешки трупове, докато най-накрая камарата дотолкова нарасна, че настъпващите отзад нямаше как да я прескочат. Оставайки последен, Гней Петрей на свой ред се добра до моста, без да бъде преследван кажи-речи от никого.
Много преди самнитите да се изплъзнат под носа на германите, Сула беше дал заповед впрегнатите в гредите на моста петдесет чифта волове да започнат да теглят. Ако оставеха това за последния момент, нямаше да им стигне напънът да вдигнат здраво вклинените в гнездата си греди и варварите току-виж последвали бегълците от другата страна на реката. Двойка по двойка, воловете издуха жили и задърпаха напред, докато въжетата не се опънаха като струни. Понеже мостът беше строен наистина от римляни, той продължи да упорства дори по-дълго, отколкото беше предполагал главният инженер, по природа краен песимист. И все пак една от гредите най-сетне поддаде и само за миг се озова на метър-два над останалите. Разнесоха се скърцания и трясъци, докато най-накрая Тридентинският мост се огъна окончателно под напора на воловете и се срути с грохот във водите на Атезис, които понесоха гредите надолу като сламки, попаднали в градинския фонтан.
Гней Петрей беше ранен в гърба, но за щастие леко. Сула завари хирурзите на легиона да се мъчат да му свалят металната ризница, докато той с ръце бършеше потта, калта и конските фъшкии от лицето си. Това не му пречеше да е наясно със ситуацията наоколо.
— Да не сте му пипнали раната, преди да сте го измили, ментули такива! — изсъска Сула на лекарите. — Първо измийте всичкия тор от тялото му! Нали няма да умреш от загуба на кръв, Гней Петрей?
— О, не и аз! — гордо се усмихна центурионът. — Побъркахме ги, а, Луций Корнелий? Преминахме като на парад през цялата им армия и почти не изгубихме хора!
Сула клекна до него и наведе глава, така че никой друг да не чува какво си говорят.
— Какво стана с младия Скавър?
На Петрей като че ли му мина веселото настроение.
— Ами точно когато имахме най-много нужда от него, той пълнеше гащите, а пък когато най-накрая взех да му обяснявам какво да правим, направо припадна върху мен. Ей така, от нищо. Иначе го спасихме, бедното момче; намериха се войници да го пренесат отсам реката. Жалка история, но какво да правиш? Какъв смелчага беше баща му, а този… Да беше станал библиотекар.
— Не мога да ти изразя радостта си, че разчитам на човек като теб — похвали го Сула. — Ти си наистина достоен да бъдеш примус пилус. А аз просто не помислих за Скавър! В момента, в който се сетих кой ви е началник, ми идеше да се ударя, че не съм застанал лично на мястото му.
— Голяма работа, Луций Корнелий, нали все пак се измъкнахме? Така поне момчето ще си знае за какво не го бива.
Хирурзите се върнаха с кофи с вода и с гъби, за да промият раните на ранените. Сула стана, за да ги остави да си вършат работа, но протегна ръка за сбогуване на Гней Петрей. Самнитът я пое в своята и с едно ръкостискане двамата мъже се разбраха по-добре, отколкото с хиляда думи.
— Заслужаваш венец от трева — рече Сула.
— Недей така! — Петрей изглеждаше смутен.
— Напротив. Ти спаси цял легион от сигурна смърт, Гней Петрей, а когато един-единствен човек спаси цял легион от сигурна смърт, той получава венец от трева. Лично ще се погрижа за това.
Дали тъкмо този венец от трева не беше видяла в бъдещето Юлила преди години? Подобни мисли вълнуваха Сула, докато слизаше надолу по склона, за да намери каруца за Гней Петрей, героя от Тридентум. Бедната Юлила… През целия си живот не бе успяла да направи нещо, както трябва, сигурно затова Фортуна я е избрала за своя посредница. Това беше тя Юлила — единствената Юлия, на която й беше отказан дарът да направи мъжа си щастлив. Но след миг Сула вече се занимаваше с по-злободневни теми. Нима той, Луций Корнелий Сула, ще страда от угризения за участта на Юлила? Нейната съдба нямаше нищо общо с неговата; всичко, което й се беше случило, си го беше докарала сама.