Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (47)

Луций Декумий се оказа прав. При изгрев-слънце Гай Марий и Луций Корнелий Сула се изкачиха на билото на Аркс и блажено се облакътиха на ниската стена, която пазеше непредпазливите от неочаквано прекатурване в пропастта през Лаутумийските скали. От това място спокойно можеше да се наблюдава целият Форум Романум. Докъдето им виждаха очите, Рим наистина се беше превърнал в океан от хора, които бяха изпълнили цялото пространство от Кливус Капитолинус до Велия, при това при доста сгъстени редици. Тълпата този път бе спокойна и мълчалива, погледите бяха заплашителни, атмосферата — тягостна.

— И защо? — попита Марий.

— Според Луций Декумий дошли са тук, за да се усети присъствието им. В Кладенеца на комициите ще се гласува за народни трибуни, народът е чул, че Сатурнин е един от кандидатите, а всички мислят, че той е единствената надежда за празните им стомаси. Гладът тепърва започва, Гай Марий, а на никого не му се мре от глад — обясни спокойно Сула.

— Но те не могат да повлияят на изборните резултати — нито в плебейското събрание, нито в центуриатните комиции! Та нали почти всички принадлежат към някоя от четирите градски триби?

— Така е. От бедняците никой няма да гласува, а пък останалите тридесет и една селски триби ще бъдат както винаги представени от живеещите в Рим, сиреч от богатите. Днес не е ден, в който човек би напуснал спокойното си имение в провинцията, за да се навре в устата на вълка. Изборите ще са в ръцете на шепа хора, не повече. Бедняците добре го знаят. Не са дошли да гласуват, а просто да напомнят на гласуващите за себе си.

— Сигурно и това е идея на Сатурнин? — отбеляза Марий.

— Не. Неговите хора са онези нещастници, които ти сам видя на календите. Оттогава не са се разотишли. Аз вече съм ги кръстил за себе си „пишлъовците и дришльовците“. Истинска паплач. Безделници от колегиите на кръстопътищата, бивши гладиатори, луди глави, лековерни търговци, които трудно свързват двата края при сегашното безпаричие, освобожденци, на които им е писнало да тичат подир бившите си господари, да не говорим за тарикатите, които са решили, че евентуална изборна победа на Сатурнин може да им снесе по някой и друг денарий в кошничката.

— Според мен те са нещо много повече — не се съгласи Марий. — Те просто не могат да се отметнат от единствения засега римски управник, който е застанал на рострата, за да им говори на тях, изобщо единствения, който ги е взел насериозно. — Той пренесе тежестта на тялото си върху парализирания си ляв крак. — Но това множество не принадлежи на Луций Апулей Сатурнин. Не принадлежи на никого. Боговете са ни свидетели, че дори на бойното поле при Верцела кимврите бяха по-малко! А сега аз дори нямам армия. Всичко, което ми остава, е консулската ми тога. Струва си да се замисли човек.

— Прав си — нямаше какво да каже Сула.

— Макар че, кой знае… Може би пурпурният ръб на тогата ми струва повече от цяла армия. Знаеш ли, Луций Корнелий, изведнъж Рим ми се показва в съвсем различна светлина. Днес беднотията е дошла на Форума, за да ни се покаже. Но нима всеки ден същите тези хора не живеят в същия този Рим, нима съдбата им не ги е обрекла да прекарат целия си живот по римските улици? Само един час ще им е нужен, когато поискат, да се съберат отново и да залеят пак площадите. А през цялото време ние си въобразяваме, че държим властта в ръцете си.

— Ние наистина ги управляваме, Гай Марий. Ако ги оставяме да се оправят сами, доникъде няма да стигнат. Те отдавна са оставили на нас да се грижим за тях. Но навремето Гай Гракх не забрави да им даде хляб, а едилите никога не са пропускали да им организират зрелища. Сега идва Сатурнин, който също им обещава евтин хляб, при това през една гладна зима. Той не може да изпълни обещанието си, а народът вече започва да подозира, че и занапред няма да успее. Всъщност те са дошли не толкова да се покажат на нас, колкото на него.

Марий беше намерил нужната метафора, с която да опише ситуацията:

— Те представляват един огромен, но все пак добронамерен бик. Когато насреща му се зададе човек с кофа в ръка, бикът ще го приближи, за да провери какво му носят в кофата. Друго не го интересува. Но ако кошницата се окаже празна, бикът няма да ти се нахвърли от ярост. Той просто ще заключи, че храната я носиш някъде другаде по себе си, ще започне да те претърсва и без дори да си даде сметка, ще те смачка под копитата си.

— И Сатурнин е точно човекът с празната кофа — кимна Сула.

— Именно. — Марий се отдалечи от стената. — Хайде, Луций Корнелий, време е да хванем бика за рогата.

— И да се надяваме все пак — усмихна се той, — че не са му увили слама около тях.

Никой в огромното множество не се опита да попречи на сенаторите и политически ориентираните римски граждани, които открай време гласуваха в трибите, да стигнат до Кладенеца на комициите и да се отдадат на работата си. Докато Марий се запътваше към рострата, Сула, заедно със събратята си патриции се изкачи на площадката пред Курията, откъдето да наблюдава събитията. Действителните гласоподаватели в плебейското събрание бяха като малък остров в океана от неми наблюдатели, наводнили Форума, при това на потънал остров, от който се показва само високата скала на рострата. Разбира се, сенаторите бяха предположили, че и този път ще си имат неприятности със Сатурниновата паплач, затова всеки беше скрил под тогата си я нож, я жилава пръчка. Най-войнствени се бяха оказали Цепион и приятелчетата му млади консерватори, но и поддръжниците на Сатурнин се бяха изгубили сред тълпата. На Форума беше дошъл да протестира цял беден Рим и ножовете и пръчките се оказаха по-скоро грешка.

Един по един пред изборните списъци и пред мълчаливия Марий се представиха двадесетте кандидати за народни трибуни. Пръв в редицата беше досегашният председател на колегията Луций Апулей Сатурнин. При появата му океанът от наблюдатели изпадна в еуфория и от радостните възгласи мнозина навярно останаха със спукани тъпанчета. Както забеляза Марий, доколкото му беше възможно да наблюдава лицето на Сатурнин, подобно посрещане изненадваше самия трибун. Лесно можеха да се прочетат мислите, които минаваха през главата му: казваше си какво може да постигне човек с толкова много последователи! Ако триста хиляди бедняци стояха твърдо зад гърба му, кой ли би се опрял на един народен трибун?

Останалите деветнадесет претенденти, които се представиха пред Марий, бяха посрещнати с мълчаливо безразличие. Сред тях личаха имената на Публий Фурий, Квинт Помпей Руф от Пиеценум, Секст Тиций, за когото се знаеше, че дедите му са били самнити, както и червенокосият, сивоок, с типично аристократичен вид Марк Порций Катон Салониан, внук на тускуланския селянин Катон Цензор и правнук на келт роб.

Последен в списъка беше не друг, а Луций Еквиций, самообявилият се за извънбрачен син на Тиберий Гракх, когото навремето в ролята си на римски цензор Метел Нумидик се бе опитал да изключи от състава на Ордо Еквестер. Тълпата отново полудя от радост, над площада заехтяха на вълни стотици хиляди човешки гласове. Пред очите на римския народ стоеше не друг, а отрокът на любимия Тиберий Гракх. Марий си каза, че метафората за добронамерения бик се е оказала много точна, защото неусетно тълпата се раздвижи и предните редици наобиколиха отдалеч Луций Еквиций, качил се на спасителната ростра и забравил сякаш за притегателните си способности. Лека-полека останалите най-отзад гласоподаватели започнаха да усещат натиска на множеството върху гърбовете си. Виждаше се, че те са готови всеки момент да побегнат в паника напред, макар че нямаше къде, само и само да се измъкнат от невидимото притегателно ядро, в което бяха попаднали.

На рострата всички стояха като парализирани, докато най-накрая парализираният Гай Марий излезе крачка пред останалите и вдигна ръце в недвусмислен жест: „СПРЕТЕ!“ И явно, че тълпата се подчини, защото напрежението отпред отслабна, а неусетно как похвалните възгласи се пренесоха по адрес на самия Гай Марий, Първия сред римляните, Третия основател на Рим, Победителя на германите.

— Бързо, глупако! — сопна се Марий на Сатурнин, който беше като изпаднал в транс насред невъобразимата врява. — Кажи, че си чул гръм, кажи каквото и да е и разпусни събранието! Ако не измъкнем навреме гласоподавателите от кладенеца, тълпата ще ги смаже! — Сатурнин не направи нищо, затова Марий заповяда да затръбят фанфарите и във внезапно настъпилата тишина отново протегна ръце нагоре. — Гласуването ще се проведе утре! Хайде, народе римски, върви си у дома! Всички да се разотиват!

И тълпите се разотидоха.

За щастие повечето от сенаторите бяха потърсили убежище вътре в самата Курия, накъдето се запъти и Марий, щом около рострата се поопразни и можеше да се върви. Сатурнин беше слязъл преди него от трибуната и без никакъв страх се беше изгубил в множеството, раздавайки усмивки и подавайки ръка на стотици други, сякаш беше някой от онези пизидийски мистици, вярващи в силата на хванатите ръце. Ами Главция, градският претор? Беше използвал това, че рострата се обезлюди и доволно наблюдаваше отгоре действията на приятеля си Сатурнин.

Когато Марий влезе в Сената, го посрещнаха бледи лица и тревожни погледи.

— Май че здравата сме я загазили? — обади се Скавър Принцепс Сенатус, който трудно щеше да склони глава пред някого, но и не можеше да скрие тревогата в гласа си.

Марий обходи с поглед сенаторите, струпали се и от двете страни на залата и с твърд глас нареди:

— Вървете си у дома, ако обичате! Тълпата няма да ви направи нищо, но все пак най-добре е да излезете по Аргилетум. Дори и да живеете на Палатина, ще трябва да заобиколите. По-добре малко разходка, отколкото допълнителни неприятности. Хайде, вървете.

Той самият застана на входа и с потупване по рамото даваше знак на онези от сенаторите, с които искаше да се посъветва — това бяха само Сула, Скавър, цензорът Метел Капрарий, върховният понтифекс Ахенобарб, Крас Оратор и братовчед му Сцевола, които бяха куриатните едили. Интересно, че Сула заговорничеше нещо с Цепион Младши и Малкия Прасчо. Доста подозрително си бъбреха и се тупаха по гърба, преди младежите да напуснат Курията. „Ще трябва да разбера какво готвят — рече си Марий, — но това по-нататък. Когато имам повече време. Ако изобщо е възможно да имам време в тази бъркотия.“

— Е, днес видяхме нещо, каквото не сме и сънували — обърна се той към останалите. — Да те хване страх, а?

— Не мисля, че бяха дошли с лоши намерения — каза Сула.

— Нито аз — съгласи се Марий. — И все пак тълпата е като огромен бик, който сам не съзнава силата си. — Той се сети нещо и даде знак на главния писар. — Ще намериш ли човек да изтича до Форума? Трябва ми председателят на колегията на ликторите.

— Как предлагаш да постъпим? — питаше Скавър. — Да отложим плебейските избори?

— Не, колкото по-бързо свършим с тях, толкова по-добре — поклати енергично глава Марий. — Засега бикът е спокоен, но кой знае дали гладът няма да го направи раздразнителен? Няма нужда да чакаме някой да увие слама около рогата му, за да ни предупреди, че добичето мушка. Ако останем със скръстени ръце, рогата на звяра могат да се насочат единствено към нас. Пратих да повикат главния ликтор, защото мисля, че е най-добре утре да построим нещо като стена — само подобие. През нощта държавните роби ще стъкмят нещо като малка барикада около Кладенеца на комициите, както и между Кладенеца и Сената — както винаги се е правело, когато на Форума са се провеждали гладиаторски игри, за да не се смесят сражаващите се със зрителите. Всички ще сметнат, че и в случая имаме това предвид, никой няма да го изтълкува като страх от наша страна. След това ще наредя всички ликтори в града от вътрешната страна на барикадата — без тоги, с пурпурни туники, без оръжие, освен обикновените пръчки. Каквото и да става, нашият бик не бива да се досеща, че е по-голям и по-силен от нас — защото и биковете могат да мислят, нали? А утре на всяка цена ще проведем изборите за народни трибуни — ако ще да се явят само тридесет и пет души, пак ще гласуват. Което означава, че сега, докато се прибирате, ще посетите тоя-оня по пътя си и нека утре да сме сигурни, че всяка триба ще бъде представена от поне един човек. Гласоподавателите може и да са малко, но гласуване ще има. Разбрано?

— Разбрано — кимна Скавър.

— А защо го няма Квинт Лутаций? — попита Сула Скавър.

— Ами сигурно е болен — рече Скавър. — Трябва да му има нещо, защото никога не е бил страхливец.

Марий се обърна към цензора Метел Капрарий.

— За теб, Гай Цецилий, остава най-тежката работа утре. Когато Еквиций се представи за кандидат, аз ще те попитам лично дали ще му позволиш да участва в изборите. Ти какво ще ми отговориш?

Капрарий му отвърна без всякакво колебание:

— Ще кажа не, Гай Марий. Не може човек, който се е родил роб, да бъде народен трибун. Та това е немислимо.

— Точно така, благодаря ви на всички за вниманието — даде знак Марий на сенаторите да си тръгват. — Вървете, а нека утре всичките ви приятелчета, страх не страх, да се явят на Форума. Луций Корнелий, ти остани още малко. Ще те сложа начело на ликторите, така че по-добре да изчакаме заедно председателя на колегията.

 

 

На другата сутрин още призори народът отново беше залял Форума. Този път обаче Кладенецът на комициите беше обграден от всички страни от колове й въжета — същата символична преграда, която римляните бяха свикнали да виждат около арената на гладиаторските борби. От вътрешната страна на въжетата, през няколко крачки стояха ликтори, облечени в пурпурни туники и с дълги, дебели тояги в ръце. В това никой не видя нищо лошо или нередно. А когато Гай Марий се качи на рострата и на висок глас обясни, че е взел подобни мерки, за да не би някой от тълпата да бъде премазан, всички го поздравиха със същите овации, както и предния ден. Това, което тълпата нямаше как да види, беше групичката, която Сула беше настанил на скрито в Курия Хостилия часове преди да се зазори: петдесет младежи, все синове на римляни от първата класа, облечени в бойни доспехи и шлемове, с щитове в едната ръка, с мечове и дълги ножове на пояса. Този път Цепион Младши беше нещо като заместник-началник, защото Сула лично се беше заел с командването на малкия отряд.

— Всеки ще прави, каквото му казвам — беше наредил той още в самото начало. — Ако някой излезе оттук, без да е получил заповед лично от мен, ще го убия на място.

На рострата всички бяха готови. В самия Кладенец се бяха събрали изненадващо много гласоподаватели, сред които се виждаха поне половината членове на Сената, докато сенаторите — патриции бяха заели позиция на стълбите пред Курията. Сред тях този път се намираше и Катул Цезар, който отдалеч личеше, че е болен, затова специално му бяха донесли стол. На мястото си беше и цензорът Капрарий, нищо че като плебей трябваше да е сред гласуващите — на него също му се искаше да бъде забелязан от множеството.

Когато Сатурнин повторно обяви кандидатурата си, човешкият океан зад него изпадна повторно в неописуема истерия. Явно, че ръкостисканията от предния ден бяха успели да му предадат от силата на безбройните му поддръжници сред народа. Също както предния ден останалите кандидати бяха подминати с пълно мълчание. Докато не дойде ред на последния — Луций Еквиций.

Марий се извъртя към стълбите пред Сената и надигна вежда в ням въпрос към Метел Капрарий. Той му кимна енергично с глава. Двамата не можеха и да искат да се разберат по друг начин при целия шум, който вдигаха почитателите на Луций Еквиций на площада.

Тръбачите отново надуха фанфарите и Марий направи крачка напред. Сред зрителите се възцари тишина.

— Този човек, Луций Еквиций, не може да бъде избран за народен трибун! — извика той с пълно гърло, за да го чуят и по-назад в тълпата. — Има известни неясноти относно положението му на римски гражданин. Първо трябва те да бъдат премахнати и чак тогава Луций Еквиций ще може да се кандидатира, за каквито и да е обществени постове пред римския Сенат и народ!

Сатурнин едва не блъсна Марий в желанието си да излезе пред него и застана на самия ръб на рострата.

— Отричам съществуването, на каквито и да е нередности!

— А пък аз заявявам от името на цензора, че нередности има! — възрази му невъзмутимо Марий.

Сатурнин отново прибягна до помощта на тълпата:

— Луций Еквиций е също толкова римлянин, колкото и ние, всички останали! Погледнете го само! Същинско копие на Тиберий Гракх!

Но Луций Еквиций, като че ли сам започваше да се колебае. За разлика от зрителите на Форума той стоеше на място, откъдето добре се виждаше какво става в Кладенеца на комициите. Ето, че един след друг сенатори и синове на сенатори изваждаха изпод тогите си сопи и ножове и недвусмислено се приближаваха до него, сякаш искат да го придърпат към себе си.

Луций Еквиций, смелият ветеран с десетгодишна служба в легионите — поне според собствените му твърдения — отстъпи няколко крачки назад. Погледът му се спря на Марий и той отчаяно се вкопчи в свободната му дясна ръка.

— Помогни ми! — промълви Луций Еквиций и повече не знаеше какво да прави.

— Бих ти помогнал с върха на ботуша си, размирнико глупав — излая насреща му Марий. — Но понеже тъй и тъй днес трябва да свършим с изборите, ще ти позволя да се явиш и ти за кандидат. Все пак, ако случайно ти се случи нещо на рострата, не ме дръж мен виновен. Единственото, което мога да ти предложа, е да те скрия на сигурно в Лаутумийската тъмница, където да изчакаш духовете да се успокоят и тълпата да се разотиде.

На рострата стояха два пъти по дванадесет ликтори, половината, от които носеха на раменете си фасции, защото представляваха личната охрана на консула Гай Марий. Той нареди и на двадесет и четиримата да наобиколят плътно Луций Еквиций и да го отведат възможно най-бързо в Лаутумиите. Когато групата се насочи към подножието на Аркс, само при вида на снопчетата пръчки и червените въженца, които ги връзваха, тълпата мигом се разделяше на две и оставяше шепата пазачи да отведат затворника си извън площада.

„Направо не е за вярване — мислеше си Марий, докато гледаше как тълпата прави път на ликторите. — Ако се съди по овациите, с които ги посрещнаха преди малко, този човек е направо обожествяван от народа. А какво правя аз в момента, ако не да пращам в затвора всенародния любимец? И все пак никой не реагира, никой не се противи. Всеки път, когато покрай него минат ликторите с фасциите на рамо, следвани от нечия тога в пурпурен ръб, римлянинът се дърпа встрани, сякаш да освободи път за Негово Величество самия Рим. Дори и заради Луций Еквиций никой не би посмял да накърни престижа на пръчките и консулската тога. Ето това е Рим. Защото в крайна сметка кой е Луций Еквиций? Сърцераздирателно подобие на покойния Тиберий Семпроний Гракх, когото народът обичаше повече от всеки друг. Нима някой поздравява Луций Еквиций! Не, всички поздравяват спомена за Тиберий Гракх.“

Докато гледаше как гърбовете на ликторите се губят сред океана от римляни бедняци, Гай Марий усещаше как го обладава някакво непознато до този момент чувство на гордост, и то гордост в духа на старите времена, гордост заради традициите, които се бяха запазили в продължение на точно шестстотин петдесет и четири години история, традиции, толкова здрави и непоклатими, че само в тях се беше разбила всепомитащата вълна на германските нашественици. А в крайна сметка, какво представляваше силата на Рим — снопче дървени пръчки. „А ето аз — продължаваше да разсъждава Гай Марий — не се страхувам от нищо и от никого, защото нося тази тога с пурпурен ръб. Тя самата струва повече от всички царски корони по света, взети заедно. Може и да нямам армия, може в границите на града дори ликторите ми да ходят обезоръжени, но само да видят символите на моята власт, и всички ми правят място. Не на мен — на няколкото пръчки и на едно голямо и безформено парче плат, което нося върху себе си. Че то дори пурпур почти няма върху него — във всеки случай много по-малко, отколкото върху гърба на някоя жалка салтатрикс тонза. Да, да бъдеш римски консул, значи много повече от това да се коронясаш, ако ще за цар на целия свят.“

Скоро обаче се върнаха ликторите от Лаутумийския затвор, а малко зад тях се показа и Луций Еквиций, когото тълпата просто беше подбрала от тъмницата и без особени церемонии връщаше обратно на рострата. Значението на тази постъпка беше повече от ясно за човек като Марий: „Аз съм гладен, вместо да криеш храната от погледа ми, най-добре ми напълни кофата.“ Кофата, която сега се претворяваше в това треперещо от страх човече, Еквиций, на което му се искаше само да се махне възможно най-скоро от Форум Романум.

Междувременно Сатурнин бързаше да си спечели нужните за преизбирането му гласове. Явно започваше да се тревожи, че в последния момент някаква неочаквана промяна може да го лиши от желаното трибунство. В главата му се въртяха всякакви налудничави мисли за бъдещето, за силата и величието на тълпата, за начина, по който тя изразяваше възхищението си от него самия. Когато множеството поздравяваше Луций Еквиций, то всъщност поздравяваше покойния Тиберий Гракх. Когато поздравяваха този изкуфял глупак Гай Марий, правеха от признателност към победителя на варварите. Но нито Еквиций, нито дори Марий можеха да се похвалят с такъв успех пред народа, на какъвто се радваше той. При това тук не ставаше повече дума за боклуците, изпълзели от канавките на Субура, за да слушат предизвикателните му речи! Не, този път Форумът беше изпълнен все с почтени хора, които можеха и да са гладни, но нямаше да нарушат току-така принципите си на римски граждани.

Един след друг кандидатите се качваха на рострата, а трибите гласуваха, докато писарите усилено стържеха по таблиците си, а Марий и Сатурнин внимаваха някъде да не стане грешка. Всичко вървеше като по вода, докато най-накрая не стана време да се реши въпросът с Луций Еквиций. Марий и Сатурнин се спогледаха. Най-накрая Марий се обърна отново към стълбите пред Сената и извика:

— Какво искаш да кажа този път, Гай Цецилий Метел Капрарий Цензор? Настояваш ли отново да откажа на този човек правото да участва в изборите? Или оттегляш възраженията си?

Капрарий погледна безпомощно Скавър, който пък погледна посивелия от болестта си Катул Цезар, който пък се извърна към Ахенобарб Понтифекс Максимус, който гордо отказа да потърси съвета на когото и да било. Настъпи мълчание; тълпата наблюдаваше безмълвно, без да разбира за какво става въпрос.

— Да се яви! — извика от мястото си Метел Капрарий.

— Да се яви — обърна се на свой ред Марий към Сатурнин.

И когато резултатите бяха прегледани, Луций Апулей беше на първо място сред претендентите и получаваше право на трети мандат като народен трибун. Сред избраните бяха Катон Салониан, Квинт Помпей Руф, Публий Фурий и Секст Тиций; на второ място в класирането обаче, само с три или четири гласа зад Сатурнин, идваше Луций Еквиций, някога роб, сега народен трибун.

— Тази година колегията на трибуните ще бъде послушна като роб — изсумтя презрително Катул Цезар. — Не само Катон Салониан, ами и истински освобожденец!

— Републиката е мъртва — съгласи се Ахенобарб Понтифекс Максимус, без да прикрива ненавистта си към Метел Капрарий.

— Е, какво толкова? — изблея Козльо. — Ти на мое място как щеше да постъпиш?

По стълбите на Сената се заизкачваха други сенатори, а въоръжените доброволци на Сула, които вече се бяха освободили от бойното си снаряжение, решиха, че могат да се покажат от Курията. Стълбите пред Сената се смятаха за най-безопасното място наоколо, нищо че по всичко личеше сега, след като героите бяха избрани, тълпата да се разотива мирно и тихо.

Цепион Младши се изплю по посока на Форума.

— За днес довиждане на сганта! — изкриви той лице в кисела гримаса. — Погледнете ги само: крадци, убийци, готови да изнасилят своите дъщери!

— Това не е сган, Квинт Сервилий — сряза го веднага Марий. — Това са римляни като нас, само че бедни и гладни. Никой не е крадец или убиец, но затова пък на всички им е дотегнало да ядат ряпа и овесена каша. Ти само се надявай нашият приятел Луций Еквиций да не им забърка още повече умовете. Дори на тези проклети избори народът се държа достойно, но като гледам как се качват цените на овеса и репите, нищо чудно следващия път да си имаме повече неприятности.

— О, виж, за това няма нужда да се тревожиш! — прекъсна го радостно Гай Мемий, който се радваше, че най-после народните трибуни са били избрани и кандидатурата им на двамата с Марк Антоний Оратор изглеждаше обещаваща. — Нещата се променят още в близките дни. Марк Антоний ми разправяше как нашите агенти в Римска Азия вече били закупили големи количества пшеница от някаква страна на север от Евксинския понт. Всеки момент се очаква първата флотилия от кораби да акостира в Путеоли.

Всички го зяпнаха с отворена уста.

— Е — направи своята ужасна гримаса Марий, забравил, че вече му е забранено да се усмихва иронично, — ние всички вече сме се убедили в способностите ти да виждаш отдалеч как върви въпросът със зърното, Гай Мемий, но все пак ми е чудно откъде ти ще разполагаш с информация, която се е оказала недостъпна за мен, първия консул, или дори за Марк Емилий, Принцепс Сенатус и куратор аноне вече четвърта година!

Около двадесет чифта очи се впериха в лицето на Гай Мемий и той тежко преглътна.

— Това не е никаква тайна, Гай Марий. Въпроса го обсъждахме с Марк Антоний още в Атина, когато той се връщаше от последното си пътуване до Пергам. Тогава се видяхме с някои от нашите прекупвачи на зърно и те ни съобщиха радостната вест.

— И защо толкова време Марк Антоний не си е направил труда да ми съобщи на мен, отговарящия за снабдяването със зърно? — попита го с леден глас Скавър.

— Ами предполагам, че и той като мен… просто е решил, че вече знаете. Търговците трябва да са писали до Сената, така че защо не сте получили още писмата им, нямам представа.

— Така ще да е, просто писмата не са пристигнали — намигна Марий на Скавър. — Приеми искрените ми благодарности, Гай Мемий, за тези щастливи новини, които ми донесе.

— Да, благодарим ти всички — кимна и Скавър, на когото настроението скоро се оправи.

— Само да се надяваме някоя буря да не вземе да прати и корабите, и зърното на дъното на морето — заключи Марий и като реши, че тълпата се е разпръснала достатъчно, пое по пътя си към дома, където го очакваха по-интересни разговори. — Утре ще се срещнем пак за квесторските избори. А вдругиден всички заедно ще отидем на Марсово поле да видим кой ще се кандидатира за консул и кой — за претор. Приятен ден на всички.

— Ти си кретен, Гай Мемий — даде глас на всеобщото мнение Катул Цезар от стола си.

Гай Мемий реши, че не си струва да води спорове с представители на висшата аристокрация, затова последва Гай Марий и се насочи към Марсово поле, за да посети Марк Антоний в специално наетата му вила и да му разкаже за събитията от деня. Докато вървеше по римските улици, в главата му минаваха всевъзможни мисли, но най-вече тази, как Марк Антоний можеше да си спечели още по-голяма популярност сред избирателите. Мемий щеше да прати агентите си сред центуриите, които щяха да се съберат два дни по-късно на Марсово поле, за да чуят имената на кандидатите за куриатните длъжности, и те щяха да разпространят навсякъде новината за идващите към Путеоли флотилии с жито. И, разбира се, лаврите щяха да отнесат самият той и Марк Антоний. Първата и втората класа може би нямаше да са особено доволни заради предписаните от закона занижени цени на зърното, но като се имаше предвид тристахилядната тълпа, видяна тези дни на Форума, и конниците щяха да благославят всекиго, напълнил стомасите на римската беднотия, преди да е станало твърде късно.

 

 

Призори в деня за представяне на кандидатурите в септата, Гай Мемий излезе от дома си на Палатина и с бодра крачка се насочи към Марсово поле, придружен от шумна компания приятели и клиенти, всички убедени, че Антоний ще победи на изборите. Без да обръщат внимание на режещия декемврийски студ, Мемий и компания си подмятаха шегички и весело се смееха, докато прекосяваха Форума. Като че ли едва когато попаднаха в сянката на портата Фонтиналис, усетиха, че денят е по-скоро мразовит, но пък от другата страна на Аркс ги чакаха облените в слънце ливади, а и нещо повече — изборната победа на Гай Мемий.

Към септата вървяха и много други любопитни римляни — къде на групички, къде по двойки, съвсем рядко сами. Всеки гражданин, който членуваше в достатъчно влиятелна центурия, обичаше да гласува на изборите, обкръжен от компания — това повдигаше допълнително неговата дигнитас.

Там, където пътят стигаше самото подножие на Квиринала и се съединяваше с Вия Лата, Гай Мемий и приятелите му се изравниха с голяма група от около петдесет души, начело на която вървеше не друг, а Гай Сервилий Главция.

Мемий се закова на мястото си, сякаш подобна среща го изненадваше неприятно.

— Къде си мислиш, че си тръгнал така облечен? — попита той и впери поглед в Главциановата тога кандида. Дрехата беше специално държана с дни на слънце, а после допълнително беше избелена с грижливо разтъркван по цялата повърхност натрошен тебешир. Подобна дреха можеше да се носи само ако се представяш за кандидат за обществена длъжност.

— Ами просто съм кандидат за консул — отговори му Главция.

— Много добре знаеш, че не си — напомни му Мемий.

— Напротив, съм!

— Гай Марий каза, че не можеш да се кандидатираш.

— Гай Марий казал, че не мога да се кандидатирам — имитира го подигравателно Главция, сетне демонстративно обърна гръб на Мемий и на висок глас, играейки ролята на незадоволен педераст, рече на придружителите си: — Гай Марий казал, че не мога! Бре! Бих казал, че е малко грубо, дето истинските мъже не могат, а разни хубави педалчета могат!

Размяната на реплики беше привлякла доста зяпачи, което беше естествено за подобна предизборна обстановка, когато най-голямото развлечение за страничните наблюдатели бе да гледат как се хапят един друг съперниците кандидати. В това, че сега Мемий и Главция се препираха далеч от пределите на септата, никой не виждаше нищо нередно, напротив — имаше повече място за зяпачите, които не преставаха да идват откъм Вия Лата.

Именно защото усещаше погледите на всички върху себе си, Гай Мемий не можеше да остане безразличен към последната забележка. Цял живот на него му се бяха подигравали не за друго, а защото беше красив — за всеки клюкар това, че един мъж е красив, можеше да означава само едно — щом е хубав, значи не можеш да му имаш доверие, значи предпочита момченца, значи е порочен и така нататък. Сега Главция бе сметнал за уместно да прибегне до такъв плосък намек пред очите на толкова много хора, при това все избиратели. О, поне този ден противниците на Гай Мемий трябваше да се въздържат от подобни забележки, които тъй и тъй му бяха дошли до гуша!

Съвсем разбираемо тогава, че на Гай Мемий му причерня пред очите. Преди някой от приятелите му да е предусетил какво му минава през ума, той притича няколко крачки напред, сложи ръка върху лявото рамо на Главция и с един замах свали снежнобялата му тога на земята. После, щом Главция се обърна да види кой го напада така изневиделица, Мемий замахна с юмрук и с поразителна точност уцели лявото му ухо. Ударът беше добре премерен и Главция се свлече на земята. Мемий се хвърли отгоре му и скоро и на двамата сенатори чистите тоги се овъргаляха в зимната кал. Оказа се обаче, че хората на Главция предвидливо са скрили под дрехите си сопи и тояги. Веднага наизвадиха оръжията си и започнаха да ги въртят над главите на Мемиевите приятели, които останаха като втрещени. Изненадали от подобна атака обаче, те скоро се разбягаха като пилци, надавайки викове за помощ и изоставяйки Мемий сам срещу тълпа озверели нападатели.

Както е типично за всички неутрални зрители, и сега никой не си мръдна пръста да се намеси, предпочитайки отдалеч да гледа какво има да става. И все пак до последния момент на зяпачите не им мина през ума, че рутинната свада между двама съперници сенатори може да се превърне в нещо повече. Пръчките в ръцете на Главциановите хора бяха изненада, но пък и отдавна се знаеше, че повечето кандидати плащат за въоръжена охрана.

Двама мъжаги награбиха Мемий за ръцете и го вдигнаха от земята. Докато сенаторът яростно се бореше да се изкопчи от прегръдката им, Главция също стана на крака и с яростен жест изрита унищожената си тога настрана. Без да каже нито дума, той грабна тоягата от ръцете на най-близкия си телохранител и изгледа дълго гърчещия се в ръцете на мъчителите си Мемий. Тоягата се вдигна нагоре към небето, все едно преторът имаше намерение да сече дърва, и в следващия миг се стовари с все сила върху хубавата глава на Гай Мемий. Дори когато Мемий се влече на земята, а Главция се наведе, за да може по-добре да удари втори, трети, четвърти път, никой не сметна за нужно да го спре. Удар след удар и красивото лице на Мемий се изгуби под потоците от кръв и мозък, които зашуртяха през натрошения му череп. Едва когато от противника му не беше останало кажи-речи нищо, Главция спря да налага безжизнения му труп.

По лицето на убиеца се изписа изражение на недоумение и дълбок потрес. Той захвърли окървавената тояга на земята и се обърна към приятеля си Гай Клавдий, посивял като пепел при вида на убития Мемий.

— Ще ме приютиш ли, докато намеря начин да се измъкна? — попита го.

Клавдий само кимна, без да е способен да пророни нито дума.

Едва сега някои от зрителите надигнаха глас, други се приближиха заплашително до групата около Главция. Много от свидетелите вече тичаха с все сили към септата, което напомни на Главция, че трябва на свой ред да хукне към Квиринала, последван от другарите си.

 

 

Сатурнин крачеше напред-назад из септата с изопнати докрай нерви заради незаконната кандидатура на Главция, когато до ушите му стигна грозната вест. По гневните искрици, които започнаха да святкат в очите на всички наоколо, му стана ясно, че няма да е изключено, ако най-добрият приятел на Главция също бъде принуден да отговаря за престъплението му. Младите сенатори и техните другари, сенаторските синчета, заплашително се размърдваха, към тях се присъединяваха един след друг и синовете на най-влиятелните конници в града, а отдалеч си личеше, че в центъра на всичко стои енигматичният Сула.

— Да се махаме — подкани го неспокойно Гай Сауфей, който предния ден беше избран за градски квестор.

— Прав си, да се махаме, докато е време — съгласи се Сатурнин, който нямаше как да не се притесни от гневните погледи край себе си.

Придружен от Гай Сауфей и пицентийския си довереник Тит Лабиен, Сатурнин бързо напусна септата. И без да му кажеха къде се е скрил Главция, той можеше да се сети — в дома на Гай Клавдий на Квиринала. Когато стигнаха до къщата обаче, тримата се натъкнаха на залостени врати. Трябваше да викат от улицата в продължение на няколко минути, преди Гай Клавдий да благоволи да отвори и да допусне тримата приятели.

— Къде е той? — попита Сатурнин.

— В кабинета — отговори Гай Клавдий. Личеше си, че е плакал.

— Тит Лабиен — обърна се към пицентиеца Сатурнин, — ако обичаш, иди намери Луций Еквиций. Все ще имаме нужда от услугите му, тълпата го харесва.

— Какво си замислил? — попита подозрително Лабиен.

— Ще ти кажа, като ми доведеш Луций Еквиций.

Главций седеше пребледнял й посърнал зад писалището на Гай Клавдий. Когато Сатурнин влезе, той вдигна глава, но не каза нищо.

— Защо, Гай Сервилий? Защо?

Главция потръпна от ужас.

— Не беше преднамерено. Просто… изгубих контрол над действията си.

— И изгуби всичките си шансове да управляваш Рим.

— Изгубих контрол — повтори той.

Предната вечер в същата тази къща Гай Клавдий беше вдигнал тържество в негова чест по случай представянето на кандидатурата на Главция за консул. Гай Клавдий беше подлизурко, който трудно би постигнал нещо на политическата сцена, затова още повече се възхищаваше на смелостта на Главция, който в гонене на амбициите си не се страхуваше дори да престъпи закона. Клавдий си бе рекъл, че най-подходящият начин да даде воля на възхищението си, ще бъде, ако похарчи голям дял от парите си за ознаменуване на бъдещия успех на Главция с пищно пиршество. Петдесетте мъже, които придружаваха Главция до септата, бяха все сред поканените на знаменателната вечеря, на която не присъстваше нито една жена. В резултат забавленията на мъжката компания бяха прераснали в същинска комедия, която можеше да се запомни най-вече с многото изпито вино и последвалите болки в жлъчката на този или онзи. На сутринта никой не можеше да каже, че се чувства добре, и все пак всички трябваше да изпратят Главция до септата. Единодушно беше решено, че тоягите могат и да свършат работа. Махмурлия както всички останали, Главция поне можеше да си позволи гореща баня като утеха след очистителното, което беше взел. После просто му увиха избелената тога и със зачервени очи и кънтяща глава той бе поел по пътя към славата.

Срещата със смеещия се Мемий с неговото красиво лице и спретнат вид беше нещо, което изопнатите нерви на чувстващия се и без това гузен Главция не можеха да понесат — особено като гледаше доволната усмивка на чувстващия се сигурен победител Гай Мемий. Затова когато той бе тръгнал да се прави на учуден, Главция реши да го постави на мястото му, а после, когато съперникът му нагло свали тогата от гърба му, просто излезе от кожата си. Но било, каквото било, миналото не можеше да се върне назад. Главата на Гай Мемий беше разбита, също както и плановете на убиеца му.

Мълчаливото присъствие на Сатурнин допълнително измъчваше приятеля му. Главция започваше да осъзнава истинските измерения на деянието си, даваше си сметка до какви последствия щеше да доведе то. Не само че беше сринал своята кариера, но навярно беше провалил завинаги и най-добрия си приятел. А това вече не можеше да се понесе.

— Че кажи нещо де, Луций Апулей! — възкликна най-накрая Главция.

Сатурнин тръсна глава и излезе от вцепенението, което го беше обзело.

— Мисля, че ни остава един-единствен изход — рече той спокойно. — Трябва да спечелим тълпата на наша страна, да я използваме и да принудим Сената да ни даде всичко, което искаме: достъп до желаните държавни постове, признаване на смекчаващи вината обстоятелства в твоя случай, гаранции, че никой от нас няма да бъде съден. Вече пратих Тит Лабиен да повика Луций Еквиций, защото с него ще ни е по-лесно да повлияем на масите. — Въздъхна тежко. — Щом се върне Лабиен, веднага тръгваме към Форума. Няма време за губене.

— Аз трябва ли да дойда с теб? — попита Главция.

— Не, ще стоите тук с приятелите и ще чакате. Нека Гай Клавдий въоръжи робите си. И няма да пускате никого в къщата, освен ако не ви извикам аз, Лабиен или Сауфей. — Сатурнин стана от стола си. — До вечерта Рим трябва да е в мои ръце. Иначе… и с мен е свършено.

— Най-добре ме остави, докато е време! — предложи изведнъж Главция. — Луций Апулей, няма нужда да стигаш дотам! Защо просто и ти не вдигнеш вой срещу мен, не осъдиш грозното деяние и не поискаш пръв главата ми! Това е единственият начин. Рим не е готов за нова форма на управление! Вярно, че народът е гладен. Вярно, че му е омръзнало от сегашните управници, но никой не е стигал дотам, че да чупи глави и да реже гърла. Могат да скандират името ти, докато им прегракнат гърлата, но никой няма да тръгне да убива заради теб.

— Тук бъркаш — възрази му Сатурнин, който имаше усещането, че върви върху вълна — земята под него ставаше мека и лека. — Гай Сервилий, хората, които се събираха тези дни на Форума, са няколко пъти повече от цяла една римска армия! Не видя ли как им треперят крачетата на нашите майстори на политиката? Не видя ли как Метел Капрарий се предаде пред Луций Еквиций? При това дори не се стигна до кръвопролитие! Навремето на Форума се ля кръв само заради желанието на няколко стотици римляни. Сега не става дума за стотици, а за стотици хиляди! Никой няма да посмее да се опълчи на подобно море от хора, на нас дори не ни трябва да се въоръжаваме, камо ли да хващаме враговете си за гърлата. Силата на нашите поддръжници е в техния брой! А аз мога да ги поведа след себе си, Гай Сервилий! Всичко, което ми е нужно, е способността ми да говоря пред тълпата! Ще докажа, че правото е на моята страна, ще накарам Луций Еквиций да й махне веднъж-дваж и ще я имам зад себе си. Кой ще посмее да спре човека, боравещ с най-огромната обсадна машина в света — народа? Сламените кукли от Сената ли?

— Гай Марий — рече Главция.

— Не, дори Гай Марий не би се осмелил! Но пък и той е с нас!

— Не е — напомни му Главция.

— Той самият може и да си мисли, че не е, Гай Сервилий, самият факт, че тълпата го обича не по-малко от мен или Луций Еквиций, ще накара майсторите на политиката и изобщо всички в Сената да гледат на него като на един от нас! Аз самият нямам нищо против да си поделя властта с Гай Марий за кратко. Той вече остарява, получил е първия си мозъчен удар. Какво по-естествено от това вторият да го довърши? — подметна Сатурнин.

Главция започваше да вижда нещата в по-розова светлина. Изправи се на стола си и изгледа Сатурнин едновременно с надежда и съмнение.

— Мислиш ли, че ще успеем, Луций Апулей? Мислиш ли, че можем да успеем?

Сатурнин протегна ръце към тавана. Лицето му чак трепереше от възбуда, дива радост и решителност.

— Ще успеем, Гай Сервилий. Само остави всичко на мен.

И така, Луций Апулей Сатурнин напусна дома на Гай Клавдий и придружен от Лабиен, Сауфей, Луций Еквиций и още десетина привърженици, се запъти от Квиринала към Форума и рострата. За по-кратко реши да мине през Аркс, изпитвайки приятното чувство, че ще слезе на арената от високо като полубог, който слиза от небесата, изпълнен с видения за божествената красота. Още от Гемониевите стълби се показа Форумът в цялата си шир — царството на оратора, където той, Сатурнин щеше да властва и занапред. Но изведнъж се закова на мястото си. Тълпата! Къде беше тълпата? Предния ден бяха минали и изборите за квестори и множеството се беше разотишло по домовете си, този път окончателно. За деня не се предвиждаше нищо интересно на Форума, защо тълпата ще си прави труд да се показва? Пък и никой сенатор нямаше да се подвизава в центъра на Рим, когато събитията се развиваха на зелените ливади на септата.

И все пак Форумът не се беше обезлюдил напълно. Имаше поне две-три хиляди лумпени поддръжници на Сатурнин, които и сега крачеха насам-натам из площада, размахваха юмруци, викаха на тоя, дето духа, и очакваха той да им напълни стомасите. На Сатурнин чак му се доплака от болка и разочарование; в следващия миг обаче възвърна предишната си решителност и погледна с други очи разядените от времето и мизерията човешки подобия, които сега пъплеха по площада. И те щяха да свършат работа. Трябваше да свършат работа. Сатурнин щеше да ги използва като ръжен, който да накара и другите да наскачат — с тяхна помощ щеше да върне и останалите на Форума; защото те самите бяха част от народа, докато той никога нямаше да бъде.

Сатурнин си каза със съжаление, че няма да го посрещнат с фанфари, докато слиза по Гемониевите стълби и се запътва към рострата. Вместо тръбачи десетината му придружители трябваше да извикат на безделниците по площада да се съберат под трибуната, защото Луций Апулей имал да им каже нещо.

— Квирити! — обърна се Сатурнин към присъстващите и протегна ръце, за да сложи край на скандиранията. — Квирити, всеки момент римският Сенат ще подпише смъртните ни присъди! На мен, Луций Апулей Сатурнин, на Луций Еквиций и на Гай Сервилий Главция. Обвинени сме в убийството на един от любимците на нобилитета, една женствена кукличка, която предложи кандидатурата си за предстоящите избори единствено водена от мисълта да държи и занапред римския народ гладен!

Публиката, насъбрала се за броени минути пред рострата, стоеше безмълвна и неподвижна — всички слушаха. Окуражен от вниманието, с което посрещаха думите му, Сатурнин продължи, обзет от още по-голям плам и енергия.

— Защо мислите, че продължават да ви държат без жито, когато аз дори прокарах закон, осигуряващ прехраната ви? Защото от първата и втората класа в нашия велик град предпочитат да купуват за малко, но да продават за повече! Защото първата и втората класа в нашия град не искат гладните ви гърла да се обръщат към тях! Те винаги са гледали на вас като на нежелани натрапници, като на някаква прищявка на предците си, от която Рим повече не се нуждае! „Вие сте само някакви си пролетарии — казват богаташите, — най-нисшата прослойка на обществото. Сега, когато спечелихте вместо нас войните срещу нашите врагове и след като ние прибрахме плячката на сигурно в хазната, повече не сте ни нужни!“ „Защо да харчим плячката, за да пълним стомасите на хора, които не струват нищо?“ — пита римският Сенат и отказва да ми отпусне нужните средства, с които да купя жито за вашите нищо неструващи стомаси! Защото иначе би било твърде добре дошло за римския Сенат, за хората от първата и втората класа неколкостотин хиляди римляни, които нищо не струват, да изпукат от глад! Представете си само! Колко пари ще бъдат спестени за в бъдеще, колко от вашите смрадливи, претъпкани с хора инсули ще се опразнят и как на тяхно място ще се появят зелени паркове и градини, в които богатите римляни да дишат на воля! На мястото на Субура, където вие цял живот прекарвате в борба за хляб, богаташите ще си уредят увеселителни паркове, за да харчат парите, които отказаха да дадат на вас! Те изобщо не се интересуват от вас. За тях вие сте напаст, от която колкото по-скоро се отърват, толкова по-добре. И какъв по-удобен начин да ви изтрият от лицето на земята, от това изкуствено да създадат глад?

Разбира се, че щеше да ги спечели на своя страна! Като разярени кучета слушателите на Сатурнин започваха да ръмжат заплашително по адрес на богатите и пълнеха душата на оратора с чувство на недосегаемост.

— Единствен аз, Луций Апулей Сатурнин, със зъби и нокти се борех за туй да напълня изгладнелите ви стомаси и тъкмо затова сега искат да ме осъдят за убийство, което не съм извършил! — Това дойде добре: в крайна сметка Сатурнин наистина не беше убивал никого, затова сега говореше голата истина, а това внасяше допълнителна убедителност на словата му! — С мен ще загинат и приятелите ми, които са и ваши приятели! Луций Еквиций, който не само е син на баща си Тиберий Гракх, но и ратува за същите идеи като него! И Гай Сервилий Главция, който ми помогна да изкова своите закони по такъв начин, че дори умниците от Сената да не могат да не се съобразяват с тях! — Сатурнин спря за малко и вдигна ръце в знак на безпомощност. — А когато ние умрем, квирити, кой ще остане да се грижи за вас? Кой ще продължи да се бори заради вас? Кой ще тормози привилегированите дотогава, докато най-сетне благоволят да ви нахранят? Никой!

Ръмженето сред тълпата се беше превърнало в истински вълчи вой, в погледите се стрелкаха искрици, които означаваха едно-единствено — насилие, тук и сега. Сатурнин можеше да прави, каквото си иска, с тези увълчени хора пред себе си.

— Квирити, всичко зависи от вас! Нима ще останете безучастни, докато ние, невинните, които ви обичахме, бъдем отвеждани до Тарпейската скала? Няма ли да се върнете по домовете си, за да извадите оръжията от скриновете, няма ли да призовете и съседите си да се притекат на помощ на своите закрилници?

Тълпата мигом се раздвижи, но изпадналият в истерия Сатурнин ги спря с нови крясъци.

— Върнете се тук при мен, върнете се хиляди! Поверете душите си на мен и слушайте какво ще искам от вас! Преди да е паднала нощта, Рим ще ви принадлежи, защото ще принадлежи на мен самия. Нека видим тогава кой сит, кой гладен! Ще разбием хазната и ще си купим жито, колкото пожелаем! А сега вървете, нека целият град дойде при мен, нека се срещнем в самото сърце на Рим. Ще им покажем на онези от Сената и първите класи кой е истинският управник на нашия град и на нашата империя!

Също както щом някой удари по маса с наредени върху нея топки, те се затъркалят напосоки, отрепките, които бяха изслушали речта на Сатурнин, се пръскаха на всички страни, размахвайки юмруци и крещейки неясни лозунги. Сатурнин си отдъхна доволен и се обърна към шепата си привърженици, застанали зад него на рострата.

— Беше великолепен! — не можеше да сдържи вълнението си Сауфей.

— Ще спечелим, Луций Апулей, ще спечелим! — възкликна в същия дух и Тит Лабиен.

Наобиколен от приятелите си, които окуражително го тупаха по гърба, Сатурнин се пъчеше като цар и мечтаеше за опияняващите мигове на властта, които го чакаха.

И в този момент Луций Еквиций изведнъж избухна в сълзи.

— Какво точно се опитваш да направиш? — едва промълви той, докато си бършеше лицето с края на тогата.

— Какво съм се опитвал да направя ли? А ти как мислиш, глупако? Да взема властта естествено!

— С тия?

— Кой ще посмее да им излезе насреща? Пък и няма да са само те. Само почакай, Луций Еквиций! Ще видиш, че никой няма да успее да ни се опре.

— Но на Марсово поле стои на лагер цяла армия! Два легиона! — напомни му Луций Еквиций и продължи нещастно да подсмърча.

— Никога досега римска армия не е влизала в града, освен за да триумфира. И никой римлянин, заповядал на войските си да нахлуят в Рим, не би оцелял жив след това — изрече презрително Сатурнин. Колкото и да приличаше на Тиберий Гракх, Луций Еквиций щеше да се разкара веднага щом Сатурнин стъпеше здраво на власт.

— Гай Марий би го направил — хълцаше Еквиций.

— Гай Марий, глупако, е на наша страна! — изсмя се подигравателно Сатурнин.

— На мен това не ми харесва, Луций Апулей!

— Не ти и трябва. Ако още си с мен, просто си затваряй устата. Ако ли пък си против мен, аз ще ти я затворя! — закани се Сатурнин и показа с жест какво смята да направи с гърлото на Еквиций.