Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (38)

През ноември изглеждаше сякаш Гай Марий е изгубил всички шансове да бъде избран за консул следващата година. Едно писмо от Луций Апулей Сатурнин трябваше да убие всякаква надежда, че е възможно да се гласува плебисцит, разрешаващ преизбирането му за трети път ин абсенция.

„Този път Сенатът едва ли ще стои със скръстени ръце, след като цял Рим е убеден, че германите няма да се появят изобщо. В действителност те са се превърнали в някакви нови герои от приказките, с които родителите плашат децата си, но и които, след като толкова дълго се е говорило за тях, са започнали да губят способността си да вдъхват ужас у слушателя.

Естествено враговете ти не подминават мълчешком факта, че вече втора година киснеш в Трансалпийска Галия, за да копаеш канали и поправяш пътища — престой, който струва скъпо на държавата, след като тя осигурява и заплатите на войниците, и хляба за изхранването им… в тези години на недостиг.

Проверих какви са настроенията сред избирателите по въпроса за твоето трето преизбиране ин абсенция, но като топнах пръст във водата, той едва не се вкочани от студ. Ако обаче успееш да се върнеш в Рим, за да се представиш пред списъците, шансовете ти не са никак малки. Разбира се, и такъв ход крие своите рискове, защото все ще се намери някой умник, който да заключи, че щом главнокомандващият така спокойно оставя армията си в Трансалпийска Галия, значи опасност почти не съществува.

Иначе съм направил всичко по силите си, за да помогна на каузата ти. Най-малкото съм си спечелил достатъчно съмишленици сред сенаторите, които в най-лошия случай да ти оставят проконсулски империум. Но това ще означава, че върховното командване ще остане в ръцете на консулите, избрани за догодина. Все пак поне за да те ободря малко, да ти кажа отсега, че най-вероятният избраник на комициите за догодина е Квинт Лутаций Катул. На народа вече му омръзна всяка година да чете името му в списъците, така че е решил да го избере веднъж и да не мисли повече за него. Надявам се да оцениш какви предимства ти носи това.“

След като прочете краткото писмо от Сатурнин, Марий дълго време остана да се мръщи и беснее в кабинета си. И то не толкова заради факта, че новините бяха лоши, колкото че по тона на посланието личеше как самият Сатурнин започва да гледа на Гай Марий като на човек от миналото. Явно, че трибунът вече си търсеше други покровители. Гай Марий беше име, което не би се котирало добре на предстоящите избори. Не за друго, а защото конниците вече търсеха друга личност, на която да се опрат. Германите се изпаряваха в небитието, докато въстанието на робите в Сицилия накърняваше интересите на голяма част сред тях. Чудовището от приказките вече не плашеше никого.

А чудовището не беше мъртво, напротив — готвеше се всеки момент да напомни за себе си. Кой обаче можеше да убеди римляните в това, ако не Луций Корнелий Сула, човекът, видял германите с очите си и чул какви са плановете им? Работата беше там, че Гай Марий не можеше току-така да прати Сула да убеждава римляните в предстоящата опасност. Сам срещу всички приятелят му нямаше шансове; за да му повярва народът, до него трябваше да стои самият Гай Марий. А какво оправдание можеше да си измисли той, та да изостави армията си в Галия и да се върне в Рим? Но пък и как Сула ще се изправи сам срещу сенаторите, настроени с цялата си душа против покровителя му — дали те ще му повярват, че един римски аристократ е способен да прекара почти две години сред варварите, играейки ролята на галски вожд; оттам дали ще повярват и на останалото? Не, или двамата трябваше да отидат заедно до Рим, или Сула трябваше да си стои в Галия.

Гай Марий се поразтършува из бумагите си, извади празен лист, натопи писеца в мастилото и започна да драска отговор на Луций Апулей Сатурнин:

„Ти може и да си получил своето възмездие, Луций Апулей, но не забравяй, че единствено на мен дължиш оцеляването си, преди други да открият виновниците за твоите злощастия. Все още не си ми се издължил напълно и очаквам от теб да се държиш като мой лоялен клиент.

Не си мисли, че ми е невъзможно да се върна в Рим. Всеки момент може да се яви някой сгоден случай да го сторя. Но дори нещо да ме задържи, ти трябва да даваш вид, сякаш ме очакваш всеки момент да се появя в Сената. Ето защо слушай какво искам от теб! Най-належащият проблем е изборите за консули да бъдат по възможност отложени. Тъкмо работа за теб и за Гай Норбан, които можете да се възползвате от положението си на народни трибуни. Ще хвърлите, ако трябва, всичките си сили, но трябва да ги отложите. След това очаквам от вас да размърдате мозъците си и при първа възможност да изкопчите от Сената и народа да ме повикат по спешност в Рим.

Ще се добера до Рим, когато трябва. Не се съмнявай. Затова ако се надяваш за в бъдеще да станеш нещо повече от народен трибун, трябва да продължиш да държиш за Гай Марий.“

Към края на ноември източният вятър донесе вестта, че Гай Марий пак е бил удостоен с благоволението на Фортуна. Това се разбираше от второто писмо на Луций Апулей Сатурнин, което пристигна по море два дни преди в Гланум да дойдат официалните документи, пратени от Сената. С видимо скромен тон Сатурнин съобщаваше:

„Не се съмнявам, че ще можеш да дойдеш навреме в Рим. Нямаше и ден, откакто получих писмото ти, в което така недвусмислено ме поставяше на мястото ми, и твоят уважаван колега, вторият консул Луций Аврелий Орест внезапно почина. Усещайки като удар от камшик по гърба си твоето неодобрение, аз мигом се възползвах от случая и притиснах Сената да те отзове обратно в Рим. Това, разбира се, ни най-малко не влизаше в плановете на «майсторите на политиката», които чрез Принцепс Сенатус прокараха идеята назначените отци да определят консул суфектус, който да заеме куриатния стол на Орест. И отново късмет! Тъкмо предния ден Скавър беше държал дълга реч пред Сената, в която излагаше мнението как твоето стоене в Трансалпийска Галия било като трън в очите на добрите люде, как ти едва ли не сам си разпространил умишлено сред народа страх от германите, за да се добереш рано или късно до поста на несменяем диктатор. Разбира се, щом Орест умря, Скавър промени изцяло тона си — Сенатът не смеел да те покани в Рим, за да проведеш новите избори, от страх да не би германите ненадейно да заплашат Италия; така че назначените отци биха постъпили най-добре, ако назначат консул суфектус.

Понеже още не ми беше се предоставил повод да отложа изборите за консули, реших, че вече и няма смисъл да го правя. Вместо това излязох да говоря пред Сената и успях да изнеса една, мисля, твърде убедителна реч, в която напомнях на Принцепс Сенатус, че не би трябвало толкова бързо да си променя мнението. Или имало германска заплаха, или не. Разбира се, в случая предпочетох да се опра на речта му от предния ден и да уверя колегите си сенатори, че германска опасност наистина не съществува за момента, оттам следва, че няма нужда да се назначава консул суфектус за изборите. Изходът бил един: Гай Марий да бъде поканен лично да се заеме с провеждането на изборите. Това бил един шанс за самия него да влезе в предопределената му по волята на народа роля — да бъде римски консул. Нямаше нужда да обвинявам Скавър, че в тъй неочакваната промяна на възгледите му се крият политически мотиви; Сенатът тъй и тъй разбра за какво намеквам.

Да се надяваме, че моето писмо ще изпревари официалния куриер. По това време на годината по море се пътува по-бързо, отколкото по суша. Не че ти не би могъл да си направиш нужните изводи и по сведенията, пратени ти от Сената! Но просто така ще разполагаш с повече време да обмислиш бъдещите си планове за действие в Рим. Аз самият вече започвам да раздвижвам нещата на място и се надявам, че когато се появиш в Рим, вече ще можеш да разчиташ на народа да те помоли да се кандидатираш отново за консул.“

— Заминаваме! — радостно се втурна при Сула Марий, като размахваше писмото на Сатурнин. — Събирай си нещата, няма време за губене. Ще трябва лично да убедиш Сената, че идната есен германите се готвят да нахлуят в Италия от три страни едновременно, а пък аз — избирателите, че съм единственият способен да ги спра.

— Колко подробен трябва да бъда в обясненията си? — сякаш се стресна Сула.

— Само колкото ни е нужно. Аз ще представя въпроса в най-общи линии, ще съобщя всичко, което знаем за германите, а ти просто ще свидетелстваш, че говоря истината. Все пак не е необходимо Сенатът да научава, че самият ти си живял като варварин — допълни с известно съжаление в гласа Марий. — Някой неща, Луций Корнелий, е най-добре да си останат недоизказани. В Рим още не те познават достатъчно добре, за да преценят що за човек си. Не се налага да им се издаваш с неща, които по-късно могат да бъдат използвани срещу теб. Ти си римски патриций. Нека всички мислят, че си извършил подвизите си именно като такъв.

Сула поклати глава.

— Но не е ли ясно, че един римски патриций не може да се разхожда свободно сред германите, за да ги слуша какво си разправят!

— Така е, но в Сената не го знаят — напомни му Марий. — Спомняш ли си как ги нарече Публий Рутилий: кабинетни генерали. Е, сигурно ще се окажат и кабинетни шпиони. За тях всичко е възможно, стига някой да не ги накара да си размърдат собствените задници! — Марий избухна в смях. — Всъщност сега ми се иска да не си беше обръсвал мустаците. Щях да те облека като германец и да те разведа из Форума. Сещаш се какво щеше да стане…

Сула тъжно въздъхна.

— Сещам се. Никой нямаше да ме познае.

— Точно така. Така че нека не насилваме докрай тяхното римско въображение. Аз ще говоря пръв, а ти ще ме слушаш и ще допълваш, без да се престараваш.

 

 

Ако за Гай Марий завръщането в Рим означаваше прилив на политическа енергия и в същото време блаженство от семейния уют, за Сула не важеше нито едното, нито другото. Въпреки че и като квестор под командването на Марий, и като шпионин — пак под командването на Марий, той се беше справил чудесно, в Рим продължаваха да гледат на него като на един от младите сенатори, гонещи кариера в сянката на Първия сред римляните. Пък и той най-малко можеше да се похвали с бързо напредваща политическа кариера. Първо, беше закъснял с влизането си в Сената, второ, беше патриций и не можеше да се кандидатира за народен трибун, трето, нямаше пари да се кандидатира за куриатен едил, четвърто, твърде дълго беше отсъствал от Сената, за да гони направо преторския пост. Това беше политическата страна на въпроса. Другата беше какво го очаква вкъщи. Там цареше атмосфера на напрежение и недоволство, в която централна фигура беше една пропила се жена, забравила, че има деца, и една тъща, която трудно прикриваше неприязънта към зет си, станал в очите й главна причина за неразбориите в живота й.

Е, що се отнася до политическата страна на проблема, Сула не беше дотам отчаян, че да не види светлината в дъното на тунела, но климатът в дома му от ден на ден се влошаваше все повече и повече и най-малко той можеше да внесе някакви положителни промени. Освен това пристигането му в Рим неизбежно щеше да го доведе до сравнения между римската и германската му съпруга. Преди около година Сула беше живял заедно с Хермана в среда, напълно чужда и враждебна едновременно на римското висше общество и на бедняшката прослойка в Субура. Хермана беше единствената му утеха, единствената му опора; връзката му с нея беше онова нормално нещо, което правеше реален целия му престой при варварите.

За Сула не се беше оказало никаква трудност да се прилепи към опашката на кимврийската комета. Защото той беше нещо повече от обикновен боец, здрав физически и смел в сражение; беше боец, който умееше да разсъждава. По смелост и физическа сила не можеше да се мери с мнозина германи. Но те бяха като некалено желязо, докато той беше остър и гъвкав: смелостта си допълваше с коварство, силата — със съобразителност. В сравнение с гигантите около себе си Сула беше същински дребосък, затова трябваше да разчита повече на други оръжия, най-вече на ума си. Затова и когато влезе в бой с испанските племена за проходите през Пиренеите, той беше забелязан почти веднага от другарите си и те на драго сърце го допуснаха в средата си.

Тогава и двамата със Серторий се зарекоха толкова дълбоко да влязат под кожата на варварите, че някой ден да се доберат до положение, от което да черпят сведения за бъдещата политика на германите (ако изобщо можеше да се говори за такава). На тях не им стигаше да бъдат прости войници, които умеят да печелят уважение на бойното поле. И двамата трябваше да си свият гнезденца насред племената, в които съдбата ги беше отвела. Затова и се разделиха, нарочно избраха различни племена, а сетне си избраха и жени сред онези, които наскоро бяха изгубили мъжете си.

Сула беше избрал Хермана, защото и тя като него беше чужденка в племето, и защото нямаше деца. Мъжът й бил племенен вожд, иначе жените в племето никога не биха допуснали някаква си чужденка да заема място, отредено за кимврийка, място, жизненоважно за всяка от тях… И така, жените в племето вече сънуваха трупа на ненавижданата натрапница, когато изведнъж Сула, паднал като метеор насред малкото им общество, се качи в каруцата й и я поиска за жена. Двамата чужденци щяха да се чувстват най-добре заедно. Иначе в избора му не бяха замесени чувства, още по-малко слабост към херуската Хермана; просто тя имаше повече нужда от него, отколкото някоя кимврийка, а и от всички жени в племето беше най-малко обвързана с околните. Така, дори да се случеше да открие, че мъжът й е римлянин, би имала по-малко мотиви да го предаде, отколкото една кимврийка.

Хермана не беше красавица като останалите германки: повечето й съплеменнички бяха високи, но все пак добре сложени, с дълги крака, стегнати гърди, руси коси и сини очи. Ако не бяха големите им устни и малките им прави нослета, човек би могъл да ги определи, общо взето, като хубави жени. Докато Хермана беше доста по-ниска дори от римлянина Сула (който сред сънародниците си би минал за среден на ръст — метър и седемдесет и два; пример за висок римлянин беше Гай Марий със своите метър и осемдесет и два), при това възпълничка. Косата й беше гъста и дълга, но цветът й беше сивкав, „миши“, както се изразяват много хора; очите й бяха също сиви, в тон с косата. Иначе си личеше, че е германка: чертите на лицето й бяха остри и насечени, носът й беше къс, тънък и остър. Беше на тридесет години и още не беше родила дете. Ако мъжът й не беше вожд, или пък ако беше по-самолюбив, Хермана отдавна щеше да е пропъдена от племето и обречена на гладна смърт.

Това, което я превръщаше в обект на желанията на двама вождове един след друг, не можеше да се види от всеки; то проличаваше, щом човек я опознаеше. Първият й съпруг я бе наричал „различна“ и „интересна“, но с ограниченото си мислене не можеше да я определи по-точно. Сула гледаше на новата си съпруга като на родена аристократка, на дама, която едновременно знае как да се дистанцира от околните и как да събужда желание у мъжа.

Двамата се разбираха във всичко, защото Хермана беше достатъчно интелигентна, за да не бъде придирчива, достатъчно мъдра, за да не се пречка на съпруга си, достатъчно страстна, за да изпитва сладост от любовта; варварската й природа не й пречеше да бъде добра компания, а пък силата и работливостта й я правеха ценен спътник на човек, който си има и други задължения, освен домашните. Хермана винаги знаеше как да се грижи за добитъка си, как да впряга воловете в колата, как да дои кравите, кога да ги чифтосва с биковете, как да ги лекува, ако нещо им се случи. Каруцата й беше поддържана и човек винаги можеше да разчита, че няма да изпадне в беда по пътя. Стопанката й не пропускаше да закърпи покривалото, ако се прокъсаше, да намаже с животинска мас дървените части, за да не изсъхват и да не се пропукват, да смаже осите на колелата — за целта използваше своеобразна смазка от масло и животински фъшкии, да провери дали спиците стоят здраво в леглата си. Грънците биваха редовно измивани, провизиите бяха подредени далеч от влагата и от погледите на крадците; дрехите се кърпеха редовно и се простираха на проветриво, за да не мухлясват; ножовете бяха винаги остро наточени, дреболийките никога не се прибираха на място, където да не могат да се намерят. Изобщо Хермана беше всичко онова, което Юлила никога нямаше да бъде. Това, което й липсваше, беше римската кръв.

Когато германката откри, че е забременяла, а тя зачена от първия път, и двамата със Сула бяха много радостни. Всъщност Хермана си имаше и особена причина да тържествува: с децата, които щеше да роди, щеше посвоему да си отмъсти на всички в племето, които не бяха престанали да я смятат чужда и нежелана: вината за дотогавашната й стерилност щеше да падне изцяло върху предния й мъж — покойния вожд. Още една причина останалите жени да я мразят, тъй както я бяха мразили винаги. Не че им беше по силите да й сторят нещо, защото напролет, когато кимврите потегляха на север към земите на атуатуците, Сула вече беше избран за племенен вожд. Не може да не се отрече, че Хермана бе извадила голям късмет с мъж като него.

А през секстилис, след едно трудно, но все пак благополучно раждане, Хермана дари съпруга си с две момчета — близначета; и двете едри, здрави и червенокоси. Сула кръсти едното Херман, а другото Корнел. Това беше най-доброто, което успя да измисли, след като дълго време се беше чудил как да остави на синовете си поне някакъв белег на какъв славен римски род са издънка те. Да ги кръсти Корнелии все пак щеше да се стори съмнително на германите. „Корнел“ беше най-добре.

Децата бяха еднояйчни близнаци: толкова си приличаха, че човек едва ги различаваше, дори родителите им ги бъркаха; плачеха малко, затова пък обичаха да пълзят и да си пъхат носовете навсякъде. Сред германите рядко се раждаха близнаци, затова на двете момчета се гледаше като на щастливо знамение; таткото Сула беше избран за тан на няколко малки племена. Като следствие от това той се озова и на големия съвет, който Бойорикс свика, щом кимврите се установиха заедно с останалите преселници в земите на — атуатуците и царят им спомогна за премахването на противоречията между домакини и гости.

Разбира се, Сула отдавна знаеше, че му е време да си ходи, но отлагаше заминаването си за след големия съвет. При това го бавеше мисъл, на която сам се чудеше как тъй се е оказал способен да отдава внимание. Сула не преставаше да се пита какво ще стане с Хермана и синовете му, след като изчезне. На мъжете в племето той имаше донякъде доверие, но вече се беше убедил, че всички жени мислят само злото на чужденката — късметлийка. А в едно общество, където матриархатът още не е напълно отживял, навярно жените щяха да решават съдбата на изоставената Хермана. В мига, в който мъжът й изчезнеше, тя щеше да бъде пребита до смърт, дори синовете й да бъдеха пощадени.

Вече беше септември и трябваше да се бърза. Но Сула взе решение, което можеше да навреди както на него самия, така и на римските интереси. Макар че не можеше да си позволи нито ден загубен, той твърдо се зарече, преди да се върне в лагера на Марий, да отведе Хермана при родното й племе в Германия. А това означаваше, че трябва да й се разкрие кой е всъщност. Жена му се оказа не толкова учудена, колкото щастлива да научи, че Сула е римлянин. Очите й все търсеха децата, сякаш майката изведнъж се изпълваше с благоговение пред тях — чедата на един полубог. Когато Сула й заяви, че ще трябва да я напусне завинаги, в погледа й не се прочете тъга, а само благодарност, щом се разбра, че съпругът й ще я отведе обратно при германските марси с надеждата, че те като уседнали хора не само ще я пощадят, но и ще се грижат за нея и децата.

В началото на октомври, една вечер, скоро след падането на мрака семейството напусна огромния керван на германите. Нарочно бяха избрали да наредят каруцата си на място, откъдето биха могли да се измъкнат заедно с добитъка незабелязани от хората в племето. Когато слънцето изгря, те още си пробиваха път сред тежки волски коли, но вече наоколо бяха непознати, които не им обръщаха внимание, а два дни по-късно четиримата бяха извън пределите на огромния лагер.

Разстоянието от земите на атуатуците до тези на марсите беше не повече от сто и петдесет километра, а и теренът беше равен, но Галия и Германия са разделени от най-голямата река в Западна Европа — Рен. Все някак Сула трябваше да прехвърли каруцата на жена си на другия бряг, както и да закриля семейството си от разбойници. И за двете той имаше един-единствен лек — да разчита на помощта на Фортуна, която едва ли щеше да го забрави точно в този миг. И тя не го изостави…

Когато бегълците достигнаха бреговете на Рен, мястото се оказа пълно с народ и никой не обърна внимание на някакъв си самотен германец с жена и две червенокоси момчета — близнаци. Имаше дори една ладия, която редовно преминаваше от единия бряг на другия и беше достатъчно голяма, за да побере цяла каруца. Цената беше гърне скъпоценна пшеница; лятото се беше оказало сравнително сухо, водите на реката бяха спокойни и за още три гърнета пшеница Сула успя да прекара на западния бряг и добитъка на Хермана.

Веднъж стъпили на германска земя, бегълците можеха да се движат по-бързо, защото покрай долното течение на Рен горите бяха малко и лесно проходими. Тук-там край пътя се виждаха парчета земя, на които смелчаци бяха засели житни култури — повече за фураж за добитъка, отколкото за храна за хората. На третата седмица от октомври Сула намери поселени ята на марсите, а сред тях и това на Херманиното родно племе. Оставяйки жена си на грижата на съплеменниците й, той дори сключи с тях мирен договор от името на римския Сенат и народ.

Но когато дойде мигът на раздялата, и мъж, и жена се обляха в сълзи. Оказваше се, че са държали повече един на друг, отколкото някога са предполагали. Понесла на ръце близнаците, Хермана изпрати Сула далеч от селото, докъдето можеше да върви в крак с коня му. Той се изгуби зад хоризонта, а тя продължаваше да плаче от мъка и да търси с поглед фигурата му в далечината. Сула също не можеше да спре сълзите си; от тях чак нищо не виждаше и се оставяше на коня си да го води.

Съплеменниците на Хермана му бяха дали добър кон, тъй че още в края на същия ден Сула успя да го размени за друг, също добър — и така прехвърляйки се от кон на кон, той измина за дванадесет дни цялото разстояние, разделящо изворите на река Амизия, където живееха марсите, от лагера на Марий в близост до Гланум. През цялото време следваше плътно течението на Рен, после на Мозела, Арар и Родан, без нито веднъж да се отклони встрани или да потърси по-удобен път.

Беше го налегнала такава мъка, че почти не забелязваше през какви страни минава и що за хора среща. Само веднъж се удиви на самия себе си колко чисто и убедително говори езика на друидите и си помисли с гордост: „Ето ме, че говоря перфектно няколко германски диалекта и езика на галите карнути, аз Луций Корнелий Сула, римският сенатор!“

Чак на другата пролет стана ясно какво е истинското отношение на германите към приютилите ги по земите си атуатуци, отношение, за което дори не можеха да подозират Сула и Квинт Серторий, напуснали варварите от няколко месеца. Когато волските каруци потеглиха на юг и стотици хиляди преселници поеха по своя път към Италия, кимврите, тевтоните й останалите дадоха на атуатуците да пазят всичко онова, което не искаха или не смееха да вземат на път. Шест хиляди отбрани воини останаха при атуатуците, за да ги бранят от съседните племена — тях и цялото богатство, което няколкостотинте хиляди души носеха със себе си по време на дългото скитане из Европа: златни статуетки, златни колесници, златни юзди, златни талисмани, златни монети, златни кюлчета, няколко тона прекрасен кехлибар и още различни други скъпоценности, които бяха взели тук й там по време на безкрайното си пътешествие или мъкнеха със себе си още от родните места, за да носят спомен за предците си. Единственото злато, което германите взеха със себе си на юг, беше златото по вратовете, ръцете и краката им. Останалото трябваше да остане скрито при атуатуците, по същия начин, по който волките тестосаги от Толоза бяха пазили в продължение на век и половина златото на галите.

 

 

Когато Сула се върна при Юлила, нямаше как да не я сравни с Хермана. Римската съпруга му се видя разпусната, небрежна, невъзпитана, необразована, незачитаща ред и дисциплина и ненавистна. От предишната им среща поне беше запомнила, че не трябва да му скача на врата и да го опипва пред погледите на робите. Но както Сула трябваше да си каже след вечеря, тази случайна проява на благоприличие от страна на жена му се дължеше не толкова на желанието й да му угоди, колкото на присъствието на майка й Марция в къщата. Защото с Марция нямаше как да не се съобразяваш — тя беше навсякъде и те наблюдаваше със своя строг, осъдителен, лишен от обич и снизходителност поглед. Годините не бяха я пощадили, а след толкова дълъг и щастлив брак с Гай Юлий Цезар тя трудно понасяше живота на вдовица, който й предлагаше повече грижи, отколкото радости. „Освен това — мислеше си Сула — жена като Марция би се презирала, че е родила толкова недостойно същество като Юлила.“

И в това не виждаше нищо нередно. Той самият се мразеше заради грешката, която допусна, оженвайки се за Юлила. И все пак нямаше да е добро решение, ако я пропъдеше от дома си, защото все пак не можеше да я обвини в разврат нито с хора от простолюдието, които предпочиташе една Метела Калва например, нито със своите равни. Навярно изневярата беше единственият порок, който Юлила не познаваше. Пък и пиянството й беше останало скрито за околните и никой в Рим не можеше да предполага каква бездънна бъчва е съпругата на Луций Корнелий Сула; и това естествено се дължеше единствено на стоическите усилия на Марция да крие неуредиците в семейството си. Сула обаче не можеше да каже, че й е благодарен: дори да се заловеше с унизителните процедури за искане на дифареацио, той не би могъл да представи достатъчно уважителни доводи да го получи.

И все пак с Юлила не можеше да се живее. Плътските й желания бяха незадоволими, а и Сула гледаше на съпружеските си задължения все повече и повече като на мъчение, с което трябва да изкупва Бог знае какви грехове. Само да погледнеше Юлила и мъжествеността му се свиваше като някой от онези гигантски охлюви, които Публий Вагиений беше извадил навремето от торбичката си. Той не желаеше дори да се докосва до жена си, още по-малко тя да докосва него.

За една жена може и да е лесно да се престори, че изпитва желание към някого, още повече че изпитва удоволствие от сношение с него; един мъж обаче не може да си позволи нито едното, нито другото. „Ако по принцип мъжете могат да лъжат по-малко от жените — мислеше си с горчивина Сула, — то е, защото са се родили с един клатещ се между краката им издайник, който, опре ли ножът до кокала, не може да излъже никого.“ И това белязваше за цял живот поведението на мъжа. А ако съществуваше обяснима причина защо някои мъже се чувстват привързани към други мъже, то беше, понеже в любовта към хората от същия пол никой не можеше да иска от партньора си да му е верен.

Нищо в тези размишления не вещаеше добро за Юлила, но пък и тя нямаше откъде да разбере какви минават през главата на мъжа й. Единственото, което беше повече от ясно, бе, че в отношението си към нея той се показваше все по-безразличен. В продължение на две нощи Сула я избягваше, като ставаше все по-нервен, а оправданията му звучаха все по-измислени. На третата сутрин тя стана от леглото по-рано от мъжа си, отиде в дневната си да изпие кана вино и бе хваната натясно от майка си.

Между двете жени се разрази свада, толкова жестока, че чак децата се разреваха, а робите избягаха в другия край на къщата. Сула се затвори в таблиния и почна да ругае наред всички жени, за които се сетеше. По думите, които достигаха до него, лесно можеше да отгатне, че подобни спорове се водят от дълго време между майка и дъщеря и че става дума за все едно и също: за децата. Марция, която можеше да вика достатъчно силно, за да я чуят чак в храма на Великата богиня, повтаряше за хиляден път, че дечурлигата са напълно пренебрегвани от майка си. Юлила пищеше насреща й явно с надеждата да научат за неволите й чак в Големия цирк, че Марция умишлено откраднала любовта на децата й, така че на нея какво й оставало.

Сражението между двете продължи много по-дълго, отколкото човек би предположил, че ще трае един толкова уморителен спор — още едно свидетелство, че темата е била разработвана дълго време и от двете страни, щом се сещаха какви аргументи да предложат и щом ги повтаряха кажи-речи наизуст. В крайна сметка спорът завърши в атрия, точно пред кабинета на Сула, със заявлението на Марция, че ще вземе децата и гледачката им на дълга разходка, че не знаела кога ще се приберат, но най-добре би било дотогава Юлила да е изтрезняла.

Сула беше притиснал с ръце ушите си, за да не слуша как децата му си късат гърлата да реват и да пищят с надеждата, че майка им и баба им ще им обърнат внимание и ще сложат край на пререканията. Опитваше се да ги гледа само тях и постоянно си повтаряше, че и двете го изпълват с истинско щастие. След като толкова време бе стоял далеч от тях, таткото не можеше да се нарадва на дъщеря си и сина си. Корнелия Сула вече беше навършила пет годинки, а малкият Луций Сула — четири. И двамата бяха вече достатъчно големи, за да мислят и да страдат заради свадите между родителите им; Сула добре си спомняше своето детство и болките, които беше познавал като малък. Ако се опитваше да се оправдае пред близнаците си, че ги е изоставил сами с майка им в Германия, повтаряше си, че те са още само на няколко месеца и никога няма да си спомнят за баща си. Когато се беше сбогувал с тях, двете бебета още се лигавеха и личицата им трудно се различаваха. Но с римските му деца беше по-трудно; те вече се бяха превърнали в мислещи хора и животът им не беше никак лек. Сула дълбоко ги съжаляваше. И ги обичаше, по начин, който нямаше нищо общо с чувствата му към всеки друг мъж или жена.

Вратата на кабинета му се отвори с трясък и вътре нахълта Юлила: дрехите й висяха на парцали по тялото й, тя безпомощно размахваше юмруци, а лицето й беше поморавяло от ярост и от изпитото вино.

— Чу ли? — попита тя.

Сула остави перото на писалището и отвърна с уморен глас:

— Как да не ви чуя? Цял Палатин ви чу.

— Тази дърта вещица! Тази съсухрена старица, която само си пъха носа навсякъде! Да обвини мен, че съм пренебрегвала децата си?

„Да бъде или не? — питаше се той. — Защо изобщо да се занимавам повече с нея? Защо да не извадя кутийката с белия прашец, който бях взел навремето от Пиза, да й го изсипя във виното, пък да я гледам как зъбите й изпопадат един по един, а циците й се надуват като парцалени топки и избухват? Защо да не потърся някой дъб и да набера шепа безобидни гъби — отровителки, та да я накарам кръв да й капе отвсякъде? Защо не я целуна, щом толкова държи, и не й извия вратлето, тъй както го извих навремето на Клитумна? Колко души вече съм убивал със собствените си ръце: с меч, с кама, със стрела, с отрова, с камъни, с брадва, със сопа, с камшик, с голи ръце? Защо и тя да не си го получи като всички останали?“ Разбира се, отговорът беше прост. Юлила беше тази, която го научи да мечтае, Юлила му беше донесла късмета. При това беше римска патрицианка, плът от плътта му и кръв от кръвта му. По-скоро би убил Хермана, отколкото нея.

Думите поне нямаше как да убият тази наперена римска госпожа, затова само на тях можеше да разчита той за в бъдеще.

— Ти наистина пренебрегваш децата си. Та нали затова поканих майка ти да живее при нас?

На Юлила дъхът й изведнъж секна, тя чак се задави от възмущение и посегна с ръце към врата си, сякаш нечии невидими ръце я душаха.

— Как, как смееш! Никога не съм пренебрегвала децата си, никога!

— Глупости! И пукната пара не даваш за тях — възрази й той със същия спокоен, но отегчен тон, с който се обръщаше към всички, откакто кракът му отново беше стъпил в омразната му къща. — Единственото, което значи нещо за теб, Юлила, е виното.

— И кой може да ме обвинява за това? — попита тя и отпусна ръце. — Кой наистина има право да ме обвинява? Когато съм се омъжила за човек, който не ще дори да ме погледне, който не може да го вдигне, нищо че спим в едно легло, и устата ми чак се схваща да му го лижа!

— Ако смяташ да навлизаш в такива подробности, би ли затворила преди това вратата?

— И защо? За да не чуят нашите скъпи прислужници, така ли? Какъв гнусен лицемер си, Сула! Кой трябва повече да се срамува — ти или аз? Защо вечно гледаш другите, но не и себе си? Твърде известни са любовните ти авантюри из цял Рим, за да играеш сега ролята на импотентен! Не, ти обичаш жените, само мен не ме обичаш! Мен! Собствената ти съпруга! През живота си не съм погледнала друг мъж и какво получавам в замяна? След почти две години раздяла, не можеш да го вдигнеш дори когато съм влязла в унизителната роля на ируматор! — От големите й отдавна изгубили блясъка си очи, рукнаха сълзи. — Какво съм направила? Защо не ме обичаш? Защо никога не ме желаеш? О, Сула, защо не ме погледнеш пак с любов, защо не ме докоснеш с любов? Ако го направиш, никога повече през живота си няма да пийна и глътка вино! Как мога да те обичам толкова отчаяно, а ти да не ми отвърнеш с поне искрица нежност?

— Може и в това да се състои част от проблема — съгласи се той, сякаш гледаше на цялата работа като на медицински случай. — Никога не съм харесвал някой да ме обича толкова отчаяно. Това не е редно. Не е здравословно.

— Тогава кажи ми как да спра да те обичам! — продължаваше да хленчи Юлила. — Аз не знам как! Мислиш ли, че ако можех да престана да те обичам, нямаше да съм го сторила отдавна? Все едно съм си запалила огънче с кремък — щрак и всичко е готово. Щях да спра! От колко време се моля да спра да те обичам! Но как да го сторя? Обичам те повече от собствения си живот.

Сула въздъхна.

— Може би просто трябва да пораснеш. Ти все още се държиш и изглеждаш като някое шестнайсетгодишно момиченце. Само че, Юлила, вече си на двадесет и четири. Имаш едно дете на пет годинки и друго, което скоро ще навърши четири.

— Може би на шестнайсет за последен път през живота си съм била щастлива — залови се да бърше с ръце сълзите от зачервените си бузи Юлила.

— Ако оттогава насам не си била щастлива, не виждам в какво мога да бъда обвиняван.

— Ти никога в нищо не можеш да бъдеш обвиняван, нали?

— Точно така — изгледа я високомерно Сула.

— Ами другите жени?

— Какви други жени?

— Може и това да е причината, откакто си се върнал, да не проявиш никакъв интерес към мен. Може да си намерил някоя женичка от Галия, знам ли?

— Не женичка — поправи я той, — а жена, съпруга. И не в Галия, а в Германия.

Юлила го зяпна с увиснала уста.

— Съпруга?

— Поне според германските обичаи, да. Роди ми двама сина — близнаци. Сега трябва да са на четири месеца. — Сула притвори очи, за да не види Юлила мъката, изписана в тях. — Ужасно ми липсва. Не е ли странно?

Жена му все пак успя да затвори устата си и тежко преглътна.

— Толкова ли е красива? — прошепна тя едва-едва.

Сула я изгледа сащисан.

— Красива? Хермана? Не, ни най-малко! Тя е пълничка и е прехвърлила тридесетте. Ти си сто пъти по-красива от нея. Тя дори не е толкова руса, не е дъщеря на никакъв вожд, да не говорим за цар. Просто една варварка.

— Тогава защо?

Сула поклати глава.

— Не знам. Харесвах я и това е.

— Какво имаше тя, което нямам аз?

— Хубави гърди — вдигна рамене той. — Но пък и аз не харесвам чак толкова големите гърди, значи не е това. Тя работеше здраво. Никога не се оплакваше. Никога не очакваше от мен да направя това или онова заради нея… Не, не го казах правилно. По-точно ще прозвучи: никога не искаше да бъда нещо, което не съм. — Сула кимна с глава и се усмихна, сякаш на останалата си зад гори и планини съпруга — варварка. — Да, мисля, че е това. Тя живееше свой живот и не искаше да се превръща в тежест за мен. Ти си като олово, окачено на врата ми. Хермана беше като чифт крилца, поникнали на краката ми.

Без да каже нито дума повече, Юлила му обърна гръб и излезе от кабинета. Сула стана от стола си, стигна до вратата и я затвори.

Така и не му остана време да се съвземе сред всичките свади в къщата и да напише нещо — тази сутрин явно не му вървеше, — защото на вратата отново се появи някой.

Беше икономът, който с годините се беше научил да се преструва, че не забелязва нещата около себе си, все едно, че бе статуя от дърво.

— Какво има?

— Един човек те търси, Луций Корнелий? Ще го приемеш ли?

— Как се казва?

— И аз бих искал да знам, доминус, но той не ми съобщи името си — отговори сухо икономът. — Нареди ми да ти предам следното: „Сцилакс ти праща много здраве.“

Както петното, което дъхът оставя върху огледалото, се изпарява за миг, така и Сула забрави грижите си и светна; по лицето му се изписа радостна усмивка. Беше някой от старата банда! Някой мим, комедиен актьор, когото бе познавал навремето. Прекрасно! Разбира се, че този мухльо, икономът, когото Юлила беше купила кой знае откъде, нямаше да знае нищо за старите познайници на господаря си.

— Ами добре, покани го да влезе!

Щеше да го познае винаги, навсякъде… И все пак колко се беше променил! Беше го оставил момче, а сега пред него стоеше мъж.

— Метробий — възкликна Сула и стана на крака, като веднага хвърли поглед към вратата, за да се увери, че е затворена. Прозорците бяха отворени, но това нямаше значение: в къщата му се следваше едно желязно правило: никой от прислугата не трябва да стои в перистила — там, откъдето може да наблюдава господаря си през колонадата.

„Трябва да е на двадесет и две“ — рече си Сула. Метробий беше израснал висок и трудно щеше да го вземеш за грък. Някога дългите му черни къдрици сега бяха подрязани, както приляга на един мъж, а пък белите му, гладки като на бебе бузи се синееха от редовното бръснене на избуялата брада. В профил Метробий все още приличаше на Праксителов Аполон, излъчващ същото странно спокойствие, както мраморните статуи на ваятеля, оцветени от приятеля му Никий, за да изглеждат като живи. И Метробий беше като статуя — вярно, слязла от пиедестала си, но все пак вглъбена в себе си, криеща дълбоко тайната на съвършенството си, извора на нескончаемата си енергия.

Но колкото и да криеше емоциите си, при вида на любимия му Сула Метробий не можа да се сдържи: двамата се изгледаха с преливаща от душите им любов и протегнаха един на друг ръце, за да се прегърнат.

Сълзи бяха бликнали в очите на Сула, устата му трепереше от вълнение. Докато заобикаляше писалището си, се удари в ръба, но дори не усети болка. Прегърна Метробий, облегна глава върху рамото му и чак в този миг си каза, че наистина се е завърнал у дома. Двамата се целунаха блажено както навремето, щастливи, че сърцата им не са престанали да бият в един и същи ритъм; дори след толкова години раздяла не им трябваха думи, за да се уверят, че все още представляват едно цяло, че могат да бъдат такива, каквито Бог ги е създал, без да се прикриват.

— Моето момче, моето хубаво момче! — промълви Сула и заплака от щастие, мислейки си, че някои неща дори животът е безсилен да промени.

 

 

Юлила беше застанала пред отворения прозорец на таблиния и наблюдаваше как мъжът й посреща с разтворени обятия непознатия, как го прегръща, как го целува, как му шепне думи на любов и нежност. После как двамата се насочиха към кушетката, за да се отдадат на милувки, които след толкова години познанство бяха нещо съвсем естествено — като да си кажат „добър ден“. Нямаше нужда някой да й казва, че тъкмо на тази скрита допреди интимна връзка се дължи пренебрежението на мъжа й към нея, че без да знае за нея, тя се беше пропила заради нея, че за да си отмъсти, беше се отнасяла коравосърдечно със собствените си деца. Защото те си оставаха децата на Сула.

Преди още двамата любовници да са свалили дрехите си, Юлила вече се беше обърнала на другата страна и с гордо вдигната глава и засъхнали сълзи се насочи право към спалното помещение, което споделяха двамата с Луций Корнелий. Стаичката беше с двоен покрив, като пространството над леглото се използваше вместо килер и в него и двамата съпрузи оставяха дрехите си. Откакто Сула се беше върнал от Галия, мястото се беше натъпкало с дрехи и човек трудно можеше да намери това, което търси. Най-много се пречкаше парадната униформа на Сула, поставена на специална закачалка във формата на буквата „Т“, до нея на отделна поставка стоеше шлемът, а на гвоздей, забит точно под самия таван, висеше прибран в ножицата си мечът с дръжка от слонова кост във формата на орлова глава.

Да се свали мечът беше лесно. По-трудно се оказа да се откачи от колана и да се извади от ножницата. След известни мъки Юлила измъкна острието и едва не извика от болка, когато то разряза отворената й длан чак до костта. Тя се изненада, че в подобен момент може да изпитва болка, но след секунда забрави и болката, и изненадата и без никакво колебание грабна меча за дръжката му от слонова кост, насочи го към себе си и с все сила се блъсна в стената.

Сетне се строполи на земята, обляна в кръв, с дръжката на меча, стърчаща от корема й. Сърцето й биеше по-силно от всякога, дробовете й отчаяно се опитваха да поемат въздух. Пулсът й отекваше в ушите. В този предсмъртен миг си представи как тези удари са стъпките на някое невидимо същество, дошло да й отнеме живота, както някой похотливец би посегнал на целомъдрието й. Но тя тъй и тъй умираше, какво я беше грижа? Чак след минута-две усети колко болезнена е предсмъртната агония и тялото й се обгърна с хлад. Но все пак Юлила беше дъщеря на един Юлий Цезар и нито за миг не помисли да извика за помощ. Нито съжаляваше за отчаяната си постъпка. Дори в тази минута не мислеше за децата си, дори не се сещаше за тях; казваше си само каква глупачка си е останала цял живот, след като е обичала човек, който предпочита мъже.

Това беше достатъчна причина да сложи край на живота си. Юлила не можеше да продължи да живее, когато от всички страни я чакаха насмешки, подигравки, подли намеци от страна на щастливките, който са се задомили с мъже, които да обичат жените. С изтичането на кръвта й мислите в главата й започнаха да забавят своя бесен ход, душата й се успокояваше, още малко и щеше да изпадне в блажена летаргия. Колко беше прекрасно, че най-сетне ще престане да го обича! Никакви тревоги повече, никакви терзания, никакви унижения, никакво вино… Тя го беше помолила да й покаже как да спре да го обича и той наистина й беше показал. Все пак нейният скъп Сула още веднъж се беше показал великодушен. Чак миг, преди съзнанието й да изключи съвсем, Юлила си спомни за децата, които оставяше без майка. Ако не в друго, споменът за нея щеше да живее в тях. Затова тя се потопи в сладките води на океана Смърт, желаейки от все сърце на децата си много щастие и дълъг живот.