Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (23)

Публий Вагиений, който произхождаше от дълбоката провинция, по-точно от Лигурия, и служеше в конницата, не беше много радостен от решението на Гай Марий войската да се установи на лагер точно на брега на река Мулухат, защото му предстоеше да върши много повече работа, отколкото му се нравеше. За щастие равнината наоколо беше покрита с гъста, избуяла трева, която за няколкото месеца палещо слънце беше придобила сребрист цвят, но щеше да стигне за храна на няколкостотинте мулета в армията. Конете обаче бяха по-придирчиви и твърде неохотно пасяха сухата и жилава растителност, което принуди началниците на конницата да отвеждат животните на север от планината — крепост, където поради наличието на подпочвени води тревата беше по-свежа и по-сочна.

Ако командваше някой друг, не Гай Марий, мислеше си с известна горчивина Публий Вагиений, навярно щеше да се позволи на цялата конница да се пренесе в отделен лагер, в близост до хубавата трева. Но уви, Гай Марий беше на друго мнение. Той не искаше защитниците на неприятелската крепост да бъдат изкушавани да проявяват активност и изрично беше заповядал абсолютно всички римски войници да нощуват в един лагер с основните сили. Да се отдели конницата беше опасно предизвикателство. Така че се налагаше всеки ден съгледвачите отрано да тръгват на разузнаване на север, да проверяват цялата околност за врагове, а чак след това конниците да заведат животните си на паша, без да забравят всяка вечер да ги прибират в лагера. А това означаваше, че за да не избяга, всеки кон трябваше да бъде спъван.

Следователно всяка сутрин Публий Вагиений трябваше да се качва на един от двата си коня, да взима другия със себе си, да прекосява цялата равнина от лагера до мястото с хубавата трева, да слага букаите на животните, да ги оставя цял ден да пасат и да се връща седем-осем километра пеша до лагера. Надвечер, тъкмо когато идваха часовете на истинската почивка (или поне така му се струваше), трябваше отново да извървява осемте километра и да прибира конете от паша. Като не бива да забравяме, че всеки уважаващ се конник — за разлика от редовия легионер — повече от всичко мрази да ходи пеша.

Само че в действителност нямаше никаква заповед, според която конниците трябваше да оставят животните си сами в долината и да се връщат в лагера за през деня. Така че Публий Вагиений с чиста съвест внесе някои поправки в дневния си режим. Понеже тъй и тъй яздеше без седло и без юзди — само някой много налудничав би оставил седлото и юздите си цял ден на полето, — той реши, че няма да е зле сутрин на тръгване от лагера да нарамва по някой мях с вода, да си пъхва дневната дажба в малка кесия, която провесваше на пояса си, и така да потегля на север. Завеждаше животните в подножието на планината с крепостта, пускаше ги да пасат на воля и се оттегляше на някое сенчесто местенце, където си прекарваше деня в блажен мързел.

На четвъртия път Публий Вагиений се усамоти заедно с меха си с вода и торбичката с храна в една сенчеста долчинка, заобиколена от остри чукари, из която се носеше приятно ухание на цветя, излегна се върху тревата, затвори очи и неусетно потъна в сладка дрямка. Но не щеш ли, измежду стръмните скали долетя нежен полъх на влага, а с нея и необичайна, остра миризма. Миризма, която явно говореше нещо на Публий Вагиений, защото в мига, в който вятърът от планината го лъхна, той подскочи като ужилен, а очите му лакомо заблестяха. Да, това беше позната миризма, миризма на охлюви. На едри, тлъсти, сладки, сочни, упойващи със своята миризма охлюви!

Скалистите земи на Лигурия, които опасваха морския бряг — родното място на Публий Вагиений, — а и склоновете на Алпите, гъмжаха от охлюви. Можеше спокойно да се каже, че е израснал, ходейки върху охлюви. Заради тях беше свикнал винаги да слага в манджата си чесън. С времето се беше превърнал в един от най-големите познавачи на охлюви в целия свят. Мечтата му беше някой ден да се захване с търговия с охлюви, а защо не и с развъждането на непозната разновидност. Имаше хора, които можеха да разпознават вина по уханието им, други, които запомняха с обонянието си стотици различни парфюми; Публий Вагиений беше човекът, който можеше да разпознае от километри миризмата на охлюви. Сега вятърът носеше точно такава миризма, а това означаваше, че планината с крепостта гъмжи от охлюви, които по вкус нямаха равни на себе си.

С упорството на прасе, ровещо за трюфели, Публий Вагиений се впусна по следите, които обонятелният му орган беше напипал така неочаквано, и заизкачва скала след скала в търсене на мечтаното охлювско убежище. Откакто миналия септември беше пристигнал в Африка с Луций Корнелий Сула, не бе имал възможност да вкуси един-единствен охлюв. Открай време се знаеше, че африканските охлюви са най-вкусните, но досега не бе успял да открие къде живеят, а всички охлюви, които се появяваха на пазара в Утика или Цирта, отиваха право на масата на военните трибуни и висшите легати или биваха натоварени директно на корабите за Рим.

Надали нормален човек би се отдалечил толкова навътре в планината, но в името на своите охлюви Публий Вагиений беше готов на всичко. Затова и тъкмо нему се падна честта да попадне в своеобразната шахта, която се отваряше в склона на вулкана, и от която преди милиони години се бяха издигали пари. Погледнат отстрани, стръмният базалтов склон напомняше плътна стена, и ако мъжът не беше следвал толкова плътно носените от вятъра миризми, нямаше да се натъкне на този страховит кладенец. Наслагвалият се с хилядолетия прах отдавна беше засипал отвора към недрата на земята и дъното на огромния процеп в снагата на вулкана се беше изравнило със земята, а откъм подветрената му страна продължаваха да се натрупват носените от ветровете пясъци и камънак. Те обаче оставяха достатъчно широк отвор да се провре човек и да застане в дъното на шахтата. Което и стори Публий Вагиений. Озова се на дъното на огромна кръгла дупка, шест метра широка и шейсет метра висока. Отгоре проблясваше синьо парче небе. Стените на кладенеца бяха почти отвесни и на пръв поглед невъзможни за изкачване от обикновен човек. Но не и от планинец като него. Примамван от аромата на охлюви, той дори не се замисли, преди да се закатери по убийствения склон. Не можеше да се отрече, че изкачването се оказа трудна работа, но пък и никъде смелчагата не се оказа в безнадеждно положение.

Достигнал върха на кладенеца, той се озова на ръба на кратер, който достигаше в най-широката си част петдесетина стъпки. От мястото си Публий Вагиений можеше ясно да определи местоположението си. Намираше се на ръба на отдавна изстинал вулкан. Откъм северната си страна чашата на кратера се беше разцепила — всъщност всичко наоколо беше само застинала лава, а за милионите години, откакто вулканът беше престанал да действа, някогашната планина буквално беше отнесена от природните стихии. Ръбът на кратера тънеше в благотворна влага, която се просмукваше отвсякъде. Тук-там тънки струйки вода се плъзваха по ръба на кладенеца и се губеха надолу, но отдалеч се забелязваше как в една точка на широкото гърло на чашата се е образувала голяма цепнатина и потоци вода се изливат от нея, за да се спуснат по стръмните склонове на планината. Над кратера, на височина от тридесетина метра, заплашително се беше надвесила огромна канара, а точно под нея скалата се беше подронила под въздействието на влагата и образуваше пещера със стени, покрити с мъх, папрат и острица; на едно място се виждаше как под огромната тежест на планината от скалата се просмуква вода, тихо ромоляща между камъните, преди да се изгуби отвъд ръба на кратера. Явно, че именно тук се криеше тайната защо тъкмо от северната страна на планината тревата беше толкова сочна и зелена.

Там, където разтваряше своята огромна паст пещерата, преди време се бяха струпвали тонове кал. За опитен планинар като Публий Вагиений не беше трудно да се увери, че след време базалтът под надвисналата канара няма да издържи на огромната тежест и тя с грохот ще се стовари в зиналия кратер, погребвайки всичко под себе си.

Голямата пещера беше истинско свърталище на охлюви, пък и как иначе с постоянната влага, която охлаждаше и освежаваше въздуха както никъде другаде из тези сухи земи. Растителността, която покриваше стените й, неизброимите насекоми, които студът убиваше и които служеха за храна на охлювите, благотворната сянка и най-вече онзи издигащ се над ръба на кратера скалист връх, преграждащ пътя на ветровете, всичко това създаваше идеални условия за живот на Вагиениевите любимци.

И наистина, наоколо гъмжеше от охлюви, и то не обикновени, каквито Публий Вагиений беше ял с десетилетия, а по-особени — или обонянието му бе започнало да му изневерява. Когато обаче най-сетне спря погледа си на един от тях, зяпна от удивление. Само черупката беше голяма колкото дланта му! Сетне забеляза втори, трети, цели дузини. Скоро дузините се превърнаха в стотици, с всевъзможни големини — като се почне от дължината на един пръст и се свърши с дължината на протегната ръка. Без да вярва на очите си, той влезе навътре в пещерата, изследвайки всяка педя от нея, докато накрая се оказа в другия й край, откъдето започваше пътека нагоре по планинския склон. „Не змийска, а охлювска пътека“ — каза си и без да се замисли, продължи нататък.

Скоро пътеката свърна рязко надолу и го отведе в друга, по-малка пещера, където обаче охлювите бяха още повече. Отвъд нея Публий Вагиений трябваше да заобиколи надвисналата над кратера канара, да се покатери още известно време, за да излезе откъм задната й страна и внезапно да попадне от охлювския Олимп в охлювския Тартар. Той се закова на място, сетне бързо се скри зад най-близката скала. На по-малко от сто и петдесет метра над него се издигаше вражата крепост. Склонът до нея беше достатъчно полегат, за да може да се изкатери от всеки, дори без пръчка, на която да се подпира, а пък стената на самата крепост беше толкова ниска, че за никого нямаше да е проблем да се хване с ръце за ръба и да се прехвърли от другата страна.

Публий Вагиений бързо-бързо се спусна обратно по охлювската пътека и забави крачка едва в долния край на пещерата, където си направи удоволствието да избере половин дузина от най-едрите охлюви, да ги увие във влажни листа и да ги прибере в пазвата си. Предстоеше му най-трудната част от слизането, което допълнително се усложняваше от скъпоценния товар, но мисълта за вкусния обяд, който щеше да си приготви на другия ден, сякаш го окриляше и той не усети как се озова отново в ухаещата на цветя долчинка, от която беше тръгнал.

Трябваше му само да пийне малко вода и се почувства по-добре; охлювите му бяха меки, прекрасни… Понеже нямаше намерение да ги споделя с никого, Публий Вагиений ги прехвърли от пазвата си в торбата с храната, сложи им малко влажни листа, както и две-три шепи пръст, събрани от долчинката, които специално поръси с вода от меха си, и ги върза добре, за да не се изплъзнат. После ги скри на сенчесто местенце.

На другия ден си устрои царски обяд — беше си донесъл войнишкото канче, в което сложи да се задушат два от шестте уловени охлюва в специално приготвения сос от зехтин и чесън. Ама какви охлюви само! Това, че един охлюв е огромен, съвсем определено не означава, че е по-жилав или по-твърд от обикновените. Големината му просто значеше, че вкусът е по-богат и че човек яде повече с по-малко усилия.

В продължение на шест дни Публий Вагиений изяждаше по два охлюва на обяд. Повтори разходката си до кратера, за да си налови още половин дузина от деликатесите. Но на седмия ден съвестта започна да го гризе. Ако беше свикнал да обръща повече внимание на собствената си личност, щеше лесно да установи връзката между засилването на тези угризения със засилването на болките в стомаха му, които естествено се дължаха на прекаляването с редкия деликатес. Първото, което му мина през ума обаче, беше, че се е проявил като изключителен егоист, че е гадна ментула и че не е трябвало да крие подобни вкуснотии само за себе си, когато има толкова добри приятели в дружината. Чак след това си даде сметка, че благодарение на лакомията си е открил неизвестен път към върха на планината.

В продължение на още три дни Публий Вагиений изпитваше жестоки душевни терзания, докато най-накрая силна атака на гастрит съвсем му уби апетита за охлюви и го накара да се разкайва, че се поддал на изкушението. Това го накара да вземе някои важни решения.

Но той не благоволи да докладва за откритието си на дружинния си командир. Искаше да говори направо с главнокомандващия.

Палатката на последния, заедно с пилона със знамето, се намираха точно до широката празна площадка в центъра на лагера — там, където се пресичаха вия претория, свързваща главния със задния вход, и вия принципалис, свързваща двата странични. Под платнището от здрава и непромокаема животинска кожа, опъната върху дървена конструкция, Гай Марий едновременно спеше и събираше щаба на армията, за да дава заповедите си. Докато почиваше или обсъждаше предстоящите задачи с помощниците си, под широкия навес пред входа се поставяха стол и маса и на пост заставаше дежурният за деня военен трибун. Негово задължение беше да посреща всички войници, които имаха нещо да доложат на началника, да прецени кои от тях си заслужават да бъдат приети лично от него и кои да се препратят другаде — в зависимост от случая. От двете страни на входа стояха двама стражи, наглед полузаспали, но всъщност през цялото време нащрек, за които единственото занимание през целия ден беше да слушат разговорите между дежурния трибун и дошлите да търсят главнокомандващия.

Този ден дежурен беше Квинт Серторий, а той най-малко от всички би се оплаквал от подобно задължение. За младежа представляваше истинско удоволствие да разрешава всевъзможните ребуси, които му поставяха снабдяването в армията, дисциплината, етиката и човешките характери, такива каквито му се представяха в това откъснато от цивилизацията място. Колкото по-трудни и отговорни задачи му поставяше Гай Марий, толкова по-голяма наслада извличаше той от изпълнението им. Ако съществуваше боготворене, то тъкмо Квинт Серторий беше боготворящият, а Гай Марий — боготвореният. Ученикът вече знаеше, че иска да прилича на учителя. Нямаше работа, с която Гай Марий да натовари Квинт Серторий и която последният да посрещне с недоволство; затова колкото и всички военни трибуни в армията да изпитваха истинска досада, наложеше ли се да стоят на пост пред палатката на главнокомандващия, Квинт Серторий се отнасяше с нужното уважение и към това си задължение.

Когато се появи онзи лигурийски конник, чиято походка отдалеч издаваше, че е свикнал повече да язди, Квинт Серторий го загледа с нескрито любопитство. Не че видът му предразполагаше — в лице непознатият беше такъв, че само майка му би го нарекла красив, но все пак внимание заслужаваха масивните му гърди, които издуваха плетената ризница, бляскавите шпори, които звънтяха отзад на обувките за езда, и безупречно чистите кожени гащи, стигащи до коленете. Може и да миришеше на кон, но нали това му беше работата? Квинт Серторий не можеше да си представи другояче един конник — задаващият се насреща му беше самото въплъщение на онези люде, които, колкото и да се мият и търкат, пак цял живот ще миришат на коне.

Двамата кръстосаха погледите си и като че ли всеки се понрави на другия.

„Още не е окичен с декорации — каза си Квинт Серторий, — но пък и досега конницата не е имала къде да се отличи.“

„Малко ми се чини млад за тази работа — на свой ред го преценяваше Публий Вагиений, — но дава вид на истински войник… Само дето като на всеки римлянин, и на него му личи, че цял живот е ходил пеш — нямат вкус към конете тия хора, и това си е.“

— Публий Вагиений, от лигурийската конна дружина — представи се новодошлият. — Бих искал да говоря с Гай Марий.

— Какъв чин имаш? — попита Квинт Серторий.

— Прост войник.

— С каква цел идваш при началника?

— Предпочитам да остане в тайна.

— Главнокомандващият — любезно му обясни Квинт Серторий — няма навика да приема прости войници от спомагателните дружини, особено когато не са придружени от никого. Къде ти е трибунът, войнико?

— Той дори не знае, че съм тук — упорстваше Публий Вагиений. — Нали ти казвам, става дума за нещо секретно.

— Гай Марий е зает човек — не отстъпваше Квинт Серторий.

Новодошлият се опря с две ръце на масата пред младия трибун и се наведе толкова близо, че за малко да го усмърти с отровния си дъх на чесън.

— Слушай, млади ми господине. Ти само кажи на Гай Марий, че имам предложение, което ще му е от голяма полза — но да знаеш, че или ще ме приеме лично, или много ви здраве.

С мъка Квинт Серторий се сдържа да не се разсмее и като се стараеше да си придаде възможно най-сериозен вид, стана от стола си и се насочи към входа на палатката.

— Ти, войнико, чакай тук.

Палатката беше разделена на две от кожено платнище, изрязано по средата, за да се получи нещо като врата. Задното помещение представляваше жилището на Гай Марий, а предното — главната му квартира. Именно предното отделение заемаше по-голямата част от палатката, за да могат да се поберат в него масите, сгъваемите столове, купищата военни карти, дървените макети на обсадни машини, с които инженерите разиграваха евентуалното превземане на мулухатската планина, както и леснопреносимите етажерки, в които пълководецът подреждаше цялата си документация.

Гай Марий седеше на куриатния си стол от слонова кост от едната страна на голямата сгъваема маса, която беше превърнал в писалище, от другата страна на масата се бе настанил легатът Авъл Манлий, а между двамата — квесторът Луций Корнелий Сула. По всичко личеше, че точно в този миг са се заловили с най-омразната им работа, която би доставила истинско удоволствие за бюрократите, в чиито ръце беше държавната хазна — проверяваха сметки и се ровеха из счетоводните книги. Квинт Серторий знаеше, че това е само своеобразна предварителна проверка — ако ставаше дума за сериозна ревизия, тримата офицери щяха да повикат поне няколко писари да им помагат.

— Гай Марий, съжалявам, че ви прекъсвам работата — предпазливо се обърна към главнокомандващия Серторий, но нещо в гласа му накара и тримата мъже да вдигнат глави от сметките и да го изгледат изпитателно.

— Няма нищо, Квинт Серторий. За какво става дума? — усмихна се Марий.

— Ами, може да се окаже и чиста загуба на времето ви, но току-що дойде един войник от лигурийската конница, който настоява да се види лично с Гай Марий, но не благоволява да ми каже защо.

— Войник от лигурийската конница — повтори бавно Марий. — И какво има да ми съобщи трибунът му?

— Не е трибунът, той дори не се е консултирал с него.

— Аха, значи, голяма тайна… — не откъсваше поглед от лицето му. — Защо мислиш, че трябва да приема този човек, Квинт Серторий?

Младежът плахо се усмихна.

— Ако наистина можех да ти отговоря, значи тази работа е твърде лесна за мен. Право да си кажа, нямам представа. Но… не знам, може би греша… мисля, че ще е добре да го приемеш, Гай Марий. Някакво вътрешно чувство ми го подсказва.

Марий остави листа, който държеше, върху другите и му рече:

— Добре тогава, покани го да влезе.

Дори срещата с висшето началство не разколеба увереността на Публий Вагиений. За миг той спря, докато очите му свикнат със сумрака в палатката, но по лицето му не се изписа ни най-малко смущение.

— Това е Публий Вагиений — представи го Серторий и понечи да се върне на поста си.

— Стой тук — спря го Марий. — Е, сега, Публий Вагиений, какво толкова важно имаш да ми кажеш?

— Много неща — спокойно му отвърна той.

— Ами тогава давай!

— Всичко, когато му дойде времето! — невъзмутимо го пресече Публий Вагиений. — Работата е там, че не знам откъде да започна. Дали с информацията, която имам, или с деловото предложение, което мога да ви направя?

— Едното свързано ли е пряко с другото? — попита Авъл Манлий.

— Във всяко отношение.

— Тогава нека чуем първо деловото ти предложение — подкани го Марий с безизразно лице. — Обичам загадките.

— Охлюви — обясни с една-единствена дума Публий Вагиений.

Четиримата римляни го изгледаха учудено, но никой не проговори.

— Моето делово предложение — започна той — са охлювите. Но не обикновени охлюви, а най-големите, най-сочните, каквито сте виждали някога!

— И затова ли смърдиш на чесън? — обади се Сула.

— Да, не мога да ги ям без чесън.

— И какво общо имаме ние с тези охлюви? — чудеше се Марий.

— Искам концесия — мина по същество Вагиений, — както и да ме свържете с хора в Рим, на които да пласирам стоката си.

— Разбирам. — Марий изгледа Манлий, Сула и Серторий. Никому не беше до смях. — Добре, имаш я твоята концесия, предполагам, че някой от нас ще успее да те свърже, с когото трябва. А сега каква информация си научил, която да ни е от полза?

— Открих път до крепостта.

Сула и Авъл Манлий чак подскочиха.

— Открил си път до крепостта? — повтори бавно Марий.

— Точно така.

Марий се изправи.

— Ще ми го покажеш, нали?

Но Публий Вагиений не беше склонен да бърза.

— Ще ти го покажа, Гай Марий, ще ти го покажа! Но не и преди да сме свършили с охлювите ми.

— Не мислиш ли, че те могат да почакат? — изгледа го леко заплашително Сула.

— Не, Луций Корнелий, не могат! — възрази му Публий Вагиений, с което искаше, освен другото да покаже, че знае поименно цялото висше командване. — Работата е там, че пътят към върха на планината минава точно през участъка с охлювите. А този участък си е само мой! Да знаехте само какви охлюви има там! Най-хубавите в цял свят. Ето, вижте!

И той развърза торбичката си, която дотогава беше висяла напряко на дългия му кавалерийски меч, отвори я и внимателно извади черупка от охлюв, дълга не по-малко от двайсет сантиметра, която постави върху писалището на Марий.

Всички мълчаливо впериха погледи в странния предмет. Плотът на масата беше хладен и гладък, така че след минутка-две охлювът се размърда — очевидно беше гладен. Сетне плахо се показа. Отначало представляваше безформена маса от лигава плът, после от едната страна полека-лека се оформи нещо като опашка, която предпазливо опипваше повърхността на масата, а от другата сякаш из нищото изникнаха рогцата. След като се преобрази, охлювът лакомо се нахвърли върху листата, в които Публий Вагиений го беше увил.

— Това се казва охлюв! — възкликна възхитен Гай Марий.

— И аз така мисля — съгласи се смаяният Квинт Серторий.

— С екземпляри като този можем да нахраним цяла армия — обади се Сула, който беше капризен спрямо храната и както не ядеше гъби, така и не обичаше охлюви.

— Точно това имах предвид! — разпери ръце Публий Вагиений. — Точно това! Хич не искам ония лакоми ментуле — тук околните се направиха, че не са чули, — да ми крадат охлювите! Там, горе, има стотици като този, но пратете петстотин войници и свърши се с тях! А аз смятам да ги пренеса на някое сигурно място, близо до Рим, където да ги развъждам. Затова не ми се иска хубавото ми охлювно находище да бъде нападнато от цял легион римски войници. Държа да получа своята концесия и никой от ония куни в армията да не ми пипа охлювите!

— Прав си, цялата ни армия е пълна с куни — съгласи се Марий, сякаш и той имаше същото мнение за легионерите си.

— Сега се сещам — заговори с провлечения си глас Авъл Манлий, умишлено подчертавайки аристократичния си акцент, — че мога да ти бъда от полза, Публий Вагиений. Имам един клиент от Тарквиния — нали се сещаш, в Етрурия, който преди време смяташе да се захване с твърде доходоносна търговийка на пазара Купеденис — нали се сещаш, в Рим — щеше да продава охлюви. Казва се Марк Фулвий. Е, сам разбираш, че не е от патрициите Фулвии. Та той ме помоли да му услужа с малко пари, докато работата потръгне. Това беше преди няколко години, а доколкото знам, нещата му вървят добре. Като гледам този прекрасен охлюв — наистина е прекрасен, Публий Вагиений, — струва ми се, че клиентът ми би се радвал да сключи сделка с теб.

— Съгласен, Авъл Манлий — охотно прие предложението му войникът.

— А сега ще ни покажеш ли пътя до крепостта? — не можеше да се стърпи Сула.

— След малко, след малко — спря го Вагиений и се обърна отново към Марий, който си връзваше обувките. — Нека първо главнокомандващият да, ми даде думата си, че охлювите ми няма да пострадат.

Марий свърши с обуването и погледна войника право в очите, сетне заяви:

— Публий Вагиений, ти си от онези хора, които най-много уважавам! Способен си да съчетаеш неугасимия патриотизъм на смелия войник с трезвия разум на смелия предприемач. Няма защо да се безпокоиш, имаш думата ми, че никой няма да бутне с пръст твоите охлюви. А сега, ако обичаш, заведи ни до пътя, който си открил.

Повикаха главния инженер и всички яхнаха конете, за да огледат тайнственото място. Вагиений яздеше по-представителния от двата си коня; Гай Марий също беше подбрал по-хубавия от своите, нищо че животното не беше в първа младост и участваше повече в паради, отколкото в сражения; Сула бе предпочел да се качи на муле — още не беше свикнал с конете, а Авъл Манлий, Квинт Серторий и инженерът си подбраха от товарните коне в обоза.

Според инженера кладенецът на вулкана нямаше да представлява особена трудност.

— Лесна работа — рече той, като погледна над себе си. — Има място, ще построим стълба догоре.

— Колко време ще отнеме? — попита Марий.

— Ами по някаква случайност в обоза имам няколко каруци с греди и дъски. Ако се заловим здраво за работа, за две денонощия ще свършим — направи си сметката инженерът.

— Тогава хващайте се още начаса — нареди Марий и изгледа Вагиений с неприкрито възхищение. — Майка ти да не е коза, че си успял да изкатериш това чудо?

— Планинар съм, това е — скромно заяви той.

— Е, докато стълбата бъде построена, можеш да си спокоен за охлювите си — рече Марий, докато мъжете се връщаха при конете си.

 

 

Пет дни по-късно мулухатската крепост падна в ръцете на Гай Марий, заедно с купища сребърни монети, сребърни кюлчета и стотици таланти злато; войниците се натъкнаха и на две малки ковчежета, едното, от които беше пълно с най-изящните и най-яркочервени карбункули, които човек можеше да види, а другото — с някакви непознати за римляните скъпоценни камъни, представляващи дълги, естествено оформили се кристали, грижливо полирани, за да си проличи наситенорозовият им цвят в единия край и тъмнозеленият в другия.

— Това си е цяло състояние! — възкликна Сула, като поднесе към светлината един от двуцветните камъни, наричан от местните хора лихнитес.

— Наистина, наистина! — задъхваше се от радост Марий.

Колкото до Публий Вагиений, той беше декориран пред погледите на цялата армия с пълния комплект от деветте фалери, излети от чисто сребро. Те представляваха кръгли медальони, украсени с барелефи и прикрепени един към друг с инкрустирани със сребро връвчици в три наниза — така притежателят им спокойно можеше да ги носи на гърдите си, върху бронята или плетената ризница. Безсъмнено Публий Вагиений се почувства дълбоко поласкан от оказаната му чест, но много повече го радваше фактът, че Гай Марий беше удържал на думата си и бе предпазил участъка с охлювите от хищните ръце на легионерите, нареждайки да бъде издигната ограда от двете страни на пътеката, водеща до върха на планината. Въпросната ограда беше предвидливо покрита с животински кожи, така че никой войник не научи какъв деликатес се крие сред папратите в пещерата. А когато крепостта беше завзета, първата работа на Марий бе да заповяда тайната стълба да бъде съборена. Авъл Манлий прояви достойнство, като прати писмо до своя клент-плебей Марк Фулвий, уреждайки му голяма сделка с Публий Вагиений, естествено, след като африканската война свършеше и той се уволнеше от армията.

— И все пак не забравяй, Публий Вагиений — пошушна му Марий, докато му окачаше деветте сребърни фалери, — че и ние четиримата очакваме в бъдеще награда за почтеността си — безплатни охлюви за трапезата ни, а за Авъл Манлий дори допълнително.

— Става — съгласи се на драго сърце Публий Вагиений, който за огромна своя тъга все повече се убеждаваше, че откакто го е хванал гастритът, любовта му към охлювите си е отишла безвъзвратно. Сега не му оставаше нищо друго, освен да гледа на тях като на свое препитание, а това значеше, че му предстои да се бори със зъби и нокти за тях.

 

 

В края на секстилис римската армия вече беше потеглила обратно на изток, оставяйки зад себе си нумидийската граница и нападайки хищно навсякъде по пътя си житната реколта, чието време тъкмо беше дошло. Визитата, която легионите бяха на крачка да направят на цар Бокх и неговите владения, даде желания ефект; убедил се веднъж завинаги, че щом превземе Нумидия, Марий няма да се спре пред нищо, за да завладее и Мавритания, той се видя принуден отново да застане на страната на зет си Югурта. Затова свика войските си при река Мулухат, където след заминаването на Марий го чакаше Югурта, и заедно те си възвърнаха планинската крепост.

Царете се впуснаха след римските легиони на изток, без да бързат да нападат, внимавайки да не се приближат повече от необходимото. Чак когато Марий достигна на около сто и петдесет километра от Цирта, двамата владетели се опитаха да нанесат своя удар.

Падаше здрач и римската армия трескаво устройваше лагер за през нощта. Но дори в момент като този враговете не можеха да се надяват да изненадат напълно легионите, защото Марий беше свикнал да обгражда всяко действие на войниците си с изключително внимание и предпазливост. Земемерите вече бяха определили точките на четирите ъгъла, ориентировъчните колове бяха забити и цялата армия се беше прибрала в границите на бъдещия лагер. Нямаше легионер, който да не знае къде ще спи и къде ще трябва да застане за вдигането на палисадите. Без никаква суматоха, без никакво суетене центуриите се събираха на кохорти, кохортите — на легиони, а легионите заемаха определените им по устав сектори в строящия се лагер. Обозът и животните също бяха прибрани в очертанията на лагера, всички онези, които не носеха оръжие, отговаряха за животните и каруците в центуриите и с педантична точност нареждаха и едните, и другите така, че хем на добитъка да му е широко, хем да не се пречка на хората. Въоръжени с кирки и лопати, както и със зачислените им колове, войниците, без да свалят броните и да изваждат мечовете и ножовете от коланите, се строиха по границите на лагера и се заеха с вдигането на палисадата. Копията им стояха забити в земята, а щитът — облегнат върху тях; шлемовете се закачаха за подбрадниците върху копията и горната част на щита, така че вятърът да не ги събори; по този начин всеки легионер можеше да си върши работата спокойно, уверен, че оръжието му е винаги под ръка.

Пратените в околността съгледвачи така и не усетиха дебнещия неприятел и след като се върнаха да доложат, че всичко е спокойно, се заловиха като всички останали да устройват лагера. Слънцето вече беше залязло. В кратките минути преди да падне пълен мрак, нумидийци и мавританци, възползвайки се от последните слънчеви лъчи на хоризонта, се появиха иззад близкия планински рид и се спуснаха като лешояди върху наполовина построения лагер.

Сражението започна в пълен мрак, което беше от огромно неудобство за римляните, така и неразбрали откъде са се появили враговете. Известно време заради изненадата войските на Югурта и Бокх имаха превес, но щом Квинт Серторий успя да внесе ред в спомагателните отряди и щом от вътрешността на лагера се запалиха достатъчно факли, за да се освети полесражението, Марий вече можеше да си направи сметка какво точно става около него и как трябва да прегрупира войските си. Сула имаше доста случаи да се отличи с храбростта и решителността си, вдъхвайки смелост на онези, които бяха склонни да побегнат, появявайки се като по магия навсякъде, където имаха най-много нужда от него. Всъщност едва тази вечер му се предоставяше случай да прояви своята вродена способност на стратег — да напипва слабите места на войската си, преди те още да са се проявили. Разгорещен, с окървавен меч в ръка, Сула се биеше като истински ветеран — смел, когато напада, предпазлив, когато се отбранява, неудържим, когато го притиснат.

Около осмия час на нощта победата бе завоювана от римляните. И нумидийци, и мавританци се оттеглиха в завидно стройни редици, но оставяйки на бойното поле хиляди трупове, докато Марий беше изгубил изненадващо малко хора.

На сутринта римската армия се стегна отново за поход. Марий много правилно беше решил, че сега не е моментът да дава почивка на войниците си. Мъртвите бяха кремирани, докато труповете на избитите врагове бяха оставени за храна на лешоядите. Този път легионите се построиха в карета, колоната се скъси значително, а конницата се раздели на две равни части. Мулетата на центуриите и обозът се движеха между конниците. Ако по време на похода римляните бъдеха нападнати повторно, на тях им беше достатъчно просто да насочат копия по посока на нападението, докато само с едно обръщане конницата щеше да защити и двата фланга едновременно. Всеки войник беше сложил шлема на главата си, без да забравя да му закачи боядисания плюмаж от конски косми, държеше щита си без предпазната кожа и носеше и двете си копия на рамо. Докато легионите стигнеха Цирта, никой не биваше и да помисля за отпускане.

На четвъртия ден, сиреч няколко часа, преди Мариевата армия да стигне Цирта, двамата царе отново нападнаха. Този път обаче Марий бе подготвен. Легионите бързо се построиха в карета, всяко от които заемаше своето място в друго по-голямо, а по средата се прибираха обозът и невъоръжените. Каретата се строяваха в две редици, предната клекнала, задната — права, за да се оздрави до крайна степен защитата. Както винаги, и сега Югурта разчиташе най-много на огромната си нумидийска конница, която трябваше като вълна да помете римските предни линии. Великолепни ездачи, нумидийците не използваха седло и юзди, нито носеха доспехи, а разчитаха на силата и бързоподвижността си, на храбростта и невероятното боравене със смъртоносните си леки копия и дълги мечове. Но нито нумидийската конница, нито тази на цар Бокх можаха да пробият през римските карета, за да достигнат уязвимия им център. Не можеха да им помогнат и пешаците, които напразно се хвърляха върху копията на легионерите, успели да удържат и най-силните напори на неприятеля.

Сула се биеше в предната редица, защото Марий можеше спокойно да командва сам, а почти не съществуваше вероятност от изненади. Но когато пехотата на Югурта най-после се разпръсна под ударите на римляните, именно Сула беше този, който поведе легионите в атака, следван плътно от младия Серторий.

Само отчаянието, обзело Югурта още преди битката, и надеждата, че с един удар би могъл да се отърве веднъж завинаги от призрака на Рим, го накараха да се забави толкова с отстъплението. Когато най-после си даде сметка, че и тази битка е загубена, вече беше твърде късно да изтегли войските си, и пред нумидийци и мавританци нямаше друг избор, освен да се бият до последна капка кръв срещу римляните, които вече предвкусваха победата. Затова и накрая разгромът им беше пълен. И нумидийската, и мавританската армии бяха практически унищожени, повечето войници загинаха на бойното поле, а Югурта и Бокх трябваше да се спасяват с бягство.

Марий влезе в Цирта начело на дълга колона от изтощени до смърт войници, но дълбоко в душата си всеки римлянин ликуваше; дори и последният строевак си даваше сметка, че с тази битка голямата война в Африка е свършила. Трето генерално сражение нямаше да има… Този път Марий разквартирува легионите си вътре в града от страх да не ги изложи на ненужна опасност, ако ги остави пред стените. Легионерите щяха да бъдат настанени по домовете на нещастното цивилно население, пак то щеше на другия на ден да разчисти бойното поле, да изгори купищата трупове на своите сънародници и да пренесе в града убитите римляни, за да получат своето заслужено погребение.

На Квинт Серторий се падна тежката задача да се погрижи за всички воински отличия, които Марий смяташе да раздаде при тържествения сбор на легионите след привършването с погребалните церемонии; пак на него се падна и цялостната организация на събитието. Тъй като преди това никога не бе имал случай сам да присъства на подобна церемония, той въобще нямаше представа точно какво трябва да направи, но природната му интелигентност и находчивостта му му помогнаха. Трябваше му само да намери някой центурион — ветеран, по възможност примус пилус и да го попита.

— Ето какво трябва да се направи, млади Серторий — започна да му обяснява един стар боец. — Най-напред ще отидеш да намериш всичките декорации на Гай Марий и ще ги изложиш на показ на площадката, от която ще говори той. Така всички ще разберат що за войник е бил самият главнокомандващ. Нашите пролетарии може и да са добри момчета, но досега са нямали представа за войнишкия живот, а пък и никой от тях не произхожда от семейство, където ще го научат на воински традиции. И откъде ще знаят дали самият Гай Марий е бил добър войник, или не? Аз самият знам! Но това е, защото съм воювал под командването на Гай Марий във всичките му кампании още от… Мисля, че от Нуманция насам.

— Но защо мислиш, че той ще реши да носи всичките си отличия? — хвана се за главата Серторий.

— Разбира се, че ще го стори, млади Серторий! — натърти ветеранът, който беше видял може би стотина битки в живота си и знаеше какво говори. — Та нали му носят късмет.

Оказа се прав. Когато го попитаха, Гай Марий си призна, че наистина никога не се отделя от воинските си отличия и ги е носил със себе си дори при похода до Мулухат. Това обаче явно го притесняваше и трябваше Серторий да му предаде думите на стария центурион за късмета, за да се отпусне.

Цяла Цирта се събра да наблюдава церемонията по раздаването на бойните отличия, пък и как иначе — цялата римска армия се беше строила за парад, върху сребърния орел на всеки легион, върху сребърната ръка на всяка манипула, върху платнения вексилум на всяка центурия беше окачен лавров венец. Всеки войник трябваше да носи получените отличия върху себе си, но понеже цялата армия се състоеше от новобранци, само някои от центурионите и шепа войници имаха ленти по ръцете, огърлия или медальони. Разбира се, Публий Вагиений не беше забравил да си окачи сребърните фалери.

Ала над всички безспорно се открояваше Гай Марий. Така си мислеше смаяният при вида на своя началник Квинт Серторий, докато чакаше да получи златен венец, задето се беше отличил на бойното поле в единична схватка с неприятел. Сула щеше да бъде удостоен със същото.

На високата платформа зад Гай Марий бяха окачени всички отличия, които беше получил за дългогодишната си военна служба. Имаше шест сребърни копия, задето на шест пъти беше убивал врагове в единична схватка; до тях екарлатово знаме — тъй нареченият вексилум, — извезано със злато и обшито със златни ресни, задето в други сражения беше убил по няколко души последователно в единични схватки; два овални щита, такива каквито се носели навремето, инкрустирани със сребро, задето не бе отстъпил нито крачка от завзета с мъка позиция. Останалите отличия Марий носеше върху себе си. За разлика от друг път, когато като висш офицер носеше обкована със сребро броня, сега си беше сложил най-проста броня от втвърдена кожа, за да се открояват по-добре всичките му фалери с техните обшити със злато ремъци. Имаше точно три комплекта от по девет фалера — два отпред и един отзад; около мишците и врата му стояха вързани с тънки въженца шест златни и четири сребърни торка; ръцете и китките му чак не се виждаха от безбройните златни и сребърни гривни — така наречените армили. Но най-голямо впечатление правеха венците. На главата си Гай Марий носеше Корона Цивика, венец от дъбови листа, който се даваше само на човек, спасил живота на другарите си и удържал завзетата при тяхното спасяване позиция до самия край на битката. Още два подобни венеца висяха върху две от сребърните копия, което означаваше, че той е бил награждаван с Корона Цивика поне три пъти в живота си; на други две копия стояха два венеца за забележителна храброст — и двата бяха изковани от чисто злато във формата на лаврови листа; на петото копие висеше Корона Муралис, златен венец със силует на крепостна стена, който се даваше на човека, прехвърлил се пръв през стената на обсадена вража крепост; а на шестото се виждаше Корона Валарис, златен венец, връчван на онзи, който пръв си пробие път във вражия лагер.

„Какъв човек!“ — мислеше си Квинт Серторий, като се мъчеше да запечата в паметта си всички отличия, получени от Гай Марий. Да, единствените бойни отличия, до които той не бе могъл да достигне, бяха морският венец, който се даваше на отличилия се по време на морско сражение — в каквото Марий никога не бе взимал участие, — и Корона Граминея, простият наглед венец, изплетен от най-обикновена трева, даван само на онези, спасили единствено с помощта на собствената си храброст или инициатива цял един легион, или дори цяла армия. През цялата вековна история на републиката венец от трева бе връчван само на няколко души — от легендарния Луций Сикций Дентат, който беше насъбрал не по-малко от двадесет и шест различни венци, но само една Корона Граминея, до Сципион Африкански по време на втората война срещу Картаген. Серторий се намръщи, опитвайки се да си припомни имената на останалите. О, да, Публий Деций Мус, който се бе проявил при Първата самнитска война! И Квинт Фабий Максим Верукозис Сенатор, спечелил своя венец заради това, че нито за миг не се беше отделял от армията на Ханибал по време на дългогодишния му поход из цяла Италия, лишавайки го от възможността да нападне самия Рим.

Дойде ред на Сула да получи своя златен венец заедно с пълния комплект от девет фалера за проявената храброст по време на първото от двете сражения срещу африканските царе. Изглеждаше предоволен, дори — би казал Серторий — сякаш пред очите на всички бе пораснал. Квинт Серторий беше чувал за Сула, че е студен човек, че в него имало някаква кръвожадна жилка; но нито веднъж за тези дълги месеци, прекарани в Африка, младежът не бе открил доказателство за подобни обвинения. Пък и ако те бяха истина, щеше ли Гай Марий да се отнася с такава топлота към него, щеше ли да го има за свой любимец? Разбира се, Квинт Серторий не можеше да проумее, че когато всичко е наред, когато животът е нещо забавно и когато пред човек стоят достатъчно предизвикателства — умствени и физически, — всеки би могъл, макар и временно, да погребе дълбоко в душата си студенината и жестокостта; пък и как младок като него да разбере, че не Гай Марий е онзи, пред когото един благоразумен, а Сула беше много повече от благоразумен, човек би се разкрил напълно, особено тъмните и низки черти на характера си. В действителност, откакто Гай Марий го посочи за свой квестор, Луций Корнелий Сула се мъчеше във всичко да показва само най-добрите си страни — а досега не бе имало случай това да се окаже трудна работа.

— А, тук! — подскочи Квинт Серторий. Толкова дълбоко се беше замислил, че не беше чул да извикват името му и се наложи робът му да го сръга в ребрата, за да го върне на земята. Трябва да отбележим, че робът на Квинт Серторий се гордееше със своя господар не по-малко, отколкото самият Квинт Серторий се гордееше със себе си, ако не и повече. Сега любимият му господар трябваше да се качи на подиума, където великият Гай Марий щеше да му положи златния венец на главата. След това цялата армия щеше да го поздрави с бурните си възгласи и той щеше да стисне ръцете на Гай Марий и Авъл Манлий.

След като всички медальони, гривни, огърлия и знамена бяха раздадени и след като някои от кохортите получиха групови отличия под формата на златни и сребърни венци за щандартите, Гай Марий взе думата.

— Отлично свършена работа, войници — пролетарии! — извиси се гласът му над смаяните получатели на отличия. — Вие доказахте, че сте по-храбри и от храбрите, по-настойчиви от настойчивите, по-трудолюбиви от трудолюбивите и по-съобразителни от съобразителните! Вижте колко много от доскоро голите прътове на щандартите и знамената ви сега са окичени с венци — венци, заслужени от вас и само от вас! Когато се върнем в Рим, за да триумфираме, нашите съграждани ще имат с какво да напълнят очите си! И нека в бъдеще никой римлянин не се осмели да твърди, че бедняците в Рим не обичат достатъчно своята родина, за да печелят битки в нейно име!

 

 

В началото на ноември, когато започваха да падат първите дъждове, в Цирта пристигна пратеничество от страна на мавританския цар Бокх. Марий остави посланиците да почакат няколко дни, без да обръща никакво внимание на молбите им да бъдат приети спешно.

— Ще омекнат като възглавници — закани се той пред Сула, когато най-после благоволи да ги приеме.

— Никога няма да простя на цар Бокх — започна без заобикалки Марий, щом пратениците бяха въведени при него, — така че спокойно можете да си вървите у дома! Само ми губите времето.

Говорителят на делегацията беше не друг, а по-малкият брат на царя, на име Богуд. Княз Богуд пристъпи бързо напред и преди Гай Марий да е заповядал на ликторите да отпъдят нежеланите натрапници, се обърна умолително към него:

— Гай Марий, Гай Марий, брат ми много добре си дава сметка какво голямо престъпление е извършил, влизайки във война с Рим! Не иска прошка, нито дори настоява, както преди, да препоръчаш пред римския Сенат и народ да бъде възстановен в качеството си на приятел и съюзник на римския народ. Единствената му молба е да пратиш напролет двама от висшите си легати в двора му в Тингис, отвъд Стълбовете на Херкулес. Там ще им обясни най-подробно защо се е осмелил да влезе в съюз цар Югурта, а от тях би се надявал само да го изслушат, без дори да се водят преговори. Няма нужда да казват нищо в отговор — единственото, за което той ще ги помоли, е да съобщят на теб какво са чули и ти да решиш как да отговориш. Би ли направил, коленопреклонно те моля, подобна услуга на моя брат, царя?

— Какво, да пратя двама от най-полезните си помощници чак в Тингис точно когато дойде време за военни действия? — правеше се на неразбиращ Марий. — В никакъв случай! Това, което мога да направя за царя, е да пратя хората си не по-далеч от Салда.

Ставаше дума за малък пристанищен град, недалеч от морското пристанище на Цирта Рузикаде.

Цялата делегация вдигна ръце в нескрит ужас.

— Но това е невъзможно! — извика уплашено Богуд. — Брат ми, царят, иска на всяка цена да избегне евентуална среща с цар Югурта!

— Тогава Икозиум — предложи Марий друго нумидийско пристанище, на около триста километра западно от Рузикаде. — Ще пратя висшия си легат Авъл Манлий и квестора си Луций Корнелий Сула, но не по-далеч от Икозиум… Само че веднага, княз Богуд, не напролет.

— Невъзможно! — отново разпери ръце Богуд. — Царят се намира чак в Тингис!

— Глупости! — сряза го презрително Марий. — В момента той е на нумидийска земя и бърза да се върне в царството си, за да си ближе раните. Ако пратите веднага някой бърз ездач при него, мога да ви гарантирам, че цар Бокх ще стигне до Икозиум по същото време, по което ще пристигнат и пратениците ми по море — изгледа той страховито Богуд. — Това е моето най-добро, всъщност единствено предложение. Или го приемете, или ми се махайте веднъж завинаги.

Богуд беше хванат натясно. Когато два дни по-късно Авъл Манлий и Сула се качиха на кораба за Икозиум, мавританските пратеници ги придружиха, без да забравят преди това да пратят въпросния бърз пратеник, който да настигне жалките останки от войската на мавританския цар, оцелели след поражението при Цирта.

— Както предрече, той вече ни чакаше в пристанището, когато пристигнахме — доложи Сула на началника си месец по-късно, щом се прибра от Икозиум.

— Къде е Авъл Манлий? — попита Марий.

Сула му смигна съучастнически:

— Не се почувства добре, та затова реши да се върне по суша.

— Нещо сериозно?

— Никога не съм виждал по-лош моряк — отговори му той, след като се позамисли.

— Бре, не съм го знаел! — чудеше се Марий. — Предполагам, че при това положение само ти си си отварял добре ушите за думите на царя.

— Така си е — усмихна се Сула. — Бокх е дребно и твърде симпатично човече. От многото сладки се е закръглил като топка. Прави се на много надут, но всъщност по природа е стеснителен и скромен.

— Тия двете вървят винаги ръка за ръка — рече Марий.

— Както и да е. Очевидно се страхува много от Югурта. И ако му дадем някакви гаранции, че нямаме намерение да го сваляме от престола му в Мавритания, мисля, че с радост ще започне да служи на интересите на Рим. Но Югурта постоянно го обработва.

— Югурта обработва всички. А ти спази ли условията на Бокх само да слушаш или му отвърна нещо?

— О, в началото го оставих да се наприказва — обясни Сула, — но накрая взех думата. Той се опита да си придаде царствен вид и да ме отпрати, но му заявих, че споразумението, което уж сме сключили, е изключително едностранно и че не си ни давал указания да не говорим.

— Какво му каза?

— Съобщих му, че ако иска да се прояви като умен и съобразителен цар, най-добре ще е да забрави за Югурта и отсега нататък да се придържа само към политиката на Рим.

— Той как го прие?

— Доста добре. Мисля, че като си тръгвах, настроението му се беше пооправило.

— Значи не ни остава нищо друго, освен да седим и да чакаме какво ще стане.

— Има и нещо, което научих за Югурта — допълни Сула. — Разбирам, че вече му е напълно невъзможно да набере нова войска. Дори гетулите са започнали да му отказват войници. Нумидия е изтощена от войната, а вече трудно ще се намери човек в цялата страна, независимо дали става дума за жител на богатите области или за номад от затънтените краища на юг, който да се надява и на най-малък успех срещу нас.

— Тогава няма ли направо да ни предадат Югурта?

Пратеникът поклати глава.

— Не.

— Голяма работа — озъби се заплашително Марий. — Догодина, Луций Корнелий! Догодина ще го пипнем.

 

 

Малко преди края на годината Гай Марий получи писмо от Публий Рутилий Руф, забавило се доста заради продължителната буря, застигнала кораба по пътя от Италия.

„Знам, че искаше двамата заедно да се кандидатираме за консули, Гай Марий, но ето, че ми се предостави великолепна възможност да опитам силите си сам и бих бил твърде глупав, ако не се възползвам от нея. Точно така, смятам да се кандидатирам за консул на идващите избори; още утре ще отбележат името ми в списъците. Навярно ти е пределно ясно, че напоследък не са много желаещите, или по-скоро осмеляващите се да желаят куриатните столове. Засега не се е появило името на някой по-известен. Предполагам се чудиш как така дори Квинт Лутаций Катул Цезар не се е кандидатирал. Ами той, както мнозина други, се е скрил в миша дупка тези дни. Дори за неосведомените е повече от ясно, че и той принадлежи на онази фракция, от години защищаваща консулите, отговорни за загубата на толкова много рижки войници. Досега най-обещаващият кандидат е не друг, а Новият човек Гней Малий Максим. Той е личност, която трудно бих упрекнал в нещо; със сигурност бихме могли да се разбираме… Но по-важното е, че ако Максим е най-добрата алтернатива, то тогава моите шансове са твърде големи. Както навярно вече знаеш, пълномощията ти в Африка вече са удължени за още една година.

В момента Рим е едно потискащо, скучно място; почти нямам какво да ти пиша, още по-малко да ти разкажа за някой скандал. Домашните ти са добре, малкият Марий е радост за всички; изглежда, че изпреварва възрастта си, защото толкова се е усъвършенствал в правенето на бели, че току-виж взел здравето на майка си. В крайна сметка нали затова се раждат момчетата? Тъстът ти Цезар обаче е хванал някаква болест. Разбира се, като истински Цезар той ще е последният да се оплаче от нея, но от доста време вече гласът му е спаднал и колкото и мед да му дават, пак не може да си го възвърне.

Май това са всички новини. Направо ужасно. За какво да ти пиша? Като гледам, дори един цял лист не съм могъл да съчиня. Ами тогава, нека ти разправя за племенницата си Аврелия. Сега пък се питаш откъде се взе тая Аврелия. И само от любезност се опитваш да прикриеш пълната си липса на интерес по въпроса. Както и да е, нищо не ти пречи да научиш нещичко за нея, пък и няма да те отегчавам. Сигурен съм, че дори и един италийски селянин без думичка гръцки като теб е чувал за Троянската Елена. Толкова била красива, че в цяла Гърция нямало цар, който да не мечтаел да я има за жена. Нещо подобно е и моята племенница. Толкова е красива, че всеки по-знатен римлянин крои планове как да се ожени за нея.

Всички деца на сестра ми Рутилия са хубави, но Аврелия е нещо изключително. Когато беше малка, я оплакваха заради необикновеното й лице — слабо, сурово, изобщо особено… Но сега тя навършва осемнайсет и същото това необикновено лице събира възторзите на всички.

Да си кажа правичката, винаги много съм я обичал. Но защо точно нея? Което си е истина, никога не съм изпитвал особена слабост към момичетата в рода си, дори към собствената си дъщеря и двете си внучки. Но обичта ми към Аврелия си има своите основания. И тези основания се крият в нейната робиня. Защото когато Аврелия навърши тринайсет, сестра ми и зет ми Марк Аврелий Кота решиха, не на дъщеря им е нужна отделна слугиня, която да не се откъсва от нея и да я следи навсякъде като куче — пазач. Затова купиха едно доста хубавичко момиче и го подариха на Аврелия. Тя обаче само след няколко дни се оплакала от робинята си и поискала друга на мястото и.

— Защо? — попитала сестра ми Рутилия.

— Защото е мързелива — рекла тринайсетгодишната ми племенница.

Без да кажат дума, родителите й отишли пак при търговеца на роби, който ги снабдявал, и след като прегледали много внимателно цялата му стока, спрели избора си на друго момиче. Но и то не се харесало на Аврелия.

— Защо? — попитала пак сестра ми Рутилия.

— Защото се има за по-умна от мен — оплакала хе Аврелия.

Върнали се родителите й за трети път при търговеца на роби — той самият се казва Спурий Постумий Гликон — и проверили от край до край пълния списък на стоката му с надеждата да намерят нещо наистина изключително. Трябва да отбележа, че и трите робини, които сестра ми и зет ми купили, били високообразовани, говорели свободно гръцки и изобщо притежавали твърде завидна езикова култура.

Но Аврелия не харесала и третата.

— Защо? — попитала сестра ми Рутилия.

— Защото нея повече я вълнуват мъжете; вече я видях на няколко пъти да прави мили очи на иконома — отговорила Аврелия.

— Добре тогава, иди и си избери сама робиня! — вдигнала най-после ръце майка й.

Когато Аврелия се върнала у дома заедно с избраното от нея момиче, цялото семейство едва не изпопадало от ужас. В къщата било влязло някакво си шестнайсетгодишно източено и кльощаво келтско девойче от племето на арверните с ужасно розово лице, сплескан нос, бледосини очи и грозно остригана коса (когато се видял в парично затруднение, предишният й господар продал косите и за перука). Но най-страшното у робинята безспорно били огромните й ръце и крака — такива не съм виждал не само в друга жена, но дори и в мъж. Наричала се Кардикса. Както знаеш, Гай Марий, винаги съм проявявал голям интерес към миналото и родната среда на робите, които купуваме и пускаме в домовете си. Винаги ми е правило впечатление, че ние, римляните, отделяме много повече внимание на менюто за семейното тържество, отколкото да разберем на какви хора поверяваме дрехите си, децата си, репутацията си, самите себе си. И естествено, че нямаше как да не отдам заслуженото на Аврелия, задето беше спряла погледа си тъкмо на това грозно момиче Кардикса, защото изборът й беше много мъдър. Аврелия не искаше просто някоя хубавица, която да говори гръцки като гъркиня (че коя не го говори?) и да бъде забавна събеседница; не, на нея и трябваше жена, предана и лоялна, която да знае и да работи много, да се подчинява и да не мисли за себе си повече, отколкото за господарката си.

Реших, че няма да е зле, ако се поразровя в миналото на Кардикса, но задачата се оказа твърде лесна, защото Аврелия вече беше проучила всичко за момичето и трябваше само да я попитам. Кардикса била продадена още четиригодишна в робство заедно с майка си, когато Гней Домиций Ахенобарб завладял земите на арверните и основал нашата провинция в Трансалпийска Галия. Скоро след като двете пристигнали в Рим, майката се споминала — навярно се е поболяла от мъка по родината. Детето трябвало само да се грижи за себе си и започнало, както изглежда, да помага, с каквото може в домакинството — носело нощните гърнета, възглавници, такива неща. След като започнало да губи детската си хубост и се разбрало на какво чудовище ще заприлича, господарите започнали да го гледат с лошо око и да го прехвърлят от семейство в семейство, без да го задържат никъде за по-дълго. Един от бившите собственици на девойката я изнасилил още докато била на осем, друг имал навик да я бие с камшик всеки път, щом жена му се оплачела; трети пък я изучил на четмо и писмо само за да прави компания на дъщеря му, която не била прилежна ученичка. И така, докато не срещнала Аврелия.

— Сигурно си изпитала съжаление към бедното момиче и си поискала да го вземеш вкъщи, където да се отнасят с него човешки — рекох на Аврелия.

И ето, Гай Марий, сега ще разбереш защо толкова обичам племенницата си, повече дори от родната си дъщеря.

Думите ми не й харесаха никак. Тя се отдръпна назад като змия, която се готви да нападне, и просъска:

— Ни най-малко! Съжалението е хубаво нещо, вуйчо Публий, или поне така казват книгите, както и родителите ми. Но трудно бих си взела робиня само от съжаление и съчувствие към нея! Това, че животът на Кардикса е бил тежък и изпълнен с неприятности, не е по моя вина и следователно не е и моя грижа. Не съм аз тази, която трябва да се чувства морално задължена да я спасява от незавидната и участ. Избрах Кардикса, защото съм сигурна, че ще се покаже вярна, трудолюбива, покорна и че във всичко ще мога да разчитам на нея. Хубавата опаковка не значи, че и подаръкът си струва.

Е, признай си, Гай Марий, не би ли обикнал и ти, поне малко, подобно създанийце? И пак повтарям, тогава тя беше само на тринайсет! Това, което обаче и досега ми се струва най-странно, е, че колкото и с ужасния си език да съм създал у теб впечатлението, че в онзи миг тя е говорила като самодоволен, лишен от чувства глупак; всъщност у нея нямаше нищо самодоволно, нито безчувствено. Просто племенницата ми е трезвомислещ човек, Гай Марий! А ти самият колко жени познаваш да притежават този рядък дар на природата? Всички около мен изгарят от желание да я имат за жена, но най-вече заради красотата й, хубавата й фигура и парите на баща й. Ако зависеше от мен, бих я дал само на онзи, който успее да оцени способността й да разсъждава като истински мъж и римлянин. Как обаче да разбере човек кой от всичките кандидати е достоен за нея? Това е въпрос, който от известно време всички в рода си задаваме.“

Когато прочете писмото, Гай Марий го остави на писалището и мигом извади перо и лист, за да му отговори. Без да се замисля, потопи перото в мастилницата и започна да драска по пергамента.

„Не ще и дума, че те разбирам, Публий Рутилий! Давай смело и не се колебай! Гней Малий Максим ще има нужда от помощ, а кой друг е по-подходящ за консул от теб? Колкото до племенницата ти, защо просто не я оставите сама да си избере съпруг? Щом се е показала толкова благоразумна с робинята си, едва ли ще сбърка и с мъжа си. Да ти кажа честно, не виждам за какво ви е да се тревожите. Луций Корнелий ми се похвали, че му се е родил син, но доколкото знам, научил е новината не от Юлила, а от Гай Юлий. Ще ми направиш ли услугата да държиш под око тази млада хубостница? Убеден съм, че що се отнася до трезвото мислене, Юлила е самата противоположност на племенницата ти, а пък нямам кого друг да помоля да се интересува от нея. В крайна сметка не мога да искам от баща й да я надзирава вместо мен. Благодаря ти, че ми пишеш за болестта на Гай Юлий. Надявам се, когато получиш писмото ми, вече да си консул.“