Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (43)

Скоро след раждането на малката Ю-ю Аврелия реши, че най-сетне трябва да се разправи и с кръчмата на кръстопътя. Това беше задача, която тя постоянно беше отлагала, най-вече защото самата кръчма, макар и построена в съседство с нейната инсула, не беше нейна собственост, а пък и се водеше място за среща на членове на едно религиозно братство. Макар и заведението да нямаше статут на храм или на едес, то си беше официално учреждение и стоеше записано в книгите на градския претор.

Това обаче не означаваше, че не представлява постоянен тормоз за околните. През цялото денонощие в кръчмата не преставаха да влизат и излизат хора, постоянните посетители зорко пазеха своята страна от улицата и пъдеха всекиго нежелан от нея, без да имат нищо против клиентите да си вършат срамните работи пред самата кръчма и нечистотиите им да се въргалят в краката на минувачите.

Кардикса първа подразбра нещо за по-тъмните страни от живота на религиозното братство на кръстопътя. Веднъж Аврелия я беше пратила да купи от дюкянчето встрани от входа на Цезарови някакво мазило за дупето на малката Ю-ю и робинята завари собственичката — една старица, дошла чак от Галатия, която продаваше билки, лекове и всякакви балсами, притисната до стената от двамина разбойници, които тъкмо спореха кое от многото гърнета и флакончета първо да строшат. Благодарение на Кардикса обаче всичко си остана здраво и непокътнато; така де, всичко в дюкянчето, иначе двамината натрапници бяха изритани със здрави ритници навън от мощната галка, която не си поплюваше. След като непознатите се скриха сред тълпата и заканите им се изгубиха в уличната врява, Кардикса поразпита наплашената старица какво точно се е случило. Случило се бе това, че търговката не бе смогнала да плати месечната сума на своите „закрилници“.

— Всеки дюкян в инсулата трябвало да плаща редовно такса на братството на кръстопътя, за да не го затворят — на свой ред съобщи Кардикса на Аврелия. — В самото братство твърдели, че по такъв начин осигурявали на дюкянчетата и на търговците закрила от крадци и насилници, но единствените крадци и насилници в Субура са тъкмо те и всеки, който не си плати парите, става тяхна жертва. Както знаеш, доминила, бедната Галатия наскоро погреба мъжа си, при това не се поскъпи за нищо. Затова в момента е останала без средства.

— Е, това вече е прекалено! — отсъди Аврелия и си придаде войнствен вид. — Идвай, Кардикса, ще ги оправим ние тях.

Двете излязоха от главния вход и посетиха един подир друг няколкото дюкяна в инсулата, обърнати към Викус Патриции. От всички продавачи искаха да узнаят с подробности какви са вземанията — даванията им с братството. От търговците Аврелия трябваше да научи, че дейността на братството на кръстопътя се разпростирало далеч извън пределите на инсулата й, затова реши да предприеме по-голяма обиколка и да се отбие във всеки магазин в квартала. Колкото повече разговаряше с жертвите на братството, толкова по-малко умът й можеше да побере чутото. Дори двете жени, които държаха обществения клозет от другата страна на Субура Минор — те плащаха аренда на някакво съдружие, което пък от своя страна плащаше на държавата, били задължавани да плащат на братството процент от онова, което им плащат по-богатите клиенти — онези, които могат да си позволят пръчката с мокра гъба, с която да се измият, след като си свършат работата. Когато от братството научили, че двете жени изпълнявали и друг вид услуга — ходят по домовете, за да събират нощните гърнета и да ги изхвърлят в клозетите, те, без да им мигне окото, натрошили всички гърнета, които им попаднали, и задължили жените да купят нови. Както всички бани в Рим обществената баня в съседство с клозетите беше частна собственост, което не й пречеше да развива печеливша дейност. Затова и тук братството държеше да му се плаща редовно, да не би някой от клиентите случайно да се удави, докато се къпе.

Когато Аврелия приключи с разследването, беше обхваната от такъв бяс, че трябваше първо да се прибере у дома си малко да се поуспокои и чак тогава да излезе отново, за да посети разбойническото свърталище.

— Тези хора ще напуснат къщата ми! — заканваше се тя пред Кардикса. — Ще напуснат моята къща!

— Не се тревожи, Аврелия, ще ги наредим, както подобава — вдъхваше й кураж слугинята.

— Къде е Ю-ю? — попита господарката, която едва си поемаше дъх от възмущение.

— На четвъртия етаж. Тази сутрин е ред на Ребека да я накърми.

Аврелия започна да кърши отчаяно ръце.

— А защо аз нямам мляко? Чувствам се като престаряла овца, която за нищо не става.

Кардикса вдигна рамене.

— Някои жени имат мляко, други нямат. Никой не може да каже защо. Няма нужда сега да си търсиш други поводи за раздразнение — братството ти стига. Жените нямат нищо против да кърмят Ю-ю. Ще пратя някой от слугите горе при Ребека да я помоли да задържи бебето при себе си, а двете с теб ще излезем и ще им покажем на онези бандити.

Аврелия стана на крака.

— Да тръгваме тогава. Колкото по-бързо свършим, толкова по-добре.

Кръчмата се оказа доста мрачно местенце. Аврелия застани в рамката на входната врата и на фона на слънчевата светлина, която идваше откъм гърба й, заслепи посетителите на заведението. Всички пиещи се умълчаха, захласнати от гледката, докато зад Аврелия не се появи Кардикса и покрай масите се забеляза раздвижване.

— Ей това е слоницата, която ни хвърли оня пердах сутринта! — обади се нечий глас от тъмното.

Тук-там изскърцаха дървените пейки. Аврелия влезе в кръчмата и огледа помещението. Кардикса я следваше плътно, готова да се намеси, ако трябва.

— Кой отговаря за вас, простаци? — попита Аврелия.

Иззад една от масите в дъното се показа нисичък, мършав човечец, който даваше вид да е на около четиридесет, а още повече даваше вид да е типичен римлянин.

— Аз съм този, когото търсиш — представи се той, като излезе на светло. — Луций Декумий, на твоите услуги.

— А знаеш ли коя съм аз? — стрелна го с поглед младата жена.

Той кимна.

— Вие наемате без пари това помещение, което принадлежи на мен — обясни му за всеки случай тя.

— Грешиш, госпожа, това място не принадлежи на теб — поправи я Луций Декумий. — То е държавна собственост.

— Държавата няма нищо с кръчмата ви — държеше на своето Аврелия и отново огледа затъмнената кръчма, за да види по-добре какво има вътре. — Заведението е в плачевно постоянно. Ти изобщо не се грижиш за него. Считай се за изгонен.

Всички я зяпнаха изненадани. Луций Декумий сбърчи вежди и я изгледа разтревожено.

— Ти не можеш да ни изгониш оттук.

— Само почакай да видиш!

— Ще се оплача на градския претор.

— Както желаеш. Той ми е братовчед.

— Тогава ще се оплача на върховния понтифекс.

— Още по-добре. И той ми е братовчед.

Мъжът изсумтя, но не можа да се разбере дали се присмива на самонадеяността на Аврелия, или пък просто ситуацията му се струва забавна.

— Не може всички да са ти братовчеди!

— Може, може. Хич не си прави сметки, Луций Декумий, отиваш си заедно с всички разбойници от кръчмата.

Луций Декумий я изгледа замислено и се зачеса по брадичката; човек не можеше да е сигурен, че в яркосините му очи не проблясват иронични пламъчета. Той отстъпи крачка назад и показа с жест масата, на която бе седял допреди малко.

— Какво ще кажеш да пообсъдим нашия малък проблем?

— Няма какво да му обсъждаме — възрази Аврелия. — Просто ти си отиваш.

— Ами! Винаги има място за обсъждане. Хайде, госпожо, нека двамата с теб седнем да се поразговорим — повтори поканата си Луций Декумий.

Изведнъж Аврелия си даде сметка какво ужасно чувство я завладява: Луций Декумий започваше да й се харесва. Това беше просто смешно. И все пак беше самата истина.

— Добре — съгласи се тя. — Кардикса застани до мен.

Луций Декумий й предложи стол да седне, после се друсна на мястото си на пейката отсреща.

— Малко винце, госпожо?

— В никакъв случай.

— О!

— И така?

— Какво и така? — попита Луций Декумий.

— Ти беше този, който искаше да разговаряме — напомни му Аврелия.

— Точно така, аз поисках — съгласи се той. — Какво имаш против нас, госпожо?

— Това, че стоите под моя покрив.

— Е, сега, това е малко твърде общо казано, не мислиш ли? Искам да кажа, нищо не ни пречи да стигнем до някакво споразумение: ти ще ми кажеш точно кое у нас не ти се нрави, а пък аз ще видя дали не мога да го оправя.

— Много неща не ми харесват: външният вид на кръчмата, мръсотията, шумът, това, че хората ти са решили, че цялата улица е тяхна собственост. — Аврелия изброяваше и сгъваше един по един пръстите на ръцете си. — Но най-вече вашата подмолна дейност из квартала! Да тероризирате безпомощните търговци и да искате от тях пари, които не могат да си позволят! И ако това не заслужава презрение!

— Светът, госпожо — обясни Декумий и се наведе напред, за да може събеседничката му да го чува по-добре, — е разделен между овцете и вълците. Какво по-естествено от това? Ако не беше естествено, овцете нямаше да бъдат толкова повече от вълците, а ние всички знаем, че на един вълк му се падат по, да речем, хиляда овце. Защо просто не приемеш, че ние сме местните вълци? Като вълци ние не сме никак лоши. Само си показваме зъбките… Е, тук-там ще поухапем някого, но никой не е пострадал съществено.

— Метафората, която използваш, е още един знак за твоята арогантност — на съвсем друго мнение беше Аврелия, — и тя с нищо няма да промени решението ми. Ще си вървите и това е.

— Ох, бедният аз! — затюхка се Луций Декумий и се облегна назад. — Бедният, бедният аз. — Той я стрелна с поглед. — Наистина ли всички са ти братовчеди?

— Баща ми беше консулът Луций Аврелий Кота. Чичо ми е консулът Публий Рутилий Руф. Другият ми чичо е преторът Марк Аврелий Кота. Мъжът ми е квесторът Гай Юлий Цезар. — Аврелия се отпусна на облегалката на стола си, надигна глава, притвори очи и нанесе последния си удар: — И което е най-важно, Гай Марий ми е сват.

— Ха-ха, на мен пък ми е сват египетският цар! — отбеляза лаконично Луций Декумий, на когото кажи-речи всички изброени имена не говореха нищо.

— Тогава те съветвам да си вървиш у дома в Египет — рече Аврелия, без да обръща внимание на невинната шегичка. — Консулът Гай Марий е мой сват.

— О, да, разбира се, че как иначе? И сватята на Гай Марий ще живее в някаква си инсула на гъза на Субура! — не се съгласи той.

— Инсулата е моя собственост. Това е зестрата ми, Луций Декумий. Мъжът ми е по-малкият син на баща си, затова временно сме се нанесли в инсулата ми. По-късно ще се преместим другаде.

— Гай Марий наистина ли ти е сват?

— До последния косъм на веждите си.

Луций Декумий въздъхна тежко.

— А пък на мен тук ми харесва… Така че най-добре да проведем едни хубавички преговори.

— Аз просто искам да се разкараш — настоя тя.

— Виж сега, госпожо, и аз имам известни права върху ей това място — стана по-твърд Луций Декумий. — Съдържателите на това заведение сме пазители на храма на кръстопътя. Получили сме този пост по съвсем законен път. Това, че всички са ти братовчеди, не значи, че и държавата ти е станала частна собственост — нас ще ни изгониш, но на наше място ще дойдат други, нали така? Това тук е колегията на кръстопътя, госпожо, записана съвсем официално в книгите на градския претор. И нека ти издам една мъничка тайна — отново се наведе той напред. — Не само ние, всички наши братя от кръчмите по кръстопътищата са вълци! — Луций Декумий изви врат като някоя костенурка. — Сега, госпожа, двамата с теб ще влезем в споразумение. Ние ще поддържаме мястото чисто, ще мацнем по някоя боя по стените, няма да вдигаме повече шум през нощта, ще помагаме на старите жени да прескачат канавките и ще се откажем от дейността из квартала — с други думи, ще се превърнем в стълбове на обществото! Това как ти се харесва?

Колкото и да се опитваше да запази леденото си изражение, Аврелия не издържа и леко се усмихна.

— Все е по-добре от това, което вършите сега, а, Луций Декумий?

— Много по-добре! — съгласи се той обнадежден.

— Да си призная честно, не ми се ще наново да се разправям с хора като теб. Много добре, Луций Декумий, давам ти пробен срок от шест месеца. — При тези си думи тя стана от стола си и се запъти към вратата, последвана от вежливия кръчмар. — Но само не си мисли, че като му дойде времето, няма да посмея да ви изхвърля и да посрещна други на ваше място — зарече се тя и излезе на улицата.

Луций Декумий я придружи надолу по Викус Патриции и със завидна ловкост й разчистваше пътя сред тълпата.

— Имаш думата ми, госпожо, отсега нататък ние се превръщаме в стълбове на обществото.

— Предполагам, ще ви е доста трудно да я карате занапред без доходите, на които сте разчитали досега — подметна Аврелия.

— О, това да не те тревожи, госпожо! — Спокойно отвърна той. — Рим е голям град. Ние няма да престанем с нашата дейност напълно… Просто ще се преместим по-надалеч, за да не те притесняваме. Да речем във Виминала… или около Агера, или около блатата… Необработени терени, колкото искаш. Няма защо да се тревожиш за хубостници като Луций Декумий и събратята му от кръчмата на кръстопътя. Ние все ще се оправим.

— И това ако е решение! — поклати глава Аврелия. — Каква е разликата между това да тероризираш съседите си или други хора?

— Сърцето го боли само за онова, което виждат очите и чуват ушите — отговори й мъдро Луций Декумий, изненадан от алтруизма на събеседничката си. — Това е доказан факт, госпожо.

Двамата бяха стигнали главния вход на Цезарови. Аврелия се спря и изгледа Декумий, сякаш го съжаляваше.

— Предполагам, че отсега си си наумил какво ще правиш в бъдеще, Луций Декумий. Просто нека аз никога не разбера къде си прехвърлил… дейността си, както сам се изразяваш.

— Но разбира се, госпожо, имаш честната ми дума! Ще си мълча като гроб! — При тези си думи той се протегна през Аврелия и почука на вратата й, която твърде подозрително беше отворена веднага от иконома Евтих. — А, Евтих — зарадва се Луций Декумий, — в последните дни не си се появявал в кръчмата, защо така? Следващия път, когато господарката ти даде почивка, надявам се да минеш през нашето заведение. Току-що обещах на госпожата, че ще изчистим местенцето и ще му мазнем една боичка. Сватята на Гай Марий трябва да бъде винаги доволна, нали така?

Евтих си придаде крайно нещастен вид.

— Да, така е.

— А ти да криеш от нас през цялото време? Как така не си споменал нито веднъж коя е госпожата? — продължи да го хока Луций Декумий.

— Както трябва да си забелязал с годините, Луций Декумий — гордо му отвърна икономът, — аз никога не коментирам господарите си.

— Проклети гърци, всички са еднакви — заключи Декумий и като кимна с глава на Аврелия, той се сбогува с нея. — Приятен ден, госпожо. Много ми беше приятно да се запознаем. Само да имаш нужда от нещо, ние в братството винаги ще ти помогнем.

Щом затвори вратата зад себе си, господарката се загледа с безизразните си очи в иконома си.

— А ти какво ще ми кажеш за свое оправдание?

— Домина, аз съм длъжен да стана един от тях! — проплака той. — В крайна сметка работя като иконом на местните наемодатели, не мога да стоя настрана от братството!

— Надявам се, даваш си сметка, Евтих, че мога да накарам да те бият с камшик за това — напомни му Аврелия.

— Така е — промълви той в съгласие.

— Биенето с камшик е общоприетото наказание, нали?

— Да — промълви нещастният човек още по-тихо.

— Тогава можеш само да се радваш, че господарката ти е жена на мъжа си и дъщеря на баща си. Свекърът ми Гай Юлий навремето го определи най-добре. Малко преди да умре, той каза, че не можел да проумее как някои могат да спят под един покрив със същите хора, които през деня бият с камшик, независимо дали става въпрос за синовете или робите им. И все пак да не забравяме, че има и други начини един господар да накаже неверния или невъзпитания си роб. Не си мисли, че не мога да те продам на друг, пък ако ще и с лоша препоръка — колкото и да ми коства това. Знаеш какво би означавало това за теб. Вместо да получа десет хиляди денария за теб, ще се задоволя само с хиляда сестерции. А новият ти собственик ще бъде някой човек от простолюдието, който ще те налага за щяло и нещяло, щом като от самото начало те е взел като един лош роб.

— Разбирам, домина.

— Добре! Никой не ти пречи да влизаш в братството на кръстопътя — няма как, влизам ти в положението. Пък и това, че толкова време не си казал кои са ти господарите, е наистина похвално. — Аврелия понечи да тръгне към стаята си, но се спря. — Луций Декумий работи ли нещо?

— Грижи се за кръчмата — отговори Евтих, но си личеше, че въпросът му се е сторил крайно неудобен.

— Нещо криеш.

— Не, нищо!

— Хайде, изплюй камъчето!

— Ами, как да ти кажа, домина, това са само слухове. Никой не знае със сигурност, нали разбираш? Но са го чували да ги говори разни… може и да е просто от самохвалство. Или пък да има за цел да ни наплаши нас, останалите.

— И какво говори?

Икономът пребледня.

— Казва, че е наемен убиец.

— Екастор! И кого е убил? — полюбопитства Аврелия.

— Доколкото знам, твърди, че именно той бил заклал преди години онзи нумидиец на Форума.

— Чудеса! — възкликна господарката и отиде да види как са децата й.

— Като са я правили, нещо са сбъркали с калъпа — отбеляза Евтих пред Кардикса.

Едрата галка надигна тежката си лапа и потупа иконома по крехкото му рамо също както някоя котка би затиснала опашката на мишката, за да си поиграе с нея.

— Сбъркали са, така е — натисна го тя в приятелски жест. — Ето защо ние всички трябва да се грижим за нея.

 

 

Сравнително скоро след това у дома се завърна Гай Юлий Цезар, който идваше от Италийска Галия, за да донесе в Рим писмата от Гай Марий във Верцела. Един ден той просто потропа на вратата на дома си и икономът му отвори, сякаш посреща непознат пътник. После, докато Евтих поемаше грижата за багажа, Цезар отиде да потърси жена си.

Аврелия беше в двора и тъкмо връзваше телени мрежички около назряващите гроздове по асмата. Толкова беше заета с лозарската си дейност, че дори не се обърна да види кой идва.

— Направо не е за вярване колко птици има в Субура, а? — рече тя на човека зад себе си, мислейки, че е някой от робите. — Но тази година съм твърдо решена да ядем грозде, затова и ще опитам тия нещица няма ли да помогнат.

— Ще чакам с нетърпение времето на гроздобера — обади се Цезар.

Аврелия се обърна изведнъж, останалите незакачени мрежички се изхлузиха от ръката й и се разпиляха на земята.

— Гай Юлий! — радостно възкликна младата съпруга. Той протегна ръце и Аврелия се втурна да го прегърне.

Никога преди двамата не се бяха целували толкова сладостно, затова и преди да се отлепят един от друг, мина доста време. Изведнъж над главите им се разнесоха викове и ръкопляскания и двамата се върнаха на земята. Цезар вдигна очи нагоре и с изненада видя как всички балкони към вътрешния двор са се покрили с радостни люде, които му махат.

— Голяма победа! — извика той, така че всички да го чуят. — Гай Марий унищожи германите напълно! Рим никога повече няма да се страхува от тях!

И като остави наемателите си да се радват на великата вест и да я разнасят из Субура, преди още да са я научили в Сената и на Форума, Цезар прегърна през раменете Аврелия и двамата се скриха в коридора, свързващ приемната с кухнята. Цезар се обърна към кабинета си и нямаше как да не се зарадва от чистия му и подреден вид, както и от новопоявилите се украшения — евтини, но подбирани с вкус. Навсякъде имаше поставени вази с цветя и той си каза, че любовта на съпругата му към тях е нещо повече от прищявка, но дали тя сама притежава нужните средства за толкова много свежи цветя всеки ден?

— Трябваше веднага да се явя пред Марк Емилий Скавър — рече Цезар на жена си. — И все пак си казах, че е най-добре първо да мина през нас. Колко е хубаво човек да си е дома!

— Чудесно е — подкрепи го Аврелия.

— А довечера ще бъде още по-чудесно, жено, когато двамата с теб се захванем да правим и първото си момче — заяви той и още веднъж целуна жена си. — Колко ми липсваш само! Което си е истина, щом човек си е имал работа с теб, вече никоя друга жена не може да спре погледа му. А дали случайно мога да се изкъпя сега?

— Преди минутка видях Кардикса да се насочва към банята, така че сигурно топлата вода вече те чака — успокои го Аврелия и се притисна към него.

— А ти си сигурна, че не ти идва много да се грижиш за къщата ни, за децата и за всички тези наематели над главата ни? — запита Цезар. — Знам, винаги ми повтаряш, че агентите взимали повече комисиона, отколкото било редно, но все пак…

— Това не е проблем за мен, Гай Юлий. Всичко в сградата е наред, пък и наемателите ни са прекрасни люде — увери го тя. — Дори успях да се оправя с неприятностите, които ни създаваше кръчмата на кръстопътя, така че напоследък дори по улицата е чисто и спокойно. — Младата жена се засмя, сякаш въпросът не беше от кой знае какво значение. — Не можеш да си представиш колко услужлив става всеки, щом разбере, че Гай Марий ми е сват!

— Всички тези цветя! — удиви се Цезар.

— Не са ли красиви! Това е нещо като данък, който получавам на всеки четири-пет дни.

Съпругът й я притисна по-близо до себе си.

— Да не би да си имам съперник?

— Не мисля, че подобен съперник ще те разтревожи, трябва само да го видиш. Казва се Луций Декумий и е наемен убиец.

— Какъв е?

— Шегувам се, любов моя — успокои го тя. — Той самият твърди, че е наемен убиец, най-вероятно за да си създава авторитет сред събратята си от кръчмата. Иначе се грижи за кръчмата на ъгъла.

— И откъде ти намира той тези цветя?

Аврелия леко се засмя.

— На харизан кон зъбите не се броят. В Субура всичко върви по различно му.

 

 

Отново Публий Рутилий Руф щеше да съобщи на Гай Марий новините за това, как Рим е реагирал на писмото за победата, след като то беше донесено от Гай Юлий Цезар.

„Във въздуха се усещат неприятни настроения, най-вече защото след като ти успя да сториш онова, за което се заканваше, сиреч да премахнеш германската опасност, и след като народът ти е благодарен до гроб, никой не може да ти попречи да станеш за шести път консул, само да го поискаш. На устата на всички патриции стои все една и съща дума: «диктатор», а ако не другите, то поне конниците от първата класа започват предупрежденията на Сената. Да, знам, че имаш много влиятелни клиенти и приятели сред хората от първата класа, но трябва да знаеш, че цялата римска политическа и обществена структура е построена по начин, по който да се притискат в зародиша им всички амбиции за еднолична власт и изобщо за превъзходство над останалите. На човек му е позволено да бъде само пръв между равни. Но след пет поредни консулски мандата, при това три от тях, получени ин абсенция, все по-трудно би било да се прикрие фактът, че ти стърчиш твърде много над тъй наречените си «равни». Скавър е буквално отвратен от ситуацията, но той поне има ум в главата и с него ти би могъл да се разбереш. Но, както винаги, на дъното на цялата акция срещу теб стои нашият общ приятел Прасчо, активно подпомаган от заекващия си син Прасчо Младши.

От мига, в който ти се прехвърли на изток от Алпите, в Италийска Галия, за да се присъединиш към Катул Цезар, двамата Прасчовци се опитват да омаловажат твоите и да възнесат до небесата Катуловите заслуги за войната срещу кимврите! Дори когато в Рим дойде вестта за победата при Верцела и Сенатът се събра в храма на Белона, за да обсъди въпросите за триумфите и всенародните благодарности, не бяха малко онези, които с внимание изслушаха речта на Големия Прасчо.

Накратко, той настояваше да се проведат общо два триумфа — един твой за победата при Аква Секстия и един на Катул Цезар за победата при Верцела! Напълно пренебрегвайки факта, че при Верцела върховен главнокомандващ си бил отново ти, а не Катул Цезар! Доводите му бяха от напълно законосъобразно естество: ставало дума за две отделни армии, едната, командвана от консул — ти, другата, от проконсул — Катул Цезар. В очите на Прасчо размерът на придобитата плячка бил крайно малък, затова би било смешно да се честват три триумфа поотделно. Затова най-добре щяло да бъде, ако ти сега се възползваш от случая да отпразнуваш победата си при Аква Секстия, това ти стигало, а пък Катул Цезар щял да чества своя триумф във връзка с битката при Верцела. Ако станело тъй, че и ти честваш триумф заради Верцела, това вече било и излишно, и прекалено.

Разбира се, Луций Апулей Сатурнин стана веднага за възражение, но сенаторите го върнаха на мястото му с викове и скандирания. Понеже тази година той е просто едно частно лице, никой от назначените отци не вижда причина защо изобщо трябва да му се обръща внимание. Сенатът гласува да бъдат проведени два триумфа: твоят ще бъде само за победата при Аква Секстия, при това сражението беше чак миналата година и в сравнение с тазгодишната победа изглежда незначително. Триумфът за Верцела, битка, която всички смятат за много по-важна, ще бъде единствено на Катул Цезар, който ще обере всички лаври. Всъщност в мига, в който триумфалното шествие потегли по улиците на Рим, всички ще забравят напълно, че и ти си допринесъл за успеха ни срещу кимврите — за паметта на народа победителят при Верцела ще бъде Катул Цезар и никой друг. Твоето неблагоразумие да му оставиш по-голяма част от плячката, както и всички германски знамена, пленени при Верцела, допълнително ще наклони везните в полза на Катул. Истината е, че ти правиш най-големите си грешки тъкмо когато си най-силен, защото те обхваща необяснимо желание да бъдеш щедър с противниците си.

Не знам ти какво можеш да направиш — онези си свършиха работата съвсем по правилата, решението е официално гласувано и вече е записано в архивите. Аз самият съм крайно несъгласен с подобен ход, но никой не ме пита. Майсторите на политиката (както ги нарича Сатурнин) или боните (както ги нарича Скавър) спечелиха категорична победа и ти никога няма да получиш заслужено признание за победата си над германите. Навремето в Нуманция добре се забавлявахме, като въргаляхме Метел в кочината, пък и сме си оставили за спомен да го наричаме Прасчо. Сега обаче се убеждавам, че Метел никакво прасе не е, ами си е чисто и просто един пълноценен кунус. Колкото до Малкия Прасчо, и той няма да остане по-назад от баща си. Всъщност мисля, че и него можем спокойно да определим като кунус.

Но да не прекалявам със злословията, че току-виж съм получил сърдечен удар! Ще завърша писмото си с новините от Сицилия, които изглеждат добри. Маний Аквилий си върши работата прекрасно, което още повече доказва какво нищожество представлява Сервилий Авгура. Той все пак си получи онова, за което мечтаеше от доста време насам — изправи Лукул пред съда по обвинение в държавна измяна. Лукул настояваше да се защитава сам, но за всички онези пръдливи и подсмърчащи конници това беше един минус в повече — Лукул така и няма да се отучи от маниерите си на полубог, който гледа отвисоко дори съдебните заседатели, от които зависи. Изобщо голям идиот е тоя Лукул, ама нейсе! Естествено, че ще го осъдят — мисля, че не се намери и една таблица, на която да не пише ДАМНО. А жестокостта на присъдата направо не е за вярване! Той трябва да се изсели на не по-малко от хиляда и петстотин километра от Рим, което му дава само две възможности — Антиохия или Александрия. Той самият предпочете да удостои с присъствието си цар Птолемей Александър, вместо цар Антиох Грип. Съдът не пропусна да му отнеме всичко, което притежава — къщи, земя, влогове, дялове в съдружия, градска собственост.

Самият Лукул не изчака да го подгонят като мръсно псе, дори не прояви интерес доколко ще лишат семейството му от собственост. Просто връчи разгонената си женичка на брат й Прасчо — нека му стои като обеца на ухото, и остави големия си син, шестнадесетгодишно момче, сиреч истински мъж в очите на повечето сенатори, да се оправя, както може. Интересно, че дори не му е минало през ума да предаде и момчето на грижите на Прасчо, не мислиш ли? Сигурно го смята за прекалено надарено, за да го остави на такъв празноглавец. Малкият син — вече на четиринадесет години — е даден още преди време за осиновяване. Вече се казва Марк Теренций Варон Лукул.

Скавър ми разправяше, че и двете момчета се били зарекли на свой ред да изправят Сервилий Авгура пред съда, трябвало само Варон Лукул да порасне достатъчно, за да си сложи тога. Раздялата с баща им беше сърцераздирателна, както можеш и сам да си представиш. Скавър мисли, че Лукул ще стигне до Александрия, но там ще предпочете да сложи край на живота си. Според него и момчетата не се съмнявали, че татко им ще постъпи точно по този начин. Това, което е най-унизително и най-непоносимо за цялата фамилия на Лициний Лукулите, е, че всички тези нещастия са били причинени не от друго, а от болните амбиции на едно новопръкнало се парвеню от типа на Сервилий Авгура. Изобщо, вие, новите хора, да не си помислите някога, че в лицето на Лукуловите синове ще срещнете приятели или съюзници.

Както и да е, когато синовете на Лукул пораснат достатъчно, за да могат да изправят Сервилий пред съда, ще го сторят двамата заедно. А съдът ще бъде новосъздаденият от един друг Сервилий — Гай Сервилий Главция — съд за злоупотреби с властта. Кълна се в самия Полукс, Гай Марий, този човек може да си снася закони, колкото ще! Новото му творение тепърва влиза в сила, но това не му пречи вече да функционира. Съдебната власт отново е предадена на конниците, следователно от услугите й ще се ползва повече бедният трудов народ, отколкото управляващата класа. Отсега нататък в случай на конфискация на имуществото то ще се отнема не само от уличените в кражби и злоупотреби, но и от техните преки и косвени наследници, изобщо от всички, които са спечелили нещо от злоупотребите им; нещо повече, всеки, който бъде признат за виновен от съда, ще бъде лишен от правото занапред да говори на публично място; всеки човек, ползващ се с латински права, който успее да даде под съд нарушител, ще получава за тази си услуга пълно римско гражданство. Не може да се отрече, че и в самата процедура на съдебното заседание бяха внесени промени, при това връщащи ни далеч назад в миналото. Традициите остават безвъзвратно в миналото и както доказаха няколкото състояли се напоследък процеса, показанията на свидетелите почти нямат доказателствена стойност — всичко зависи единствено от адвокатите. Така че, създаде се приказна обстановка за големите римски адвокати.

И на последно място — по ред, не по значение — да ти разправя за новите неприятности, в които бе въвлечен твоят приятел Сатурнин. Да ти кажа честно, Гай Марий, започвам сериозно да се съмнявам дали този човек е наред. Просто в поведението му липсва всякаква логика. Колкото до приятеля му Главция, за него вече съм убеден, че е луд. Двамата са толкова интелигентни, толкова способни, и в същото време толкова… неуравновесени, да не река направо побъркани. А може би просто и двамата не знаят какво точно искат да постигнат с обществената си кариера. Дори и най-опасният демагог следва някакъв модел, някакъв логически път, който да го изведе до преторския или дори до консулския пост. Но нито у Главция, нито у Сатурнин виждам подобен модел. Явно се, че и двамата мразят настоящия политически строй, мразят Сената… и все пак нямат никаква идея какво да сложат на тяхно място. Може би двамата са олицетворение на онова, което гърците наричаха «стремеж към анархия»? Не съм сигурен.

Както и да е. В последно време на дипломатическото поле везните се наклониха рязко във вреда на витинския цар Никомед и в полза на понтийския цар Митридат. Нашият млад приятел успя от другия край на света да напипа слабите места на нас, римляните, и да подучи пратениците си как да ни подкупят. Много лесно — с пари! След като молбата им Понт да получи статут на приятел и съюзник на Рим не беше чута никъде, те започнаха да си купуват един след друг сенатори. При това плащат добре, затова Никомед има причини да се плаши за бъдещето си.

Но изведнъж Сатурнин се появи на рострата и публично заклейми всички онези сенатори, които се покажат склонни да изоставят каузата на Никомед и Витиния е полза на Митридат и Понт. Били сме сключили договор с Витиния още преди години, а Понт бил по принцип държава, враждебна на Витиния. Сатурнин на висок глас заяви, че много големи суми са си сменили притежателя в последно време и не било редно само заради кесиите на някои сенатори Рим да развали приятелските си отношения с един съюзник, отношения, които продължавали вече петдесет години.

Казаха ми аз самият не съм очевидец, че Сатурнин заявил горе-долу следното: «Всички знаем колко скъпо излиза на нашите застаряващи сенатори да се женят за малки момиченца, едва излезли от училище! Имам предвид, трябва да се купуват гердани от перли, златни гривни и какво ли още не, да не говорим за онези магически билета, които продава Тицин на сергията си в Купеденис — а пък и кой би се осмелил да обвини нашите момиченца, че не са способни на чудеса, по-големи от тези на Тициновите билета?» Няма що, голямо изказване! Не пропуснал да намекне нещо и за Прасчо, а накрая попитал тълпата: «Ами какво да кажем за нашите момчета в Италийска Галия?»

Като резултат от тази запомняща се реч неколцина от понтийските пратеници бяха набити на улицата и трябваше да ходят да се оплакват в Сенакулум. При което Скавър и Прасчо изправиха Сатурнин пред собствения му съд за държавна измяна по обвинение в умишлено всяване на раздор между римското правителство и официално акредитирано чуждо посланичество. В деня на процеса Главция свика плебейското събрание и обвини Прасчо, че се опитвал отново да разкара Сатурнин от Сената, след като вече веднъж не бил успял като цензор. Същите онези наемни гладиатори, които, изглежда, само чакат Сатурнин да им свирне, за да се покажат на сцената, се появиха и този път — наобиколиха от всички страни съдебните заседатели и с навъсените си физиономии дадоха да се разбере, че делото трябва да бъде отменено. Както и стана. Понтийските посланици бяла принудени да си вървят в родината без никакъв подписан договор. Все пак аз самият съм съгласен със Сатурнин — би било крайно недостойно да обърнем гръб на един наш стар приятел и съюзник само защото традиционният му неприятел се е оказал по-могъщ и по-платежоспособен.

И нека това бъде всичко засега, Гай Марий! Всъщност, целта ми беше просто да те предупредя за бъдещите триумфи, преди да си прочел официалните документи, които Сенатът няма и да ти прати много скоро. Би ми се искало ти да намериш някакъв изход от положението, но се съмнявам, че ще успееш.“

— Грешиш, приятелю, изход има! — каза си мрачно Марий, след като разчете докрай писмото на Рутилий Руф. Веднага извади празен лист и за известно време сам беше погълнат от писането на писмо, кратичко, но пак истинско мъчение за него. Като свърши, прати да повикат Квинт Лутаций Катул.

Катул Цезар беше обхванат от голям ентусиазъм. Същият онзи куриер, който беше донесъл Рутилиевото писмо до Марий, беше носил в торбата си и писмо от Метел Нумидик до Катул Цезар, както и още едно — пак до Катул, този път от Скавър.

За проконсула все пак беше известно разочарование да разбере, че Марий вече е научил за двата триумфа; беше му се искало сам да съобщи радостната вест, та да види реакцията на Марий. Както и да е, това не беше голямо нещастие. Триумфът си оставаше триумф.

— Така че бих искал да се прибера в Рим още през октомври, ако това не ти пречи — тържествуваше Катул. — Няма как, ще проведа пръв своя триумф, теб те задържат задълженията ти на консул.

— Много добре, само че няма да те пусна да си вървиш — сряза го Марий с доволен вид. — Двамата с теб ще се върнем заедно в Рим в края на ноември, както беше запланувано. Всъщност току-що пратих писмо до Сената от името на двама ни. Сигурно искаш да го видиш? Няма да те карам да се мъчиш с грозния ми почерк — ще ти го прочета сам.

Той вдигна от писалището си някаква мъничка хартийка, разгъна я и зачете съдържанието й пред Катул Цезар.

„Гай Марий, за пети път римски консул, благодари на римския Сенат и народ за тяхната загриженост и разбиране по въпроса за триумфите, които трябва да проведат той самият и неговият пръв помощник, проконсулът Квинт Лутаций Катул. Искрено се възхищавам на назначените отци за тяхната прозорливост и находчивост, които им помогнаха да отредят само по един триумф на всеки от двамата римски пълководци. Тъй или иначе, аз самият съм дори по-загрижен от назначените отци за огромните разходи, които ни струва тази продължителна война. Също както е загрижен и Квинт Лутаций. Заради което Гай Марий и Квинт Лутаций Катул ще честват двамата заедно един-единствен триумф. Нека цял Рим стане свидетел на съгласието и дружбата, породили се между двама римски пълководци, които могат да си позволят да триумфират рамо до рамо по улиците на града. Ето защо моя е честта да отбележа, че Гай Марий и Квинт Лутаций Катул ще триумфират на декемврийските календи заедно. Да живее Рим!“

Катул Цезар беше пребледнял като платно.

— Шегуваш се?! — беше единственото, което можа да попита.

— Аз? Да се шегувам? — Марий запримига под гъстите си вежди. — Аз никога не се шегувам, Квинт Лутаций!

— Аз… аз… аз категорично отказвам!

— Нямаш избор — отвърна му Марий със сладък глас. — Мислеха си, че са ме надиграли, нали така? Скъпият Прасчо Метел Нумидик и приятелчетата му — твоите приятелчета! Е, трябва да знаете, че никога няма да ме надиграете.

— Сенатът е оповестил с указа, че ще бъдат проведени два триумфа и така трябва да бъде! — настояваше Катул.

— О, ти можеш да упорстваш, колкото си искаш, Квинт Лутаций, но не би изглеждало редно пред очите на хората, не съм ли прав? От теб зависи дали ще триумфираш заедно с мен в един и същи ден, или ще се покажеш пред всички като най-големия глупак на земята. Това е, което мога да ти кажа.

С това разговорът приключи. Мариевото писмо беше пратено до Сената и триумфът на двамата пълководци беше насрочен за първия ден от декември.

Но и Катул Цезар не закъсня да си отмъсти за унижението. Той незабавно писа до Сената жалба срещу консула Гай Марий, който си бил присвоил прерогативите на римския Сенат и народ и самоволно бил дарил с пълно римско гражданство хиляда войници от спомагателните легиони, все от Камеринум и Пиценум, още на самото бойно поле при Верцела. Освен това бил превишил и консулските си пълномощия, като обявил, че основава колония от римски легионери — ветерани в малкото градче Епоредия в Италийска Галия. Нататък писмото продължаваше така:

„Гай Марий основа тази колония в противоречие с римските закони не за друго, а за да сложи сам ръка върху самородното злато, което се събира в коритото на река Дурия Майор близо до Епоредия. Проконсулът Квинт Лутаций Катул би искал да напомни на съгражданите си факта, че именно той спечели победата при Верцела, а не Гай Марий. Като доказателство могат да се приемат тридесет и петте германски знамена, пленени от легионите му, в сравнение с двете, попаднали в ръцете на Мариевите войници. Като победител при Верцела аз държа на това всички пленници да бъдат продадени в робство за моя сметка. Гай Марий настоява да задържи една трета от тях.“

В отговор на това Марий разпространи текста на Катуловото писмо сред войниците както на своята, така и на Катуловата армия. Към писмото беше добавен лаконичен послепис от самия Марий, който напомняше, че печалбата от продажбата на онази една трета от пленените след сражението при Верцела кимври щяла да бъде разпределена по заслуги между всички войници в армията на Квинт Лутаций Катул. Марий посочваше, че неговата армия вече била взела своето от разпродажбата на тевтоните, пленени при Аква Секстия, и понеже консулът не искал войниците на Квинт Лутаций да се чувстват пренебрегнати, той им предоставял и своя личен дял от плячката. Това било, разбира се, защото самият Квинт Лутаций вече бил дал да се разбере пределно ясно, че смята да задържи единствено и само за себе си цялата печалба от своите две трети от пленниците.

Главция пък не пропусна да прочете и двете писма на Форума в Рим, а народът се заливаше от смях. За никого не представляваше загадка кой е действителният победител при Верцела и кой мисли повече за войниците си, отколкото за самия себе си.

— Крайно време е да спреш тази кампания по оплюването на Гай Марий — скара се Скавър Принцепс Сенатус на Метел Нумидик. — Иначе някой ден току-виж пак си ял бой насред Форума. Най-добре пиши на Квинт Лутаций да престане и той с глупостите си. Дали ни харесва или не, не знам, но в момента Гай Марий е Пръв сред римляните. Той спечели войната срещу германите и това го знае цял Рим. Той е всенародният любимец и него боготвори тълпата. Ако се опиташ да го злепоставиш, Квинт Цецилий, ще настроиш всички срещу себе си.

— Да му пикая на тъпия народ! — ядоса се отново Метел Нумидик, който напоследък, откакто беше приютил у дома си сестра си Метела Калва и съответно любовниците й от простолюдието, се чувстваше и лично засегнат от своеволието на масите.

— Слушай сега, има и други начини да се борим с Марий — продължи Скавър. — Първо, ти самият можеш да се кандидатираш повторно за консул. Може и да не ти се вярва, но вече минават десет години, откакто беше веднъж консул! Повече от сигурно е, че Гай Марий ще се кандидатира отново. Няма ли да е пък прекрасно, ако шестият му пореден консулски мандат бъде изкаран с такъв враждебно настроен колега като теб?

— О, кога най-сетне ще се отървем от тази неизлечима болест, наречена Гай Марий? — закърши отчаяно ръце Нумидик.

— Да се надяваме, че ще е скоро — отвърна Скавър, който явно не се чувстваше чак толкова отчаян. — След година, съмнявам се, че ще издържи повече.

— Най-добре го кажи: никога!

— Не, не, Квинт Цецилий, много лесно се предаваш! Също както Квинт Лутаций, и ти се оставиш да се водиш единствено от омразата си към Гай Марий. Помисли! През тези безкрайни пет години, в които е консул Гай Марий, колко време е прекарал в Рим?

— Не повече от няколко дни, но какво от това?

— Ами точно това, Квинт Цецилий! Гай Марий не е голям политик, нищо че има страшен мозък в главата си. Гай Марий изпъква над останалите, защото е голям войник и голям организатор. Но когато се окаже, че няма повече войни за водене, и той остане при нас в Рим, имаш думата ми, той скоро ще изчезне от погледа ни — и в Сената, и пред народа Марий няма да бъде повече никой. Ние няма да му позволим да бъде някой! Ще го наобиколим като глутница кучета, няма да му позволим да мръдне, ще го хапем от всички страни, докато не започне да пуска кръв. И някой ден ще го повалим на земята като един голям жертвен бик. Само почакай и ще видиш.

Няма що, Скавър бе твърде самоуверен. Метел Нумидик се замисли върху перспективите, които му показваше приятелят му, и започна да се подсмихва.

— Да, разбирам те, Марк Емилий. Добре тогава, ще се кандидатирам за консул.

— Чудесно! Няма как да не те изберат — само да използваме цялото влияние, което винаги сме упражнявали върху първата и втората класа, и колкото и да обичат Гай Марий, всички ще гласуват и за теб.

— Изгарям от нетърпение да му стана колега! — Метел присви мускули, сякаш се готвеше за борба с невидимия си противник. — Ще му слагам пръти в колелата, накъдето и да потегли! Ще направя живота му тъжен.

— Подозирам, че в скоро време ще получим помощ тъкмо оттам, откъдето най-малко бихме очаквали — продължи с плановете си за бъдещето котаракът Скавър.

— И откъде по-точно?

— Чувам, че Луций Апулей Сатурнин щял да се кандидатира повторно за народен трибун.

— Но това е трагична вест! С какво може избирането му да ни помогне? — хвана се за главата Нумидик.

— Напротив, Квинт Цецилий, можеш да ми вярваш, че това е прекрасна новина. Когато ти впиеш консулските си зъбки в тялото на Гай Марий, когато го притиснем и всички ние — Квинт Лутаций, аз и останалите, той ще се види принуден да потърси отново помощта на Сатурнин. Мисля, че познавам добре Марий — нервите му няма да издържат дълго. Ако наистина се усети наобиколен отвсякъде от врагове, ще започне да рита и мушка на всички посоки — точно като подивял бик. Няма да устои на изкушението отново ще се опре на Сатурнин. А мисля, че той е най-опасният инструмент, към който Гай Марий би могъл да посегне. Само почакай да видиш! — закани се Скавър. — Вместо да изпише вежди, Марий ще си извади очите с този хубостник Сатурнин.

 

 

Опасният инструмент вече беше потеглил към Италийска Галия в желанието си да се срещне възможно най-скоро с Гай Марий; за него съюзът с консула означаваше много повече, отколкото за самия Марий. Защото Марий все още се чувстваше като в Елисейските полета начело на своята смела и послушна армия, докато Сатурнин беше излязъл на римската политическа арена и нямаше къде да се скрие.

Двамата се срещнаха в малкото курортно градче Комум на бреговете на езерото Ларий, където Гай Марий си беше наел вила, собственост на покойния Луций Калпурний Пизон, същият, който беше загинал редом с Луций Касий при Бурдигала. Макар и да не го признаваше пред Катул Цезар, който беше с десет години по-млад от него, Марий се чувстваше крайно изтощен от продължителната война. Затова му хрумна да прати Катул в другия край на провинцията, където да раздава проконсулското си правосъдие, а сам се подслони в тихата вила на Пизон, оставяйки командването на Сула.

Естествено, когато на вратата му потропа Сатурнин, Марий го покани да му гостува. Двамата се установиха за известно време край красивото езеро, нямащо равно на себе си сред езерата в Същинска Италия, и се заловиха надълго и нашироко да обсъждат бъдещето.

Не че Марий се беше научил да върти изречения и да говори празнословия — щом реши, че е време да се свършва с условностите, той мина веднага по същество.

— За нищо на света не искам Метел Нумидик да ми е втори консул. Вече съм си избрал за колега Луций Валерий Флак. Той е човек, когото лесно можеш да пречупиш.

— Ще си подхождате — съгласи се Сатурнин, — но се страхувам, че този път няма да те оставят да си играеш игричката. Майсторите на политиката вече са започнали да търсят поддръжници на Метеловата кауза. — Той изгледа събеседника си с нескрито любопитство. — Между другото ти самият защо изобщо ще се кандидатираш отново? Германите вече са победени и ти е дошло времето да се радваш на лаврите си.

— И на мен би ми се искало нещата да изглеждат толкова прости, Луций Апулей, но това, че германите са били победени, не означава, че аз съм си свършил работата докрай. Предстои ми да разпусна две армии от пролетарии — моите шест легиона и Квинт Лутациевите шест легиона, нищо че техният личен състав е по-малък. Отдавна съм свикнал да гледам и на неговата армия като на своя собственост, за която отговарям само аз. Квинт Лутаций си мисли, че му стига да им подпише заповедите за уволнение и въпросът е приключен.

— А ти си все още решен да им дадеш земя?

— Решен съм да го сторя на всяка цена. Ако не даде земя на ветераните си, Рим сам ще обеднее. Най-напред, защото повече от петдесет хиляди бивши легионери ще наводнят Рим и Италия и единственото, което ще притежават, ще бъдат монетите, дрънкащи в кесиите им. Но те скоро ще бъдат изхарчени и тези петдесет хиляди души ще се превърнат в постоянен източник на напрежение. Ако се започне нова война, те ще се запишат отново войници, но ако война няма, те ще създават неприятности на цялата държава.

Сатурнин кимна.

— И аз мисля така.

— Идеята ми дойде още докато бях в Африка, затова и запазих за бъдещите ветерани африканските острови. Навремето Тиберий Гракх бе поискал да настани римската беднотия по държавните земи в Кампания, за да отърве Рим от заплашителното й присъствие, както и за да вдъхне нов живот на обезлюдените земи. Но Италия не е правилното решение, Луций Апулей — говореше замечтано Марий. — Бедните римляни са ни нужни другаде, в провинциите. А най-добра работа ще свършат ветераните.

Сатурнин се беше обърнал към красивата гледка, което представляваше езерото, но очите му, като че ли не виждаха нищо.

— Е, ние всички чухме речта ти как Рим трябвало да пренесе своя начин на живот в провинциите. И всички чухме как Далматик отговори на това. Но не това е истинската ти цел, нали, Гай Марий?

Марий го стрелна с поглед изпод веждите си.

— Сече ти пипето на теб! Разбира се, че не това е истинската ми цел! — И той се приведе напред на стола си. — На Рим струва огромни средства да праща всяка година нови армии в провинциите, за да потушават въстания или да водят гранични войни. Погледни само Македония — там стоят постоянно на гарнизон цели два легиона — вярно, не са римски, но пак заради тях държавата харчи пари, които могат да се използват другаде. А какво би станало, ако основем три-четири римски колонии в Македония и настаним там двайсет-трийсет хиляди ветерани? В последно време и Гърция, и Македония силно се обезлюдиха. Като казвам в последно време, имам предвид последните сто години. Навсякъде има оставени призрачни градове без жители! Земята е собственост на богати римляни, които никога не са стъпвали в Гърция, от стопанствата им се извлича възможният минимум, местните жители дори не се допускат в именията им, навсякъде работят само роби. Всеки път, когато скордиските минат границата, избухва война, земевладелците надават вой чак от Рим, оплакват се пред Сената и управителят е атакуван от две страни — от мародерстващите келти, както и от гневните писма на сенатори и земевладелци. Е, ако ми се даде тази възможност, бих постъпил съвсем другояче със земята, която тъй и тъй римските владелци само изтощават и от която не печелят нищо. Във всяка провинция бих създал колонии от ветерани. Така хем ще има кой да работи земята, защото ветераните са много, хем ще има и кой да я пази — всички ще са бивши легионери, готови всеки момент да се хванат за оръжието.

— И всичко това си го измислил в Африка — зачуди се Сатурнин.

— Докато сключвах широкомащабни договори с богати римляни, които имаха намерението да се настанят в Африка, без кракът им да стъпи там. Вместо това щяха да пратят тълпи от роби длъжници и надзиратели, които да им вземат душицата, без дори да се заинтересуват от местните хора, от местните обичаи. Без да се замислят, нашите земевладелци ще превърнат Африка в една изостанала страна, която само ще чака някой нов Югурта да я спасява от римляните. Не съм казал, че богатите римляни не трябва да владеят земя в отвъдморските провинции — просто искам в новозавоюваните земи да се освободят голям брой малки парчета земя, на които да се настанят професионални римски войници, които да са ни под ръка винаги щом това стане необходимо. — С известно усилие на волята Марий се отпусна отново назад, за да не издаде нетърпението, което го обхващаше при мисълта за неизпълнените му планове. — Вече сме имали един случай да видим как можем да се възползваме от колониите от ветерани, когато ги основем на чужда територия. Онези първи заселници, на които дадох земя на остров Менинкс, чуха първи за въстанието в Сицилия, веднага се организираха в бойни единици, наеха няколко кораба и достигнаха Лилибеум тъкмо навреме, преди градът да е паднал в ръцете на роба Атенион.

— Започвам да разбирам накъде биеш, Гай Марий — каза Сатурнин. — Планът ти е превъзходен.

— Но противниците ми ще се бият до последно, ако не за друго, то само защото планът е мой — въздъхна Марий.

Сатурнин усети как по тялото му полазват тръпки; в следващия миг той беше извърнал поглед настрани, уж се възхищаваше от отражението на дърветата, облаците и планинските върхове по повърхността на езерото. Марий беше уморен човек! Марий вече не можеше да поддържа онова бясно темпо отпреди! Марий не се опитваше на всяка цена да стане за шести път консул!

— Предполагам, че си бил свидетел на цялата олелия, настъпила в Рим, задето си позволих да подаря римско гражданство на онези превъзходни бойци от Камеринум? — попита Марий.

— Бях. Едва ли има някой в Италия, който да не е разбрал. И в цяла Италия са одобрили постъпката ти. Докато Рим и най-вече майсторите на политиката бяха на противното мнение.

— Е, кажи ми ти сега, защо да не станат тези хора римски граждани? — ядосваше се Марий. — Та от всички на бойното поле, Луций Апулей, те се сражаваха най-добре и това никой не може да го отрече. Ако можех, бих дал римско гражданство и на последния жител на Италия. — Марий се спря и преглътна тежко. — Когато казвам, че искам земя за ветераните — пролетарии, имам предвид точно това — земя за всички тях — римляни, латини и италийци.

Сатурнин чак подсвирна от учудване.

— Ето това се казва да си търсиш сам белята! Майсторите на политиката никога не биха останали със скръстени ръце.

— Знам. Това, което не знам, е дали ти ще намериш нужната смелост да поискаш тези промени вместо мен.

— Досега не съм попадал в ситуация, където да доказвам смелостта си — замисли се Сатурнин. — Затова и не знам дали изобщо мога да се нарека смел. И все пак, Гай Марий, мисля, че да… Мисля, че ще имам смелостта да въведа промените, които искаш.

— Аз самият нямам нужда да купувам никого за следващото си избиране — просто няма кой да ме победи на изборите — похвали се Марий. — Това не е причина обаче да не платя на нужните хора за бъдещия втория консул. Както и за теб, Луций Апулей, ако имаш нужда от това. И за Гай Сервилий Главция. Разбирам, че щял да се кандидатира за претор?

— Точно така. И от свое име, и от негово име трябва да ти кажа още сега, Гай Марий, ще ни е нужна помощта ти да бъдем избрани. В замяна на това ще ти помогнем с всичко по силите си ти да получиш исканата земя.

Марий измъкна от ръкава си навит къс хартия.

— Вече съм се погрижил за това-онова. Просто надрасках в най-общи линии бъдещия проектозакон. За нещастие не съм от големите римски законодатели. За разлика от теб. А пък Главция — надявам се няма да го приемеш като лична обида — е най-големият гений в цялата история на законодателството. Дали вие двамата не бихте могли да превърнете моите нахвърляни бележчици в завършен закон?

— Ти ни помогни да се доберем до желаните служби, Гай Марий, пък аз мога да те уверя, че ще си получиш исканите закони.

Ясно пролича какво безгранично облекчение обзе цялото едро и пращящо от здраве тяло на Марий.

— Само да свършим с реформата ми, Луций Апулей, и повече дори няма да мисля да ставам за седми път консул.

— Седми път ли?

— Преди години ми беше предречено, че ще бъда седем пъти римски консул.

Сатурнин се засмя.

— Че защо не? Никой никога не е помислял, че един-единствен човек ще може да бъде шест пъти консул. А ето, че ти ще успееш.