Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (19)

Късно следобед в изборния ден Гай Юлий Цезар даде тържествена вечеря, макар и в домашна обстановка. Дотогава бе успял само на два пъти да си каже „добър ден“ с Марий — веднъж на Форума и веднъж на Марсово поле при събирането на центуриите. В останалото време се беше оказало практически невъзможно да влезеш в какъвто и да било контакт с обзетия от предизборна треска кандидат.

— Извади направо невероятен късмет — сподели мнението си Цезар, докато водеше почетния си гостенин към триклиния. Юлия беше отишла да потърси майка си и сестра си.

— Знам — отвърна Марий.

— Днес на трапезата няма да сме много мъжете — продължи да говори Цезар, — тъй като, за разлика от теб и двамата ми синове останаха в Африка, но за да не оставим жените да ни превъзхождат, поканил съм някого друг.

— Нося ти писма от Секст и Гай Юлий, а пък и сам имам да ти разказвам надълго и нашироко за подвизите им — съобщи на тъста си Марий, след като двамата се настаниха на кушетката.

— Има време и за писмата, и за разказите.

В триклиния влезе третият гост, за когото току-що беше споменал Цезар, и Марий едва не подскочи от изненада, защото не му беше трудно да разпознае в новодошлия онзи млад, но вече напълно узрял мъж, който преди почти три години — тогава, когато жертвеният бик на новоизбрания консул Минуций Руф не искаше да се остави на колача — му беше направил такова силно впечатление с появата си сред конниците. Та как би могъл да забрави подобно лице и подобни коси?

— Гай Марий — обърна се към него Цезар, който като че ли се бе почувствал неловко, — бих искал да те запозная с Луций Корнелий Сула, който вече не ми е просто съсед, а е наш общ колега сенатор и при това се готви да стане мой зет.

— Брей! — не успя да се въздържи да възкликне Марий, докато протягаше ръка към Сула. — Късметлия си ти, Луций Корнелий.

— Вече имах случай да се убедя в това — отговори му топло Сула.

Този ден Цезар се показваше крайно нетрадиционален — запази централната кушетка само за себе си с Марий, а покани Сула да седне на лявата; според думите му това не било, за да засегне бъдещия си зет, а за да се създаде впечатлението, че около масата са се разположили повече хора, пък и на хранещите се да е по-удобно.

„Интересно — мислеше си Марий и вътрешно се мръщеше неразбиращо, — никога преди не съм виждал Гай Юлий Цезар да се държи неловко, независимо пред кого се намира. Но този хубавец явно му въздейства по някакъв начин, изважда го от равновесие…“

Скоро дойдоха и жените, всяка от които седна на малкото си столче срещу половинката си, и вечерята можеше да започва.

Колкото и да не му се искаше да играе ролята на разнежения, застаряващ съпруг, Марий не можеше да устои на изкушението и погледът му почти не се откъсваше от Юлия. В отсъствието му тя се беше превърнала в пищна зряла жена, изтънчена, уравновесена, винаги готова да се справи със задълженията си, и което беше най-важното — в прекрасна майка и домакиня, накратко — в мечтаната от всеки съпруга. Докато според Марий Юлила никак не се беше променила към по-добро. Вярно, че не бе имал случай да я зърне в онзи й ужасен вид, до който я беше докарало продължителното гладуване, а сега тя беше възвърнала много от някогашните си прелести, но като че ли болестта я беше белязала завинаги да страда от една всеобща недостатъчност — недостатъчно плът, недостатъчно ум, недостатъчно опит, недостатъчно радост и задоволство от каквото и да било. Говореше припряно, жестовете й бяха резки, не можеше да си намери място на стола и изобщо през цялото време изглеждаше наплашена и сякаш всеки момент щеше да скочи и да избяга. Очевидно се вълнуваше единствено от годеника си и постоянно търсеше вниманието му, което не му позволяваше да разговаря с Марий и Цезар.

Самият Сула, както забеляза Марий, явно не се оплакваше от това отношение и по всичко личеше, че сам е твърде привързан към Юлила — останал навярно безсилен пред чара й, който тя използваше, за да го примами към себе си. Но както мислещият винаги практично Марий реши, това щеше да продължи най-много половия година след брака им. Не беше Луций Корнелий Сула младоженецът, за когото жените мечтаеха. Нищо у него не подсказваше, че отдава голямо значение на близостта с нежния пол, още по-малко — че ще се остави да бъде сложен под чехъл.

След като свършиха с вечерята, Цезар обяви, че двамата с Гай Марий ще се оттеглят в таблиния, за да проведат поверителен разговор.

— Всички могат, ако искат, да останат тук или да се занимават, с каквото намерят за добре — обърна се той към Сула и жените. — Но двамата с Гай Марий не сме се виждали отдавна и имаме много да си казваме.

— Доста неща са се променили в дома ти, Гай Юлий — отбеляза гостът, след като двамата се разположиха удобно в таблиния.

— Така е и тъкмо затова настоявах да се усамотим.

— Е, ето че на Нова година ставам консул и мога да кажа, че съм постигнал всичко, което съм желал в живота — усмихна се доволно Марий. — И всичко това дължа единствено на теб, както и щастието да открия такава прекрасна съпруга в лицето на дъщеря ти, която да ме подкрепя във всичките ми начинания. Почти нямах време за нея през няколкото дни, откакто съм тук, но мисля, че след като изборите вече минаха, спокойно мога да й се отдам целият. След три дни ще я заведа заедно със сина ни в Бая за един месец, където, надявам се, да забравим за всичко останало.

— Не можеш да си представиш колко ме радва мисълта да знам, че се отнасяш с дъщеря ми с толкова нежност и уважение.

Марий се облегна на стола си.

— Прекрасно. А сега да си поговорим за Луций Корнелий Сула. Доколкото си спомням, именно бъдещият ти зет беше онзи млад аристократ, за когото ми беше споменал преди време, че е лишен от нужните средства, за да заеме полагащото му се място в обществото. Какво се е случило, че положението му толкова се е променило?

— Според него просто имал голям късмет. Твърди, че целият му живот се променил от мига, в който срещнал Юлила. Мисля, че трябва да си сложи второ прозвище до онова, което е наследил от баща си — Феликс. Въпросният баща беше пияница и изобщо най-пропадналият тип, когото можеш да срещнеш, но преди петнадесетина години се ожени за богатата Клитумна и скоро след това взе, че се спомина. Луций Корнелий се срещнал с Юлила на Нова година — пред три години почти — и тя му подарила венец от трева, без дори да си дава сметка за смисъла на подобен жест. Самият Сула твърди, че тъкмо от този миг късметът му проработил. Първо умря племенникът на Клитумна, който беше единственият й наследник. След това умря и една жена, Никополис, която завеща цялото си скромно богатство на Луций Корнелий — по всичко изглежда, че са били любовници. А само няколко месеца по-късно се самоуби и Клитумна. Понеже вече нямаше нито един пряк родственик, цялото й състояние — къщата до нас, вилата в Цирцеи и още десетина милиона денария — отиде у Луций Корнелий.

— Богове, човек като него наистина заслужава да се кръсти Феликс — съгласи се Марий, комуто разказът никак не се понрави. — Ти ли си толкова наивен, Гай Юлий, или има доказателства, които да свалят от Луций Корнелий всякакво съмнение, че сам не е помогнал на някого от тези тримата да се качи на лодката на Харон?

Цезар вдигна ръка, за да покаже, че въпросът на Марий не го заварва неподготвен, и се усмихна.

— Не, Гай Марий, мога да те уверя, че в нито един от случаите Луций Корнелий не би могъл да има пръст. Племенникът умря след дълго и мъчително боледуване — нещо в стомаха и червата. Гъркинята Никополис — от тежка бъбречна недостатъчност — отнесе я за един-два дни, не повече. И двамата бяха подложени на аутопсия, но лекарите не откриха нищо подозрително. Колкото до Клитумна, в месеците преди самоубийството тя беше изпаднала в дълбока депресия, а в деня, когато е сложила край на живота си, Луций Корнелий със сигурност се намираше в Рим. Аз лично подложих на подробен разпит всичките й роби — както тук, така и в Цирцеи — и съм дълбоко убеден, че никой в нищо не може да вини Луций Корнелий Сула. — Тук Цезар направи неволна гримаса. — Винаги съм мислил, че няма никаква полза от това, в подобни случаи робите да се измъчват, защото биха казали всичко, което пожелаеш, за да избегнат изтезанията, и следователно не можеш да им вярваш нито дума. Имах чувството, че така и така никой от робите на Клитумна няма какво да ми каже, затова не си направих труда да ги насилвам.

Марий кимна в знак на съгласие.

— И аз мисля като теб, Гай Юлий. На един роб може да се има доверие само ако го оставиш сам да говори. Пък и те също са хора и думите им трябва да се вземат насериозно.

— И така, в резултат на всичко това в продължение само на два месеца Луций Корнелий се превърна от голтак в човек, притежаващ солидно богатство — продължи Цезар. — Дори само завещаното от Никополис беше достатъчно, за да го впишем в конническото съсловие, а парите на Клитумна го вкараха направо в Сената. Благодарение на Скавър, който вдигна по въпроса врява до небесата, новите цензори бяха избрани още през май. Иначе Луций Корнелий имаше да чака поне няколко години, преди да го допуснат в Сената.

Тук Марий се засмя.

— А какво стана всъщност с цензорите? Никой ли не искаше да заеме тази длъжност, че избрахте точно тия двамата? Така де, Фабий Максим Ебурн може и да става за такъв, но Лициний Гета? Та само преди осем години го изхвърлиха от Сената по настояване на цензорите за неморално поведение и успя да се върне едва след като го избраха за народен трибун!

— Знам — съгласи се мрачно Цезар. — Не, мисля, че се стигна до това положение, защото никой не искаше да се кандидатира от страх да не обиди Скавър. Да посегнеш при тези условия към цензорския пост, беше признак на липса на уважение и лоялност към Скавър. Така че единствените, които се осмелиха да се предложат за длъжността, бяха съответно онези, на които не бе хрумнало да проявяват такт. Но като се замислиш, Гета не може да ни създаде големи неприятности — за него цензорството е просто въпрос на престиж, а и му се иска да получи някоя и друга кесия под масата от страна на сдруженията, които се борят за държавните поръчки. Но Ебурн, за него всички знаем, че не е наред в главата, прав ли съм, приятелю?

„Да — помисли си Гай Марий, — наистина го знаем!“ Фамилията на Фабий Максимите беше изключително стара и по степента на благородството си представителите й отстъпваха единствено на Юлиите. С течение на времето обаче линията им се беше прекъснала и сега името се предаваше само от осиновители на осиновени. Настоящият цензор Квинт Фабий Максим Ебурн също беше осиновен; самият той имаше един-единствен син, но пет години по-рано го беше екзекутирал заради някаква порочна връзка. Вярно, че законът, който позволяваше на патерфамилиас да разполага с живота на синовете си, не беше официално премахнат и от правна гледна точка Ебурн не бе извършил престъпление. Но вече от десетилетия, ако не и от по-отдавна, никому не беше минавало през ума да убива жените и децата си, така че постъпката на Ебурн ужаси цял Рим.

— От друга страна — разсъждаваше на глас Марий, — за Рим така ще бъде по-добре — с колега като Ебурн Гета не би се осмелил да прекалява с подкупите.

— Навярно си прав, но само като си помисля за бедния младеж! И все пак, в действителност Ебурн си остава един Сервилий Цепион, а Сервилий Цепионите винаги са били странни по отношения на морала. Искат да се изкарат по-целомъдрени от самата Артемида, при това цял свят трябва да го научи. В крайна сметка човек започва да се чуди.

— И така, кой от двамата цензори убеди другия да пусне Луций Корнелий Сула в Сената? — заинтересува се Марий. — Сега, като свързвам името с физиономията му, сещам се да съм подочул разни слухове за поведението му — като че ли и той не е бил еталон за непорочност.

— О, аз лично мисля, че и да е попрекалявал със сладостите на живота, правел го е само от скука, а може би и за да протестира срещу злата си съдба — успокои го Цезар. — Все пак трябва да се признае, че Ебурн помърмори малко под мъничкото си носле. Докато човек като Гета, ако ще и тингитанска маймуна да му предложиш за сенатор, ще я приеме, стига да му налучкаш цената. В крайна сметка, съгласиха се, че Луций Корнелий може да бъде приет за сенатор, но само при определени условия.

— Така ли?

— Да. Луций Корнелий ще остане сенатор, но при условие, че се кандидатира за квестор и бъде избран от първия път. Ако се провали на изборите, край на сенаторството му.

— А той ще бъде ли избран?

— Как мислиш, Гай Марий?

— С име като неговото? Разбира се, че ще го изберат!

— Надявам се. — Цезар не изглеждаше толкова сигурен. Марий веднага забеляза, че тъстът му се смущава от нещо. Явно искаше да подхване някоя тема, но се чувстваше неловко, та затова се усмихваше така тъжно. — Бях се зарекъл, Гай Марий, че след всичката щедрост, която прояви при женитбата си с Юлия, повече никога няма да те моля за услуга. Но естествено това се оказа глупаво заричане. Как може човек да знае какво ще му поднесе бъдещето? Ето, че отново имам нужда от теб.

— Ще направя каквото пожелаеш, Гай Юлий — увери го сърдечно Марий.

— Юлия имала ли е време да ти разкаже защо сестра й едва не се умори от глад? — попита Цезар.

— Не. — В орловия поглед на Марий проблеснаха блажени искрици. — Откакто съм се прибрал у дома, малкото време, което сме имали за себе си, не сме го губели в приказки, Гай Юлий!

Домакинът се засмя, сетне въздъхна.

— Как ми се иска и малката ми дъщеря да беше като сестра си! Но уви, не е. Сигурно грешката е моя. И на Марция. Много я разглезихме. Прощавахме й неща, които не бихме простили нито на братята й, нито на сестра й. Но пък и все повече се убеждавам, че на Юлила по рождение й липсва нещо. Точно преди Клитумна да умре, научихме, че малката глупачка се била влюбила в Луций Корнелий и се мъчила да го убеди насила — него или по-скоро нас — никак не е лесно да разбереш какви точно са намеренията на човек като нея, още повече, че и тя самата едва ли е знаела какво иска — както и да е, та тя решила на всяка цена да се омъжи за Луций Корнелий и понеже си знаела, че никога няма да дам съгласието си, ни направи цялата тази история.

Марий го погледна невярващо.

— Нима като знаеш, че между двамата е съществувала тайна връзка, сега им позволяваш наистина да се оженят?

— Не, не, Гай Марий, Луций Корнелий тук в нищо не може да бъде укоряван! — възрази му енергично Цезар. — Уверявам те, че с нищо не е замесен в постъпките на дъщеря ми.

— Но нали преди малко ми каза, че тя му била изплела венец от трева и му го подарила преди години?

— Повярвай ми, тази им среща е била напълно невинна, поне от негова страна. Той с нищо не я е подтиквал, дори се е опитвал да я държи далеч от себе си. Юлила опозори себе си и семейството си с това, че го е принуждавала насила да признае към нея чувства, които много добре знае, че няма да одобря. Накарай Юлия да ти разкаже всичко и ще разбереш какво имам предвид.

— Но в такъв случай как така сега ще се женят?

— Ами след като наследи цялото това състояние и успя да си създаде известно положение, Сула сам поиска ръката на Юлила. Въпреки всичко, което тя му стори.

— Венецът от трева — замисли се Марий. — Да, разбирам го, и то много добре. Той се е почувствал задължен на дъщеря ти за това, че именно нейният подарък му е донесъл късмет.

— И аз разбирам така нещата, иначе не бих дал съгласието си — въздъхна отново Цезар, този път още по-тежко. — Работата е там, Гай Марий, че към Луций Корнелий далеч не изпитвам същите чувства както към теб. Той е много странен човек — у него има нещо, което постоянно ме кара да бъда нащрек, но колкото и да се мъча, така и не мога да определя какво точно. А човек винаги трябва да се стреми към безпристрастност в оценките си.

— Не се бой, Гай Юлий, всичко ще свърши добре — успокои го Марий. — Сега ще ми кажеш ли какво мога да направя за теб?

— Да помогнеш на Луций Корнелий да бъде избран за квестор — рече кратко и ясно Цезар, за когото беше истинско облекчение, че се прехвърляха върху едни чисто мъжки проблеми. — Работата е там, че никой не го познава. О, разбира се, всички са чували името му! Всички знаят, че е от патрициите Корнелии. Но кой е чувал в наши дни за Сула, имам предвид за когномена. Пък и Сула никога не е имал случай като млад да се покаже на Форума или по съдилищата, дори не е отбивал военна служба. В действителност само някой зложелателен нобил да си отвори устата, че Сула не е служил в армията, и нищо чудно той никога да не бъде избран, на каквато и да е служба, а това автоматично ще доведе и до изхвърлянето му от Сената. Все пак се надяваме никой да не си навре носа в миналото му, а за целта двамата ни цензори са най-подходящите хора за нашата кауза. На никого не му минава през ума, че на Луций Корнелий никога не му се е удала възможността да се учи на Марсово поле, нито че е нямало как да бъде записан за военен трибун. Истински късмет е, че когато го приемаха в конническото съсловие, цензори бяха Скавър и Друз — сегашните решиха, че след като вече се е срещал с тях двамата, значи е имало кой да се позаинтересува от личността му и няма защо и те да се занимават с това. Двамата се отнесоха с разбиране към случая — разбраха, че трябва да оставят на Луций Корнелий някакъв шанс да се изяви. А освен това по тяхно време никой не поставяше въпроса за влизането му в Сената.

— И ти искаш чрез подкуп да го вкарам там? — попита Марий.

Цезар се оказа достатъчно старомоден в мисленето си, защото подобно предложение буквално го втрещи.

— В никакъв случай! Бих разбрал донякъде онези, които се опитват да си купят консулството, но да подкупваш, за да станеш квестор? Никога. Освен това би било твърде рисковано. Ебурн си е набелязал Луций Корнелий и ще използва всяка предоставила му се възможност да го дискредитира… и дори да го даде под съд. Не, услугата, която искам от теб, е съвсем различна, но ти най-много ще си изпатиш, ако зетят ми се окаже глупак. Искам да поискаш Луций Корнелий за твой личен квестор — така най-лесно ще накараш да го забележат. Както добре знаеш, щом се разбере, че някой от кандидатите за квестори се радва на благосклонността на вече избран консул, то е сигурно, че всички ще гласуват за него.

Марий не отговори веднага; трябваше първо да размисли за възможните последствия. Всъщност за пред хората нямаше никакво значение дали Сула наистина има пръст в неочакваната смърт на любовницата и мащехата си, които го бяха обявили за свой наследник. Но ако той си създадеше име и осъществеше своята политическа кариера, стигнеше ли до консулския пост, всички щяха да си спомнят тази подробност и несъмнено щяха да го изкарат убиец. Все щеше да се намери някой да изрови от праха странния случай и да разпространи мълвата, че Сула е убил, за да се сдобие с нужните за политическа кариера пари. Това, заедно със спомена за сиромашията на баща му, щеше да остане завинаги коз в ръцете на евентуалните му врагове. Фактът, че имаше за жена една от дъщерите на Гай Юлий Цезар, донякъде щеше да замаже положението, но петното, което случайността му беше лепнала, нямаше да се изтрие никога напълно. И най-накрая щеше да се окаже, че на мълвата са повярвали мнозина — тъй както и досега всички мислеха за Гай Марий, че не знае думичка гръцки. Това беше първото възражение, което му отправяше вътрешният глас. Второто беше, че Гай Юлий Цезар се отнасяше с твърде големи резерви към Сула, макар и сам да не знаеше на какво се дължи недоверието му. Дали ставаше дума просто за инстинкт или здравият разум не му позволяваше Сула да бъде посрещнат с разтворени обятия? Третото, което го смущаваше, беше Юлила. Неговата Юлия, както той вече бе имал случай да се увери, никога не би се омъжила за човек, когото смята за недостоен, независимо от тежкото положение, в което беше изпаднал баща й преди сватбата й с Марий. Докато Юлила вече беше доказала, че е едновременно вятърничава и мислеща единствено и само за себе си — с други думи, би била повече от нежелана съпруга за всеки мъж, гонещ положение и търсещ да си създаде име. И все пак Луций Корнелий Сула се беше оплел в паяжината й.

Сетне Марий временно забрави Цезарите и си припомни онова дъждовно утро на Капитолия, когато скрито беше наблюдавал Сула по време на заколението на жертвените животни. Само този спомен беше достатъчен, за да му подскаже какво трябва да направи, и на свой ред да го сподели с Цезар. Луций Корнелий Сула беше някой. По никакъв повод не биваше да му се позволява да потъне обратно в забвение. Той трябваше да наследи онова, което му се полагаше по рождение.

— Много добре, Гай Юлий — рече Марий без следа от колебание в гласа си. — Утре ще препоръчам пред Сената Луций Корнелий Сула за свой квестор.

Цезар направо засия.

— Благодаря ти, Гай Марий! Благодаря ти!

— Можеш ли да ги ожениш, преди трибутните комиции да са се събрали за изборите на квестори?

— Ще бъде сторено — обеща му домакинът.

 

 

И така, само осем дни по-късно Луций Корнелий Сула и Юлия Младша, по-малката дъщеря на Гай Юлий Цезар, и двамата патриции, сключиха брак по старата форма конфареацио, която не им позволяваше да се разделят, докато са живи. Сула пое по пътя на своята политическа кариера; бе препоръчан лично от избрания за консул Гай Марий за негов квестор и обвързал се една фамилия, чиито дигнитас и почтеност никой не оспорваше, и по всичко изглеждаше, че успехът му е осигурен.

В приповдигнато настроение Сула се приготви и за първата си брачна нощ — той, който никога преди не си беше представял да се обвърже с една-единствена жена и да се грижи за семейство. С Метробий се беше разделил още преди срещата си с цензорите, от която зависеше влизането му в Сената, и макар раздялата да беше съпроводена с повече емоции, отколкото му беше по силите да понесе — момчето искрено го обичаше и сърцето му се късаше от мъка, — Сула беше твърд в решението си да остави веднъж завинаги тези занимания зад гърба си. Нищо не биваше да го заплашва по пътя му към славата.

Освен това той напълно осъзнаваше чувствата си и разбираше, че Юлила наистина означава много за него — и то далеч не само защото се беше превърнала в символ на късмета му, колкото и да я свързваше в мислите си именно с усмихналото му се щастие. Просто беше неспособен да определи чувствата си към някое човешко същество като любов. За него любовта беше нещо, което усещаха само другите, по-нискостоящите от него. Според тяхното определение любовта изглеждаше странно съчетание от илюзии и надежди, което понякога приемаше такива благородни форми, че граничеше с глупостта, а друг път се превръщаше в първа крачка към пълната загуба на морал. Сула никога не си призна, че изпитва подобно нещо, което се дължеше на дълбокото му убеждение, че любовта е в разрез със здравия разум, с инстинкта за самосъхранение, с пробуждането на съзнанието. С годините той така и не проумя, че търпението и снизхождението, с които се отнасяше към своята вятърничава, неустойчива душевно съпруга, са най-красноречивото доказателство, че я обича. Вместо това обясняваше и едното, и другото с природата си на търпелив и снизходителен човек, без да познае нито себе си, нито любовта, без никога да успее да се надрасне.

Бракосъчетанието бе типично за рода на Цезарите. Церемонията беше много тържествена и скучна и понеже всички други сватби, на които Сула беше присъствал, бяха повече забавни, отколкото тържествени, сега той просто чакаше всичко да свърши, без да изпита ни най-малко удоволствие. Единственото хубаво беше, че накрая не му се наложи да пъди от къщата си пияни гости, които да се навъртат пред спалнята му, защото просто такива нямаше, и той спокойно можеше да се отдаде на новите си задължения. Пътят от едната къща до другата беше най-краткият възможен и щом Сула пое в ръцете си леката като перце Юлила, за да я пренесе през прага на дома си, всички гости, които го бяха придружили, послушно се разотидоха по домовете си.

Тъй като досега никога в живота си Сула не бе имал работа с девици, той дори и не се замисли за проблемите, които можеха да се появят през първата брачна нощ — нещо, което се оказа от полза, защото му спести излишни тревоги. Никой не може да каже, пък и не му е работа, дали Юлила действително е била девствена, но тя беше напълно узряла за любов — зряла като на едряла праскова, готова да падне от дървото. Докато той сваляше елегантната си туника и разкъсваше венеца от цветя, положен върху брачното ложе, тя не сваляше очи от него, за да усети още по-силно сладката възбуда, която я обземаше. После, без съпругът й да я подканва, младоженката започна да сваля една подир друга сватбените си дрехи — купища от платове в кремаво, огненочервено и шафранено, а след тях — навитата на седем пласта вълнена тиара от главата си и всички специални пояси.

Двамата впериха очи един в друг, предоволни от гледката, която представляваше партньорът им — Сула беше добре сложен, докато Юлила, макар и твърде слаба, не изглеждаше ни най-малко кокалеста или мършава, ами притежаваше грацията на върбова клонка. Тя първа се приближи към него, положи ръце върху раменете му и сетне, без ни най-малко страх или колебание, притисна тялото си към неговото. От устата й се изтръгна въздишка на мигновено блаженство, докато ръцете на любимия й я поеха в прегръдката си и загалиха гърба й.

За Сула беше неочаквано усещане да притисне към себе си едно толкова леко и крехко същество; ръцете му неусетно я повдигнаха над раменете му, над главата му, а тя, вместо да се плаши или съпротивлява, с акробатическа ловкост следваше всяко негово движение и му отговаряше. Нито веднъж Юлила не се отдръпна, не се стресна от ласките му. Бяха му нужни някакви си секунди да я научи да целува; той дори не си представяше, че в идните години Юлила така и нямаше да се насити на целувките му, че вечно ще се учи да го целува още по-добре и по-добре — така, както заслужаваше. Защото тя беше огнена и страстна жена, която не само мислеше как да му достави наслада, но и как най-добре да я извлече от него. Беше негова. Само негова. А кой от двамата можеше в онази блажена нощ дори да си помисли, че един ден нещата ще се променят и няма да бъдат тъй съвършени, тъй желани, тъй несравними?

— Само да си погледнала друг, ще те убия — рече й Сула, докато двамата си почиваха за миг, излегнали се на леглото.

— Вярвам ти — отвърна му Юлила и се сети за баща си и горчивия урок, който й беше дал за правата на патерфамилиас; днес тя най-сетне бе избягала от властта, но затова пък беше попаднала под тази на Сула. Като всяка патрицианка тя никога не би могла да разполага с живота си. Жени като Никополис и Клитумна бяха къде-къде по-облагодетелствани от нея.

Двамата бяха почти еднакви на ръст, защото Юлила бе висока за жена, а Сула — тъкмо това, което хората наричаха „човек със среден ръст“. Оказваше се дори, че краката й са по-дълги от неговите и тя можеше да си ги увие около колената му, любувайки се на белотата на кожата му и сравнявайки я със златистия оттенък на своята.

— В сравнение с теб изглеждам като някоя сирийка — отбеляза Юлила, като хвана едната му ръка и я вдигна заедно със своята — на светлината на лампата разликата се открояваше още по-ясно.

— Моето не е нормално — малко рязко й отвърна Сула.

— Още по-добре — засмя се тя, после се приведе към него и го целуна.

Идваше неговият ред да я изследва и да се любува на стройното й и гъвкаво тяло, което му напомняше на някое момченце. Сула обърна жена си по корем, зарови главата й във възглавницата и критично проследи линията на гърба й, задника и бедрата й. Гледката беше прекрасна.

— Красива си като момче — не се въздържа той да сподели възхищението си.

Юлила понечи да подскочи от спонтанно възмущение, но Сула не й позволи да мръдне.

— Това се казва сравнение! Казваш го така, сякаш предпочиташ момчетата пред момичетата, Луций Корнелий!

Думите й прозвучаха съвсем невинно, а меката възглавница сподави веселия й кикот.

— Ами допреди да те срещна си мислех, че е точно така.

— Глупости! — засмя се Юлила, понеже прие думите му за още една шега, сетне се освободи от ръцете му и на свой ред се хвърли отгоре му, притискайки го в леглото. — Ей на, погледни ми я по-отблизо! Да виждаш нещо, което да ти напомня пишка?

— А ти да не мислиш, че само ще гледам, а? — попита я на свой ред Сула и я привлече към себе си.

— Момче! — продължаваше да се смее тя. — Ама че глупости, Луций Корнелий!

Но скоро всички тези мисли излетяха от главата й, защото й беше писано да вкуси отново от непознатите сладости.

 

 

Трибутните комиции избраха Сула за квестор и макар че службата му трябваше да започне на пети декември (всъщност за него самия на Нова година, тъй като тогава встъпваше в длъжност консулът, който го беше посочил за свой помощник), още на другия ден след изборите той се появи пред дома на Марий.

Беше средата на ноември, та затова слънцето изгряваше по-късно — факт, за който Сула можеше да се чувства само благодарен на природата, защото нощните му забавления с Юлила, с които винаги прекаляваше, превръщаха ранното ставане в непосилно бреме. Но сега той знаеше, че трябва да потърси бъдещия си началник преди изгрев-слънце, защото посочването му от страна на Марий за негов личен квестор променяше положението му.

Макар отношенията, създали се между двамата, да не бяха типичните за един клиент и неговия патрон, поне докато Марий продължаваше да държи своя империум — а като негов квестор и Сула не можеше да напусне длъжността си по-рано, — той трябваше да се отнася към своя консул така, сякаш е влязъл в клиентна зависимост от него. А един добър клиент не можеше да си позволи да се излежава по светло в съпружеското ложе; един добър клиент трябваше да почука на вратата на своя патрон още с първите лъчи на слънцето и да му предложи услугите си. От своя страна патронът можеше любезно да го отпрати, но можеше да го повика да го придружи до Форум Романум или до някоя от римските базилики, за да му помогне с обществените и личните задължения за деня, можеше и да го прати някъде сам с конкретна задача.

Макар да не беше закъснял чак толкова, че да му се държи сметка, в атрия на Марий Сула завари цяла тълпа по-ранобудни клиенти. Той дори реши, че някои от тях са спали на улицата, пред прага на Марий, защото беше прието всеки да бъде приеман по реда на идването си. Сега му оставаше само да въздъхне, да се спотаи в някой тъмен ъгъл и да се подготви за голямото чакане.

Някои големци прибягваха до услугите на специални секретари или номенклатори, които да посрещат клиентите, да отпращат най-ненужните от тях, за които бе достатъчно да се отбележи, че са дошли, и да допускат при господаря си само онези, които представляваха някакъв интерес. Но както Сула щеше да се увери, тук такъв помощник нямаше и Гай Марий всеки път сам се показваше в атрия, за да покани следващия посетител. Ето как един истински големец, сиреч голям не само на думи, но и на дела, комуто при това предстоеше да встъпи в длъжност като консул и да надмине почти всички римляни по власт и влияние, изпълняваше сам и най-досадната част от задълженията си, отделяйки полезните от безполезните с умение, на което би завидял всеки секретар. Само за двадесет минути четиристотинте мъже, които се бяха натъпкали в атрия, дори в перистила, бяха проверени, нужните — задържани, останалите — отпратени. Сред последните бяха повече от половината от общия брой. Всички те, че дори и по-скромните граждани си отиваха с по някой дар, отпратени както подобава от сърдечния им патрон.

„Това е то — помисли си Сула. — Може да е Нов човек и да е повече италиец, отколкото римлянин, но знае как да се държи. Никой Фабий или Емилий не би могъл да изиграе по-добре от него ролята на загрижения и разбиращ патрон.“ Един истински патрон никога не би тръгнал да пръска пари наляво и надясно само за да се покаже, а би давал само на онези, които се нуждаят от тях; дори да му поискат, пак би бил в правото си да откаже. Но като гледаше и слушаше хората около себе си, Сула все повече се убеждаваше, че Марий няма навика да отказва и само от време на време дискретно упреква онези, които не знаят що е мярка и забравят, че вече са получили каквото им е трябвало.

— Но защо чакаш тук? — учуди се Марий, като забеляза Сула в ъгъла. — Иди в кабинета ми и седни. Ще дойда след малко и ще поговорим.

— Не се притеснявай, Гай Марий — усмихна се любезно Сула. — Дошъл съм да ти предложа услугите си като квестор и нямам нищо против да изчакам реда си.

— Но нищо не ти пречи да чакаш в кабинета ми — възрази Марий, сложи ръка върху рамото му и го поведе към таблиния. — Ако искаш да си вършиш добре работата като квестор, най-добре ще е да ме видиш как работя.

За три часа цялата тълпа от клиенти беше отпратена — с всекиго поотделно Марий бе съумял да се покаже колкото търпелив, толкова и експедитивен. Някои бяха дошли просто за да потърсят съдействието му по някой правен или домашен въпрос, други държаха да бъдат включени в списъка на първите, които ще получат правото да търгуват в Нумидия, щом деловите връзки между царството и Рим се възстановят. В замяна Марий не искаше нищо от никого — за него беше достатъчно всеки един от клиентите му да знае, че ако някой ден, утре или след двадесет години, патронът му го натовари с някоя задача, то тя трябва да бъде изпълнена.

— Гай Марий — зачуди се Сула, след като и последният клиент си беше отишъл, — как се надяваш да помогнеш на клиентите си в делата им в Нумидия, след като пълномощията на Квинт Цецилий Метел в Африка са удължени и за следващата година?

Марий се замисли, сетне отговори:

— Да, вярно, Квинт Цецилий, като че ли наистина ще командва в Африка и догодина…

Явно тази реплика не беше отправена към госта, затова той не понечи да се обади, ами само наблюдаваше със захлас как Марий обмисля въпроса. Нищо чудно, че с ум като неговия се беше издигнал до консулския пост!

— Е, Луций Корнелий, мисля, че проблемът с Квинт Цецилий може да се разреши.

— Но Сенатът никога няма да се съгласи да постави теб на неговото място — осмели се да му напомни Сула. — Все още не съм много запознат с политическите настроения в Сената, но вече съм се убедил колко си непопулярен сред водещите сенатори, а това ще ти попречи да наложиш каквото и да е свое мнение пред останалите.

— Напълно си прав — съгласи се Марий, без да престава да се усмихва. — Та аз съм просто един италийски селянин без думичка гръцки — ако трябва да цитирам Метел, когото съм свикнал да наричам за по-кратко Прасчо, — и следователно недостоен за консулския пост. Да не говорим, че съм на петдесет години, което е възраст вече неподходяща за изпълняването на подобни функции, още по-малко за ръководене на военни действия. В Сената всички са настроени против мен. Но пък и кога ли не е било така? И все пак, ето ме консул, пък макар и петдесетгодишен! Не ти ли се струва малко необяснимо, Луций Корнелий?

Сула се усмихна отново, този път широко, и доби изражение на хищник, което очевидно не стресна Марий. Но това ни най-малко не му направи впечатление.

— Да, така е.

Марий се приведе и скръсти красивите си ръце върху изящния зелен камък на писалището си.

— Луций Корнелий, още преди много години съм установил, че за да постигнеш някаква цел — независимо каква — винаги има поне няколко начина. Докато другите вървяха по своя курсус хонорум, без да срещат никаква спънка, то на мен все ми се налагаше да чакам. Но чакането не е отишло напразно. През всички тези години, освен всичко друго съм търсил все нови и нови начини да постигна целите си. Виждаш ли, когато те накарат да чакаш повече от желаното, щеш не щеш започваш да се ослушваш, да се оглеждаш около себе си, да осмисляш нещата. Никога не съм бил голям адвокат, нито пък се смятам за експерт по неписаните ни закони. Докато Прасчо се тътреше подир Касий Равила из съдилищата, за да се учи как да се осъди една весталка, аз воювах. И никога не спрях да воювам. За това съм роден. Да, и сега мога с чисто сърце да се похваля, че както цял живот си останах войник, така и научих много повече за законите от петдесет глупаци като Прасчо, взети заедно. Гледам на нещата отстрани и понеже мозъкът ми не се е изхабил от повтаряне на едни и същи пустословия, виждам реално нещата. Затова сега мога да заявя, че нищо няма да ми попречи да сваля Квинт Цецилий Метел от поста африкански главнокомандващ, който е прекалено висок за него, и че ще го заема вместо него.

— Вярвам ти — въздъхна Сула. — Но как?

— Никой от тях не си дава труд да разучи законите — махна пренебрежително с ръка Марий. — И тъкмо това ще използвам аз. По традиция Сенатът е този, който връчва управителските пълномощия, но май всички са забравили, че сенатските декрети нямат силата на закон. О, разбира се, ако попиташ когото и да било от умните глави, той бързо ще си спомни и ще потвърди, че е точно така, но на заседание едва ли през ума ще им мине на всички тези сенатори, че същинската законодателна власт не е у тях — дори Гракхите не можаха да ги убедят в това. Сенатските декрети имат сила само доколкото е възприето да се следва традицията. Но те не са закони! В наши времена законите се правят от плебейското събрание, Луций Корнелий. А в плебейското събрание имам много повече влияние, от който и да е Цецилий Метел.

През цялото това време Сула не смееше да помръдне, изпълнен едновременно със страх и възхищение, каквито досега не му се беше случвало да изпита към друг. Но не толкова способността за разсъждение у Марий го смайваше; удивляваше го самият факт, че току-що един твърде уязвим за своите врагове човек е споделил с него планове, които би трябвало да крие от самия себе си. Защо Марий беше решил, че именно Сула е човекът, на когото може да се довери? Само да си беше направил труда да поразпита за миналото на Сула, и щеше да знае, че е от онези, на които не трябва за нищо да се вярва. А ето, че само след няколко минути разговор му разкриваше най-важните си планове! Залагаше на своя непознат квестор, сякаш вече го беше спечелил напълно на своя страна.

— Гай Марий — не се въздържа да попита Сула, — не се ли страхуваш, че още днес ще отида при някой Цецилий Метел и ще му разкажа всичко, което току-що научих от теб?

— Би могъл да го сториш — равнодушно заяви той.

— Тогава защо споделяш, всичко това точно с мен?

— О, много просто. Защото, Луций Корнелий, правиш ми впечатление на изключително способен и интелигентен човек. А всеки способен и интелигентен човек ще разбере, че няма никаква причина да се хвърля в краката на един Цецилий Метел, особено когато Гай Марий му предлага достатъчно стимули за действие и му обещава няколко вълнуващи години и интересна работа, която ще му донесе много — спря се той и си пое дълбоко дъх. — Мисля, че бях достатъчно убедителен.

Сула прихна да се смее.

— Твоите тайни са и мои тайни, Гай Марий.

— Знам.

— И все пак не мога да се въздържа да изразя огромната си радост, че ми имаш такова доверие.

— Ние сме сродени чрез съпругите си, Луций Корнелий. Обвързани сме, и то далеч не само покрай Юлий Цезарите. Помежду ни има нещо общо и това е късметът.

— О!

— Късметът е поличба, Луций Корнелий. Да ти върви, означава, че си спечелил благоволението на боговете, че си техен избраник — изгледа самодоволно своя събеседник Марий. — Смятам се за такъв. И избрах теб, защото мисля, че и ти също си богоизбран. Необходими сме на Рим, Луций Корнелий. И двамата ще оставим своя отпечатък върху историята му.

— Винаги съм вярвал в това — на свой ред рече Сула.

— Да, добре… Само след месец ще встъпи в служба новата колегия на народните трибуни. Веднага щом тя се събере, ще започна да действам по африканския въпрос.

— Ще използваш плебейското събрание да издаде закон, с който сенаторският декрет, удължаващ правомощията на Прасчо в Африка, ще бъде обявен за невалиден?

— Точно така — кимна Марий.

— Но дали това е законно? И ще бъде ли приет подобен закон? — попита Сула и в същото време вече мислеше как един достатъчно интелигентен Нов човек като Гай Марий, освободен от предразсъдъци по отношение на традицията, би могъл да обърне цялата политическа система с главата надолу.

— Нищо в таблиците не казва, че подобно действие е незаконно и следователно то може да бъде предприето. Отдавна изгарям от желание да лиша славния наш Сенат от фалшивата му мъжественост, а за целта ще трябва да подрина самия принцип, че властта се подчинява на традицията. И как? Като изключа традицията със закон. Като създам прецедент.

— Защо държиш толкова да получиш командването в Африка? — изведнъж попита Сула. — Германите вече са стигнали до Толоза, а те са много по-сериозни врагове от Югурта. Някой ще трябва да се поразходи до Галия догодина, за да се справи най-сетне с тях и мен ако ме питаш, ще е по-добре това да си ти, не Луций Касий.

— И да искам, няма да успея. Нашият дълбоко уважаван колега Луций Касий все пак е първи консул и ще иска сам да поеме командването в Галия, за да воюва срещу германите. Така или иначе да се захвана с войната срещу Югурта е от изключително значение за политическото ми оцеляване. Вече съм поел ангажимента да защищавам интересите на конническото съсловие както в Римска Африка, така и в Нумидия. Което означава, че трябва да съм в Африка след свършването на войната, за да гарантирам на клиентите си обещаните им концесии. В Нумидия не само има първокачествени земи за засяване на зърно, но преди известно време се натъкнахме на уникален мрамор и на богати залежи на мед. Освен това в Нумидия са открити два вида редки скъпоценни камъни и злато. Откакто Югурта зае престола, Рим загуби всичко това.

— Така да бъде — съгласи се Сула. — Какво мога да направя, за да успеем?

— Да се учиш, Луций Корнелий, да се учиш! Ще имам нужда от офицери, които не бива да разчитат единствено на лоялността си към мен, но и на самите себе си. Хора, които да могат хем да поемат лична инициатива, хем да не застрашават цялостните ми планове — хора, които повече ще ми помагат със собствените си способности и опит, отколкото да ми пречат и да искат да решавам всичко вместо тях. На мен самия никога не ми е минавало през ума да отнемам чужди заслуги — когато нещата вървят добре и на легионите се даде възможност да покажат на какво са способни, тогава всеки ще задържи частица от славата за себе си.

— Но аз нямам никакъв опит.

— Знам — успокои го Марий. — На както вече ти казах, имам чувството, че притежаваш голям потенциал. Стой здраво зад мен, бъди ми верен и най-важното, работи усърдно, и аз лично ще ти дам достатъчно възможности да развиеш този си потенциал. Като мен и ти стартираш късно. Но никога не е твърде късно. Ето ме най-сетне консул, осем години след като ми мина времето за това. Като мен и ти ще трябва да разчиташ най-много на войската, за да се издигнеш на върха. Ще ти съдействам с всичко, което мога. Но в замяна очаквам и ти да ми помагаш.

— Това е прекрасно, Гай Марий — покашля се Сула. — Много съм ти благодарен.

— Няма за какво. Ако не мислех, че ще намериш начин да ми се отблагодариш, Луций Корнелий, нямаше сега да седиш насреща ми — подаде ръката си Марий. — Нека си дадем дума веднъж завинаги, че между нас няма нужда от благодарности! Само лоялност и бойно другарство — като между двама истински легионери.

Гай Марий си беше купил един народен трибун и можеше да се каже, че е попаднал тъкмо, на когото трябва. Защото Тит Манлий Манцин в случая не му продаде своите услуги като трибун единствено заради парите. Манцин възнамеряваше да си създаде име като народен трибун, а затова му трябваше да застане зад някоя по-сериозна кауза от неговата собствена — да слага винаги, когато това стане възможно, пръти в колелата на патрициите Манлии, към които не принадлежеше и затова таеше неизличима омраза. Той все повече се убеждаваше, че фанатичната му ненавист към Манлиите съвсем естествено се прехвърля и на другите стари патрициански и нобилски фамилии, включително Цецилий Метелите. Затова му беше по силите да приеме парите на Марий с чиста съвест и с радост да прегърне идеите му.

Десетте новоизбрани народни трибуни встъпиха в длъжност на третия ден преди декемврийските иди и Тит Манлий Манцин не искаше да губи време. Побърза да внесе законопроект пред плебейското събрание, според който върховното командване в Африка се отнемаше от Квинт Цецилий Метел и се връчваше на Гай Марий.

— Народът е върховният суверен! — извика той на тълпата. — Сенатът само служи на народа и в никакъв случай не е негов господар! Ако Сенатът изпълнява своите задължения, отдавайки своята почит и уважение на римския народ, то по никакви причини не трябва да се пречи на работата му. Но когато Сенатът използва дадената му власт само за да закриля собствените си членове за сметка на интересите на народа, то тогава той трябва да бъде спрян. Квинт Цецилий Метел вече ясно доказа пред всички, че е неспособен да командва и за две години не е постигнал практически нищо! Защо тогава удължават пълномощията му за втори път, връчвайки му върховното командване в Африка за още една цяла година? Защото, римски народе, Сенатът отдавна е придобил навика да защищава интересите на своите лидери за сметка на народа. В лицето на Гай Марий, избраният за консул за идната година, римският народ ще открие водач, който заслужава това име. Но според онези, които направляват делата на Сената, името на Гай Марий не означава нищо! Гай Марий, народе, си остава за сенаторите просто един Нов човек, едно парвеню, един никой — и то само защото не се е родил нито патриций, нито нобил!

Тълпата не остана безразлична към тази реч; Манцин беше добър оратор и сам изпитваше особена неприязън към сенаторите и тяхното привилегировано положение. Отдавна беше забравено времето, когато плебсът си позволяваше да се противопоставя на Сената; ето защо мнозина негови представители, незаемащи висши длъжности, но все пак ползващи се с известно влияние, сериозно се тревожеха да не би участието им в управлението на Рим да стане напълно символично. Затова в този ден, в този миг всички застанаха на страната на Гай Марий. Той се радваше на съчувствие у народа, на подкрепа сред конниците, на желанието на десетина народни трибуни да натрият носа на Сената.

Сенатът се опита да отвърне на удара, като натовари със задачата да усмирят духовете всички по-представителни свои членове — плебеи, както и двамината патриции Луций Цецилий Метел Далматик Понтифекс Максимус — горещ защитник на честта на по-малкия си брат Прасчо, и новоизбрания първи консул Луций Касий Лонгин. Но Марк Емилий Скавър, родом патриций, който единствен можеше да наклони везните в полза на Сената, беше по принцип лишен от правото да говори пред плебейското събрание. Принуден да остане на стъпалата пред сградата на Сената и да гледа отдалеч насъбралото се множество, Скавър можеше само да слуша, безсилен да промени каквото и да било.

— Ще ни победят — предрече мрачно той на Фабий Максим Ебурн, също патриций. — Да му пикая на тоя Гай Марий!

Пикан-ненапикан, Гай Марий спечели. Неуморната кампания с писмата беше успяла по брилянтен начин да отблъсне от Метел абсолютно цялото конническо съсловие, както и средната класа, опетнявайки жестоко името му и почти лишавайки ги от всякакъв политически авторитет. Разбира се, след време той щеше да възвърне силите си — фамилията и личните му връзки бяха прекалено силни, за да не му помогнат. Но точно в този миг плебейското събрание, умело направлявано от Манцин, му отнемаше върховното командване в Африка, гласувайки един закон — прецедент в историята на Рим, според който за главнокомандващ трябваше да бъде назначен Гай Марий. И в мига, в който законът — по-точно казано плебисцитът — беше отбелязан върху таблиците, той беше отнесен в архива под храма, за да служи за пример на бъдещите поколения, случеше ли се и те да изпаднат в подобна ситуация. Защото бъдещето може би нямаше да познае такива силни и способни личности като Гай Марий, нито правдивата му кауза.

— Трябва да знаеш обаче — обясняваше Марий на Сула, след като законът вече беше приет, — че Метел никога няма да ми остави войниците си.

О, колко още трябваше да учи Сула, колко неща му убягваха — и то все такива, които един патриций Корнелий беше длъжен да знае! Понякога Сула си казваше отчаяно, че никога не ще смогне да научи всичко необходимо. Но друг път се замисляше какъв късмет е извадил да има за учител и началник не друг, а самия Гай Марий, и мисълта го успокояваше. Защото Марий нямаше навика да се впуска в подробни обяснения, а и никога не съдеше Сула за пълното му незнание — оставяше го сам да се образова, като задава въпросите, които го вълнуват.

— Но войниците не са ли се записали да водят война срещу Югурта? Не трябва ли да останат в Африка до завършването й?

— Възможно е, но само ако Метел го поиска. За целта ще трябва да обяви пред цялата армия, че всички са се записали на служба до края на военните действия и следователно свалянето му от върховното командване не означава, че и те трябва да го последват обратно в Италия. Работата е там, че никой не може да му попречи, ако реши да обяви, че именно той е наел легионерите в Африка и следователно срокът на тяхната служба там ще изтече, щом се прекратят и неговите пълномощия. Доколкото го познавам, тъкмо това и ще направи — ще ги разоръжи, ще ги качи на корабите и ще ги върне право в Италия.

— Което означава, че ще трябва да набираш нова армия — рече Сула, но се сети нещо и веднага попита: — Но нали би могъл да изчакаш легионите да се върнат у дома и отново да запишеш същите войници в своите списъци.

— Теоретически, да — съгласи се Марий. — За нещастие няма да ме оставят да го направя. Луций Касий ще тръгне на поход срещу Галия, където да се изправи срещу германите край Толоза. Това е задължително — никой от нас не иска половин милион германи да се настанят на по-малко от двеста километра от пътя за Испания, и то на самата граница на Римска Галия. Затова предполагам, че Касий вече е писал на Метел и го е помолил да запише легионите си за галската кампания, преди да напуснат Африка.

— Така значи стават тези работи — учуди се Сула.

— Точно така. Луций Касий е първи консул, поради което се ползва с предимства. Предлага му се пръв да избира какви войски да вземе. Безсъмнено Метел ще доведе със себе си в Италия своите добре подготвени и свикнали да водят военни действия части, а Касий на свой ред ще ги поведе към Трансалпийска Галия. Което означава, че ще трябва да започна отначало — отново да набирам доброволци, да ги обучавам, да ги екипирам, да им вдъхна нужния ентусиазъм за една победна война срещу Югурта — направи кисела гримаса Марий. — Това означава, че за годината на своето консулство няма да успея да организирам онази масирана офанзива срещу Югурта, която би ми била по силите, ако Метел беше оставил легионите си в Африка. В замяна на това още отсега ще трябва да работя за удължаването на собствените ми пълномощия в Африка за следващата година, иначе ще се издъня толкова здраво, че дори Прасчо ще изглежда герой в сравнение с мен.

— Но сега върху таблиците вече е записан онзи прецедент, който ще позволи за в бъдеще противниците ти на свой ред да те лишат от върховното командване — също както ти лиши Метел — въздъхна Сула. — Никак не е лесно, а? Досега не съм се замислял колко усилия са нужни на човек да осигури собственото си просъществуване, камо ли да увеличи могъществото и величието на Рим.

Думите му се сториха забавни на Марий; той се засмя доволно и го потупа приятелски по гърба.

— Не, Луций Корнелий, нищо никога не е лесно. Но тъкмо това придава и привкус, и смисъл на цялата работа! Кой истински кадърен и амбициозен човек ще иска да върви по права пътека? Колкото по-труден е пътят, колкото повече препятствия ти се изпречат, толкова повече удовлетворение получаваш от работата си.

Това би могло да се приеме за отговор, но само в личен план. Що се отнася до истински големия проблем за Сула обаче, той не можеше да се задоволи с подобно изказване.

— Вчера сам ми каза, че Италия е напълно изтощена. Толкова мъже са загинали, че наборните комисии вече не могат да попълнят числения състав на легионите само с римски граждани, а италийските съюзници от ден на ден се противят все повече и повече на пращането на войници за римската армия. Тогава защо мислиш, че ще успееш да събереш достатъчно войска, за да попълниш легионите си? Нали каза, че ти е невъзможно да сломиш съпротивата на Югурта с по-малко от четири легиона.

— Изчакай първо да стана консул, Луций Корнелий, и тогава ще разбереш.

Сула не успя да изкопчи нищо повече от своя началник.