Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (28)

И така се започна двубоят между брат и сестра. Ливия Друза беше прибрана в още по-тесен затвор от този, в който бе живяла открай време: вярно не толкова мрачен и непроветрив, колкото би било всяко друго спално помещение — като господарка Ливия се беше разположила край лоджията и високо горе на външната стена имаше прозорец с решетка, — но все пак достатъчно неудобен да прекарваш вътре дните си. Веднъж тя помоли да й донесат книги за четене и хартия за писане, колкото да се убеди, че да си затворник не е шега работа — беше й отказано. Всичко, което й бяха оставили, беше тази стая с четири стени, осем стъпки на осем стъпки широка, едно легло, едно нощно гърне и само безвкусни и трудносмилаеми ястия за обед и вечеря, носени от някаква напълно непозната робиня; такава беше съдбата на Ливия Друза.

Междувременно Друз се видя натоварен с почти непосилната задача, освен другото, да прикрие пред приятеля си отношението на сестра му към него; за това не трябваше да се губи нито минутка време. Щом нареди на роба си какво трябва да се прави с Ливия Друза, Марк Ливий навлече отново тогата си и излезе да потърси Цепион Младши.

— О, добре, че идваш! — зарадва се младежът.

— Реших, че няма да е зле да обсъдим някои други въпроси — обясни посещението си Друз, без дори да благоволи да седне. Всъщност нямаше представа за какво точно е дошъл.

— Ами, преди това бих искал, Марк Ливий, да се видиш със сестра ми. Изгаря от нетърпение да те зърне.

Това поне беше добър знак; навярно сестрата на Цепион беше приела новината за скорошното си сгодяване, ако не с изненада, то поне с необходимото спокойствие… След разговора си с Ливия Друза Марк Ливий започваше да отрезвява.

Девойката го чакаше в стаята си. От пръв поглед Друз се увери, че присъствието му в никакъв случай не е нежелано. В мига, в който затвори вратата зад себе си, Сервилия Цепионида скочи от стола си и се хвърли на врата му — посрещане, което, редно е да признаем, не му се стори никак въодушевяващо.

— О, Марк Ливий! — възкликна тя и впери възхитения си поглед в него.

Защо Аврелия никога не го бе поглеждала така? Подобна мисъл се прокрадна в главата му, но Друз бързо я пропъди и широко се усмихна на Сервилия Цепионида. Не можеше да я нарече красавица, пък и тя, също като роднините си, беше късокрака, но съдбата поне й беше спестила тъжната семейна участ да страда от акне — както например беше страдала сестра й, — а не можеше да се отрече, че нежните й, широки, тъмни и вечно влажни очи, са красиви. Друз не беше влюбен в нея, но сега си помисли, че когато му дойдеше времето, можеше с ръка на сърцето си да признае, че я обича; или поне, че винаги я е харесвал.

Затова сега я целуна нежно по устните и за негова изненада тя му отвърна, както подобава на една годеница. Друз остана няколко минутки при нея, та да си кажат това-онова.

— А сестра ти Ливия Друза доволна ли е? — попита Сервилия Цепионида, щом Марк Ливий стана да си тръгва.

Той замръзна на мястото си.

— Много е доволна — рече, но след това избърбори каквото му дойде на ума: — За нещастие в момента не е добре.

— О, колко жалко! Както и да е, ще й кажеш, че като се оправи достатъчно, за да посреща гости, ще отида лично да я навестя. Щом ни се налага да бъдем зълва и снаха, ще е най-добре да се разбираме.

Друз трябваше да се усмихне, уж мисълта му се е сторила забавна.

— Благодаря ти — каза той и се сбогува.

Цепион Младши нервно потропваше с крак в кабинета на баща си, който той му беше отстъпил, докато отсъства.

— Направо съм очарован — не се стърпя да даде израз на радостта си Друз. — Сестра ти е твърде доволна от плановете ни.

— Нали ти казах, че те харесва — напомни му Цепион Младши. — Но как прие новината Ливия Друза?

Приятелят му вече знаеше какво да каже:

— Беше изключително щастлива да я научи — излъга най-безочливо. — За съжаление заварих я на легло, жертва на някаква треска. Лекарят вече беше при нея и ми призна, че състоянието й леко го тревожи. Изглежда, че има някакви усложнения, а според думите му болестта й можело да се окаже заразна.

— Богове! — възкликна Цепион Младши, който пребледня като платно.

— Ще почакаме и ще видим — опита се да го успокои Друз. — Харесваш я, Квинт Сервилий, нали?

— Баща ми винаги е твърдял, че няма по-добра партия от Ливия Друза. Твърди, че имам вкус, щом съм се спрял на нея. Ти самият съобщил ли си му, че харесвам сестра ти?

— Писах му — леко се усмихна Друз. — То вече от няколко години се знае, та имаше ли смисъл да крия?

— Днес получих писмо от баща си. Чакаше ме, като се върнах вкъщи. Казва, че Ливия Друза е не само богата, но и от благородно потекло. Той също не крие, че я харесва — допълни Цепион Младши.

— Е, тогава, щом тя се пооправи, ще вечеряме заедно и ще поговорим за сватбите ни. Какво ще кажеш да ги вдигнем в началото на май? Преди да е дошло времето на лошите поличби — стана от стола си Друз. — Ще тръгвам, Квинт Сервилий, трябва да се върна у дома да видя как е сестра ми.

През зимата и Цепион Младши, и Друз бяха избрани за военни трибуни, та сега трябваше да заминат за Трансалпийска Галия с легионите на Гней Малий Максим. Но общественото положение и най-вече парите си казваха своето: докато сравнително непознатият на римляните Секст Цезар не можеше да излезе в отпуск дори за сватбата на брат си, Друз и Цепион се разхождаха из Рим, без никой да ги вика в армията. Нищо не пречеше на Друз да крои планове, как ще вдигнат двойната сватба през май, нищо че по това време и двамата младоженци щяха да бъдат заети с куп офицерски задължения; те не пречеха. А дори армията вече да е стигнала Галия, кой е този, който ще им попречи да я настигнат навреме?

Друз даде разпорежданията си за прислугата, как трябва да се постъпи в случай, че Цепион Младши или сестра му внезапно потропат на вратата и се заинтересуват за здравето на Ливия Друза. В същото време ограничи дневната й дажба на хляб и вода. В продължение на пет дни я остави сама в стаята си, сетне благоволи да я повика в кабинета си.

Ливия Друза примигваше на дневната светлина, от която беше почти изолирана в продължение последните няколко дни, краката й аха-аха да й изневерят, косите й падаха разрошени и мръсни. Отдалеч се виждаха тъмните кръгове под очите й — свидетелство, че почти не е спала, но колкото и да се взираше в лицето й, брат й не можеше да каже, че девойката е плакала. Ръцете й трепереха, а долната й устна беше жестоко нахапана.

— Седни — посрещна я хладно Друз.

Тя се подчини.

— Какво мислиш за бъдещата си сватба с Квинт Сервилий?

Девойката цялата се разтрепери; колкото и малко цвят да бе останал върху умореното й лице, изчезна в миг и тя промълви:

— Не искам да се омъжа за него.

Брат й се приведе напред, преплел пръсти.

— Ливия Друза, аз съм главата на нашето семейство. Аз упражнявам пълна власт над твоя живот. Имам право да разполагам с теб както жива, така и мъртва. Все пак не мога да отрека, че съм привързан към теб и ще ми е тежко да ти сторя зло. Сега, уви, се видях принуден да го направя. Това ми коства големи душевни терзания, но не трябва да забравяме, че и двамата сме римляни. Това винаги е било най-важното. За мен Рим означава много повече от теб. От когото и да било! Съчувствам ти, че приятелят ми Квинт Сервилий не ти се нрави, но това не значи, че няма да се омъжиш за него! Твой дълг е като благопристойна римлянка да ми се подчиниш. Както знаеш, още баща ни смяташе, че най-подходящият съпруг за теб е Квинт Сервилий, също както неговият баща възнамеряваше да ми даде за жена Сервилия Цепионида. За известно време възнамерявах да си потърся жена по свой избор, но събитията доказаха, че не аз, а баща ми — нека почива в мир — е бил мъдрият. Освен всичко друго двамата с теб все още живеем с петното, което майка ни сложи върху семейната ни чест; майка ни, която доказа, че не е достойна римлянка. Заради нея и ти самата носиш върху плещите си отговорности, които връстничките ти не познават. Нищо в твоето поведение не трябва да кара другите да мислят, че си наследила нейния разпуснат нрав.

Ливия Друза пое дълбоко дъх и повтори, макар и с още по-треперлив гласец:

— Не искам да се женя за него!

— Никой не те пита — скастри я Друз. — За какво се мислиш, Ливия Друза? Как смееш да поставяш собствените си желания над семейната чест и общественото ни положение? Трябва отсега да се примириш, че ще имаш за съпруг Квинт Сервилий. Ако продължаваш да упорстваш, просто изобщо няма да се омъжиш. В действителност, докато си жива, няма да напуснеш стаята си. Там ще останеш завинаги, без никой да ти прави компания, без нищо, с което да се развличаш. — Очите му се впиха в нейните, тъй безизразни, все едно някой беше поставил два черни камъка в кухините им. — Знам какво говоря, сестро. Няма да видиш повече нито книги, нито пергамент, нито каквато и да било храна, освен хляб и вода; нито ще ти позволя да се къпеш, нито ще имаш робиня, която да те обслужва, нито ще ти сменят дрехите, нито ще ти сменят чаршафите, нито ще ти палят мангал през зимата, нито ще ти носят допълнителни одеяла, нито ще ти носят обувки или чехли, нито ще имаш панделки и въженца, на които да се обесиш, нито ще ти се дават ножици да си режеш ноктите и косите, нито ще ти се дават ножове, с които да се прободеш, а ако ти хрумне да гладуваш, за да ти свършат дните по-скоро, ще наредя да те хранят насила.

Друз щракна с пръсти и на вратата веднага се появи икономът, което означаваше, че през цялото време е подслушвал.

— Отведи сестра ми обратно в стаята й. Утре призори ще я доведеш отново, преди да са дошли клиентите.

Икономът трябваше да помогне на Ливия Друза да се изправи на крака и хванал я под ръка, да я заведе до спалнята й.

— Очаквам утре отговора ти — провикна се след нея Друз.

През цялото време, докато я превеждаше през атрия и водеше към стаята й, икономът не посмя да обели дума; колкото и любезно да се държеше с господарката си, избута я в спалнята, отдръпна се, затвори вратата и пусна резето, което Друз бе заповядал да монтират отвън.

Падаше здрач. Ливия Друза си каза, че й остават около два часа, преди стаята й да потъне в непрогледен мрак и да я потопи в безкрайната празнота на дългата зимна нощ. През тези няколко дни на затворничество бе успяла с усилие на волята да не заплаче нито веднъж. Даваше си ясно сметка, че правото е на нейна страна и това я беше поддържало, заедно с дълбокото възмущение от постъпката на родния й брат. Допълнително черпеше смелост и решителност от спомените за великите деяния на героините, за които бе чела. Двадесетгодишното чакане на Пенелопа беше подвиг, който си струваше да бъде повторен. Както и мъченичеството на Даная, затворена от баща си, или пък на Ариадна, изоставена от Тезей на брега на остров Наксос… Но във всички тези вълнуващи истории нещата бяха завършили щастливо: Одисей се беше върнал, Персей се беше родил, а Ариадна беше спасена, при това от истински бог…

Но думите на Марк Ливий Друз още отекваха в ушите й и тя започваше да проумява, че между описаното в книгите и действителния живот има съществена разлика. Големите литературни произведения никога не бяха имали претенциите да пресъздават или дори що-годе да отразяват реалността. Напротив, техният смисъл беше за миг да откъснат читателя си от тази действителност, да освободят неспокойния му дух от притесненията на ежедневието, да му позволят известна почивка чрез изящния език, живите картини, вдъхновяващите и опияняващи идеи. Пък и Пенелопа се радваше на целия лукс, който й предоставяше царският дворец; Даная беше засипана със злато; Ариадна бързо беше забравила за неблагодарния Тезей, защото този, когото бе намерила вместо него, струваше много повече… Ако в легендите ставаше дума за действителни събития, то тогава никой нямаше да чака Пенелопа двадесет години, щяха да я изнасилят, ако трябва — да убият сина й, а пък Одисей така и никога нямаше да се прибере у дома; Даная и синът й щяха да се удавят; Ариадна щеше да бъде изоставена от Тезей в напреднала бременност и раждането на детето й щеше да я обрече на смърт…

Щеше ли Зевс да се появи под формата на златен дъжд, за да освежи живота на затворничката Ливия, живееща не в древна Гърция, а в модерен Рим? Щеше ли Дионис да нахълта в тъмната й, смърдяща дупка със своята блестяща колесница, теглена от леопарди? Щеше ли Одисей да опъне своя огромен лък, за да убие брат й и Корнелий Цепион със същата стрела, с която бе уцелил дупките в брадвите? Разбира се, че няма! Те бяха живели преди повече от хиляда години — ако изобщо можеше да се твърди, че са били живи хора, не са само плод на въображението на поета. Това ли бе то, безсмъртието — да съществуваш не във времето и в плътта, а чрез незабравимите стихове на поетите?

Ливия Друза живееше с мисълта, че непознат червенокос герой от балкона на Ахенобарбови ще научи за злощастната й съдба и ще разбие решетката на прозореца й, за да я отведе със себе си на приказен остров насред виненочервеното море. Така и прекарваше своите дълги и тягостни часове — мислеше си за непознатия, представяше си го висок и красив, и в същото време същински Одисей — мъдър, изобретателен, но при необходимост смел до безразсъдство. Нищожно препятствие биха се оказали стените на Друзовия дом, случеше ли се той да разбере за нещастницата, която стоеше затворена между тях?

Да, но тази вечер всичко започна да й изглежда напълно различно. Стана й ясно, че я чака безкрайно мъченичество, което никога няма да има щастлив край, от което никой приказен герой нямаше да я спаси. Кой знаеше за нея? Кой знаеше, че е била затворена от брат си и от робите му? А имаше ли сред робите човек, който да заслужава да бъде наречен с това име; който да престъпи заповедите на господаря си и да се съжали над злощастната му сестра? Брат й не бе жесток човек; това Ливия Друза знаеше. Но той беше свикнал всички да му се подчиняват, а тя, малката му сестра, в очите му не струваше повече от който и да било от робите му, нещо по-зле — от кучетата в ловната му вила в Умбрия. Думата му трябваше да бъде закон за нея. Желанията му трябваше да се изпълняват, все едно бяха заповеди. Това, което тя самата искаше, нямаше никаква стойност, затова й не беше нищо повече от една напразна мечта.

Ливия Друза усети как я засърбява лявото око, сетне как нещо топло се спуска по лявата й буза и капна върху ръката й. След малко я засърбя и дясното око, нещо се спусна и по дясната й буза; с всеки миг капките, ръсещи се по ръцете й, ставаха все по-чести и по-чести, докато накрая напомняха тих летен дъждец. Ливия Друза плачеше, защото току-що бяха разбили сърцето й. Полюшваше се напред-назад, бършеше лицето си от рукналите като из ведро сълзи, бършеше потеклия си нос и продължаваше да плаче, защото, колкото и да се опитваше, не можеше да се отърси от тази мисъл — наистина бяха разбили сърцето й. Така тя плака в продължение на дълги часове, изоставена сама насред океана от мъка, затворничка по волята на брат си, неспособна да наложи никому волята си, дори когато ставаше дума за самата нея.

Но когато още преди зазоряване икономът отключи вратата и донесе маслената лампа, която като малко слънце огря цялата стая — между другото вече намирисваща на нечистотии, — Ливия Друза седеше на ръба на леглото си и го чакаше: спокойна и примирена. Нито следа не бе останала от нощните сълзи. Безмълвно стана и мина пред роба. В другия край на просторния атрий, в триклиния, вече я чакаше брат й.

— Е? — попита Друз, щом сестра му се появи.

— Ще се омъжа за Квинт Сервилий — отговори му тя.

— Много добре. Но има и друго, което искам от теб, Ливия Друза.

— Ще се опитам да ти угодя с всичко, което е по силите ми.

— Прекрасно — щракна той доволно с пръсти и икономът се показа веднага на вратата. — Да се занесат в стаята на господарката Ливия Друза кана греяно вино и поднос със сладки. Нека прислужничката й приготви банята.

— Благодаря — рече Ливия Друза, но без никакво чувство.

— Да те зарадвам с нещо е истинско удоволствие за мен, Ливия Друза… разбира се, когато и ти се държиш както подобава на истинска римлянка и вършиш онова, което се очаква от жена в твоето положение. Очаквам да се държиш с Квинт Сервилий, както би се държала всяка млада жена, щастлива, че се омъжва. Нека той знае, че ти харесва, че си доволна от брака си с него. Трябва винаги и във всичко да се отнасяш към него с нужната почит и уважение, да го обграждаш с внимание и загриженост. Нека никога, абсолютно никога — дори и в брачното легло, щом минете под венчилото, — Квинт Сервилий не остане пък макар и със съвсем слабо подозрение, че не той е съпругът, за когото си мечтала. Разбираш ли ме? — попита хладно Друз.

— Да, Марк Ливий.

— Последвай ме.

Двамата излязоха в атрия, където големият правоъгълен отвор в покрива започваше ясно да се откроява на фона на тъмния таван. Макар и навън слънцето още да не беше изгряло, светликът поглъщаше блясъка на маслените лампи. В стената беше издълбан малък олтар на домашните богове — ларите и пенатите, ограден от двете страни от великолепно изписаните миниатюрни храмове, в които се съхраняваха имагинес на известните предшественици на Ливий Друзите, като се почне от покойния цензор, бащата на Марк Ливий, и се свърши с някой далечен прародител, живял векове по-рано. Брат и сестра застанаха пред олтара и Марк Ливий Друз поиска от Ливия Друза тържествено да се закълне в страховитите римски богове, комуто никой не издигаше статуи, защото нямаха форма, и за които никой не разказваше легенди, защото представляваха не отделни личности — мъже или жени, а въплъщение на качества, присъщи единствено на разума; под заплахата, не удържи ли на думата си, да си навлече техния гняв. Ливия Друза се закле да бъде вярна и любяща съпруга на Квинт Сервилий Цепион Младши.

След като сестра му положи своята тържествена клетва, Марк Ливий я пусна да отиде в дневната, където я чакаха греяното вино и сладките. Тя веднага си наля чаша вино, което щеше да й се отрази добре след няколкото дни, прекарани в незатоплената спалня, сетне посегна и към сладките, но нещо в нея се пречупи и за сетен път от гърлото й се изтръгна болезнено хълцане. Ливия Друза отмести подноса и помоли да й приготвят банята.

Още същия следобед Квинт Сервилий Цепион Младши и сестра му Сервилия Цепионида дойдоха на вечеря у Марк Ливий Друз и неговата сестра Ливия Друза с мисълта да обсъдят заедно плановете си за предстоящите сватби. Ливия Друза удържа на думата си, но през цялото време мислено благодареше на боговете, че ако не друго, то поне не я караха да раздава фалшиви усмивки. Всички се държаха възможно най-сериозно и на никого не направи впечатление тържественото изражение на нещастницата, защото в интерес на истината и събеседниците й бяха не по-малко тържествени. Все пак тя поддържаше сравнително оживен разговор с Квинт Сервилий, докато брат й се занимаваше със Сервилия Цепионида. Приказваше тихо и пестеливо, но по тона й събеседникът й можеше да се увери, че страховете му за нейната неприязън са се оказали неоправдани. Дори започваше да се чуди как така изобщо беше решил, че Ливия Друза не го харесва. Болестта може и да я беше изтощила, но си личеше неприкритото й задоволство, че брат й толкова държи двете сватби да станат едновременно, някъде в началото на май — преди Гней Малий Максим да потегли на поход през Алпите.

Преди да е дошло времето на злите поличби, както казваха римляните. Но нима целият живот на Ливия Друза не се беше превърнал в една постоянна зла поличба? Все пак вече се бе зарекла никога да не го казва на глас.

 

 

Ето какво пишеше Публий Рутилий Руф в писмото си до Гай Марий от месец юни, преди още в Рим да са научили за залавянето на Югурта и края на войната в Африка:

„Прекарахме много неспокойна зима и още по-неспокойна пролет, бих казал, белязана от постоянен страх. Вече няма никакво съмнение, че германите са се раздвижили, при това са тръгнали на юг, надолу по течението на Родан, право към нашата провинция. В продължение на няколко седмици получавахме тревожни писма от страна на галските ни съюзници, хедуите, които от началото на зимата били принудени насилствено да приемат на своя земя прокудените от волките тестосаги германи. Във всички тях пише едно и също: германите се готвят за поход. През април дойде и първата официална делегация от страна на хедуите, която ни съобщи, че германите пресушавали всички складове за зърно както на тях самите, така и на съседите им амбари и натоварвали всичко на волските си коли. Според тях обаче посоката, която нашествениците смятали да следват, била към Испания; естествено в Сената се намериха не един и двама, които решиха, че най-важното за момента е да не се подклажда излишен страх, и се постараха новината за похода към Испания да се разнесе из целия град.

За щастие Скавър не е сред тях, нито Гней Домиций Ахенобарб. Така че скоро, след като двамата с Гней Малий встъпихме в длъжност като консули, сред римляните се разпространи убеждението, че е крайно необходимо да бъде събрана нова армия — в случай на извънредна опасност — и Гней Малий получи директиви да сформира нови шест легиона.“

При това си изречение Рутилий Руф сякаш усети укорителния поглед на Гай Марий върху себе си и усмихвайки се от неудобство, побърза да добави:

„Да, знам! По-спокойно, Гай Марий, трябва първо да прочетеш каквото имам да ти кажа, пък да ме упрекваш… Да си кажа честно, в такива моменти започвам да се чудя защо изобщо ми е главата! Знам, че по закон би трябвало да се заема със сформирането на новата армия, не съм забравил правата си. Едно, защото съм първи консул, второ, защото вече съм направил продължителна, при това успешна военна кариера, и трето, защото напоследък дължа голяма част от популярността си именно на трактата си по военна стратегия, който най-сетне излезе. Докато колегата ми Гней Малий е кажи-речи без всякакъв опит.

И ето, че изведнъж се оказва, че не друг, а самият ти си виновен за прехвърлянето на моите задължения върху друг! Всички знаят за близките ни отношения с теб, а твоите врагове в Сената, започвам да мисля, по-скоро биха оставили Рим да бъде завладян от германите, отколкото да позволят на теб или на някой твой приятел да се изяви в подобаваща светлина. Прасчо Метел Нумидик лично се изправи пред сенаторите и държа превъзходна реч, чийто смисъл най-общо бе, че съм твърде стар, за да водя легионите в сражение, а способностите ми на управник, в които никой не можел да се съмнява, биха били много по-полезни, ако остана в Рим. Като послушно стадо всички сенатори се хванаха за глупостите му — нищо, че така може скоро да се окажат под ножа на колача — и гласуваха всички нужни за целта укази. Защо не съм се опитал да му възразя ли? Какво да ти кажа, Гай Марий, аз не съм ти! Нямам качества на потенциален убиец, които притежаваш ти и които ти помагат в името на собствената ти злоба и омраза да разрушиш всичко около себе си; нито се радвам на феноменалната ти енергия. Затова се задоволих да настоявам Гней Малий да вземе със себе си като висши легати истински кадърни и калени в боевете военни. Това поне беше сторено. В щаба му влезе Марк Аврелий Скавър — да, Аврелий, не Емилий. Единственото общо между двамата е в когномена им. Мен ако ме питаш обаче, в способностите си на военен Марк Аврелий далеч превъзхожда прословутия си съименник. Дано това се окаже от полза на Гней Малий и най-вече за доброто на Рим!

Освен това на Гней Малий не може да се отрече, че се справя доста добре с работата си. Подобно на теб и той избра да наеме войници из средите на пролетариите — за това си решение естествено се опря на примера с африканската ти армия. В края на април, когато се чу вестта, че германите са се насочили на юг към Римска Галия, Гней Малий вече беше сформирал шестте си легиона — все от римски и латински пролетарии. И изведнъж пристигна втора делегация от страна на хедуите, които донесоха приблизителни цифри за броя на преселващите се варвари — за пръв път на Сената му стана ясно с кого си има работа. Така например, разбра се, че германите, които убиха Луций Касий в Аквитания — за тях знаехме, че са около четвърт милион, — са всъщност само около една трета от всички, ако не и по-малко. Ако вярваме на хедуите, излиза, че срещу нас са се изправили осемстотин хиляди германи мъже, жени и деца. И сега всички те са се насочили към южното крайбрежие на Галия. Звучи направо невероятно…

Сенатът даде позволението си Гней Малий да сформира още четири легиона, което значи, че цялата му армия ще наброява десет легиона и пет хиляди души конница. Освен това, колкото и да се мъчеше Сенатът да потули цялата работа, новината за истинския брой на германите се разнесе из цяла Италия. Всички ние сме безкрайно разтревожени, най-вече заради това, че при всичките ни сблъсъци с нашествениците нито веднъж не ни се е удало да ги победим. От битката при Карбон насам германите са ни нанасяли поражение след поражение. Сред народа не са малко онези, които могат да направят елементарната сметка, че две и две прави четири и следователно да се говори, че шест римски легиона са способни да се разправят с четвърт милион, пък ако ще и недисциплинирани варвари, са бабини деветини. Казвам ти, Гай Марий, цяла Италия е обхваната от ужас! И не виждам в какво можем да упрекнем населението й.

Вероятно заради тази всеобща паника много от съюзниците ни изведнъж промениха следваната от няколко година политика и доброволно предложиха войски на Гней Малий. Самнитите пратиха цял легион от лековъоръжена пехота, а марсите — още един, въоръжен по римски образец. Сформиран бе и трети, смесен легион от Умбрия, Етрурия и Пиценум. Така че представяш си какви настроения царят сред назначените ни отци — всички са доволни като котараци, току-що уловили голямата риба. Излиза, че от четирите допълнителни легиона три ще бъдат изцяло за сметка на италийските ни съюзници.

Това е голям успех. Но, разбира се, медалът си има и обратна страна. Изведнъж се почувства ужасяващ недостиг от центуриони, което означава, че новозаписалите се в армията пролетарии са били лишени от всякаква възможност да се обучат, както трябва, и че на всеки четири от новосформираните легиони един е напълно негоден за поход. Легатът Аврелий предложи на Гней Малий да разпредели наличния офицерски състав по равно между всичките седем «бедняшки» легиона, което означава, че по-малко от четиридесет процента от центурионите в даден легион ще притежават реален боен опит. Военните трибуни си струват, но няма нужда да ти казвам, че единствено от центурионите зависи бойният дух и доколко ще е способна всяка една центурия или кохорта да се справя с възникналите ситуации.

Да си призная честно, страхувам се какъв ще бъде краят на тази история. Не мога да упрекна в нищо Гней Малий, но не мисля, че точно той ще се окаже способен да проведе победоносна война срещу германите. Това мое убеждение само се подсили, когато в края на май колегата ми излезе пред Сената и заяви, че не може да гарантира в случай на сражение всеки един от войниците му да знае какво да прави! Вярно е, че винаги ще се намерят хора, които не знаят какво да правят на бойното поле, но кой е този, дето ще го заявява пред Сената!

И какво, мислиш, направи Сенатът? Прати заповед на Квинт Сервилий в Нарбон да се изтегли незабавно заедно с цялата си армия на левия бряг на река Родан, където да се съедини с войските на Гней Малий. За пръв път целият Сенат беше на мнение, че трябва да се бърза, и посланието беше връчено на куриер на кон, който измина цялото разстояние от Рим до Нарбон за по-малко от две седмици Квинт Сервилий също не ни накара да чакаме дълго отговора му! Получихме го вчера, и то какъв отговор!

Естествено в заповедите на Сената изрично се казваше, че Квинт Цепион трябва да предаде върховното командване над легионите си на действащия консул. Какво по-нормално от това, така е било винаги. Миналогодишният консул може и да е получил проконсулски империум, но в едно съвместно начинание с действащия консул естествено, че не той, а консулът ще поеме върховното командване.

Но, Гай Марий, да не мислиш, че човек от сорта на Квинт Цепион ще се съгласи с подобно положение! Как изобщо Сенатът си бе помислил, че той, патрицият Сервилий, който произхожда по пряка линия от самия Гай Сервилий Ахала, спасителя на Рим, ще предаде командването на някакъв си нов човек, тръгнал от нищото, който не държи в дома си нито една восъчна маска на славен предшественик? Човек, който в крайна сметка се е добрал до консулството единствено защото на изборите не се е намерил кандидат с благородно потекло. Според Квинт Цепион имало консули и консули. Да, кълна се, точно такива бяха думите му! Когато се бил кандидатирал за консул, в изборите взели участие все достойни мъже, но миналата година най-доброто, което римляните могли да отсеят, били един застаряващ нобил от скромно потекло (разбирай мен) и някакво си амбициозно парвеню, което, освен с парите си, не можело да се похвали с нищо друго (разбирай Гней Малий). Така че, допълваше Квинт Цепион в писмото си, той нямало да се забави нито миг да поеме към Родан, но по времето, когато стигнел там, искал да го чака сенатски куриер, който да му носи съобщение, че върховното командване ще бъде предадено в негови ръце. Ако Гней Малий се съгласял да бъде негов подчинен, Квинт Цепион бил сигурен, че работите можели да вървят само към добро.“

Ръката му започна да се схваща от дългото писане; Рутилий Руф въздъхна и остави тръстиковия писец на масата, за да разтърка пръстите си. Погледът му се заби в някаква точка в пространството, за миг клепачите му се притвориха, главата му се отпусна напред и той аха-аха да заспи; след миг се стресна и подскочи като ужилен на стола си. Ръката му си беше отпочинала и той отново се захвана с писането.

„Доста дълго послание ще излезе! Но понеже никой друг няма да ти представи нещата тъй обективно и подробно, както го правя аз, трябва да продължа, за да научиш всичко по-важно. Писмото на Квинт Цепион беше адресирано до Скавър Принцепс Сенатус, вместо до мен, както би било редно, а ти добре познаваш Марк Емилий Скавър! Той го прочете от край до край на глас пред Сената, без с нищо да прикрива искреното си забавление; може да се каже, че направо умираше от удоволствие да чете глупостите на Квинт Цепион. Представяш си и каква е била реакцията! Няколко десетки изчервили се от възмущение сенатори си размахват един на друг юмруци и се надвикват, та чак да ти спукат тъпанчетата. Гней Малий и Прасчо Метел бяха готови да се сбият, но аз сложих точка на спора им, като повиках ликторите от преддверието на Курията — нещо, което естествено никак не се понрави на Скавър. А в това време сигурно Марс ни е гледал от небесата и подобно на принцепс сенатуса се е забавлявал като малко дете! Ако можехме да съберем цялата злъч, която се изля в залата на Сената, и да я пратим на германите, щяхме да ги изтровим до крак.

В крайна сметка беше решено наистина да се прати куриер до Квинт Цепион, който да го чака на бреговете на Родан — с тази разлика, че заповедите щяха да бъдат същите като преди. Проконсулът трябва безусловно да предаде върховното командване на законно избрания консул Гней Малий Максим. Колко жалко, че пустият му глупак си е прикачил подобен когномен, не мислиш ли? Все едно да си сложиш венец от трева, след като другите е трябвало да спасяват теб, а не ти — тях. Не само че е върховна глупост сам да се тупаш по гърба по този начин, но изобщо, ако не си Фабий, кой ще ти повярва, че си Максим? Разбира се, моят уважаем колега твърди, че прабаба му била Фабия Максима и че дядо му също се казвал Максим, но това, което знам, е, че баща му никога не би си сложил подобно прозвище. В интерес на истината историята за прабабата ми се струва твърде съмнителна.

Както и да е, сега се чувствам като боен кон, който са извели вместо на сражение на паша. През цялото време мечтая да бъда на мястото на Гней Малий, а съм принуден да се занимавам с такива световно значими проблеми като този, дали можем да си позволим тази година измазването с катран на държавните складове за зърно, или въоръжаването на седемте легиона ни е струвало повече от допустимото. Можеш ли да си представиш, че след като цял Рим говори само и единствено за германите, Сенатът намери време да отдели осем дни за този въпрос? Направо да полудее човек!

Но сега му е мястото да ти се похваля, че ми хрумна идея, която рано или късно ще реализирам. Независимо дали в Галия ще победим, или ще бъдем победени, няма да пропусна шанса да се възползвам от тази идея. Става дума за това, че след броени дни в цяла Италия няма да остане нито един центурион, който да заслужава да бъде наречен такъв. Затова смятам да набера нужните низши офицери сред инструкторите и помощник-инструкторите в гладиаторските школи. Капуа е пълна с подобни школи — при това те са най-добрите в цяла Италия, — така че какво по-удобно от това, да се възползваме от услугите им, особено като се има предвид, че именно Капуа е основната база за набиране на нови части? Ако Гай Баний няма откъде да си наеме гладиатори, за да ознаменува с пищни зрелища погребението на достопочтения си дядо, много му здраве! Рим е по-важен от желанието на Гай Баний да се покаже пред народа! Този ми план обаче явно доказва, че и аз смятам занапред да разчитам главно, ако не единствено, на пролетариите.

Разбира се, дойде ли му времето да осъществя плана си, няма да пропусна да те уведомя. А сега да те питам как вървят нещата в страната на лотосоядците, на сирените и омагьосаните острови. Още ли не си успял да оковеш във вериги Югурта? Обзалагам се, че не му остава много време. В действителност напоследък Прасчо Метел Нумидик е доста разтревожен. Сигурно му е трудно да реши дали да насочи злобата си срещу Гней Малий или срещу теб. Естествено не пропусна случая да прочете въодушевяваща реч в подкрепа на исканията на Квинт Сервилий да бъде обявен за върховен главнокомандващ. На мен пък ми достави огромно удоволствие да го разбия на пух и прах с няколко умело подхвърлени забележки.

Богове, Гай Марий, ако знаеш как ми е дошло до гуша от всички тези превзети патриции! Да тръбят наляво и надясно за подвизите на отдавна измрелите си предшественици, само и само да не им се наложи да признаят, че човекът, от когото има най-голяма нужда Рим в момента, е някой военен гений, независимо от потеклото му! Ти самият защо не побързаш да се върнеш в Рим? Имаме голяма нужда от теб, защото сам не мога да се справя с всички тези магарета в Сената. Просто не ми е по силите.“

Писмото имаше и послепис:

„Между другото, в Кампания се случиха някои доста странни инциденти. Хич не ми се нравят, но пък и не мога да си го обясня. В началото на май в Нуцерия избухнал бунт на роби — е, вярно, че бил потушен набързо и в крайна сметка се стигна само до това тридесет нещастници от всички краища на света да бъдат публично екзекутирани. Но само преди три дни избухнал нов бунт, този път в голям лагер край Капуа. Става дума за роби — мъже, чакащи да се намерят купувачи, готови да заплатят на едро за стотина докери, каменари или момчета за всичко. Този път в бунта взели участие почти двеста и петдесет души. И този бунт е бил потушен веднага, тъй като точно по това време около Капуа е имало разположени няколко кохорти новобранци. Около петдесет от въстаналите били убити в бой, останалите били екзекутирани след това. Но на мен това никак не ми харесва, Гай Марий. Имам чувството, че подобни събития не вещаят нищо добро. Напоследък боговете съвсем са се обърнали против нас; усещам го във всичко и навсякъде.“

Имаше и втори послепис:

„Току-що пристигнаха някои тъжни новини за теб. Понеже тъй и тъй вече бях уредил писмото ми да потегли към Африка с кораба на Марк Граний от Путеоли, който ще отплава за Утика в края на седмицата, реших, че ще е най-добре да ти съобщя още сега какво се е случило. Любимият ти тъст Гай Юлий Цезар е умрял днес следобед. Както знаеш, от известно време той страдаше от някаква неизлечима болест на гърлото. Днес го намерили набоден върху меча си. Предполагам, ще се съгласиш, че е избрал най-добрия изход. Никой истински достоен човек като него не би понесъл да се превърне в бреме за близките си. Пък и нима сред нас има човек, който би предпочел живота пред смъртта, ако животът се изразява вече само в това да лежиш в собствените си изпражнения или да чакаш някой роб да ги чисти вместо теб? Не, когато човек не може повече да контролира червата си, нито да използва гърлото си, време му е да си отиде от този свят. Мисля, че ако не се тревожеше толкова за малкия си син, за когото съм сигурен, вече знаеш, че наскоро се ожени, Гай Юлий щеше да се самоубие още преди време. Само преди два дни го посетих и той с мъка — заради онова ужасно нещо, което му бе заседнало в гърлото — успя да ми обясни, че вече не изпитвал съмнения по отношение избраницата на сина му; красивата Аврелия — която, както съм ти казвал, винаги ми е лежала на сърцето — се оказала тъкмо подходящата жена за младежа. Така че аве аткве вале, Гай Юлий Цезар.“

 

 

В края на юни най-сетне консулът Гней Малий Максим напусна Рим и поведе войските си на северозапад. Беше взел и двамата си синове в личния си щаб, а всичките двадесет и четири избрани от народа военни трибуни бяха разпределени между седемте легиона, съставени от римляни. Сред тях бяха Секст Юлий Цезар, Марк Ливий Друз и Квинт Сервилий Цепион Младши, както и Квинт Серторий, нищо че той беше назначен от главнокомандващия и следователно имаше по-нисък ранг от тях. От трите останали легиона, които Рим бе получил от италийските си съюзници, най-добре подготвен беше марсийският; всъщност от всички войници, които щяха да срещнат очи в очи германите, само в марсийския легион имаха солиден боен опит. Той беше поверен на двадесет и пет годишния Квинт Попедий Силон — син на марсийски големец, — но, разбира се, се намираше под надзора на един от римските легати.

Понеже Малий Максим изрично бе настоял пред Сената държавата да поеме грижата за прехраната на войската му в продължение на два месеца, легионерите му се бяха погрижили да вземат огромна част от зърното в Рим и сега обозът им представляваше внушителна гледка. Това естествено си имаше и своята отрицателна страна: за шестнайсет дни поход римската армия още не беше достигнала адриатическото крайбрежие при Фанум Фортуна. В крайна сметка с цената на големи усилия и най-вече благодарение на способностите си да убеждава, легатът Аврелий успя да го склони да остави обоза далеч назад, под закрилата на един-единствен легион, а останалите девет, конницата и необходимият им за прехода багаж да продължат нататък в бърз марш. Не се оказа никак лесна работа на Малий Максим да му бъде внушено, че армията му няма да измре от глад преди пристигането си край бреговете на Родан и че там все ще изчака да се дотътри й обозът с провизиите.

Тъй като на самия него му трябваше да прекоси далеч по-кратко разстояние, Квинт Сервилий Цепион достигна голямата река Родан седмици преди Малий Максим. Беше взел само седем от осемте си легиона — осмият беше натоварен на кораби за Близка Испания, при това без никаква конница; от съображения за икономии проконсулът беше разпуснал наемните дружини още предната година. Въпреки изричните заповеди от Рим и настояването на висшите му легати, Цепион се беше забавил повече от необходимото в Нарбон, защото напразно очакваше да получи по море вест от Смирна. Да не забравяме и за лошото му настроение, което не го беше напуснало от трагедията със златото на Толоза; когато му омръзнеше да хули римските съобщителни мрежи, проконсулът насочваше нападките си към Сената, който дръзваше да иска от него да предаде върховното командване на Великата армия на някакво си нищожество като Малий Максим. В крайна сметка се видя принуден да напусне Нарбон, преди да е дошло желаното писмо, оставяйки категорични заповеди в мига, щом то се появи на пристанището, да бъде препратено на легионите.

Въпреки това Цепион пристигна на уреченото място много преди Малий Максим. В Немавз, търговско градче откъм западния край на големите солени блата при делтата на Родан, вече го чакаше куриер, който му предаде новите заповеди на Сената.

На Цепион дори не му беше минало през ума, че назначените отци може и да не се съгласят с исканията му — особено след като не друг, а Скавър беше прочел писмото му в Сената. Така че когато отвори кожения цилиндър и извади пергамента с краткия, но красноречив отговор на Сената, се почувства не огорчен, не възмутен, ами направо унизен! Това беше невъзможно! Немислимо! Той, патрицият Сервилий, трябваше да се остави на някакво си парвеню като Малий Максим да му казва кое е ляво и кое — дясно? За нищо на света!

 

 

Римското разузнаване вече докладваше, че германите са поели на юг, че в момента прегазват земите на келтите-алоброги, които като отколешни врагове на Рим се бяха оказали в пълна безизходица: до този момент бяха знаели, че единственият им неприятел е Рим, сега се оказваше, че имат и друг, още по-страшен в лицето на германите. От две години насам братството на друидите се беше опитвало безуспешно да убеди всички племена в Галия, че по техните земи няма място за германските нашественици. Най-малко алоброгите щяха да са склонни да оставят част от своите земи на някакъв дивашки народ, който при това ги надвишаваше значително по численост. Освен това живееха достатъчно близо до владенията на хедуите и амбарите, за да не са научили какви поразии са способни да извършат неканените гости — особено ако с тях се държат колебливо и нерешително. Затова алоброгите се отдръпнаха в полите на обичните си Алпи, под чиято закрила се готвеха да започнат изтощителна война с германите, доколкото им позволяваха силите.

Германите обаче продължиха похода си на юг и в края на юни нахлуха в Римска Галия близо до търговския пункт Виен. Никой не можеше да спре устрема им и седемстотин и петдесет хиляди души безпрепятствено следваха течението на голямата река, предпочитайки просторната й и тучна долина пред негостоприемните планински земи на Централна Галия и Цебена.

Щом научи за движението на нашествениците, Цепион се отказа от първоначалните си намерения да продължи на изток по Вия Домиция и вместо да прехвърли делтата на Родан и да се възползва от удобния път, прокаран от Ахенобарб, се насочи на север. Легионите му щяха да следват западния бряг на Родан, оставяйки реката между себе си и германите. Това ставаше в средата на секстилис.

От Немавз Цепион беше пратил второ писмо до Скавър, в което отново заявяваше, че няма да се постави под командването на Малий Максим. Решението му било категорично. При това положение честта не му позволявала да пресече обратно река Родан и щял да остане до последно на западния й бряг.

На източния бряг на Родан, на около седемдесет километра северно от точката, където Вия Домиция пресичаше реката, се намираше средно голям римски търговски център, наречен Араузио, свързан с Арелат посредством удобен път. Цепион реши да се разположи с четиридесетхилядната си пехота и петнайсетте си хиляди души спомагателни части на петнайсетина километра северно от Араузио и да издигне силно укрепен лагер. Там щеше да изчака Малий Максим да се появи откъм отсрещния бряг и да получи отговора на Сената на последното си писмо.

Малий Максим се появи преди отговора на Сената, някъде в края на секстилис. От своя страна той разположи своите петдесет и пет хиляди войници и тридесет хиляди души спомагателни части на самия бряг на реката, седем-осем километра северно от Араузио, където да се възползва едновременно от естествената защита и питейната вода, които тя му предлагаше.

Местността на север от лагера представляваше идеалното място за генерално сражение, мислеше си Малий Максим, който разчиташе на реката да защищава тила му. Това беше първата му голяма грешка. Втората беше да се раздели с петхилядната си конница и да я прати като своеобразен авангард петдесет километра на север. Третата беше да назначи своя най-способен легат, Аврелий, за началник на конницата и по този начин да се лиши от съветите му. Всички тези грешки обаче бяха необходими на Малий Максим за изпълнението на големия му план; той смяташе да използва Аврелий и конницата като спирачка за напредващите германи. Целта им щеше да бъде не да дават сражение, а само отдалеч да покажат на германите, че римляните са решени да се защищават. Малий Максим обаче нямаше намерение да воюва; надяваше се по мирен път да убеди германите да оставят на мира римската провинция и да се обърнат обратно на север — към сърцето на Галия. Всички сражения между римляни и германи досега бяха предизвиквани единствено от римляните, и то всеки път, когато германите ясно са показвали, че нямат намерение да се заселват на римска територия, ами смятат мирно да се оттеглят. Малий Максим залагаше големи надежди на своята миролюбива тактика, а и трябва да му се признае, че тя далеч не беше глупава или безперспективна.

Така или иначе, първата му работа бе да накара Цепион да се прехвърли от западния на източния на бряг на реката. Понеже трудно щеше да забрави обидата, която Цепион му беше нанесъл с писмото си до Скавър, Малий Максим реши да не се церемони и издиктува кратко и недвусмислено послание до проконсула, така че той да не си прави повече оглушки; заповедта беше повече от ясна: вдигай си чуковете и идвай в лагера ми веднага. Тя беше връчена на няколко оправни гребци, които се качиха на специално отредената им лодка и за броени часове бяха в лагера на Цепион.

Цепион се възползва от предоставената му лодка и прати обратно по нея отговора си на Малий Максим. С абсолютно същата краткост и недвусмисленост той му заявяваше, че патрицият Сервилий нямало да позволи на някакъв си надут търговец да му дава заповеди като на последен легионер. Щял да остане на западния бряг на реката колкото му се иска.

Репликата на Малий Максим се състоеше в следния ултиматум:

„Като върховен главнокомандващ, повтарям заповедта си ти и твоята армия незабавно да се прехвърлите на отсамния бряг на реката. Това е втората ми заповед в този смисъл, трета няма да има. Ако продължиш да не се подчиняваш на нарежданията ми, ще заведа дело срещу теб в Рим. Ще бъдеш обвинен в държавна измяна и като доказателства ще използвам собствените ти безразсъдни действия.“

Цепион отговори със същия заплашителен тон:

„Отричам правото ти да се обявяваш за върховен главнокомандващ. Никой не ти пречи да ме обвиняваш в държавна измяна, но държа да те осведомя, че и аз няма да пропусна да повдигна същото обвинение срещу теб. И понеже и двамата много добре знаем кой от нас ще спечели делото, настоявам незабавно да ми предадеш върховното командване на римската армия.“

Малий Максим държеше на своето и от писмо на писмо си придаваше все по-голяма важност. Така се продължи до средата на септември, когато от Рим пристигнаха шестима сенатори, изтощени до смърт от бързане и липса на всякакви удобства при пътуването. Рутилий Руф, консулът, който бе принуден да остане в Рим, бе успял да убеди колегите си в Сената от нуждата да се изпрати подобна делегация, но Скавър и Метел Нумидик се бяха погрижили практически да обезсмислят начинанието, отказвайки включването в състава й на който и да било консуларен сенатор или поне на някого, който да притежава известен политически авторитет. Най-старшият от шестимата сенатори беше с ранг на претор, при това произхождаше от сравнително скромен род — това бе самият зет на Рутилий Руф, Марк Аврелий Кота. Ако не на друг, то поне на Кота му бяха нужни само няколко часа разговори в лагера на Малий Максим, за да си даде сметка за сериозността на положението.

Кота се залови за работа с енергия и страст, които по природа му бяха чужди, и още в същия ден се захвана с упорстващия Цепион. Но проконсулът не пожела да отстъпи дори пред него. Едно посещение в лагера на конницата петдесет километра по на север и Кота се убеди, че няма време за губене — самозабравилият се патриций трябваше да бъде поставен на мястото. Легатът Аврелий го беше завел тайно до едно от околните възвишения, откъдето сенатският пратеник можеше да зърне предните редици на германските нашественици.

Кота чак пребледня при разкрилата се гледка.

— Но защо още не сте се прибрали в лагера на Гней Малий? — уплашено попита той.

— Ако целта ни беше да се бием, отдавна да сме го направили — отговори му Аврелий Скавър с желязно спокойствие. Вече от няколко дни войските му стояха под носа на германите и той беше свикнал със зрелището, което те представляваха. — Гней Малий мисли, че е твърде възможно да повторим някои по-раншни успехи, които всички до един са били на полето на дипломацията. Всеки път, когато германите са се хващали за оръжието, е било, след като ние сме ги предизвиквали да го сторят. Нямам абсолютно никакви намерения да повтарям тези грешки — което, сигурен съм, е гаранция, че и те няма да ни атакуват. Тук разполагам с неколцина способни преводачи и от няколко дни им давам директиви какво точно възнамерявам да кажа на германите, щом пратят своите първенци да преговарят с нас. Колкото до това, убеден съм, че ще стане в близките дни — трябва им само да разберат, че имат срещу себе си многобройна римска армия.

— Но те сигурно отдавна са го разбрали! — отбеляза Кота.

— Много се съмнявам — възрази му невъзмутимо Аврелий. — Те изобщо не следват нашия път на логика. Дори и да са чували що е това съгледвач, досега не знам да са се възползвали от услугите му. Те просто… напредват, ей така. Както с Гней Малий все повече се убеждаваме, не си правят труда сами да си търсят врагове — ако някой ги потърси, намира ги.

Кота обърна коня си, за да поеме по обратния път.

— Налага се да се върна възможно най-скоро при Гней Малий, братовчеде. Все някак трябва да убедим този дебелоглав глупак Цепион да се прехвърли отсам реката, иначе дори не ще можем да разчитаме на армията му.

— Съгласен съм — рече събеседникът му. — Все пак, Марк Аврелий, държа да ти съобщя, че аз самият много разчитам на това, случи ли се германите да ни пратят делегация да преговаря, ти и останалите ти петима колеги незабавно да пристигнете в лагера ми. На германите няма как да не направи нужното впечатление, ако Сенатът прати шестима свои представители чак от Рим, за да преговарят с тях — усмихна се той кисело. — Все пак не трябва дори да си помислят, че шестимата сенатори са били целия този път, за да преговарят не с тях, а с тъпите ни пълководци!