Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (35)

Колкото и енергия да хвърлиха в неравната борба, нито Скавър, нито Метел Нумидик можаха да спечелят на своя страна достатъчно гласове в плебейското събрание, тъй че да бъде отхвърлено предложението Гай Марий отново да се кандидатира ин абсенция за консул. Още повече се провалиха в центуриатните комиции, защото втората класа нямаше лесно да прости на Принцепс Сенатус неблагоразумието му насред запомнящата му се реч пред Сената да я причисли и нея в състава на средняците, заедно с третата и четвъртата. Центуриатните комиции връчиха на Гай Марий продължителен мандат — докато не спре окончателно германите — и не искаха и да чуят някой друг да заеме мястото му. Избран за първи консул втори път подред, Гай Марий беше героят на деня и можеше без никакъв страх да се обяви за Пръв сред римляните.

— Но не примус интер парес, пръв сред равни — жалваше се Метел Нумидик пред младия Марк Ливий Друз, който след кратката си и злополучна военна кариера се беше върнал в съда. Двамата се бяха срещнали пред съда на градския претор, където Друз разговаряше с приятеля си Цепион Младши, който му се падаше вече и зет, и шурей.

— Страхувам се, Квинт Цецилий — отвърна му Друз без капчица неудобство в гласа си, — че поне веднъж през живота си се абстрахирах от мисленето на събратята си. Гласувах за Гай Марий… Да, изненадва те, нали? Не само че гласувах за Гай Марий, ами и използвах цялото си влияние сред приятелите и клиентите си да ги убедя и те да гласуват за него.

— Ти си предател на своята класа! — процеди Нумидик.

— Нищо подобно, Квинт Цецилий. Просто разбираш ли, бях при Араузио — обясни му накратко Друз. — Имах шанса със собствените си очи да видя какво става, когато някой самозабравил се сенатор в желанието си да се изтъкне се лишава дори от способността си да разсъждава — нещо непростимо за един римлянин, не мислиш ли? Трябва да знаеш, че дори Гай Марий да беше кривоглед като Цезар Страбон, наивен като Помпей Страбон, дори баща му да беше хамалин от римското пристанище, дори да го бяха възпитали като оня простак Секст Перквициен, пак щях да гласувам за него! Не вярвам в момента да има друг човек в Рим, който да притежава неговите качества на военен, затова и никога не бих се примирил с мисълта, че някой консул може да си позволи с него държането на Квинт Сервилий Цепион по отношение на Гней Малий Максим!

При тези си думи Друз се оттегли, изпълнен с чувство на достойнство, оставяйки Метел Нумидик да го изпрати с недоумяващ поглед.

— Променил се е — рече Цепион Младши, който продължаваше да движи с Друз, но откакто двамата се бяха завърнали от Трансалпийска Галия, в отношенията им беше настъпила известна хладина. — Баща ми казва, че ако Марк Ливий не внимава, някой ден и той ще се превърне в демагог, при това от най-опасните.

— Как би могъл! — хвана се за главата Метел Нумидик. — Та нали баща му, цензорът, беше най-заклетият противник на Гай Гракх. През целия си живот Марк Ливий е бил възпитаван в най-консервативен дух!

— Араузио го направи друг човек — обясни Цепион Младши.

— Може да е от удара в главата — така поне мисли баща ми. Откакто са се върнали, двамата с марсийския му приятел Силон са неразделни. А са се запознали едва след сражението — изсумтя недоволно той. — Силон идва чак от Алба Фуценция, но това не му пречи да се разпорежда като господар в дома на Марк Ливий. Двамата стоят и си говорят насаме с часове, без дори да се сетят да ме поканят при себе си.

— Това при Араузио наистина беше тъжна история — съгласи се Метел Нумидик, внимавайки все пак да не се изкаже особено остро пред сина на считания за главен виновник.

Цепион Младши се отърва възможно най-скоро от присъствието на Нумидик и си тръгна към къщи. Отново го беше обзело онова неясно чувство на неудовлетвореност, което го преследваше от известно време; не беше сигурен, но може би чувството се беше появило по времето, когато се ожени за сестрата на Друз, а приятелят му на свой ред беше взел за жена неговата сестра. Нямаше някаква конкретна причина да се чувства нещастен, просто го обземаха разни настроения… Пък и нещата наистина се бяха променили от Араузио насам. Баща му също беше станал друг човек: в един миг ще се засмее доволно на някоя смешка, която синът му не разбира, в следващия ще изпадне в дълбока депресия, задето след Араузио цялото обществено мнение се е обърнало срещу него, а най-накрая яростно ще закрещи против несправедливостта на „всичко това“ — какво имаше предвид под „всичко това“ Цепион Младши никога не можеше да си обясни.

Цък и самият Цепион Младши не можеше да се отърси от угризения на съвестта. Докато Друз, Серторий и Секст Цезар, дори оня Силон, бяха оцелели просто защото германите ги бяха взели за мъртви, той се беше хвърлил да се спасява в реката, подобно на целия си легион от пролетарии. Естествено никога и пред никого не беше отварял дума по въпроса, дори пред баща си. Споменът за бягството му се беше превърнал в жестоката тайна на Цепион Младши. Но всеки път, когато се срещнеше с Друз, се питаше дали приятелят му не подозира нещо.

Жена му Ливия Друза седеше в дневната си. В скута си държеше малката им дъщеричка, която току-що бе накърмила. Както винаги при появата на съпруга си, тя се усмихна и подобно посрещане трябваше поне малко да го утеши. Но и този път не се получи. Усмивката на Ливия Друза неизменно беше престорена, а в очите й се четеше пълно безразличие към съпруга й или към каквото и да било. Цепион отдавна беше забелязал, че когато двамата разговарят, очите на жена му никога не срещат неговите, дори само за секунда. Но пък в същото време, той нямаше как да не си каже, че трудно се намират такива съвестни и любезни съпруги като Ливия Друза. Тя никога не се правеше на уморена или на неразположена, за да избяга от сексуалните си задължения към него, нито възразяваше на по-особените му желания в леглото. Разбира се, в тъмнината на спалнята той не можеше да види очите й: откъде тогава да е сигурен, че заниманията им под завивките не доставят и на нея не по-малко удоволствие?

Всеки по-схватлив и по-интелигентен човек би поразпитал жена си за това-онова, би се опитал да разбере причините защо се държи по един или друг начин. Цепион Младши обаче предпочиташе да оставя всичко на собственото си въображение, без дори да проумее, че на него тъкмо въображение най-много му липсва. Способността му да разсъждава все пак го отвеждаше до точката, откъдето ставаше ясно, че нещо върви напълно накриво. По-нататък обаче той се оказваше напълно безпомощен да направи какъвто и да било що-годе правилен извод. Едно беше сигурно — на Цепион нито веднъж не му мина през ума, че жена му може и да не го обича. Вярно, че преди да се сгодят, той бе живял с чувството, че Ливия Друза не го харесва. После обаче изведнъж реши, че подобно отрицателно отношение не е съществувало никога — всичко е било плод на въображението му. Щом се е показала такава добросъвестна римска съпруга, Ливия Друза няма как да не го е харесвала от самото начало. Оттам следваше и че го обича.

За Цепион Младши дъщеря му Сервилия беше по-скоро новопоявил се предмет, отколкото човешко същество — толкова беше голямо разочарованието му, че не му се е родил син. Затова и сега той почти не обърна внимание на детето, отпусна се до жена си и изчака невъзмутимо тя да потупа нежно отрочето си по гърба и да го подаде на робинята — македонка.

— Знаеше ли, че брат ти е гласувал за Гай Марий на изборите? — попита той.

Ливия Друза ококори очи.

— Не. Сигурен ли си?

— Чух го от устата му да го заявява в лицето на Квинт Цецилий Метел Нумидик. Пред мен. Пак запя старата песен, че е бил при Араузио и не знам си к’во си. Как бих искал, някой ден враговете на баща ми да замълчат…

— Търпение, Квинт Сервилий.

— Какво ти търпение? От ден на ден става все по-зле и по-зле.

— Ще останеш ли вкъщи за вечеря?

— Не, пак трябва да излизам. Ще вечерям у Луций Лициний Оратор. И Марк Ливий е поканен.

— О, така ли? — каза с привидно безразличие Ливия Друза.

— Извинявай, смятах да ти кажа още сутринта, но забравих — рече мъжът й и стана от стола си. — Нямаше нищо против, нали?

— Не, разбира се, че не — увери го с безизразния си глас Ливия Друза.

Разбира се, че имаше нещо против, дори много… И то не толкова, защото щеше да й липсва компанията на мъжа й, колкото защото малко повече предвидливост от негова страна щеше да спести и пари, и усилия от нейна страна да се погрижи за всичко в кухнята. Двамата живееха в къщата на стария Цепион, който вечно се жалваше за големите сметки, които плаща за издържането на семейството си. Той непрекъснато укоряваше Ливия Друза, че не е достатъчно прилежна домакиня и парите твърде лесно изтичат между пръстите й. Нито на него, нито на сина му им беше минавало през ума, че Ливия Друза всяка вечер кара робите да приготвят нещо, което така си и оставаше неизядено от господарите, ами отиваше да пълни стомасите на нищо неотказващите Цепионови роби.

— Домина, да занеса ли детето в стаята му? — попита македонката.

Ливия Друза беше изпаднала в умисъл, затова леко се стресна.

— Да — нареди тя разсеяно, без дори да хвърли поглед на дъщеря си. Това, че държеше сама да кърми малката Сервилия, не беше от майчинска обич — просто й бяха казали, че докато не е отбила детето си, няма да зачене друго.

Ливия Друза не се занимаваше особено с мисълта за малката Сервилия; всеки път, щом погледнеше детето си, пред очите си сякаш виждаше миниатюрно подобие на баща му: същите къси крака, същата тъмна кожа, която чак смущаваше с цвета си, тези невъзможни косми по гърба, ръцете и краката, да не говорим за щръкналите кичури коса по главата, които почваха ниско от челото и стигаха чак до края на врата, сякаш детето се беше родило с животинска козина. Според Ливия Друза малката Сервилия не притежаваше нито едно качество, което да заслужава внимание. Дори не намираше сили да се радва на другите нейни черти като например големите й, черни очи и розовата устичка, които подсказваха, че в бъдеще момичето ще се превърна в същинска хубавица.

За осемнайсет месеца брачен живот Ливия Друза още не се беше примирила със съдбата си, макар и нито веднъж да не беше престъпила дадената дума пред брат си Друз; поведението й в дома на Цепионите беше безупречно. Дори и при честите си сексуални вземания — давания с Цепион Младши тя се справяше чудесно. За щастие общественият й статут й даваше право да спазва известна дистанция дори в леглото; все пак Цепион би бил ужасен, ако жена му започне да стене в екстаз или да се мята из леглото като някоя долнопробна любовница. Това, което се искаше от нея, бе да се държи като достойна съпруга: да си лежи по гръб, да не шава много-много с бедрата, да дарява партньора си с топлота и да го окуражава, когато е нужно, и в същото време да не му придиря. И все пак подобна роля не беше никак лесна, напротив, сексът си оставаше най-трудната част от живота й, защото всеки път, когато мъжът й я докоснеше, на Ливия Друза й идеше да се развика, че я изнасилват, или да се изповръща от погнуса.

В душата на Ливия Друза нямаше място за съжаление към Цепион Младши, който в крайна сметка не беше сторил нищо, за да си заслужи безподобното отвращение, което вдъхваше у жена си. Сега обаче мъжът сякаш се беше слял в едно-единствено присъствие с брат й Друз — присъствие, надвиснало като Дамоклев меч над главата й; Ливия Друза живееше постоянно под страх, че само някое хрумване на един от двамата и животът й би могъл да стане още по-тежък. Затова всяка сутрин се утешаваше, че се е приближила с още един ден към смъртта си — единственото, което очакваше с надежда, след като не й беше съдено да познае що е това живот.

Най-ужасното бе, че сякаш бе изгнаница. Домът на Сервилий Цепионите се намираше на Палатина, от страната на Големия цирк, беше обърната право към Авентинския хълм, при това се намираше на самия ръб на скалата и никоя друга къща не й засенчваше гледката. Вече нямаше как изгнаницата да застане на лоджията и да гледа в балкона на съседите с мечтата да се покаже някой нов червенокос Одисей.

Пък и старият Цепион се изявяваше като крайно неприятен човек, при това от ден на ден ставаше все по-свадлив и нетърпим; като капак на всичко нямаше жена и всички домакински задължения се струпваха единствено върху плещите на снахата. Парадоксално беше, че чувствайки се еднакво чужда и на съпруга си, и на свекъра си, Ливия Друза никога не се решаваше да попита никого от двамата, дали свекърва й е покойница, или просто двамата с Цепион са се развели. Разбира се, колкото повече време минаваше от „катастрофата“ при Араузио, толкова повече и старецът имаше от какво да се озлобява. Първо му отнеха империума, след това народният трибун Луций Касий Лонгин прокара закон, според който Цепион беше изгонен и от мястото си в Сената, а оттогава почти не минаваше месец, в който някой ентусиаст, воден от желанието да се хареса на тълпата, да не започне поредното съдебно дело срещу него, при което под нова форма се прикриваха все същите обвинения в държавна измяна. Мразен открито от целия народ, при това живеещ под постоянен страх някой да не му стори нещо, Квинт Сервилий се виждаше и той, подобно на снаха си, принуден да живее откъснат от света. Затова и прекарваше времето си да следи какви ги върши Ливия Друза и да се показва критичен към кажи-речи всичко.

Самата Ливия Друза никак не облекчаваше положението си с навика си от време на време да прави по някоя знаменателна глупост. Един ден тя дотолкова се беше вбесила от манията на свекъра си да я следи навсякъде, че излезе насред перистила, където нямаше кой да я чуе какво говори, и седна да си приказва на глас. Щом робите започнаха да се събират под колоните и да водят оживени спорове какво ли върши господарката им, Цепион изхвърча от кабинета си пребледнял като платно и се запъти право към Ливия Друза.

— Какво си мислиш, че правиш, момичето ми? — провикна се той, без дори да се опитва да прикрие яда си.

Тя го изгледа с широко отворените си очи, сякаш не разбираше на какво се дължи подобна реакция.

— Рецитирам баладата на цар Одисей.

— Най-добре престани! — сряза я свекърът й. — Всички само теб гледат! Робите говорят, че си си изгубила ума! Ако толкова държиш да рецитираш Омир, прави го там, където хората да разберат, че става дума за Омир! Макар че умът ми не го побира какво те е прихванало изобщо.

— Така минава по-бързо времето.

— Има и по-приятни начини да си прекарваш времето, моето момиче. Защо просто не наредиш да ти сглобят стана или пък не вземеш детето си да му пееш или изобщо да се хванеш да правиш нещо, по-прилягащо на една жена. Хайде, върви!

— Но аз не знам какво приляга на една жена, татко — стана от мястото си Ливия Друза. — Какво приляга на една жена?

— Да побърква мъжете! — махна той гневно с ръка и се върна в кабинета си, тръшвайки вратата зад себе си.

Но Ливия Друза отиде дори по-далеч. Възползва се от съвета на стария Цепион и нареди да й сглобят стан. Проблемът беше, че се захвана да тъче цели купища от погребални одежди, а докато се занимаваше, разговаряше на глас с въображаем Одисей и повтаряше до безкрайност как той не се бил връщал толкова години и как тя си тъчала погребалните одежди, които да сложи в деня, щом й се наложи да избере нов съпруг. Често дори се спираше насред монолога си и накланяше глава, сякаш слушаше отговорите на митичния си съпруг.

Този път старият Цепион реши за по-добре да прати сина си да види каква е работата.

— Тъка си погребалните одежди — обясни му тя спокойно, — и се опитвам да отгатна дали цар Одисей ще се върне у дома, за да ме спаси. Все пак да знаеш, че един ден той наистина ще ме спаси.

Цепион Младши я зяпна от удивление.

— Да те спаси? Какви ги дрънкаш, Ливия Друза?

— Никога не излизам навън — оплака се тя.

Цепион вдигна отчаяно ръце и рече с досада:

— И коя е причината никога да не прекрачваш прага на дома ни, ако мога да знам?

Изведнъж на Ливия Друза устата й увисна; така и не можа да измисли друго, освен:

— Нямам никакви пари.

— Пари ли искаш? Ще ти дам пари, Ливия Друза! Само престани да тормозиш баща ми! — възкликна Цепион, на когото му беше неприятно да бъде между двата фронта. — Върви, където щеш! Купувай си каквото искаш!

По лицето на Ливия Друза се изписа широка усмивка; тя прекоси стаята и целуна мъжа си по бузата, сетне му благодари, при това беше толкова щастлива, че чак го прегърна.

Колко лесно се беше оказало всичко! Дългите години на принудителна изолация си бяха отишли веднъж завинаги. Защото на Ливия Друза дори не й беше хрумвало, че преминавайки от властта на брат си под тази на мъжа си и тъста си, тя може да се сблъска и с по-различни правила.

 

 

Когато Луций Апулей Сатурнин беше избран за народен трибун, благодарността му към Гай Марий не знаеше граници. Сега щеше да си отмъсти! При това скоро откри, че може да разчита на съюзници, за които дори не е предполагал. Сред трибуните имаше и един клиент на Марий от Етрурия — някой си Гай Норбан, който притежаваше значително състояние, но понеже в рода си нямаше сенатори, все още не беше влязъл сам в Сената. Народен трибун беше и Марк Бебий, поредният представител на Бебиите, които сякаш имаха запазено място в колегията. За Бебиите се знаеше от години, ако не и от десетилетия, че са продажници, така че в случай на нужда Сатурнин можеше да си позволи да купи и услугите на колегата си.

За нещастие на отсрещния край на пейката седяха трима души, известни със своите крайно консервативни възгледи. В самия край седеше Луций Аврелий Кота, син на покойния консул Кота, племенник на бившия претор Марк Аврелий Кота и природен брат на Аврелия, жената на младия Гай Юлий Цезар. До него беше Луций Антистий Регин от почтен, но недотам известен род, за когото се мълвеше, че е клиент на някогашния консул Квинт Сервилий Цепион, заради което и името му се обграждаше с известно недоверие. Третият човек, евентуален противник на Сатурнин, беше Тит Дидий, много способен и спокоен човек, чиято фамилия произхождаше от Кампания и който си беше спечелил добра репутация на войник.

Останалите, седнали по средата на пейката, бяха скромни личности и, изглежда, от самото начало се бяха примирили с ролята, която им се отреждаше, а именно да попречат на съседите си отдясно и отляво да се хванат за гушите. Защото наистина не можеше и дума да става за любов между онези, които Скавър беше нарекъл демагози, и другите, които беше обявил за достойни люде само защото повече защитавали честта си на сенатори, отколкото на народни трибуни.

Не че това тревожеше особено Сатурнин. От всички кандидати той най-бързо събра нужните гласове, скоро след него идваше Гай Норбан, а това ясно даваше да се разбере, че народът ни най-малко не е изгубил доверието си в Гай Марий; но също и че Гай Марий се е разделил с доста от парите си да купи гласове в полза на двете си протежета. За него беше нужно Сатурнин и Норбан да нанесат своя удар възможно най-бързо, защото три месеца след новото му встъпване в длъжност като консул плебейското събрание започна да губи инерция. Това се дължеше отчасти на факта, че на плебеите им доскучаваше да присъстват на събранията, отчасти и на отдавна наблюдаваното явление, че един трибун не може да води активна политическа дейност повече от три месеца. Като Езоповия заек и народният трибун се уморяваше бързо, докато старата сенаторска костенурка продължаваше бавно, но славно към целта.

— Ще гълтат праха след мен — закани се Сатурнин пред Главция, когато вече десетият ден от декември наближаваше — денят, в който новата колегия на трибуните щеше да встъпи в длъжност.

— Кое по-напред? — попита лениво Главция, който все пак таеше известно огорчение: беше по-възрастен от Сатурнин, а още не бе успял да се добере до трибунството.

Сатурнин се усмихна като някое вълче.

— Най-напред ще прокараме един малък аграрен закон, за да помогнем на нашия приятел и благодетел Гай Марий.

След като се беше постарал завидно при подготовката на закона и след като произнесе блестяща реч пред плебейското събрание, Сатурнин предложи за обсъждане законопроекта за разпределянето на поземления фонд, създаден от Луций Марций Филип предната година — тъй наречения агер Африканус инсуларум. Сега било ред въпросният фонд да бъде разпределен между Мариевите войници — пролетарии при оттеглянето им от служба в легионите. На човек щяло да се пада по сто югера земя. За Сатурнин гласуването на законопроекта се превърне в незабравимо преживяване. От едната страна народът реве в защита на предложението му, от другата Сенатът реве в несъгласие. Луций Кота дори заразмахва заплашителен юмрук, но Гай Норбан се застъпи за закона с убедителна и искрена реч.

— Никога не съм си представял колко интересна може да се окаже длъжността на народния трибун — похвали се той, след като предварителното заседание на плебса беше разпуснато и двамата с Главция вечеряха в къщата на приятеля му.

— Е, във всеки случай принуди „майсторите на политиката“ да отстъпят — поздрави го за успеха Главция. — Имах чувството, че на Метел Нумидик ще му се пръсне някой кръвоносен съд.

— Жалко само, че не стигнахме дотам — облегна се назад Сатурнин и издаде въздишка на облекчение. Очите му зашариха по петната сажди, които димът от факлите и маслените лампи бе изрисувал по тавана. Личеше си, че трябва да се боядисва. — Те имат странен начин на мислене, нали? Само да споменеш думите „аграрен закон“ и ти се нахвърлят отгоре, кълнейки имената на Гракхите, ужасени при самата идея, че може да бъде дадено безплатно каквото и да е на разни простаци, които не могат сами да си го извоюват!

— Трябва да признаеш, че за един принципен и праволинеен римлянин подобно предложение наистина би изглеждало като кощунство — рече Главция.

— След като най-после се примириха със самата идея за разпределянето, се хванаха за това, че отредените парцели били много големи: десет пъти по-големи от едно малко стопанство в Кампания, викат пустите му „майстори на политиката“. Човек би си помислил, че един сенатор все ще знае, че земята по островите край африканското крайбрежие е десет пъти по-неплодородна от тази в Кампания, да не говорим за дъждовете, които съвсем ги няма.

— Да, но спорът всъщност беше редно ли е Гай Марий толкова лесно да се сдобие с няколко десетки хиляди клиенти — отново му възрази Главция. — Знаеш, че тъкмо затова сенаторите най-много ги боли. Всеки оттеглил се ветеран — пролетарий е потенциален клиент на своя пълководец — особено след като именно същият пълководец си е удрял главата в стената, за да му осигури старините на него. Въпросният ветеран е обвързан със задължения! Без да вижда, че всъщност истинският му благодетел е държавата, щом тя му осигурява земята. Той ще благодари на началника си. Ще благодари на Гай Марий. И тъкмо за това „майсторите на политиката“ ще се съпротивляват докрай.

— Съгласен съм. Но да се съпротивляваш на този закон, не представлява действителна алтернатива, Гай Сервилий. Алтернатива би било, ако се приеме общ закон, който да се отнася до всички армии от пролетарии, които могат да бъдат сформирани за в бъдеще. Да речем всеки, който отбие петнайсет, а защо не и двайсет години служба в легионите, ще получава по десет югера плодородна земя. Тогава не би имало никакво значение при кой точно пълководец е служил даден войник, нито в колко различни похода е участвал.

Главция чак се разсмя на това предложение на приятеля си.

— Да се приеме такова нещо, Луций Апулей, ще е нужно прекалено много здрав разум! Кой ще ти повярва? Пък и помисли си само за всички конници, които ще трябва да гледат безпомощно как земите, които досега са взимали под аренда, се дават на някакви си дрипльовци. Да не говорим за уважаемите сенатори — земевладелци!

— Ако става дума за земя в границите на Италия, може и така да е — не отстъпваше Сатурнин. — Но островите покрай бреговете на Африка? Питам те, Гай Сервилий! От каква полза биха могли те да бъдат за тези кучета, които само се чудят как да си запазят смрадливия кокал? В сравнение с милионите югери по течението на Убус и на Хелиф или около езерото Тритонис, от които Гай Марий се отказа в името на Рим и на същите онези, които сега вдигат вой до небесата! Островите са просто жалко подаяние!

Главция завъртя сивкавозелените си очи с дълги мигли, излегна се по гръб, запляска с ръце като преобърнала се костенурка и отново прихна да се смее.

— И все пак речта на Скавър ми хареса повече. Умен човек е той, така да знаеш. Останалите, като забравим от кои фамилии произлизат, не заслужават и капка внимание. — Той надигна глава и изгледа Сатурнин. — Готов ли си за утрешното заседание на Сената?

— Мисля, че да — отговори му Сатурнин, явно на върха на щастието. — Луций Апулей се завръща в Сената! При това този път няма как да ме изхвърлят, преди да ми е изтекъл мандатът! За целта ще им трябват гласовете на тридесет и петте триби, които няма да получат. Дали на „майсторите на политиката“ им се харесва или не, но аз влизам обратно през светите двери на техния Сенат и този път ще жиля жестоко…

 

 

Сатурнин влезе в Сената като господар. Направи театрален поклон на Скавър, махна с ръка към двете страни на залата, където се бяха събрали голямата част от сенаторите — още един признак, че назрява буря. Сатурнин обаче си рече, че в крайна сметка резултатите нямаше да се решават в Курията, ами вън от вратите й, в Кладенеца на Комициите. Това беше ден, в който новоизбраният народен трибун трябваше да покаже възможно най-голямо нахалство и безочие спрямо колегите си сенатори. И наистина, „майсторите на политиката“, както ги наричаше той, трябваше да преглътнат горчив хап — изпадналият само преди няколко месеца в немилост квестор тържествено се завръщаше в Сената, при това единствено по волята на плебса.

За назначените отци обаче Луций Апулей Сатурнин беше приготвил още една изненада, която по-късно щеше да представи и пред плебейското събрание; сега просто щеше да провери реакциите.

— От дълго време насам римските сфери на влияние са се разширили далеч извън пределите на Италия — започна той с речта си. — Всички добре знаем какви неприятности създаде цар Югурта на Рим. Всички ние ще останем завинаги признателни на нашия високоуважаван първи консул, Гай Марий, задето спечели по такъв блестящ и категоричен начин войната в Африка. Но как можем ние, римляните, да гарантираме пред бъдещите поколения, че провинциите ни и занапред ще живеят в спокойствие и че плодовете им ще хранят нас, а не други? Вече сме установили традиционни отношения спрямо народите, които населяват провинциите ни, но не са римляни: те се ползват с правото си да поддържат своя религиозен култ, да се придържат към търговските си правила, да уважават политическите си традиции. Стига всички тези да не накърняват интересите на Рим или пък да не заплашват неговата сигурност. Но едно от най-неприятните следствия на тази дълговековна практика на ненамеса е пълното невежество сред нашите съседни или подчинени народи. Като се изключат Италия, Италийска Галия и Сицилия, в никоя наша провинция местното население не е достатъчно запознато с характера на римската държава и на римския народ, за да разбере, че е в негов интерес да поддържа приятелски и сътруднически отношения вместо прикрита или открита враждебност. Ако народът на Нумидия ни познаваше по-добре, Югурта никога нямаше да убеди поданиците си да го последват в авантюрата му. Ако народът на Мавритания беше знаел повече за нас, Югурта никога не би убедил цар Бокх да застане на негова страна.

Сатурнин се спря да се покашля; поне засега Сенатът приемаше със спокойствие речта му. Но пък и той още не беше стигнал до кулминацията.

— Което ни връща на въпроса за агер Африканус инсуларум. От стратегическа гледна точка тези острови не представляват голям интерес. Като площ са малки. Никой от нас в Сената няма да плаче за тях. На територията им не са открити злато, сребро, желязна руда, още по-малко екзотични подправки. В сравнение с приказните житници по течението на река Баградас земите на островите са по-скоро неплодородни. Пък и изобщо в Африка малко от нас притежават кой знае каква собственост. Дори много конници от първата класа имат слабо изразени интереси към региона. Защо тогава не дадем островите на Гай-Мариевите войници — пролетарии, които да разчитат на тях след оттеглянето си? Дали наистина толкова държим близо четиридесет хиляди ветерани да заседнат в кръчмите или да спят по улиците на Рим? Без работа, без цел в живота, без пари — защото едва ли ще им отнеме много време да похарчат малкото получено от военната плячка? Няма ли да е по-добре за тях, а и за Рим, ако ги заселим върху територията на агер Африканус инсуларум! Защото, уважаеми назначени отци, след своето оттегляне от армията тези няколко десетки хиляди души могат да бъдат от една-единствена полза за Рим: да пренесат Рим в Африка! Да пренесат нашия език, нашите обичаи, нашите вярвания, нашия начин на живот! Чрез тези смели и дружелюбни римски войници, които ще се заселят в близост до Римска Африка, местните племена и народи ще опознаят по-добре Рим, защото тези смели и дружелюбни римски войници са обикновени хора; те няма да са нито по-богати, нито по-образовани, нито по-културни от мнозинството местни жители; едните и другите ще общуват в своето ежедневие и така ще си влияят повече. Някои от тях ще се оженят за местни девойки. Ще се побратимят с местните народи. И като резултат ще имаме все по-малко войни и размирици, все повече мир и спокойствие.

Речта беше произнесена убедително, в тона на Сатурнин личеше трезв разсъдък, може би дори загриженост, при това той не прибягваше до жестове и изпитани риторически фрази. С всяко ново изречение трибунът си казваше, че не е изключено да спечели сенаторите за своята кауза, че най-после твърдоглавите представители на римския елит ще успеят да прогледнат през очите на един Гай Марий, ще видят до какви висоти великият човек смята да изведе техния любим Рим.

Докато отиваше да седне на пейката на трибуните, Сатурнин с известно учудване забеляза, че сред сенаторите не се намира никой да възрази на аргументите му. Но след това изведнъж осъзна, че те просто чакаха. Чакаха някой от „майсторите на политиката“ да покаже на другите как да постъпят. Овце! Сенаторите щяха да си останат завинаги овце. Безмозъчни овце, които, освен да дават вълна, за друго не ги бива.

— Може ли? — обърна се Луций Цецилий Метел Далматик Понтифекс Максимус към председателстващия магистрат, в случая втория консул Гай Флавий Фимбрия.

— Имаш думата, Луций Цецилий — подкани го Фимбрия.

И върховният понтифекс взе думата, за да избухне мигновено в благороден гняв, допреди малко тъй успешно прикриван.

— Рим е нещо изключително! — изрева той така силно, та чак някои от колегите му подскочиха по местата си от уплаха. — Как може един римлянин, който е бил удостоен с честта да стане член на този Сенат, да предложи програма, според която целият свят трябвало да подражава на римляните?

Обичайното високомерно изражение на Далматик, с което винаги подчертава, че стои над земните неща, беше изчезнало; вместо това понтифексът беше поруменял от вълнение, дебелите му бузи бяха пламнали, дори вените по врата му се бяха издули до пръсване. Целият се тресеше от гняв и възмущение, ръцете му трепереха като крилца на пеперуда. Удивени от промяната, настъпила тъй внезапно в дълбоко уважавания понтифекс, всички в залата се умълчаха и напрегнаха слух да чуят какво има да им каже той. Пред сенаторите изведнъж се беше изправил един непознат Далматик Понтифекс Максимус и той трябваше да говори…

— Но, назначени отци, ние добре знаем що за човек е този римлянин, който има безочието да предложи подобно нещо! Добре знаем, че Луций Апулей Сатурнин не е нищо повече от един жалък крадец, от един спекулант с храни, от един безсрамен хомосексуалист, който е свикнал да покварява малки момченца. Човек, който не крие желанията си към сестра си и дъщеря си. Кукла, чиито конци дърпа чак от Галия големият арпински кукловод. Една хлебарка, пръкнала се кой знае от коя римска канавка. Един цирей. Педераст. Гнусно същество, което с удоволствие ще се нахлузи на всяка верпа в града! Какво знае това нищожество за Рим, какво знае и неговият селянин — господар от Арпинум за Рим? Рим е нещо изключително! Рим не може да се разнесе по света като кофа с лайна, изхвърлена в канализацията! Трябва ли да допуснем унищожаването на нашата раса, като тръгнем да се женим за момичета от половината свят? Трябва ли в бъдеще, когато пътуваме по света, да слушаме как някакви провинциалисти осакатяват родния ни латински с някакви отвратителни наречия? Нека си говорят гръцки, нямам нищо против! Нека боготворят Серапис дебелия кур или Астарта разпрания гъз! Какво ни пука на нас? Ние да им дадем на тях Квирин? Кои са квиритите, децата на Квирин? Ние! Защото кой е Квирин? Само един истински римлянин ще знае! Квирин, Това е духът на римското гражданство; Квирин е богът — закрилник на събралите се в едно цяло римляни; Квирин е непобедимият бог, защото Рим никога не е бил победен — и никога няма да бъде, братя квирити!

Целият Сенат избухна в радостни викове. Докато Далматик Понтифекс Максимус се връщаше на мястото си, докато сядаше на стола изнемощял, мъжете около него плачеха или пък тропаха с крака, или пък силно ръкопляскаха, обръщаха се един към друг и с лица, облени в сълзи, се прегръщаха.

Но толкова много несдържани емоции се оказаха като морска пяна, плиснала се върху скалите: щом сълзите изсъхнаха, щом разтреперилите се от вълнение тела се успокоиха, всички в Сената се оказаха еднакво изтощени, еднакво изпразнени от воля и от мисъл. Нямаха какво повече да си кажат и един след друг затътриха натежалите си като олово крака към дома, за да изживеят отново, този път в уединение, онзи вълшебен миг, когато пред очите им сякаш се показа Квирин със своето скрито от погледите лице, със своята тога, под чиито поли искаше да прибере всички свои верни и предани синове.

Залата беше вече почти пуста, когато Крас Оратор, Квинт Муций Сцевола, Метел Нумидик, Катул Цезар и Скавър най-сетне се окопитиха след изживяния шок и прекратиха оживения си разговор, за да се насочат на свой ред към изхода. Луций Цецилий Метел Далматик Понтифекс Максимус все още си седеше на стола, с изправен гръб, с ръце, прибрани в скута, както би седнало едно добре възпитано момиче. Но главата му беше клюмнала, брадичката му се беше забила в гърдите, оредяващите кичури сива коса леко се повдигаха от течението.

— Братко мой, това беше най-великата реч, която съм слушал през живота си! — положи ръка Метел Нумидик върху рамото на Далматик.

Далматик не помръдна, нито отговори нещо; едва тогава другите откриха, че е мъртъв.

— Колко вълнуващо — обади се Крас Оратор. — Бих умрял щастлив, ако знаех, че съм произнесъл речта на живота си пред самия праг на смъртта.

 

 

Но нито речта на Метел Далматик Понтифекс Максимус, нито смъртта му, нито цялата сила и злоба на Сената можеха да попречат на плебейското събрание да превърне проекта на Сатурнин в нов аграрен закон. Така и кариерата на Луций Апулей Сатурнин като народен трибун започваше с шеметен старт и само за няколко дни той се видя едновременно обект на всеобщо презрение и на всеобщо ласкателство.

— Харесва ми така — сподели той с Главция на вечеря, в късния следобед на деня, когато аграрната лекс Апулея влезе в сила. Двамата често вечеряха заедно, обикновено в къщата на Главция. Жената на Сатурнин така и не се беше оправила от преживяния по-рано шок, когато Скавър свали от мъжа й квесторската длъжност. — Да, наистина ми харесва! Само си помисли, Гай Сервилий, ако не беше онази стара ментула Скавър, бих могъл да постигна кариера по съвсем различен начин.

— И все пак рострата е място тъкмо за такива като теб — отхапа от парниковото грозде Главция. — Може би наистина съществува някаква сила, която ни прави такива, каквито трябва да бъдем.

Сатурнин изсумтя подигравателно.

— Да нямаш предвид Квирин!

— Може и да се подсмихваш, но аз продължавам да твърдя, че животът е странна работа — рече Главция. — В него има много повече логика и много по-малко шанс, отколкото в една игра на котабус.

— Да не би да си станал стоик или епикуреец, Гай Сервилий? Фаталист или хедонист? Да внимаваш, че току-виж съвсем си се оплел с онези гръцки тикви, гледащи само как да развалят настроението на другите и твърдящи, че ние, римляните никога няма да създадем философия, която да не е открадната от тях — засмя се Сатурнин.

— Гърците са, римляните правят. Трябва да избираш: или едното, или другото! Досега не съм срещал човек, който да е успял да съчетае тези два начина на съществуване. С гърците сме на противоположните краища на храносмилателната система. Римляните са устата и лапат, гърците са анусът и изхвърлят. Не че искам да кажа нещо обидно за гърците, просто използвах израза за сравнение — допълни Главция, като подкрепи думите си, набутвайки няколко зърна грозде в римската част на храносмилателната система.

— След като нито един от двата края не може да функционира без помощта на другия, най-добре да я караме и занапред заедно — съгласи се Сатурнин.

Главция се усмихна.

— Ето това се казва римско разсъждение!

— Аз съм си римлянин, колкото и на Метел Далматик да му се искаше да ме изкара друг. Ама кажи, това не беше ли направо взето от някоя книга: старият фелатор да каже речта на живота си и да пукне веднага след това! Ако бяха по-находчиви, „майсторите на политиката“ можеха спокойно да го превърнат в безсмъртен пример. Метел Далматик — новият Квирин!

Сатурнин бръкна с пръст в утайката на виното си и със завидна ловкост запрати част от нея върху специално поставената за целта чиния. По броя на лъчите, които щеше да образува петното му, щяха да се броят и точките в играта.

— Три — преброи той. — Брр. Числото на смъртта.

— А сега кого от нас ще наречем скептик? — на свой ред се подигра Главция.

— Но това е твърде необичайно — само три…

Главция се изплю върху чинията и три гроздови зърна размазаха виненото петно.

— Ето, виждаш ли! Върху три, пак три!

— И двамата с теб ще умрем след три години — предрече Сатурнин.

— Луций Апулей, ти си пълното противоречие! Пребледнял си като Луций Корнелий Сула, при това на него му е по рождение. Хайде сега, това е просто някаква игра на котабус! — опита се да го успокои Главция и смени темата. — Съгласен съм, животът на рострата е много по-вълнуващ, отколкото да се скриеш под полите на „майсторите на политиката“. Това да манипулираш народа си е голямо предизвикателство. Пълководецът води легионите си. Демагогът разчита единствено на острия си език. — Тук Главция се изкикоти доволно.

— Не беше ли забавно да гледаш как народът гони Марк Бебий от Форума тази сутрин, когато се опита да наложи вето?

— Дано нечии очи да са прогледнали при такава сцена! — усмихна се и Сатурнин и лека-полека от мисълта му се изтриха фаталните числа три или тридесет и три.

— Между другото — отново смени темата Главция, — чул ли си най-новата клюка на Форума?

— Че Квинт Сервилий Цепион е задигнал сам златото на Толоза? — попита Сатурнин.

Главция изглеждаше разочарован.

— Пфу! Да му се не види. Мислех, че съм го научил преди теб.

— Научих го още преди време в специално писмо от Маний Аквилий — обясни Сатурнин. — Когато Гай Марий е прекалено зает, получавам писма от Аквилий. Да си призная, това по-скоро ме радва, защото той е много по-добър в писането от великия човек.

— Получил си писмо от Трансалпийска Галия? Че те откъде знаят?

— Ами нали тъкмо оттам идват слуховете! Гай Марий се е сдобил с пленник. Не друг, а самия цар на Толоза. И той твърди, че златото е откраднато от Цепион — петнадесет хиляди таланта, представяш ли си?

Главция подсвирна от удивление.

— Петнадесет хиляди таланта! Бива си го тоя, а? Малко множко, не му ли се струва? Имам предвид, всички са наясно, че един управител прибира големи пари, но чак пък да имаш повече злато от хазната? Три пъти повече!

— Напълно си прав. И все пак подобен слух само ще помогне на Гай Норбан, когато представи обвинението си срещу Цепион. Историята за златото ще обиколи целия град за време, за колкото и Метела Калва няма да може да надигне полите си, за да се изчука с банда черноработници.

— Сравнението не беше лошо! — отбеляза Главция. Но изведнъж изражението му стана сериозно. — Стига сме си губили времето в празни приказки! Двамата с теб имаме много работа със закона за държавната измяна и тям подобните. Не трябва да подминем нито един детайл.

Работата, която Сатурнин и Главция смятаха да свършат по въпроса за новия законопроект, засягащ случаите на държавна измяна, беше грижливо планирана и разпределена на задачи, сякаш двамата подготвяха стратегия за водене на война. Възнамеряваха да прехвърлят държавната измяна като правен казус от компетенцията на центуриатните комиции другаде; крайно време беше да се свърши с безкрайните дела, които се водеха пред народа и които винаги биваха обречени на неуспех. По-нататък двамата разчитаха да прехвърлят и делата, занимаващи се с корупция и злоупотреби, в компетенцията на съдебни заседатели от конническото съсловие, за разлика от действащата практика в тези съдилища да влизат изключително сенатори.

— Най-напред Норбан трябва да подведе Цепион под съдебна отговорност пред плебейското събрание по някакво по-безобидно обвинение — просто в обвинителния акт не трябва да се споменава за никаква държавна измяна. Като имаме предвид все по-засилващото се отрицателно обществено мнение спрямо Цепион, сега покрай слуховете за откраднатото злато, мисля, че моментът е подходящ — рече Сатурнин.

— Досега плебейското събрание се е показвало безсилно в подобни случаи — изрази известно съмнение Главция. — Нашият темпераментен приятел Ахенобарб се опита да използва услугите му, когато обвиняваше Силан, че е започнал войната срещу германите по незаконен път — както забелязваш, и тогава не се споменаваше открито „държавна измяна“. Но плебейското събрание отхвърли иска му. Проблемът е в това, че никой не обича да се занимава с обвинения в държавна измяна.

— Е, няма как, ще продължим да работим по въпроса — окуражи го Сатурнин. — За да получи осъдителна присъда от центуриите, обвиненият трябва сам да излезе пред тях и сам да изрече признание, че умишлено се е опитвал да навреди на държавните интереси. Досега не се е намерил глупак да го стори. Гай Марий е прав. Ще трябва още веднъж да подрежем крилата на „майсторите на политиката“, като им докажем, че и те не стоят нито над общественото мнение, нито над закона. Това можем да сторим единствено с помощта на някоя институция, състояща се от хора вън от Сената.

— Защо най-напред да не предложим законопроекта за държавната измяна, а след това да извикаме Цепион пред вече създадения трибунал? — попита Главция. — Да, да, разбирам — защото сенаторите ще се разквичат като прасета на заколение, както винаги.

Сатурнин направи кисела гримаса.

— Ние не държим да ни убият, нали така? Дори да ни остават само три години живот, по-добре след три години, отколкото още утре!

— Ти пък с твоите три години!

— Гледай сега — привлече вниманието на приятеля си Сатурнин. — Ако наистина успеем да изработим някоя присъда за Цепион из устата на плебейското събрание, Сенатът добре ще разбере смисъла на това наше прикрито послание — а именно, че на народа му е дотегнало всеки път, когато сенаторите извършат нещо незаконно, именно законът да ги прикрива. Трябва да се знае, че законите са еднакви за всички, а не че за сенаторите са едни, за останалите — други. Крайно време е народът да се събуди! И аз съм се заел със задачата да го ощипя така, че чак да подскочи от леглото си. Откакто е установена републиката, Сенатът не е преставал да мели на главата на народа, че сенаторите са най-висшите същества сред римляните, че народът трябва да върши онова, което те му кажат. Гласувай за Гай Баний, неговата фамилия даде на Рим първия му консул! Какво толкова, че Гай Баний е алчен и егоистичен некадърник? Това не е важно! Важното е, че Гай Баний е от фамилия с име, че фамилията му по традиция заема място в римската публична сфера. Братята Гракхи бяха прави. Съдилищата трябва да се отнемат от кликата на Гай Баний и да се връчат на конниците!

Главция обаче изглеждаше умислен.

— Чак сега ми идва нещо наум, Луций Апулей. За народа можем поне да кажем, че е съставен от хора, свикнали да поемат отговорности и да разсъждават. От хора, всеки един от които е стълб на римската традиция. Но какво ще стане, ако някой ден се появят хора, които започнат да говорят за пролетариите по начина, по който ти говориш за народа?^[1]

Сатурнин се засмя.

— Докато коремите им са пълни и едилите организират интересни развлечения по време на игрите, пролетариите са щастливи и доволни. За да бъдат превърнати в политически осъзнати люде, трябва да превърнеш Форума в огромен цирк.

— През тази зима се очертава коремите им да не бъдат чак толкова пълни — напомни му Главция.

— Ами, ще са пълни достатъчно, и то благодарение не на друг, а на нашия почитаем Принцепс Сенатус Марк Емилий Скавър. Знаеш ли, никога няма да заплача за това, че не мога да накарам Нумидик или Катул Цезар да видят нещата от нашата гледна точка; тъжно ми е само, че и Скавър продължава да упорства като тях.

Главция изгледа приятеля си с любопитство.

— Ти нито веднъж не каза нещо лошо за Скавър, нищо че те изгони от Сената?

— Нито веднъж. Той постъпи, както смяташе за правилно. Но аз ще открия кои са били истинските виновници и тогава — тежко им! — закани се Сатурнин.