Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (42)

Година десета (101 г. пр.Хр.)

В консулството на Гай Марий (V) и Маний Аквилий

Година единадесета (100 г. пр.Хр.)

В консулството на Гай Марий (VI) и Луций Валерий Флак

 

 

Сула се оказа прав: кимврите дори не помислиха да преминават Пад. Като стадо крави, пуснато да пасе на воля из някоя крайречна ливада, те се нахвърлиха на източната половина от Транспаданска Галия, доволни от натежалите от жито ниви и от тучните пасища за добитъка си. Никой не се вслуша в увещанията и заплахите на царя си. Сред всички кимври един-единствен се тревожеше за бъдещето и това беше Бойорикс; единствен и той изпадна в покруса, когато научи за разгрома на тевтоните при Аква Секстия. Когато обаче до него дойде вестта и за уплахата, която обзела тигурините, маркоманите и херуските, научили за тъжната участ на тевтоните, и ги накарала да се обърнат назад и да се върнат по родните си места, Бойорикс изпадна в дълбоко отчаяние. Великата му стратегия се беше провалила, едно, заради доказаното превъзходство на римляните да боравят с оръжието, второ, заради доказаното лекомислие на германите, когато се отнася дори до собственото им оцеляване. Освен това Бойорикс започваше все повече и повече да се съмнява в своята власт над кимврите.

Все пак продължаваше да живее с чувството, че дори без чужда помощ те, кимврите — най-многобройният народ сред преселниците — биха могли да завземат Италия. Но само ако успееше да убеди сънародниците си, че най-важното в момента е пълното единство и налагането на строга самодисциплина.

През цялата зима след битката при Аква Секстия той си мълчеше, защото знаеше, че ще може да вразуми хората си едва когато им омръзне да тъпчат на едно и също място или когато изядат и последното зърно пшеница в областта. Понеже германите никога не се бяха научили да обработват земята, втората възможност беше твърде вероятна, но пък и никъде по време на скитанията си Бойорикс не беше виждал друга толкова плодородна и богата земя — земя, която може спокойно да изхрани четиристотин изгладнели гърла и да остане нещо и след тях. Ако Транспаданска Галия наистина беше римска, тогава нищо чудно, че римляните са толкова богати. За разлика от Дългокоса Галия тук нямаше гъсти и непроходими гори; срещаха се само добре поддържани дъбови насаждения, колкото да има жълъди за хилядите прасета, които зимно време биваха пускани на свобода да си търсят сами храната. Останалата част от земята се обработваше: близо до реката, където земята беше доста размекната и неудобна за оране, се отглеждаше просо; на север, където пръстта беше по-рохка — пшеница; навсякъде се виждаха засадени фасул и леща, вълчи боб и грах. Дори тази година, когато много от стопаните, подплашени от идващите варвари, бяха напуснали земите си още напролет, реколтата беше добра и изпопадалите в угарта зърна пак щяха да покълнат.

Това, което Бойорикс не можеше да разбере, беше географският строеж на Италия. Ако знаеше какво го чака по на юг, нищо чудно да беше избрал именно Транспаданска Галия за нова родина на народа си; а ако беше го сторил, не беше изключено Рим на драго сърце да му позволи да се засели в областта, която тъй и тъй не се считаше за жизненоважна за римските интереси, пък и населението й беше предимно келтско. Защото именно географският строеж на Италия превръщаше долината на Пад в труднодостъпна земя и заради това практически неизползваема за Рим и областите на юг из полуострова. Всички реки в Италия течаха от изток на запад или от запад на изток, а и дългата планинска верига на Апенините допълнително разделяше полуострова, отворен към Лигурийския залив, от Италийска Галия, отворена към Адриатическо море. В действителност Италийска Галия беше напълно отделена от същинска Италия, при това сама се разделяше на две части — Транспаданска и Циспаданска — на север и на юг от Пад.

Както и да е. С началото на лятото Бойорикс се захвана да напомня на сънародниците си, че първоначалната им цел е била същинска Италия, и за това му помагаше най-вече все по-трудното намиране на храна в Галия. Вярно, че много от културите се бяха раззеленили наново, но класовете бяха по-нарядко, стъблата им — по-къси, а и семенниците им никакви ги нямаше. Прасетата, които си бяха умни животни, при това самостоятелни, скоро се научиха, че за да запазят числеността си, най-добре ще е да се изгубят от очите на хората, и го сториха със завиден успех; половин милион глави добитък, които кимврите бяха водили със себе си, сами се бяха обрекли на глад, след като за няколко месеца бяха изпотъпкали цялата зеленина, която можеше да ги изхрани.

Беше време кимврите да продължават по пътя си. Когато Бойорикс тръгна да търси тановете си и да ги подканва да тръгват, те на свой ред започнаха да обикалят хората си и да ги викат отново на поход. В началото на юни добитъкът отново беше впрегнат в колите, конете бяха прикоткани при стопаните и керванът беше готов за път. Кимврите, обединили се отново в обща маса, се насочиха на запад, вървейки обратно на течението на голямата река с мисълта да посетят по-силно романизираните райони на Италийска Галия, а именно земите около големия град Плаценция.

 

 

А в Плаценция чакаше римската армия, наброяваща петдесет и четири хиляди души. Марий великодушно беше дал два от легионите си на Маний Аквилий, за да отиде с тях в Сицилия още в началото на годината и да свърши веднъж завинаги с робския цар Атенион; а пък поражението на тевтоните беше толкова пълно, че никой не виждаше смисъл да се държат гарнизони в Трансалпийска Галия.

Ситуацията имаше с какво да прилича на онова абсурдно положение, създало се при Араузио; пак главнокомандващият беше нов човек, а вторият след него — аристократ до мозъка на костите си. С тази разлика, че между Гай Марий и Гней Малий Максим нямаше нищо общо; не беше Гай Марий новият човек, който щеше да се остави на Катул Цезар да му се опъва. Проконсулът чакаше от него заповеди какво да прави, къде и кога да го прави, а само Марий можеше да знае защо изобщо го прави. Единственото, което се искаше от Катул, беше да се подчинява, а той добре си даваше сметка какво го чака, ако откаже — Гай Марий се беше показал достатъчно нетактичен да му го заяви в лицето:

— Може да се каже, Квинт Лутаций, че съм те накарал да ходиш по въже: да стъпиш малко вляво или малко вдясно и вече се пиши със счупена глава. Толкова бързо ще те върна в Рим, че сам няма да разбереш как е станало. Няма да позволя да ми се играят номерца в стил Цепион! Тъй и тъй бих искал на мястото ти да е Луций Корнелий — само да ми направиш нещо мръсно и веднага ще те сменя с него. Разбрано ли е?

— Аз не съм твой подчинен, Гай Марий, и не мога да допускам да се държиш с мен като с такъв — опита се да възрази Катул Цезар и две аленочервени петънца се появиха по бузите му.

— Виж какво, Квинт Лутаций, не ме интересува как се чувстваш ти! — рече му Марий, уж подобен въпрос дори не го притеснява, камо ли би го извадил от равновесие. — Това, което има значение за мен, е как си вършиш работата. А твоята работа е да правиш каквото аз ти казвам, нищо друго.

— Аз и не виждам какви затруднения биха могли да създадат твоите заповеди, Гай Марий. Те винаги са колкото специфични, толкова и подробни — опитваше се да защити честта си Катул Цезар. — Само ти повтарям, че не съм ти подчинен, следователно не е нужно да се държиш с мен като с такъв. Все пак съм твой заместник.

Марий му се усмихна крайно недружелюбно.

— Аз никак не те харесвам, Квинт Лутаций. За мен ти си просто още един представител на аристократическата посредственост, човек, който си въобразява, че има божественото право да управлява Рим. Мисля, че не ставаш дори за съдържател на кръчма. Затова трябва отсега да знаеш в какво ще се състои нашето сътрудничество: аз ще давам нарежданията, а ти ще ги изпълняваш.

— Дори и да не съм съгласен?

— И да си съгласен, и да си несъгласен, просто изпълнявай.

— Толкова ли не можа да се държиш по-любезно? — попита Сула по-късно същия ден, след като в продължение на цял час Катул Цезар беше крачил насам-натам из палатката му да се жалва какъв грубиян е Гай Марий.

— Че защо да се държа по-любезно? — зачуди се като че ли съвсем искрено Марий.

— Защото в Рим думата му се слуша, ето за какво! Да не говорим, че и тук, в Италийска Галия трябва да се съобразяваме с него! — сопна му се Сула. Но на него скоро ядът му мина, а пък и Гай Марий продължаваше да го гледа невинно — Ти наистина си невъзможен! При това от ден на ден ставаш все по-невъзможен.

— Аз съм стар човек, Луций Корнелий. На петдесет и шест. На една и съща възраст сме с нашия Принцепс Сенатус, него всички го смятат за стар човек.

— Това е, защото нашият Принцепс Сенатус е плешив и сбръчкан, при това се показва само на Форума. А ти все още си герой от бойните полета, тъй че никой не би те нарекъл стар.

— Както и да е, вече съм достатъчно стар, за да си позволя да кажа на Квинт Лутаций какво мисля за него — натърти Марин. — Нямам време да галя перушината на някакви си надути петлета, само и само за да не ме гледат накриво!

— И все пак да не кажеш, че не съм те предупредил! — рече за последно Сула.

 

 

Към втората половина на квинктилис кимврите се бяха събрали в подножието на Западните Алпи, в долината, наречена Кампи Равди, недалеч от градчето Верцела.

— Защо точно тук? — попита Марий Квинт Серторий, който отново се беше върнал при кимврите, преди да поемат на запад.

— И аз бих искал да знам, Гай Марий, но никога не ми се е удавало да доближа самия Бойорикс — отвърна Серторий. — Изглежда, кимврите мислят, че ще се връщат у дома в Германия, но от няколкото танове, с които съм имал случай да говоря, знам, че Бойорикс продължава да държи да вървят на юг.

— Но той вече е стигнал твърде на запад — отбеляза Сула.

— Тановете мислят, че се опитва да излъже народа си, че наистина ще пресекат Алпите, за да отидат в Дългокоса Галия, а на следващата година ще си бъдат у дома в Херсонес Кимврийски. Но всъщност намеренията му са да задържи кимврите достатъчно дълго, за да затворят снеговете проходите, и след това пред народа му ще има само един избор: да презимува в Италийска Галия с очертаващия се глад или да нахлуе в Италия на юг.

— Доста сложна маневра за един варварин — с недоверие отбеляза Марий.

— И това, че трябваше да нахлуят в Италийска Галия от три страни като харпун, също не беше типична варварска стратегия — напомни му Сула.

— Те са като лешоядите — подметна изведнъж Серторий.

— Какво казваш? — сбърчи вежди Марий.

— Те изяждат всичко до кокал, Гай Марий. Според мен тъкмо това ги кара да се движат постоянно. Или може би е по-удачно да ги сравня със скакалци. Изяждат всичко, което успеят да открият на дадено място, после си взимат партакешите и се местят другаде. Хедуите и амбарите има да чакат поне двайсет години, преди да възстановят всички опустошения, донесли им четирите години съжителство с германите. А и атуатуците не бяха по-добре, когато ги оставях, можете да ми вярвате.

— Тогава как са могли да останат толкова дълго време в родината си, без да се местят? — попита Марий.

— Първо, тогава са били по-малко. Кимврите са имали целия обширен полуостров за себе си, тевтоните са живели на юг от тях, тигурините са си стояли в Хелвеция, херуските — по бреговете на Визургис в Германия, маркоманите — в Бойохемум — обясни Серторий.

— Климатът там е различен — на свой ред взе думата Сула. — На север от Рен вали цяла година непрестанно, затова и тревата расте бързо, пък и е сладка, сочна и крехка. А, изглежда, и зимата не е толкова сурова, колкото при нас — поне за кимврите, тевтоните и херуските, които са живели в близост до Атлантическия океан. Дори в най-дълбока зима при тях е валяло повече дъжд, отколкото сняг, така че земята е раждала повече трева, но затова пък е била много по-трудна за обработване. Не мисля, че германите живеят по този начин, защото така им е заложено в кръвта. Според мен те още не могат да се отърсят от навиците, които са придобили при условията в родината си.

Марий го изгледа изпод гъстите си вежди.

— Значи искаш да кажеш, че ако случайно се настанят за по-дълго в Италия, те ще се научат да обработват земята?

— Без съмнение — кимна Сула.

— Тогава най-добре още това лято да им дадем едно решително сражение и всичко да се свърши веднъж завинаги. В продължение на почти петнадесет години Рим тръпне под тяхната заплаха. А и аз няма да умра спокоен, ако знам, че след като склопя очи, половин милион германи ще продължават да кръстосват Европа, за да търсят Елисейските полета, които са изоставили далеч на север от Рен. Германската миграция трябва да спре. И единственият начин, за който мога да съм сигурен, че ще ги спре, е да опитат острието на римския меч.

— Напълно съм съгласен — рече Сула.

— И аз — обади се Серторий.

— Ти нямаше ли дете някъде сред кимврите? — спомни си Марий за подвизите му.

— Имам.

— Знаеш ли къде е?

— Знам.

— Добре. Щом всичко свърши, ще пратиш детето и майка му, където искаш, дори в Рим, ако ти харесва.

— Благодаря ти, Гай Марий. Ще ги пратя в Близка Испания — усмихна се Серторий.

Марий го изгледа изненадано.

— Испания ли? Че защо Испания?

— Просто там ми хареса, нали по едно време се правех на келтибериец. Племето, у което живях, ще се погрижи за германското ми семейство.

— Прекрасно! А сега, приятели мои, да видим как можем да си изпросим едно сраженийце от кимврите.

 

 

Марий лесно си изпроси сраженийцето; според календара датата трябваше да е последният ден от квинктилис, при това беше уговорена на специални преговори между Марий и Бойорикс. Защото не само на Марий му бяха омръзнали годините на колебание и нерешителност. Бойорикс не по-малко от него изгаряше от нетърпение всичко да се реши веднъж завинаги.

— За победителя да бъде Италия — беше казал Бойорикс.

— За победителя да бъде светът — на свой ред рече Марий.

Както при Аква Секстия, така и сега той разчиташе на пехотата си — скромната му конница служеше само колкото да защитава двете внушителни крила, съставени изключително от пешаци. Вляво и вдясно Марий беше подредил своите легиони от Трансалпийска Галия, разделени поравно на по петнадесет хиляди души. В центъра щеше да настъпва Катул Цезар заедно със своите двадесет и четири хиляди легионери, които имаха далеч по-малък опит от другарите си; ветераните по двете крила трябваше едновременно да посрещнат най-силния удар и да поддържат центъра, ако тръгне да се огъва пред германската лавина. Марий избра за себе си лявото крило, Сула щеше да командва дясното.

От отсрещната страна битката се започна от петнадесет хиляди души кимврийска конница. Германите носеха пищни облекла и бяха въоръжени до зъби. Яздеха едрите си северни коне, за разлика от тевтоните, които бяха разчитали на значително по-нисичките галски понита. Всеки от тях носеше на главата си великолепен шлем във формата на някакъв мистичен звяр с разтворена паст, от двете страни, на който стърчат забодени дъги и пера — за да изглежда ездачът още по-висок; на гърдите си имаше желязна плочка, в едната си ръка държеше дълъг меч, в другата — кръгъл бял щит и две тежки копия.

Конниците се бяха подредили в четири почти прави редици, дълги повече от шест километра; плътно зад тях вървеше кимврийската пехота. Вместо да удари фронтално обаче, конницата изведнъж свърна вдясно и повлече със себе си и римляните; тази тактика очевидно имаше за цел да издърпа крилото на Сула възможно най-вляво, за да открие незащитения си фланг и германската пехота да го удари в гръб.

Римските легиони бяха толкова нетърпеливи да влязат в схватка с германите, че тази тактика на Бойорикс за малко да успее. В последния момент Марий успя да закове легионите си на място, като лявото крило трябваше да поеме целия удар на вражата конница върху себе си, докато Сула се обръща лице в лице срещу пехотата. На Катул Цезар му оставаше да защитава центъра и от конници, и от пешаци.

Само римският опит и римската хитрост помогнаха на легионите да победят и на полето при Верцела. Марий беше заложил на това, че битката ще се води предимно преди обяд, а армията му ще напада на запад — следователно слънцето ще грее в очите на кимврите, а и те по-трудно биха издържали на задаващите се обедни горещини. Свикнали на по-хладен, по-мек климат, при това натъпкали се с месо преди началото на сражението, германите трябваше да се бият с римляните точно два дни след лятното слънцестоене под безмилостните лъчи на южното слънце, в прах, който им пречеше да виждат. Ако за легионите това си беше просто една неприятна подробност, за кимврите бойното поле скоро се превърна в огнена пещ. Хиляди бяха тези от тях, които на втория — третия час от началото на стълкновението бяха увесили език от жегата и се гърчеха в нажежените си ризници също както Херкулес се е гърчил в отровното си наметало; шлемовете изгаряха челата им, а мечовете се оказваха твърде тежки, за да играят по главите на римляните.

Към пладне вече не бяха останали кимври на бойното поле, които да продължават да се съпротивляват. Осемдесет хиляди души бяха паднали под римските мечове, включително самият Бойорикс. Оцелелите бягаха назад, за да съобщят на жените и децата и да подкарат дългия керван към алпийските проходи. Но петдесет хиляди каруци не потеглят бързо, а и половин милион глави добитък не могат да бъдат подкарани за час-два. Само тези, които бяха заседнали по-близо до алпийския проход към Долината на саласите, успяха да се измъкнат. Много от жените предпочетоха да сложат край на живота на децата си и на своя собствен, нежели да ги отведат в пленничество; някои стигаха дори дотам, че убиваха бягащите си мъже. Но, разбира се, и мнозина останаха живи — шестдесет хиляди жени и деца щяха да бъдат продадени в робство по средиземноморските пазари, както и двадесет хиляди мъже — бойци.

От онези, които се втурнаха нагоре през Долината на саласите, малцина успяха да се спасят от засадите на местните келтски племена и да се доберат до Трансалпийска Галия през Лугдунумския проход. Но нататък и те нямаше да видят спокойствие: и алоброги, и секвани с еднакво ожесточение нападаха оределите им кервани. Може би само две хиляди кимври успяха да се върнат живи в земите на атуатуците, където ги чакаха шестте хиляди съплеменници, оставени да пазят съкровищата на германите. Там, където река Сабис се вливаше в Моза, шепата оцелели от многобройния народ на кимврите щяха да се установят веднъж завинаги и с времето сами щяха да се нарекат атуатуци. Само несметните съкровища, останали на тяхна грижа, щяха да им напомнят за близо осемстотинте хиляди германски преселници, към които бяха принадлежали и техните предци. Но пък и те нямаха право да разполагат с тези съкровища — последните кимври бяха само техни пазачи и техен дълг беше да ги бранят от алчните погледи на римляните.

Когато Катул Цезар се яви на военния съвет, свикан от Марий след победата при Верцела, той си мислеше, че го очаква ново сражение, този път от различно естество. Но вместо това имаше пред себе си един Марий, който беше до такава степен опиянен от победата, че само се чудеше как да угоди едновременно на всички.

— О, скъпи ми приятелю — потупа той Катул по гърба, — разбира се, че и ти ще честваш триумф! Скъпи приятелю, вземи две трети от плячката за себе си! В крайна сметка моите войници вече взеха достатъчно от тевтоните при Аква Секстия, освен това им предадох и печалбата от продажбата на робите, така че току-виж се върнали от война доста по-богати от твоите. Освен естествено, ако и ти не дадеш на своите парите от робите… Няма ли? Напълно те разбирам, скъпи ми Квинт Лутаций! — съгласяваше се този път с всичко Марий и за да подкрепи думите си, подаде пълна чиния с ядене на проконсула. — Скъпи ми приятелю, дори не бих помислил да си приписвам всички заслуги само на себе си! Откъде накъде, след като твоите войници се биеха не по-зле и с не по-малко желание от моите? — не спираше той, докато взимаше чинията от ръцете на събеседника си и вместо нея му подаваше пълна чаша вино. — Седни, седни спокойно! Велик ден! Ще мога да спя спокойно.

— Бойорикс е мъртъв — усмихваше се доволно и Сула. — Всичко свърши, Гай Марий. Наистина свърши.

— Ами жена ти и детето, Квинт Серторий? — сепна се изведнъж Марий.

— В безопасност са.

— Много добре! — Марий огледа всички присъстващи в палатката на главнокомандващия. Още малко и щеше да ги разцелува от щастие. — Кой иска пръв да занесе вестта за нашата победа в Рим?

Мнозина с готовност изявиха желание. Останалите офицери и центуриони си замълчаха, но само по израженията им човек добре разбираше, че и на тях им се иска да получат тази задача. Марий започна да ги оглежда един по един, докато най-накрая очите му се спряха на онзи, когото вече си бе избрал.

— Гай Юлий — рече той, — теб ще те натоварим с тази работа. Едно, че си мой квестор, но и по други причини, от дипломатическо естество. Ти въплъщаваш в себе си цялото ни висше командване. Ние трябва да останем в Италийска Галия, докато не се уверим, че е напълно прочистена от враговете ни. Но ти си шурей и на Луций Корнелий, и на мен; в жилите на нашите деца тече кръвта на твоя баща. А пък Квинт Лутаций по рождение ти се пада първи братовчед. Така че какво по-уместно от това един Юлий Цезар да отнесе в Рим новината за нашата победа? — Марий отново изгледа всички присъстващи. — Право ли е?

— Право е — съгласиха се всички в един глас.

 

 

— Друго си е да влезеш така триумфално в Сената — радваше се Аврелия, без да сваля очи от лицето на Цезар; потъмнял от слънцето и ветровете, той вече беше истински зрял мъж! — Сега дори си мисля, че цензорите постъпиха добре, като решиха да те приемат в Сената едва след като изкараш службата си при Гай Марий.

Цезар още не можеше да си намери място от радост и възторг и преживяше сладките мигове на славата, когато беше подал Мариевото писмо на Принцепс Сенатус и бе видял с очите си как римският Сенат приема новината за окончателното премахване на германската опасност. То не бяха ръкопляскания, не бяха викове… Тук сенаторите затанцуваха, там заплакаха от вълнение; Гай Сервилий Главция, най-висш в колегията на трибуните, хукна като полудял, както си е в сенаторската тога, за да закрещи от рострата пред всички чакащи на Форума, че Гай Марий е победил; височайши особи като Метел Нумидик и Ахенобарб Понтифекс Максимус си стискаха по мъжки ръцете, опитвайки се да прикрият с тържествените си физиономии вълнението, което ги душеше отвътре.

— Това е добър знак — каза Цезар на жена си; и той също не можеше да откъсне поглед от нея, изпаднал в ням захлас. Колко красива беше Аврелия, колко слабо й се бяха отразили четирите години живот в Субура и задълженията на хазяйка.

— Някой ден ще станеш консул — мечтаеше на глас Аврелия. — Всеки, който си спомня за битката при Верцела, ще се сети, че тъкмо ти донесе в Рим вестта за победата.

— Едва ли — съмняваше се той. — Всички ще си мислят единствено за Гай Марий.

— За Гай Марий и за теб — настояваше жена му. — Нали твоето лице видяха всички пред Сената? Нали ти беше неговият квестор?

Цезар въздъхна, сви се малко на кушетката и потупа празното място до себе си.

— Ела тук — рече той на Аврелия.

Аврелия, която дотогава беше седяла на малкото си столче срещу него, инстинктивно се обърна към вратата на триклиния.

— Гай Юлий! — още малко и щеше да се възмути тя от подобно предложение.

— Сами сме, мила, а пък аз не съм дотам превзет, че още първата вечер у дома да оставя жена си чак от другата страна на масата. — И той отново потупа свободния край на кушетката. — Тук, жено! Веднага!

 

 

Когато младата двойка се установи да живее в Субура, пристигането й се превърна в истинско събитие, което нямаше как да не прикове вниманието на целия квартал. В радиус от поне няколко пресечки нямаше човек, който да не проявява в една или друга степен любопитство, кои ли ще са тези благородници, които ще живеят в Субура. Аристократи наемодатели всеки беше виждал, но за пръв път един истински патриций, богаташ в очите на местните бедняци, щеше да се нанася сред градската измет. Гай Юлий Цезар и жена му се оказваха наистина редки птици, затова и какви ли не клюки плъзваха за тях. Субура можеше да е по размери огромен град, но жителите му бяха със селска жилка и за тях си оставаше най-любимо забавление да обсъждат съседите, особено ако представляват такава сензация.

Всички единодушно предричаха, че младите няма да издържат дълго в квартала. Субура беше място, където човек скоро забравяше и претенции, и самочувствие, за да разбере какво представлява наистина в очите на другите. А един аристократ си оставаше човек от Палатина и мястото му не беше тук. Какви истерии щяха да обземат младата госпожа! Как щеше да се ядосва за щяло и нещяло младият господин! Ха-ха! И най-накрая щяха да си отидат. Така говореха хората в Субура и чакаха предвижданията им да се сбъднат.

Но те не се сбъднаха. Скоро се разбра, че госпожата няма нищо против сама да си пазарува, сама да поставя на мястото му всеки квартален простак, имал наглостта да й прави мръсни предложения, сама да се изправя срещу местните женища, когато я наобиколят някъде по Викус Патриции, за да й заявят за сетен път в лицето, че й е време да си върви в Палатина, където й е мястото. Колкото до господина — в това вече никой не се съмняваше, — оказваше се, че е мъж на място: за нищо не се ядосва, на никого не се кара, интересува се от всичко, което съседите искат да споделят с него, независимо към коя обществена прослойка принадлежат, услужва, с каквото може, на всеки, който иска да си напише завещанието, да сключи заем или да си потърси работа.

Много скоро Цезар и Аврелия си спечелиха всеобщо уважение. С времето хората в квартала дори щяха да ги заобикнат. Вярно, че много от качествата им бяха нови за средата, в която попадаха — така например те продължаваха да държат на това никой да не си бърка носа в работата им, както те не се бъркаха в работата на другите; никога не се оплакваха, за никого не казваха лоша дума, но най-вече с нищо не даваха вид, че се смятат за по-висшестоящи от съседите си. Всеки, който ги заговореше, можеше да е сигурен, че ще му отговорят с усмивка, искрен интерес и съчувствие.

Първоначално гледаха на тази куртоазия у двамата младежи като на чиста проба лицемерие, но с месеците и годините, прекарани в съседство, жителите на околните улици започваха да разбират, че Цезар и Аврелия са точно такива, каквито искат и другите да ги познават.

За Аврелия беше много по-важно как ще я приемат в квартала, отколкото за Цезар, защото именно тя прекарваше живота си в Субура, тя беше собственичка на голяма инсула, в която живееха много и всякакви наематели. В началото не й беше никак лесно, но едва когато Цезар напусна Рим и тръгна на война, Аврелия разбра причината за трудностите. В началото тя си обясняваше всичко с чуждата среда и липсата на опит. Търговските агенти, от които беше купила инсулата, й предложиха услугите си да събират от нейно име наемите и ако се наложи, да се разправят вместо нея с опърничавите наематели. Цезар беше сметнал, че предложението си струва, и послушната му съпруга се беше съгласила. Без да разбере почти несъзнателното послание, което му беше пратила Аврелия в една своя реплика само месец след нанасянето им:

— Наемателите ни са такава сбирщина, че не мога да го повярвам — беше рекла тя един ден развълнувано, забравяйки, че във всичко трябва да бъде невъзмутима.

Цезар подметна леко подигравателно:

— Пъстра картинка?

— Ами на последните два етажа живеят предимно освобожденци — най-вече гърци, — които едва свързват двата края и все тичат подир някогашните си господари. Всички до един са с ей такива дебели бръчки по челото от постоянните притеснения и повечето си имат приятели мъже вместо жени или момичета. По-надолу можеш да откриеш всякакви: тепавичар със семейството си, римлянин; грънчар със семейството си, римлянин; овчар със семейството си… Минавало ли ти е някога през ума, че в Рим има овчари? Пазел овцете в Кампус Ланатариус, докато животните чакали да бъдат продадени на колачите — любопитно нали? Попитах го защо тогава не се премести по-близо до местоработата си, но той каза, че двамата с жена си били родом от Субура и не могли дори да си помислят да живеят другаде; при това нямал нищо против дългото ходене — разправяше Аврелия и се вживяваше все повече и повече.

Но Цезар се намуси.

— Не бих искал да изглеждам сноб, Аврелия, но все пак не съм сигурен дали е подходящо да влизаш в разговори с наемателите си. Все пак ти си съпруга на един Юлий и трябва да следваш известни принципи на поведение. Знам, че не трябва да се държим надменно или нелюбезно със съседите си, нито да се държим с тях, сякаш са ни напълно безразлични, но все пак аз скоро заминавам задълго и не искам жена ми да се сприятелява с непознати. Трябва да поддържаш известна дистанция от хората, които са ти клиенти. Затова приех на драго сърце предложението на агентите да се погрижат за събирането на наемите.

Погледът на Аврелия помръкна, като разбра каква глупост е извършила.

— Съжалявам, Гай Юлий. Дори и не помислих. Е, наистина, не съм си позволила кой знае каква фамилиарност; просто си рекох, че ще е интересно да знаем с какво се занимават наемателите в къщата ни.

— Разбира се, че ще е интересно — на свой ред се почувства виновен Цезар, задето така беше срязал жена си. — Разкажи ми и за останалите.

— Имаме един гръцки ритор със семейството си, както и един римски учител, пак със семейството си — казва, че би искал, ако някой ден се освободят двете стаи в съседство с апартамента му, да ги наеме и тях, за да ги използва като класни стаи. — Аврелия го стрелна с поглед, после добави. — Това го знам от агентите — това беше и първата лъжа пред съпруга й.

— Тази идея не е лоша — кимна Цезар. — Други кои живеят над нас, любима?

— На етажа над нас има доста интересни хора. Първо, имаме един търговец на подправки, чиято жена е толкова надута, че още малко ще се пръсне, а до него живее изобретател! Ерген е и целият му апартамент е задръстен от разни умалени макети на подемни кранове, помпи и мелници — започна да разказва Аврелия за чудака и пак се изпусна повече, отколкото трябва.

— Да не би да искаш да кажеш, Аврелия, че си била в апартамента на един ерген? — попита съпругът й.

Сърцето на жена му се разтуптя от неудобство и тя набързо изрече и втората си лъжа:

— Не, Гай Юлий, честно! Агентът мислеше, че ще е добре, ако и аз го придружавам, докато обикаля наемателите — така хем съм щяла да се запозная с тях, хем да видя как живеят.

Цезар се успокои.

— О, да, разбирам! Естествено. И какво прави нашият изобретател?

— Доколкото разбрах, най-вече скрипци и спирачки. Дори ми показа как работят, като задвижи един от макетите, но каза, че нямам техническа мисъл, затова и се страхувал, че нищо няма да разбера.

— Изглежда, че изобретенията добре му пълнят гушата, щом може да си позволи да живее на първия етаж — отбеляза Цезар, който с неприятно чувство забелязваше как жена му е загубила първоначалната си словоохотливост, без да може да си отговори в кого се крие грешката.

— Бил направил работилница, където да произвежда специалните си макари, и ги продавал на много строителни предприемачи; колкото до спирачките, тях ги сглобявал ръчно някъде надолу по улицата. — Аврелия си пое въздух някак нерешително и мина на най-необичайните си наематели. — А три етажа над изобретателя, Гай Юлий, целият етаж е пълен с евреи! Казват, че обичали да живеят винаги много евреи на едно място, защото си имали свои закони и правила и така им било по-лесно да ги спазват. Мисля, че тези хора не знаят какво са си докарали на главата. Те са в пълния смисъл религиозни! Като ги видях, разбрах защо някои от нас са толкова зле настроени към чужденците — евреите постоянно ни карат да се чувстваме несериозни и крайно неморални в поведението си. Освен това всеки евреин работи при друг евреин или зависи сам от себе си, и то не за друго, ами защото имат традиция да почиват на всеки седми ден. Не е ли странно? В Рим пазарните дни се редуват на всеки осми, да не говорим, че празниците се падат по всяко време, а евреите почиват задължително на всеки седми ден. Естествено, че тогава никой, който не е евреин няма да ги вземе на работа. Затова те предпочитат да не се хващат някъде задълго на работа, ами да работят по договор.

— Невероятно! — възкликна Цезар.

— Всички те са или занаятчии, или вършат някаква канцеларска работа — продължаваше тя, опитвайки се да се държи възможно най-естествено. — Един от евреите — мисля, че се казваше Шимон, е феноменален краснописец. Пише наистина изящно, Гай Юлий! Само че работи само на гръцки. Никой от наемателите ни евреи не знае добре латински. Когато някой автор или издател иска да продаде някоя книга на по-висока от приетата цена, той отива при хора като Шимон. Той има четирима сина, които също учат за краснописци. Ходят на училище при учителя от горния етаж, но също така и на някакво тяхно си религиозно училище, защото Шимон искал да се научат да говорят и пишат еднакво добре на латински, гръцки, арамейски^[1] и… мисля, че го нарече последното иврит, може и да бъркам. Тогава можели да бъдат сигурни, че винаги ще има работа за тях в Рим.

— Всичките ли евреи са краснописци?

— О, не, само Шимон. Има един друг, златар — работи за един от дюкяните на Портикус Маргаритария. Останалите са: скулптор, майстор на бюстове, шивач, оръжейник, предач, каменоделец, а последният продава мазила и лекове.

— Надявам се да не използват всички инсулата ни за работно място? — изведнъж се разтревожи Цезар.

— Бъди спокоен, Гай Юлий, само краснописецът и златарят. Оръжейникът си има работилница на горния край на Алта Семита, скулпторът наема отделно ателие някъде във Велабрум, а зидарят държи цял склад при пристанището, точно до мраморния пристан. — Колкото и да не й се искаше, Аврелия отново се оживи. — Постоянно пеят. Предполагам, някакви религиозни химни. Във всеки случай песните им звучат доста странно! Някак ориенталски, без изразена мелодия. Пак е за предпочитане пред това по цял ден да слушам бебешки рев.

Цезар протегна ръка, за да отмести кичура коса, паднал пред лицето й. Мислеше си, че все пак жена му е само едно осемнадесетгодишно момиче.

— Предполагам, че на евреите им харесва да живеят тук?

— Всъщност сред наемателите няма човек, на когото да не му харесва — заключи Аврелия.

Същата нощ, след като Цезар заспа, тя си позволи малко да поплаче. Не беше предполагала, че мъжът й ще иска от нея да се държи със съседите си от Субура по същия начин, както би се държала с дамите от Палатина; толкова ли не можеше той да разбере, че в тези пренаселени квартали една домакиня не може да се радва на същите развлечения, които я чакат на Палатина? Не, разбира се, че не би могъл. Неговото време минаваше в гонене на обществена кариера, дните му минаваха в съдилищата, в срещи с важни сенатори като Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус, в работа в монетния двор, в хазната, под всевъзможни аркади и колонади, където един бъдещ сенатор трябваше навреме да се научи на изкуството да дърпа конците. В цял Рим нямаше да се намери толкова мил и добронамерен съпруг като Гай Юлий Цезар, и все пак той продължаваше да гледа на жена си като на нещо по-особено.

Истината бе, че Аврелия още в самото начало се беше зарекла да се грижи за инсулата си напълно самостоятелно, заради което искаше да си спести дори услугите на търговските агенти. Беше се захванала сама да обикаля етаж по етаж, за да се запознае с всеки отделен наемател, да поговори с него, да научи що за човек е. Всички й се бяха харесали и тя не виждаше особена причина да не изпълнява сама служебните си задължения като хазяйка. Но ето, че беше говорила с мъжа си и още веднъж трябваше да се сблъска с неговото нежелание да проумее, че и жена му е човек като другите и няма защо той да гледа на нея като на нещо изключително само защото се е омъжила за един Юлий; явно, че Цезар възнамеряваше да й попречи във всичко, което не би отивало на семейната чест. Вярно, и самата Аврелия произхождаше от среди, близки до тези на съпруга й, и твърде добре разбираше защо гледа той така на нещата; но как тогава смяташе мъжът й, че тя ще си прекарва времето? Освен това на Аврелия й ставаше тежко само да си помисли, че вече на два пъти е излъгала любимия си съпруг. Най-добре беше да се опита да заспи.

За нейна радост скоро й се откри занимание, поне за известно време — Аврелия забременя. Това я направи по-трудноподвижна, но затова пък бъдещата майка не стана жертва на никое от често срещаните майчински заболявания. Здрава и силна, тя беше достатъчно плебейка и по майчина, и по бащина линия, за да й бъде чужда умората и родилните мъки, които често изтощаваха до смърт патрицианските момичета. Освен това скуката често беше подгонвала Аврелия далеч от къщи и тя заедно с робинята си Кардикса, която със своя исполински ръст й вършеше работа колкото двама мъже — пазачи, беше придобила навика да извървява по няколко километра на ден, без ни най-малко да се уморява.

Преди още детето да се е родило, Цезар беше привикан на служба при Гай Марий в Трансалпийска Галия и за свой ужас трябваше да остави сама жена си, вече в напреднала бременност и затова още по-уязвима.

— Не се притеснявай за мен. Всичко ще мине добре — успокояваше го Аврелия.

— Гледай да се преместиш при майка си навреме — съветваше я той.

— Ти остави това на мен, ще се оправя все някак — обещаваше тя и гледаше да не прекалява с лъжите.

Разбира се, и през ум не й мина да ражда при майка си. Детето се появи на бял свят в собствения й апартамент, а при раждането му не присъстваха никакви палатински величия, ами само местната акушерка и Кардикса. Без особени мъки и затруднения Аврелия роди момиченце, поредната Юлия, която беше също толкова русокоса, синеока и хубава, колкото всяка друга с нейното име.

— Ще й казваме Лия за по-кратко — каза Аврелия на майка си.

— О, не! — възкликна Рутилия, на която Лия й звучеше много по народному. — Не е ли по-добре Юлила?

Аврелия поклати глава в несъгласие.

— В никакъв случай, това носи нещастие. На дъщеря ми ще се вика Лия.

Но Лия не щеше да расте. В продължение на шест седмици не спря да реве, докато най-накрая от горния етаж не се домъкна Рут, жената на Шимон. Тя изслуша едва ли не с презрение разказите на Аврелия за различните доктори и разтревожени дядовци и баби, изредили се при бебето, за коликите и настинките, които му приписваха, и със силно акцентирания си гръцки веднага обяви диагнозата:

— Детето просто е гладно. Ти нямаш кърма, глупаво момиче!

— О, ами сега, къде да я настаня тази пуста дойка? — затюхка се Аврелия, като в същото време с облекчение си казваше, че еврейката няма как да не е права. Оставаше само проблемът с новата робиня, която трябваше да се купи и настани някъде в и без това оказалия се тесен за робите апартамент.

— Кой ти е казал, че трябва да купуваш дойка, глупаво момиче? — успокои я Рут. — В тази къща е пълно с майки — родилки. Не се тревожи, всички ще даваме от млякото си на детето.

— Ще ви плащам, както подобава — предложи веднага Аврелия, като внимаваше с тона си, да не би да я сметнат за някоя надменна господарка.

— И за какво ще ни плащаш, хубавице? Ти само остави на мен, глупаво момиче. А пък аз ще ги науча онези да си мият циците, преди да ги подават на момиченцето ти! Малкото има да наваксва. Няма да го оставим да се разболее, я?

И така Лия получи вместо една дойка повече от десет, без да се притеснява ни най-малко, че всеки път бозае от различно място, при това един ден я кърмят с гръцко мляко, следващия — с римско, с еврейско, с испанско, със сирийско… Нали не й пречеше на храносмилането, какво тогава? За всички беше най-важно, че от ден на ден Лия укрепваше.

Както укрепваше и майка й, възстановила се от раждането и отърсила се от всички тревоги, които я мъчеха, докато дъщеря й толкова упорито ревеше. Цезар беше заминал и Аврелия можеше спокойно да покаже истинския си характер. Първо се справи с всички мъже в семейството, които бяха получили специална заръка от съпруга й да я наглеждат.

— Ако имам нужда от теб, татко, сама ще те повикам — настоя Аврелия пред Кота.

— Чичо Публий, защо не ме оставиш на мира? — И Рутилий Руф трябваше да си върви.

— Секст Юлий, я заминавай и ти за Галия! — заяви младата снаха на девера си, за да се отърве и от него.

След като беше отпъдила всички натрапници, тя доволно потри ръце и се обърна към Кардикса:

— Най-сетне животът ми си е само мой! А сега да внесем известни промени в къщата!

Промените започнаха в рамките на собствения й апартамент, където вече няколко месеца след настаняването на младото семейство новозакупените роби по-скоро командваха господарите си, отколкото им се подчиняваха. Под ръководството на гръцкия иконом Евтих те работеха, колкото да няма от какво да се оплаква Аврелия пред съпруга си. Тя скоро откри, че Цезар в някои отношения е крайно немарлив и разсеян и погледът му често отминава досадните подробности, особено ако се отнасят до реда в дома му. Само за един ден Аврелия успя да строи отвикналите от тежък труд роби и да ги накара да й се подчиняват. Отсега нататък всяка сутрин те щяха да чакат в точно определен час заповедите й, а после да ги изпълняват по график. Гай Марий би се гордял със сватовницата си, ако я чуеше как с няколко изречения може да накара и глухия да я разбере — като същински пълководец.

— У-ха! — не се сдържа да възкликне готвачът Мург, когато останаха сами с иконома Евтих. — А пък аз си мислех, че сме си намерили господарка тъкмо по вкуса!

Икономът примигна с дългите си изящни клепки.

— Питаш ли ме мен? Тъкмо си говорех как някоя нощ мога да се мушна в леглото й да утеша мъката й по отсъстващия Гай Юлий, и то какво се оказва! По-скоро да легна с някой лъв.

— Мислиш ли, че наистина би посмяла да ни продаде с лоши препоръки? Та това би означавало големи парични загуби за самата нея… — чудеше се Мург и трепереше при самата мисъл какво би могло да го очаква за в бъдеще.

— Ще посмее и окото й няма да мигне. Жена като нея и на кръст ще ни разпне.

— У-ха! — отново се хвана за главата готвачът.

След като се справи с робите си, Аврелия веднага се зае и с наемателя на другия апартамент на приземния етаж. Когато преди време беше разговаряла с Цезар за наемателите в инсулата, реакцията на съпруга й я беше лишила напълно от желание да отвори въпрос за неговото незабавно изгонване. Дори не беше споменала за него пред Цезар, давайки си ясно сметка, че той като мъж няма да види положението от същата гледна точка. Но сега Цезар го нямаше и Аврелия беше с развързани ръце.

До другия приземен апартамент спокойно можеше да се отиде и без да се излиза от инсулата — на Аврелия й трябваше само да мине през вътрешния двор и беше у съседа си. Това обаче щеше да придаде на цялото посещение едва ли не интимен характер, а тъкмо обратната беше целта й. Затова хазяйката щеше да почука на предния вход на наемателя си. Това означаваше, че трябва първо, да излезе от собствената си външна врата на Викус Патриции, да завие надясно, да обиколи няколко дюкянчета, които също й плащаха наем, да стигне до кръстовището, където инсулата правеше остър ъгъл и където точно до нея беше долепена местната кръчма на кръстопътя, оттам да завие отново вдясно по Субура Минор, да мине пред още две дюкянчета, за да стигне пред входа на по-малкия приземен апартамент.

Наемателят беше известен актьор, грък на име Епафродит, който според счетоводните книги бил живял в инсулата повече от три години.

— Кажи на Епафродит, че хазяйката му иска да говори с него — заповяда Аврелия на вратаря.

Докато чакаше в приемната — голяма, колкото тази в нейното жилище, Аврелия огледа стените, за да прецени доколко са поддържани. За няколко месеца окото й се беше научило да открива и най-незабележимата пукнатина в мазилката, и най-малкото петънце мазнина по стените. Нямаше как, трябваше да въздъхне завистливо. Стопанинът се беше погрижил домът му да е по-добре уреден дори от този на наемодателите му, при това целите стени на приемната бяха изрисувани наскоро с чудесни фрески, изобразяващи цветя и плодове, а между тях, скрити зад благоприличието на изрисуваните пурпурни завеси — усмихнати Купидончета.

— Да не повярва човек! — чу се отнякъде да възкликва на гръцки приятен мъжки глас.

Аврелия се извърна на другата страна, откъдето се беше появил наемателят й. Нито гласът му, нито репутацията му на театрален любимец, нито запазената му фигура — поне доколкото Аврелия я беше забелязвала през пердетата към двора, — не издаваха действителната му възраст. Епафродит вече беше прехвърлил петдесетте и сега стоеше със златистожълта перука на главата си, с грижливо положен грим и облечен в прекрасна роба от тирски пурпур. Обикновено всяка пурпурна дреха минаваше за изтъкана в Тир, но тази тук определено беше финикийска изработка: с толкова наситен цвят, че отдалеч изглеждаше почти черна, в същото време с блясък, който се променяше според това откъде падаше светлината и сякаш придаваше на цялата дреха друг оттенък — от мораво до тъмновиолетово. През целия си живот Аврелия само веднъж беше виждала истински тирски пурпур — при посещението си във вилата на Корнелия, майката на Гракхите, която с гордост беше показала на гостите си робата, която навремето Емилий Павел бил отнел от македонския цар Персей.

— Какво да не повярва? — отвърна Аврелия, също на гръцки.

— Че човек може да срещне такива като теб, скъпа! Бях чувал, че хазяйката ни била красива и имала очи от пурпур, но дори онова, което си представях, като те гледах през двора, бледнее пред действителността! — напяваше гъркът. Въпреки женствената си интонация гласът му се харесваше със своята мелодичност. — Сядай, сядай! — покани той Аврелия.

— Предпочитам да стоя права.

Той се спря насред помещението и се обърна към нея, вдигайки вежди в недоумение.

— Искаш да кажеш, че си дошла по работа?

— Точно така.

— С какво мога да ти бъда полезен?

— Като се изнесеш — изрече кратко тя.

Епафродит я зяпна и едва не се свлече на колене; в театрален жест вдигна ръце пред гърдите си и патетично запита:

— Какво?

— Давам ти осем дни срок — продължи хазяйката му.

— Ама не може така! Платил съм си наема отдавна, както съм си го плащал винаги! Грижа се за жилището си така, сякаш съм му собственик, а не наемател! Може ли да чуя причините за това ти решение, домина? — заговори актьорът с напълно различен глас, сякаш искаше да изплаши женичката пред себе си с мъжествеността, която изведнъж го изпълни целия.

— Не ми харесва начина ти на живот.

— Начинът ми на живот си е моя работа — възрази Епафродит.

— Не и когато хазяйката ти иска да си отгледа децата далеч от сцените, които се разиграват от другата страна на двора ни — то мен ме е срам да ги гледам, ами на децата си ли да ги показвам? Още по-малко, когато разни проститутки от двата пола излизат за по-удобно да си вършат работата на двора.

— Можеш да си дръпнеш завесите — отбеляза простичко Епафродит.

— Няма да стане. Пък и ти да си сложиш пердета, пак няма да е достатъчно. Ние вкъщи си имаме и уши и чуваме.

— Е, много съжалявам, че те карам да се чувстваш неудобно, но в крайна сметка това няма значение — поклати глава гъркът. — Отказвам да се изнеса.

— Тогава ще наема хора да те изхвърлят.

Използвайки сценичния си талант, за да изглежда по-висок от действителния си ръст, Епафродит направи крачка към жената и се надвеси заплашително над нея. Тя не се смути ни най-малко, само си помисли колко много прилича наемателят й на Ахил, скрит в харема на скироския цар Ликомед.

— Я слушай, малка госпожо — рече гъркът. — Похарчил съм цяло състояние да превърна това апартаментче в свой дом и нямам никакво намерение да го напускам. Ако тръгнеш наистина да ми правиш номера и да ми пращаш хора, ще те съдя, не, ами ще те оставя без пукната пара. Всъщност още сега, като те изпратя до вратата на своя дом, отивам при градския претор да подам жалба срещу теб.

Във виолетовите очи на Аврелия заблестяха лукави пламъчета, които накараха пурпурната роба да изглежда като най-жалка имитация.

— Опитай де! — усмихна се тя сладко. — Доколкото знам, градският претор се казва Гай Мемий и ми се пада братовчед. Предполагам обаче, че точно в момента си има друга работа, затова ще трябва да се срещнеш с помощника му. Ако не му знаеш името, аз да ти го кажа: Секст Юлий Цезар, деверът ми!

Аврелия мина крачка-две встрани и удостои с поглед наскоро изрисуваните стени и скъпата мозайка на пода, каквато никой наемател не би посмял да постави у дома си.

— Признавам, че всичко това е много красиво! Радвам се, че поне вкусът ти да украсяваш дома си не е като този да подбираш приятелите си. Разбира се, даваш си сметка, че всяко подобрение, внесено в наеманото жилище, се смята за собственост на наемодателя, без той да е длъжен да изплаща каквито и да е обезщетения.

Осем дни по-късно Епафродит беше изхвърлен на улицата, където нямаше какво друго да прави, освен да псува всички жени по света. Дори не му бяха позволили и последната радост, която му оставаше, а именно да унищожи фреските и мозайката; Аврелия предвидливо беше настанила двамина наети гладиатори, за да пазят вътре в самия апартамент.

— Чудесно! — Плесна тя с ръце, след като досадникът си беше отишъл. — Сега, Кардикса, ми остава само да си намеря подходящ наемател.

Имаше няколко начина, по които един римлянин обявяваше, че дава под наем жилище: най-простият беше наемодателят да сложи бележка на входа си, на стените на дюкяните си, а ако сметне за нужно — и по стените на обществените бани и клозети, а ако това му се стореше недостатъчно, окачаше подобни бележки и по вратите на приятели, а най-добре беше, ако приятелите му разнесат новината за свободното жилище, та да стигне до още повече уши. За Аврелиината инсула се знаеше, че е стабилно строена, така че не бяха малко кандидатите за наематели. Тя самата се срещаше с всеки от тях, за да го прецени лично. Някои от желаещите й харесваха, други й се струваха честни и почтени, на трети би за тръшнала вратата под носа дори ако останеха единствените й клиенти. И все пак никой не бе човекът, когото Аврелия търсеше, затова и тя не преставаше да обикаля града и да разговаря с нови желаещи.

Минаха цели седем седмици, преди да се намери идеалният съсед. Конник, син на конник, казваше се Гай Маций. Беше на възрастта на Цезар, а пък жена му беше точно на годините на Аврелия. И двамата бяха културни и образовани, бяха се оженили по едно и също време с Цезар и Аврелия, имаха дъщеричка, връстничка на Лия, и тъкмо започваха да си търсят жилище. Младата съпруга се казваше Присцила, което идваше по-скоро от когномена на баща й, отколкото от фамилията му — за дългите години обаче, които Гай Маций щеше да прекара в съседство с Аврелия, тя никога нямаше да разбере какво е истинското име на жена му. В семейството на Маций се занимаваха с посредничество при сделки, а бащата на младежа, също Гай Маций, живееше с втората си жена и децата си от нея в удобна къща на Квиринала. Аврелия си направи труда да провери всичко това и чак след като разследванията потвърдиха историята на Гай Маций, тя се съгласи да му даде приземния апартамент, при това за примамливата сума от десет хиляди денарии годишно. Разбира се, причина за високата цена бяха скъпите фрески и мозайки на Епафродит, както и обещанието на Аврелия за в бъдеще да сключва всичките си сделки чрез посредничеството на Гай Маций и син.

Едно обаче беше сигурно: повече никакви агенти нямаше да се занимават с Аврелиините квартиранти; отсега нататък тя сама щеше да урежда отношенията си с живеещите в инсулата й. Всички апартаменти щяха да се дават под наем срещу писмен документ за срок от две години, с право договорът да бъде подновен за нови две. В текста на договора бяха включени клаузи за заплащането в случай на нанесени щети на сградата, както и клаузи, защищаващи интересите на наемателя от евентуални злоупотреби или неустойки от страна на собственика.

Аврелия скоро превърна дневната си в канцелария, където се трупаха една върху друга счетоводните книги — от старите й развлечения не се беше разделила само с тъкането и станът й още стоеше прибран в ъгъла. Но нямаше много време за такива женски занимания — трябваше да учи как се става идеална хазяйка. След като събра от агентите всички документи, свързани с поддържането на инсулата, Аврелия откри, че има отделни папки за кажи-речи всичко: квитанции за платените услуги на зидари, бояджии, мазачи, всевъзможни снабдители, за платената вода, за платените данъци, поземлени актове, пълен отчет на приходите и разходите. За свое неудовлетворение трябваше да научи, че голяма част от приходите почти веднага отиваха за поддръжката на сградата и за таксите, свързани с нея. Освен че таксуваше водата, използвана между другото единствено от хазяите, държавата налагаше скромен по размерите си данък върху броя на прозорците в инсулата, върху външните врати, върху всяко стълбище и всеки етаж отделно. А колкото и здраво да беше построена инсулата, нуждаеше се от постоянни ремонти. Сред споменатите в папките имаше няколко дърводелци; като сравняваше датите, Аврелия откри онзи от тях, който е бил най-дълго наеман и е свършил най-много работа. Веднага прати да го повикат и щом той се появи, му нареди да махне дървените прегради на всички балкони по горните етажи, обърнати към вътрешния двор.

Такива намерения Аврелия имаше още от времето, когато с Цезар се нанасяха в новото си жилище; на младата домакиня много й се искаше да си направи градинка и тя си мечтаеше как един ден превръща целия вътрешен двор в зелен оазис, който да носи радост за окото и за душата на всеки живеещ в инсулата. Но тогава сякаш всичко се беше наговорило да й попречи на плановете — като се започне с Епафродит, който също имаше право да ползва двора. Цезар, който рядко се задържаше за по-дълго у дома си, така и не знаеше какви ги върши съседът му; Епафродит беше достатъчно умен, за да организира скандалните си увеселения, когато хазяинът му го няма. А пък Аврелия скоро откри, че съпругът й е от онези мъже, които смятат, че жените всичко преувеличават.

Дебели дървени прегради заемаха цялото пространство между носещите колони и покрай четирите стени на вътрешния двор, закривайки напълно балконите по горните етажи. Никой от наемателите не можеше дори да хвърли поглед към двора. От една страна, Аврелия признаваше, че дървените паравани внасят известно чувство за интимност у самата нея, пък и донякъде заглушаваха шума от съседите; от друга обаче, целият вътрешен двор се превръщаше в един огромен, боядисан в кафяво комин, а стоящият на двора имаше чувството като че ли са го заключили в огнището. Да не говорим, че хората по горните етажи не се радваха нито на достатъчно въздух, нито на достатъчно осветление в домовете си.

Така че скоро след заминаването на Цезар Аврелия прати да повикат дърводелеца и му нареди да махне всички дървени паравани от балконите.

Дърводелецът я изгледа, сякаш е луда.

— Какво има? — не разбираше Аврелия.

— Домина, ако наистина направя това, още на третия ден ще затънеш до коленете в лайна, да не говорим какво друго ще започнат да хвърлят наемателите си от балконите — от мъртви кученца, до мъртви баби и новородени момиченца.

Аврелия усети как цялата се изчервява: от врата и лицето чак до крайчетата на ушите. Не я беше засегнал просташкият начин, по който дърводелецът си беше изказал мнението, а нейната недосетливост. Глупачка такава! Как не беше помислила за това? В следващия миг обаче вече се оправдаваше пред себе си: в крайна сметка тя можеше да прекара целия си живот да изкачва стълбища, да тропа по врати и да събира наеми, но след като винаги сама е живяла в разкош и охолство, никога не бе имала и най-бегла представа как я карат наемателите у тях си. Чичо й Кота, например, също не би се сетил какво е истинското предназначение на тези дървени паравани по балконите.

Аврелия скри зачервеното си лице в шепи и дари дърводелеца с такъв смутен и в същото време засмян поглед, че човекът не можа да избие от главата си спомена за тази сцена в продължение на цяла година. Затова и редовно се отбиваше да пита как вървят нещата в инсулата и като цяло подобри два пъти качеството на работата си.

— Благодаря! — беше единственото, което тя беше намерила тогава да му каже.

Изгонването на противния Епафродит все пак позволяваше на Аврелия да си създаде дълго мечтаната градинка, с което тя и не закъсня да се наеме. Оказа се, че новият й наемател Гай Маций също имал отколешна страст към градинарството.

— Нека ти помогна! — предложи услугите си той.

На Аврелия би й било трудно да откаже на същия онзи наемател, когото бе търсила толкова време.

— Разбира се, че можеш да ми помогнеш.

Което се оказа още един урок за нея. Покрай Гай Маций Аврелия трябваше да научи, че едно е да си мечтаеш за китната градинка в двора си, друго е да я насадиш сама. Защото самата стопанка се оказа както без нужната фантазия, така и без нужните умения, за да превърне мрачния си вътрешен двор в това, което й се искаше. Докато Гай Маций и знаеше какво трябваше да се направи, и можеше да го направи. Всъщност, ако сред градинарите има гении, той беше един от тях. Ако допреди водата от банята на Цезарови се оттичаше право в градската канализация, сега тя биваше отвеждана в специален резервоар в двора, за да полива цветята, храстите и дръвчетата, които Гай Маций беше изнамерил и засадил. Той самият си призна пред Аврелия, че повечето е откраднал от бащиния си дом на Квиринала, а останалите му били подарък от приятели — оттук асмичка, оттам — дръвченце, отнякъде другаде храстче или пръст за садене. Маций знаеше как да присади крехката фиданка към здравото коренище на израснало дърво, знаеше кои растения предпочитат в пръстта си вар, кои растат най-добре в естествената римска почва, знаеше по кое време да засява семената, по кое да разсажда лехите, по кое да подрязва храстите и дърветата. За дванадесет месеца вътрешният двор, широк всичко на всичко трийсет на трийсет стъпки, се беше превърнал в просторна, но уютна беседка, а бръшлянът вече се бе захванал по стените и упорито пълзеше нагоре по подпорните колони, за да се добере до слънчевата светлина.

Един ден при Аврелия дойде евреинът — краснописец Шимон. В очите на всеки римлянин той не можеше да не изглежда странен със своята дълга брада и дълги засукани къдрици, които се подаваха изпод мъничката му шапчица на темето.

— Домина Аврелия, от името на целия четвърти етаж бих искал да те помоля нещо много специално — рече той.

— Кажи, Шимон. Ако мога да изпълня молбата ви, ще го направя с най-голямо удоволствие.

— Напълно ще те разберем, ако ни откажеш, защото молбата ни е свързана до голяма степен със собствения ти интимен домашен живот — започна да нарежда Шимон, подбирайки думите си със същото усърдие, с което беше свикнал да ги изписва на хартията. — Но… ако ти обещаем най-тържествено, че никога няма да злоупотребим с доверието ти, като почнем да хвърляме боклуци и нечистотии от балконите си, дали ти не би ни позволила да свалим дървените прегради към двора? Така в домовете ни ще влиза повече въздух, а и ще можем да се наслаждаваме на хубавата ти градинка.

Аврелия чак засия от удоволствие.

— Много съм щастлива да удовлетворя подобна молба — даде съгласието си тя. — Това обаче не значи, че ще ви позволя да използвате и прозорците си към улицата, за да изхвърляте каквито и да е предмети и други неща от домовете си. Ще ми обещаете, че ще носите редовно нечистотиите си до обществения клозет или пък ще ги изхвърляте право в уличната канавка.

Шимон, разбира се, обеща.

И така, балконите на четвъртия етаж бяха отворени към светлината, а само Гай Маций помоли да не се свалят дървените прегради там, където се застъпват с подпорните колони, за да може бръшлянът спокойно да се вие нагоре. Примерът на еврейския етаж скоро беше последван и от останалите наематели в инсулата. Първо изобретателят и търговецът на подправки от втория етаж попитаха дали и те не могат да махнат дървените паравани, а след тях същата молба дойде и от третия, и от шестия, и от втория, и от петия, докато накрая само двата най-горни етажа, където живееха все освобожденци, останаха скрити зад грозните паравани.

Пролетта преди битката при Аква Секстия Цезар се беше връщал веднъж от Галия, за да носи рапортите на Гай Марий пред Сената, и като следствие на това Аврелия забременя наново. Следващия февруари се роди второто дете, пак момиченце, пак в апартамента на майка си, пак поето от ръцете на местната акушерка и Кардикса. Този път родилката знаеше, че не може сама да кърми детето си, затова втората Юлия, която цял живот щеше да носи леко подигравателното умалително „Ю-ю“, беше прехвърлена веднага на грижите на цяла дузина кърмачки, които населяваха различните етажи на инсулата.

— Така е добре — каза си Цезар, когато получи писмото от жена си, в което тя му съобщаваше за раждането на Ю-ю. — Родиха ни се двете Юлии, сега, като занеса поредните рапорти до Сената, ще започнем и с правенето на момчета.

По кажи-речи същия начин се беше изказала и Рутилия в желанието си да утеши Аврелия, за която се очакваше, че няма да приеме особено радостно второто момиче.

— Предполагам, не си си въобразявала, че дъщеря ти ще те слуша какво й говориш — забавляваше се на усърдието на жена си Кота.

— О, я да не…! — тросна му се Рутилия, но в същия миг промени тона си. — Честно да си кажа, Марк Аврелий, това момиче винаги ще ме изненадва! Когато се опитах малко да я разведря, единственото, което тя ми отвърна, беше, че след като децата й се раждат здрави, за нея нямало никакво значение дали са момчета или момичета.

— Че коя друга майка би се държала по-добре от дъщеря ти! — зарадва се Кота. — Откакто преди четири-петстотин години по-заможните римляни престанаха да захвърлят на произвола на съдбата нежеланите си дъщерички, за всяко момиче е било по-добре, ако майка му се държи с него като истинска майка, а не като зла мащеха.

— Разбира се, че е така! Как другояче би могла да се държи една майка! — сряза го сърдито Рутилия. — Аз не ти говоря за отношението на Аврелия към дъщеря й, а за отвратителната й склонност да изкара всекиго глупак, задето е казал нещо толкова очевидно според нея!

— Е, на мен това не ми пречи да я обичам — подсмихна се Публий Рутилий Руф, който присъстваше на сцената.

— Че как иначе! — махна с ръка Рутилия.

— Момиченцето хубаво ли е? — запита Рутилий.

— Истинска красавица. Ти какво друго очакваш? Тези двамата не биха могли да си родят грозно бебе дори ако го правят с главата надолу — заяви надменно Рутилия.

— Хайде по-полека — понечи да я успокои Кота, намигвайки на Рутилий Руф. — Кой не се държи сега като римска благородничка?

— Да ви изпадат зъбите дано! — закани се съпругата му и започна да замерва двамата мъже с възглавниците от кушетката.