Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (32)

Година седма (104 г. пр.Хр.)

В консулството на Гай Марий (II) и Гай Флавий Фимбрия

Година осма (103 г. пр.Хр.)

В консулството на Гай Марий (III) и Луций Аврелий Орест

Година девета (102 г. пр.Хр.)

В консулството на Гай Марий (IV) и Квинт Лутаций Катул Цезар

 

 

На Сула се падна задачата да организира триумфалното шествие на Марий. Той следваше стриктно получените нареждания въпреки вътрешното си недоволство, което се дължеше не на друго, а именно на въпросните нареждания.

— Искам триумфът да бъде подготвен и проведен бързо и без излишни усложнения — беше заръчал Марий още в Путеоли, когато двамата стъпиха на италийския бряг. — До шестия час най-късно шествието трябва да се е качило на Капитолия, за да се съчетае церемонията с тази по встъпването в длъжност на консулите и с първото годишно заседание на Сената. Но самото шествие не бива да те тревожи излишно, защото това, с което искам да се запомни този ден, е пирът след заседанието. В крайна сметка, налага ми се да устроя два пира едновременно: единият — като триумфиращ пълководец, другият — като новоизбран първи консул. Така че, Луций Корнелий, искам всичко, свързано с пиршеството, да е готово до последната подробност! Никакви твърдо сварени яйца и вмирисани сирена, разбираш ли ме? Храната да е прясна и възможно най-скъпа, танцьорите, певците и музикантите да са най-добрите и най-известните в Рим, чиниите да са златни, а ложетата — тапицирани в пурпур.

Докато слушаше всичко това, на Сула му се свиваше сърцето. Марий щеше да си остане завинаги един селянин с аспирации към властта; да се претупат шествието и церемонията по встъпването в длъжност, а след това да се дават богоугодни пиршества, беше проява на изключително лош вкус. Особено с такава евтина показност със златото и пурпура!

Тъй или иначе, нямаше да се нарича Сула, ако не изпълнеше дословно дадените му нареждания. На бърза ръка намери нужните глинени делви, измазани отвътре с восък, за да не пропускат вода, и ги прати до Бая за стриди, до Кампания за раци, до залива Кратер за скариди, докато цял керван каруци, снабдени със същите съоръжения, се запъти нагоре по течението на Тибър, за да търси змиорки и щуки; изкусни рибари застанаха пред отходните тръби на римската канализация, за да ловят костури — гиганти, а доставчиците се завтекоха да носят на готвачите стада и ята от специално угоявани с тестени сладки животни — от петли и патици, прасета и ярета до фазани и малки сърнички — с нареждането да ги опекат добре и да ги натъпчат с всевъзможни пълнежи; без да забравяме внушителното количество гигантски охлюви, които Марий и Сула бяха донесли от Африка — един вид почит от страна на Публий Вагиений, който се надяваше да научи за реакцията на римските сладокусници.

По този начин Мариевият триумф държеше постоянно под творческо напрежение Сула, който се утешаваше с мисълта, че когато дойде ред за неговия триумф, ще се погрижи шествието да се проточи толкова дълго, че да са му нужни три дни да мине от единия до другия край на определения още в дълбока древност маршрут — досущ както беше направил Емилий Павел. Защото беше проява на истински аристократизъм както да придадеш блясък на парада си, така и да му отделиш по-дълго време, за да могат колкото се може повече римляни да станат свидетели на триумфа ти. Докато обратно — да похарчиш луди пари и да прекараш целия си ден в храма на Юпитер Оптимус Максимус, за да ядеш и пиеш, това си беше чиста проба селящина, отчаян опит на едно парвеню да спечели благоразположението на видните римски граждани.

Все пак Сула успя да превърне самото шествие в запомнящо се зрелище. Имаше с какво да представи на зрителя всяко едно от паметните сражения в Африка — като се започне с гигантските охлюви от Мулухат и се свърши със самата Марта Сирийката. Пророчицата се беше излегнала върху кушетка, тапицирана в пурпур, която беше покачена на огромна платформа, имитираща тронната зала на княз Гауда в Картаген. До нея седеше актьор, изобразяващ Гай Марий, и друг, играещ възможно най-достоверно ролята на Гауда. По нареждане на Сула върху покрива на голяма покрита каруца, покрита с орнаменти и украшения, бяха подредени всички бойни отличия на Марий. Нататък се тътрузеха колите с плячката, след тях — колите с пленените от врага доспехи, колите с всичко онова, отнето от неприятеля, което си струваше да се покаже на римския гражданин. Купищата предмети обаче бяха подредени толкова майсторски, че зрителите можеха отдалеч да ги различават и да се възхищават на всеки един поотделно. Още по-назад бяха теглени затворени в клетки лъвове и чудати маймуни, а подире им гордо пристъпваха две дузини африкански слонове. И шестте легиона от африканската армия се бяха строили, за да участват в шествието, но им бяха отнети копията, мечовете и ножовете — вместо тях всеки един легионер държеше дървена тояга, окичена с лавров венец.

— Да си вдигате високо краката като, марширувате, куни такива! — крещеше Марий на войниците си, докато участниците в шествието се събираха на изпотъпканите ливади, известни като Вила Публика. — Аз самият трябва в шестия час да съм на Капитолия и няма да ви наблюдавам. Но и боговете няма да ви помогнат, ако ме изложите, чувате ли ме, фелатори недни?

Войниците обожаваха началникът им да ги нарича с обидни имена. Но всъщност, мислеше си Сула, както и да се обърнеше към тях, Марий щеше да си остане техният любимец.

 

 

В шествието участваше и Югурта, облечен в царската си пурпурна роба. За последен път беше завързал около главата си бялата лента с пискюлите, тъй наречената диадема, която беше знак за царското му достойнство. От горе до долу го бяха покрили със злато, което искреше под ослепителните лъчи на зимното слънце. До Югурта вървяха и двамината му синове, също като него облечени в пурпур.

Когато Марий върна Югурта в Рим, противникът му не можеше да повярва — толкова беше убеден, че заедно с Бомилкар са се разделили веднъж завинаги с големия град. Че никога повече той, Югурта, няма да крачи между тези покрити с теракота къщи и изрисувани колони, между боядисаните в ярки цветове стени и статуите, които сякаш дебнеха отвсякъде и с жизнеността си създаваха впечатление, че само след миг ще заразмахват меча си, ще държат речи, ще препускат из града или ще оплакват нещастията си. В Рим нищо не приличаше на измазаните в бяло градове на Африка — тукашните жители вече бяха отвикнали да гледат цвета на кирпича, но вместо просто да варосат стените на домовете си, боядисваха ги във всевъзможни цветове. Хълмовете и скалите, отворените пространства, потънали в зеленина, заострените върхове на кипарисите и чадърите на боровете, храмовете, извисяващи се от издигнатите си площадки, неизбежните изображения на крилатата богиня Виктория, качила се на шеметно препускащата си квадрига, които те наблюдаваха кажи-речи от всеки фронтон, лека-полека заличаващият се белег от големия пожар във Виминал и горния Есквилин, това беше той — Рим, градът за продан. И каква трагедия, че Югурта все пак не бе успял да намери достатъчно пари, за да го купи! Колко различно биха изглеждали нещата, ако му се беше удало!

Квинт Цецилий Метел Нумидик го беше приел у дома си като скъп гост, комуто все пак не е разрешено да напуска временното си жилище. Бяха вкарали Югурта в къщата на патриция по тъмно и вече от няколко месеца го държаха напълно откъснат от света; не му позволяваха дори да се покаже на лоджията, която гледаше точно срещу Форум Романум и Капитолия. На пленения цар не му оставаше друго, освен да крачи напред-назад из затворения перистил като лъв в клетка — какъвто всъщност и се чувстваше. Гордостта не му позволяваше да затлъстее от бездействие: всеки ден тичаше на място, правеше гимнастически упражнения, боксираше се с въображаеми противници, набираше се на някои от по-здравите клони в градината. Искаше, когато най-после дойде време за триумфа на Гай Марий, да си спечели възхищението на тези най-обикновени римляни; да знаят, че са имали срещу себе си достоен противник, не просто някой слабохарактерен ориенталец.

С Метел Нумидик Югурта се държеше извънредно хладно, понеже най-малко му се искаше в такъв момент да сводничи в полза на един римлянин за сметка на друг — нещо, което силно разочарова домакина му, който се надяваше от устата на пленника да изкопчи някакви свидетелства, че Марий е превишавал пълномощията си на проконсул. Това, че Нумидик си остана с празни ръце, в крайна сметка беше и последната радост, която Югурта можеше да си позволи. Добре знаеше кой единствен сред римляните би могъл да се изправи срещу него и ако не друго, беше спокоен, че го е победил силен човек. Никой не отричаше на Нумидик, че произхожда от голям род и че е имал случай да докаже своята неподкупност, но като човек и като войник той не можеше дори да целува обувките на Гай Марий. Разбира се, в сравнение с патриций от ранга на Метел Нумидик, Гай Марий си оставаше едва ли не едно плебейско копеле, а в очите на Югурта, който цял живот беше преследван от извънбрачната връзка на родителите си, това беше още една причина да изпитва дружески чувства към другаря си от под стените на Нуманция.

В деня, преди Гай Марий да влезе в Рим като триумфиращ пълководец и като бъдещ консул, Метел Нумидик и започналият му да заеква син дадоха официална вечеря в чест на Югурта и двамата му синове. На вечерята присъстваше и Публий Рутилий Руф, за когото Югурта лично бе помолил да бъде поканен. От всички онези, които навремето се бяха сражавали под командването на Сципион Емилиян при Нуманция, само Гай Марий отсъстваше.

Вечерта мина много странно. Метел Нумидик беше прахосал сумата средства, за да удостои гостите си с подобаващи за техните особи ястия. Оправдаваше прахосничеството си с това, че нямал намерение нито за миг да се задържи на пиршеството, което Гай Марий щял да даде на другия ден в храма на Юпитер Оптимус Максимус, щом като се разпусне първото заседание на Сената.

— В целия град почти не са останали раци, стриди или охлюви, за да добавя нещо по-специално към менюто — тюхкаше се Нумидик, докато сътрапезниците се излягаха около масите. — Марий е изкупил всичко от пазара.

— Да не би и за това да е виновен Марий? — попита Югурта, като видя, че Рутилий Руф внимава да не изпусне вместо него някоя по-язвителна бележка.

— Гай Марий е виновен за абсолютно всичко — държеше на своето Нумидик.

— На твое място не бих говорил такива неща. В крайна сметка, Квинт Цецилий, нищо не ви пречеше на вас, патрициите, да издигнете някого от неговия мащаб измежду вас самите. Само че просто не намерихте кого. Рим създаде Гай Марий. Нямам предвид самия град, нито римския народ, а Рома, безсмъртната богиня, гения на вашия град, неговата движеща сила. Изведнъж ви трябва силен и могъщ човек. Благодарение на Рома човекът е намерен — рече Югурта Нумидиеца.

— Сред нас има и такива, които хем произхождат от висшите съсловия, хем са не по-малко способни от Гай Марий — тросна се Нумидик. — Всъщност аз съм един от тях и трябваше да го докажа. Но Гай Марий ми открадна империума, а утре ще отнесе и лаврите, които се падаха на мен.

По лицето на Югурта се изписа недоумение, затова Цецилий Метел добави кисело:

— Ето например, да не би Гай Марий да те залови теб в плен, царю? Онзи, който успя да извърши това, беше именно човек от благородно потекло, чиито предци имат с какво да се похвалят — Луций Корнелий Сула. Спокойно може да се твърди, че не Гай Марий, а Луций Корнелий Сула завърши войната — пое си дълбоко въздух Нумидик; не му беше никак лесно да лиши самия себе си от славата на победителя, но в името на патрицианската чест, а и на здравия разум реши, че ще е по-добре, ако обяви за герой Сула. — В действителност Луций Корнелий притежава всички добри качества на Гай Марий, но заедно с това и типичните черти за един достоен римлянин.

— Не съм съгласен! — скастри го леко презрително Югурта, който усещаше, че през цялото време Рутилий Руф не сваля поглед от него. — Този човек е като леопард — целият на петна, тук тъмни, там светли. Докато Гай Марий е праволинеен, ако разбираш какво искам да кажа.

— Изобщо не те разбирам — отвърна му сухо Нумидик.

— Затова пък на мен ми е ясно — усмихна се доволно Рутилий Руф.

Югурта му върна усмивката. В погледа му се четяха същите онези приятелски чувства, с които двамата младежи се бяха обвързали навремето при Нуманция.

— Гай Марий не е като другите — обясни той. — Представлява сочен и съблазнителен плод, който обаче е израснал на най-обикновено дърво, останало вън от овощната градина. Хора като него, скъпи ми Квинт Цецилий, не могат да бъдат спрени или подлъгани в друга посока. Те притежават волята, смелостта и остротата на ума — не само това, но и онази невидима нишка безсмъртие, която другите не познават, — за да превъзмогнат всяко препятствие, което им се изпречи на пътя. Боговете обичат този тип хора! Затова и Фортуна щедро ги обсипва със своите скъпоценни дарове. Затова и Гай Марий върви смело напред, а дори там, където трябва да забави крачка или да се приведе, той продължава с гордо вдигната глава.

— Колко си прав! — не можа да се въздържи да възкликне Рутилий Руф.

— Лу-Лу-Луций Кор-Кор-Корнелий е мно-мно-много ппо-ппо-добър — гневно се обади Прасчо Метел Младши.

— Не е така! — поклати глава Югурта, за да наблегне на думите си. — Нашият приятел Луций Корнелий притежава ума… смелостта… и може би волята… но не мисля, че в него има тази нишка безсмъртие, за която ви говоря. За него и калната пътека е за предпочитане, стига да го отведе по-скоро до целта. Бойните слонове не са за хора, свикнали да яздят мулета. Вярно, смел е като бик! В сражение винаги излиза пръв срещу врага; никой по-добре от него не вижда къде трябва да се помогне на отстъпващите, къде да се пробие, къде да се заобиколи неприятелят в гръб. Но Луций Корнелий не е способен да чуе гласа на Марс. Докато Гай Марий постоянно разговаря с него. Между другото, предполагам, че „Марий“ е някое латинско изопачаване на „Марс“? Може би значи „син на Марс“? Не знаете? Или просто не ти се иска да узнаеш, Квинт Цецилий? Жалко. Латинският е велик език! Може да звучи сухо и насечено, но притежава такива неизброими нюанси!

— Разкажи ми нещо повече за Луций Корнелий — помоли го Рутилий Руф, докато си подбираше някое по-прясно хлебче и яйце, по възможност кокоше.

Югурта се беше нахвърлил хищно върху охлювите, тъй като откакто беше в плен, не бе имал възможност да вкуси подобен деликатес.

— Какво има за разказване? Той е просто продукт на своята класа. Всичко, с което се захване, му иде отръки. Толкова лесно се справя във всяка ситуация, че от десет души девет никога не биха разбрали дали е естествен в поведението си, или играе роля. Но за времето, докато бях с него, нито за миг не ми се удаде възможност да открия що за риба е този човек и в какви води е свикнал да плува. О, не ще и съмнение, че за в бъдеще ще печели не една и две войни, че ще се покаже прекрасен управник, но вътре в себе си като че ли ще остане завинаги чужд на тези неща. — По брадата на почетния гост се стичаше чеснов сос, така че той за миг престана да говори и повика един от прислужниците да избърше внимателно цялото му лице. След това царствено се оригна и продължи: — Винаги ще избере бързината, защото при цялата си способност не е бил дарен с онази нишка безсмъртие, която помага на човек да бъде търпелив. Ако пред Луций Корнелий се представят две алтернативи, той винаги ще се хване за онази, която смята, че ще го отведе по-бързо до целта. Не е толкова усърден в подробностите, колкото Гай Марий, или просто не притежава неговия широк мироглед.

— От-т-къде зн-знаеш т-толкова много за Лу-Лу-Луций К-К-Корнелий? — попита Метел син.

— Наложи ни се веднъж да яздим заедно — замисли се Югурта и зачовърка зъбите си с клечка. — А след това пътувахме на един кораб от Икозиум до Утика. Имахме достатъчно време да се поопознаем.

Последните думи бяха произнесени с такъв тон, че останалите не разбраха точно какъв смисъл влагаше в тях. Но никой не посмя да задава въпроси.

Салатите бяха отнесени, дойде редът на месата и Метел Нумидик и гостите му се нахвърлиха лакомо върху ястията. Единствено двамата млади африкански князе, Ямпсас и Оксинтас, нямаха апетит.

— Искат да умрат заедно с мен — прошепна Югурта на Рутилий Руф.

— При нас това би било недопустимо — поклати глава Рутилий Руф.

— И аз така им казвам.

— Знаят ли къде им е отредено да живеят?

— Оксинтас ще бъде в град Венузия, който нищо не ми говори, както и Аскулум Пицентум, където трябва да отиде Ямпсас.

— Венузия се намира на юг от Кампания, по пътя за Брундизиум, докато Аскулум Пицентум е североизточно от Рим, отвъд Апенините. Ще се чувстват достатъчно удобно.

— Колко време ще ги задържите? — загрижи се Югурта.

Рутилий Руф се замисли, после вдигна рамене.

— Трудно е да се каже. Няколко години най-вероятно. Докато местните управници пратят до Сената нужните доклади, че и двамата вече достатъчно добре са усвоили римските правила на поведение, че са се привързали към римската идея и могат да бъдат върнати в родината им, без това да представлява опасност за Рим.

— Значи ще си останат в изгнание цял живот — рече с тъга Югурта. — Защо наистина не ги оставите да умрат с мен, Публий Рутилий!

— Не, Югурта, не бива да говориш така. Кой ще знае какво им крие бъдещето?

— Прав си.

После бяха поднесени още меса и салати, а най-накрая сладки, сирена, малко пресни плодове, колкото можеха да се предложат по това време на годината, и много сушени плодове. Само Ямпсас и Оксинтас не се оказаха достатъчно възпитани да отдадат заслуженото на предлаганите им изкушения.

— Кажи ми, Квинт Цецилий — обърна се Югурта към Метел Нумидик, след като и последните чинии бяха прибрани от масите и робите донесоха от най-доброто вино от избата на домакина, — какво ще правите, ако някой ден се появи нов Гай Марий, сиреч друг човек с неговите способности, с неговата енергия и поглед в бъдещето, без да забравяме за нишката безсмъртие в съзнанието му, но роден римски патриций?

Нумидик примигна недоумяващо.

— Не разбирам за какво намекваш, царю. Гай Марий си е Гай Марий.

— Но не е задължително да се окаже единствен по рода си — настояваше Югурта. — Какво ще правите, ако новият Гай Марий се окаже с патрицианско потекло?

— Просто не би могъл — твърдеше Нумидик.

— Глупости, разбира се, че би могъл — отпи от превъзходното киантско вино Югурта.

— Мисля, че Квинт Цецилий смята Гай Марий изключително за продукт на своята класа — намеси се любезно Рутилий Руф.

— Един Гай Марий може да израсне, в каквато и да е класа или среда — не се съгласи Югурта.

Но всички римляни в стаята едновременно поклатиха глави в знак на несъгласие.

— Не — възрази Рутилий Руф от името на цялата група. — Това, което казваш, може да важи за Нумидия или за която и да е друга страна по света, но не и за Рим! Никой патриций дори не би помислил да действа като Гай Марий.

И това сложи точка на дискусията. Още няколко чаши вино и всички станаха от местата си. Публий Рутилий Руф се върна у дома си, а живеещите при Метел Нумидик се запътиха към своите легла. Сити и доволни от порядъчното похапване и пийване, а и от интересните разговори, Югурта и Нумидик потънаха в дълбок, спокоен сън.

Когато два часа преди зазоряване Югурта беше събуден от роба, назначен да му бъде личен прислужник, той се чувстваше в прекрасна форма — отпочинал и пращящ от сили. Позволиха му да вземе гореща баня, сетне се зае с усърдие с тоалета си; с помощта на нагорещена маша косата му беше навита на дълги къдрици, подобни на наденички, както беше накъдрена и грижливо подрязваната му брада, завързана на снопчета със златни и сребърни нишки. Иначе бузите и врата бяха внимателно обръснати. Напарфюмиран с най-скъпи помади, сложил си диадемата и всичките си скъпоценности (които вече бяха минали през ръцете на чиновниците от хазната, защото в деня след триумфа щяха да бъдат добавени към плячката, извадена за подялба на Марсово поле), в мига, в който се показа от покоите си, цар Югурта въплъщаваше самата идея за елинистичния владетел, чиято царственост лъха отвсякъде, от главата до петите.

— Днес — обърна се той към синовете си, докато се возеха на носилките си към Марсово поле — за пръв път в живота си ще видя Рим с очите си.

Тримата бяха посрещнати лично от Сула, който се луташе из наглед пълен безпорядък от човешки силуети на фона на светлините на факлите. Но вече по билото на Есквилина се показваше червеникавата линия на зората и Югурта си каза, че най-вероятно врявата около него се дължи на огромния брой хора, скупчени на едно място, а не на пропуски в организацията.

Бяха му сложили окови, но те си оставаха просто част от зрелището: дори да избягаше, къде можеше да се скрие в Италия един пунически цар?

— Вчера те обсъждахме — опита се да захване някаква тема за разговор със Сула Югурта.

— О, така ли? — учуди се той, сложил си блестяща сребърна броня и пола от птериги. Беше си вързал сребърни набедреници, на раменете си носеше аленочервено военно наметало, а главата му се криеше под сребърен атически шлем, окичен с пухкаво червено перо. В очите на Югурта, който допреди го беше виждал само със сламена шапка, Сула се беше превърнал сякаш в непознат. Зад квестора постоянно се щураше някакъв роб, който носеше на специално сглобена рамка всичките бойни отличия на господаря си, които вече вдъхваха респект у зрителя.

— Да — кимна Югурта, който наистина изгаряше от желание да се поразбъбри с някого. — Водеше се спор кой в действителност е спечелил войната срещу мен: Гай Марий или ти.

Белезникавите очи на Сула се спряха върху лицето на Югурта.

— Интересен спор, царю. Ти самият на кое мнение беше?

— На правилното. Казах им, че Гай Марий е спечелил войната. Той взимаше основните решения, той знаеше кой за какво да използва, включително и теб. В крайна сметка негова е била заповедта да се срещнеш с тъста ми Бокх — усмихна се Югурта. — Тъй или иначе, в спора единствено старият ми приятел Рутилий Руф взе моята страна. И Квинт Цецилий, и синът му поддържаха тезата, че войната е била спечелена от теб, защото си ме заловил в плен.

— Наистина си взел правилната страна — съгласи се Сула.

— Винаги е относително коя е правилната страна в един спор.

— Не, не и в този случай — кимна Сула по посока на Мариевите войници, стълпени наблизо. — Никога не бих могъл да се оправям с тях. Разбираш ли, просто ние сме замесени от различно тесто.

— Значи си се научил да го криеш — рече Югурта.

— О, не, повярвай ми, те никога няма да сбъркат що за човек съм аз. Марий спечели войната, защото ги имаше изцяло на свое разположение. Това, което направих, можеше да бъде дело на всеки друг легат от щаба му — пое си той дълбоко въздух при тези думи. — Предполагам, че вечерта ти е минала приятно, царю?

— Повече от приятно! — разтърси веригите си той, но за негова радост оказа се, че са достатъчно леки, за да не му пречат в движенията. — Квинт Цецилий и заекващият му син ми бяха устроили истинско царско пиршество. Ако попитате някой нумидиец какво би искал да хапне вечерта, преди да бъде убит, той винаги би ви отговорил: охлюви. А снощи ядох тъкмо охлюви.

— Значи си добре заситен, царю.

Югурта се ухили широко.

— Така си е! Най-добрият начин да се оставиш на удушвача, бих казал.

— Само че в случая никой не те пита какво ти би казал — сряза го Сула, чиито зъби изглеждаха почти черни в сравнение с бледия тен на лицето му.

Югурта мигом помръкна.

— Какво имаш предвид?

— Аз съм този, който отговаря за провеждането на триумфалното шествие, царю Югурта. Което означава, че аз ще се разпореждам и с твоята смърт. Вярно е, че ако следваме традицията, би трябвало да те удушим с въже. Но това не е правило, така че има и друга възможност. А именно да те хвърлим в дупката на Тулианум, където да те оставим да пукнеш от глад — усмивката му ставаше все по-широка и по-широка. — След подобно царско пиршество — и особено след като си се опитал да всееш неразбирателство между мен и моя пряк началник — мисля, че ще бъде жалко, ако не те оставим да смелиш на спокойствие изядените охлюви. Така че, царю, за теб няма да има въже като за другите! Ще си умреш бавно-бавно.

За щастие синовете на Югурта бяха далеч, за да чуят разговора му със Сула. Царят изпрати с поглед квестора, който му махна вместо сбогом и отиде до момчетата да им провери веригите. Югурта се огледа наоколо, за да се наслади на суматохата, която го обграждаше. Цели тълпи от роби притичваха насам-натам, за да носят лавровите венци, с които трябваше да се окичи всеки един легионер; встрани музикантите настройваха роговете си и причудливите тръби във формата на конски глави, които навремето Ахенобарб беше донесъл като плячка от Дългокоса Галия; близо до музикантите се бяха събрали танцьорите, които в последния момент се изпитваха дали са заучили добре този или онзи номер; конете потропваха с копита и пръхтяха неспокойно, изнервени от стоенето на едно място; освен тях на Марсово поле бяха доведени още десетки волове с позлатени рога и окичени с цветя вратове, впрегнати в многобройните товарни коли за плячката; отнякъде се показа магаре, носещо вода, на което бяха сложили вместо лавров венец сламена шапка, пробита на две места, за да се покажат свободно ушите; някаква дърта и беззъба вещица с гърди, плоски като спукани мехове, облечена от главата до петите в злато и пурпур, беше качена на огромна платформа, където я чакаше специално ложе, тапицирано също в пурпур, сякаш беше най-известната куртизанка на света; и ето, че дъртата вещица впиваше поглед в лицето на Югурта, сякаш аха-аха ще се превърне в Цербер, само да й изникнеха три глави вместо една…

Щом най-сетне шествието потегли, всички изведнъж се разбързаха. Обикновено най-отпред вървяха сенаторите, както и всички магистрати без консулите, зад тях — някои от музикантите, сетне — танцьорите и смешниците, имитиращи известни персонажи от обществения живот; след клоунадата идваше ред на каруците с плячката и платформите, на които се разиграваха пред зрителите паметни сцени, нататък следваха отново музиканти, танцьори и смешници, придружени от жреците и жертвените животни, античната колесница, в която се возеше самият триумфиращ пълководец, и най-накрая — победоносните легиони. Но Гай Марий беше внесъл сериозна промяна в реда на минаващите, като сам бе застанал заедно с жертвените животни пред музикантите, танцьорите и колите с плячката, за да може да стигне по-скоро Капитолия, да извърши своето жертвоприношение и моментално да встъпи в длъжност. След това щеше да свика първото годишно заседание на Сената и да председателства на пиршеството, което щеше да даде в храма на Юпитер Оптимус Максимус.

За свое учудване Югурта установи, че първата му и последна разходка по улиците на Рим му доставя истинско удоволствие. Какво го вълнуваше начинът, по който щеше да умре? Човек тъй и тъй трябва някой ден да се прости с живота, а той поне от нищо не можеше да се оплаче от своя, дори и да го завършваше победен. Беше ги накарал здраво да се изпотят римляните, за да си спечелят парите му. Покойният му брат Бомилкар… Минаваше му през ума, че и той беше умрял в тъмница. Може би братоубийството не се беше понравило на боговете, независимо от причините, които бяха подтикнали Югурта към него. Пък и само боговете можеха да кажат колко точно от своите най-близки роднини нумидийският цар беше погубил или беше накарал да погубят. Дали това, че сам гледаше да не мърси ръцете си, беше основание да не се чувства виновен?

О, колко високи бяха тези къщи с апартаменти! Шествието рязко зави по Викус Тускус във Велабрум, една от частите на града, най-гъсто застроени с инсули, които сякаш се привеждаха над тесните алеи и още малко да се срещнат над главите на минувачите. От всеки прозорец надничаше нечие лице, а по всички лица беше изписана все същата радост и веселие при вида на празничния парад. За Югурта беше голяма изненада да открие, че римляните поздравяват не само победителите, но и самия него, изпращаха го по пътя към смъртта с думи за кураж и най-искрени благопожелания.

По-нататък шествието мина покрай пазара за месо, тъй наречения Форум Боариум, където голата статуя на Херкулес Триумфалис беше украсена специално за триумфа на пълководеца — победител: бяха й навлекли огромна пурпурно — златна тога пикта, под нея пурпурната туника палмата със задължителните палмови листа, избродирани по ръба й; в едната си ръка Херкулес държеше лаврова клонка, в другата — скиптър от слонова кост с орел в горния си край, а лицето му беше боядисано в яркочервено с миним. Явно, че в ден като този римляните нямаше как да си купят месо, защото пред изящните храмови постройки около площада нямаше нито една сергия. Ето там! Това е храмът на Церера, който се смяташе за най-красивата сграда в цял Рим; и няма как другояче да бъде от римска гледна точка, след като цялата му фасада беше боядисана в ярки червени, сини, зелени и жълти цветове, а подиумът му се издигаше не по-ниско от този на всеки друг римски храм. Югурта знаеше, че това е своего рода главна квартира на плебейското съсловие, където се пазят протоколите от заседанията на плебейското събрание и изпълняват своите задължения плебейските едили.

Парадът се насочваше право към вътрешността на Големия цирк, постройка, с размерите, на която Югурта не бе виждал никъде другаде; трибуните следваха по дължина целия Палатин и можеха да поберат около сто и петдесет хиляди души. Всеки един от редовете дървени пейки беше зает до последно от радостни зяпачи, които идваха да поздравят Гай Марий за триумфа му. Понеже самият Югурта вървеше само на няколко метра пред Марий, той ясно чуваше, че където и да минат, радостните възгласи преминаваха едва ли не в коленопреклонни хвалебствия. Никой не обръщаше внимание на забързаната крачка на маршируващите, тъй като Марий предвидливо бе пратил свои агенти сред тълпите да разпространяват мълвата, че ако бърза толкова много, прави го в името на римските интереси; искал, колкото се може по-бързо, да тръгне на поход към Трансалпийска Галия, за да срази германите.

Далеч над множеството в цирка, по билото на Палатина, зрителите също не бяха малко. Застанали под сенките на големите дървета или на богаташките си домове, множество римляни, предимно жени, деца и роби — прислужници, както бяха казали на Югурта, се чувстваха в безопасност от пъплещите из тълпата джебчии. Шествието излезе от Големия цирк и пое по Вия Триумфалис, който заобикаляше Палатина от далечната му страна. Отляво се падаха скалите и парковете на хълма, а отдясно — накачулени в подножието на Целийския хълм, се издигаше още цял квартал от многоетажни сгради. Насреща се показваше Палус Церолия — блатото в подножието на Карина и Фагутал, — а след него маршрутът извиваше за последно във Велия и по надолнището и изтърканите през вековете павета на осветения още в древността Вия Сакра шествието излизаше на Форум Романум.

Най-после Югурта щеше да види какво представлява центърът на света, новият център, който беше изместил някогашния — атинския Акропол. Но този път царят бе изключително разочарован. Повечето постройки около площада бяха схлупени и стари колкото света, освен това не бяха подредени според никаква логика, понеже повечето гледаха на север, докато самият Форум беше проектиран в посока северозапад — югоизток. Дори по-новите здания, които поне бяха обърнати с лице към площада, бяха съвсем неподдържани. В действителност почти всички сгради, които Югурта бе успял да зърне по време на обиколката си, струваха много повече от тези на Форума, да не говорим за храмовете, които бяха и по-големи, и по-блестящи, и по-внушителни. Вярно, че жилищата на жреците бяха боядисвани наскоро, а малкото кръгло светилище на Веста имаше своя чар, но само величественият храм на Кастор и Полукс и строгите линии на построения в типичен дорийски стил храм на Сатурн привличаха погледа, понеже и единият, и другият можеха да се считат за образци. Иначе мястото беше скучно и неприветливо, просто една усойна клисура между римските хълмове.

Пред храма на Сатурн — от чийто подиум наблюдаваха шествието висшите чиновници в Хазната — Югурта, синовете му и всички останали нумидийски големци, които се бяха оставили да бъдат пленени заедно със съпругите си, бяха изведени от шествието и задържани настрана. На свой ред се превърнаха в зрители и наблюдаваха как пред тях минават ликторите на пълководеца, танцьорите, музикантите и хората с кадилниците, барабанчиците и тръбачите, висшите легати, най-сетне самият триумфиращ пълководец, който със своето боядисано с червен миним лице и с всички останали символи на властта си стоеше далечен и напълно откъснат от околните. Всички се насочваха към близкия хълм, откъдето големият храм на Юпитер Оптимус Максимус, разположен по оста север-юг, показваше към Форума страничната си фасада с колоните. Входът му се отваряше на юг, към Нумидия.

Югурта се обърна към синовете си.

— Живейте дълго и се радвайте на дните си — заръча им той. Те единствени щяха да бъдат задържани в отдалечените римски колонии; всички други велможи със семействата си щяха да се върнат в Нумидия.

Ликторите, които пазеха царя, отпуснаха оковите му, за да може да върви сам, и той тръгна с тях по претъпкания Форум под сянката на дърветата около Курциевото езеро, покрай статуята на сатира Марсий, свирещ на своята флейта, по ръба на огромния амфитеатър, в който се събират на заседание трибутните комиции, и оттам до началото на Кливус Аргентариус. Нагоре се издигаше Аркс, втората могила на Капитолия, с храма на Юнона Монета, където се помещаваше и монетосекачницата. От далечната страна на Кладенеца на Комициите стоеше жалка наглед сградата на Сената, а зад нея скромната Базилика Порция, построена от Катон Цензор.

Дотук беше съдено на Югурта да се разхожда по улиците на Рим. Тулианум се намираше в полите на Аркс веднага след стълбите на Гемония. Представляваше малка сива постройка от големи камъни, наредени един върху друг без никаква мазилка — конструкция, която навсякъде по света знаеха като циклопска. Имаше само един етаж и само един вход, дори не врата, ами просто правоъгълен отвор в една от стените. Отдалеч Югурта си каза, че входът е нисък за човек като него и понечи да се приведе, но като се приближи, трябваше да си каже, че няма смъртен, който да не би могъл да мине с високо вдигната глава.

Ликторите свалиха от гърба му скъпите дрехи, накитите, диадемата му и ги предадоха на чиновниците от Хазната, които затова и чакаха; на бърза ръка се попълни описът, който тържествено бе предаден на ликторите в знак, че са се отнесли както подобава към една държавна собственост. Югурта остана само по долна дреха; добре, че се бе намерил Метел Нумидик, запознат с ритуала, да го посъветва да си сложи нещо под царските одежди. Прикрил, ако не друго, то поне срамотиите, човек можеше да отиде спокоен на смърт.

Вътре в помещението единствената светлина идваше от входа, но и така Югурта ясно виждаше кръглата дупка в пода пред себе си. Тъкмо в нея щяха да го оставят да изгние. Ако му бяха отредили смърт чрез удушване, екзекуторът щеше да го последва, придружен от пазачи в подземието, където, свършеше ли се работата, трупът на жертвата щеше да бъде хвърлен в някой от отворите на канализацията. След това, макар и с чужда помощ, изпълнителите на присъдата щяха да се качат обратно на земята и да се върнат към всекидневието си.

Явно Сула бе имал време да даде своите разпореждания, защото никъде не се виждаше удушвач. Отнякъде се извади стълба, но Югурта махна с ръка, че няма да е нужна. Застана на ръба на дупката, после направи крачка напред и празното пространство под него го глътна, без жертвата да каже нито дума. Та наистина, какви биха били думите на човек в подобна ситуация? Почти веднага се чу как тялото на Югурта тупва на земята, защото подземието не беше дълбоко. Щом се увериха, че осъденият е попаднал там, където му бе отредено да посрещне смъртта, присъстващите се обърнаха към изхода и безмълвно се изнизаха навън. Никой не си направи труда да запечата отвора на дупката, нито да застане да пази пред входа. Досега не бе имало случай някой да се покаже отново из подземието на Тулианум.

 

 

Делът на Марий за новогодишното жертвоприношение бяха два бели вола и един бял бик, но само воловете се смятаха за част от триумфа. Марий слезе от квадригата си в подножието на стъпалата към храма на Юпитер Оптимус Максимус и ги заизкачва сам. Вътре, в централното помещение на храма, той положи лавровата си клонка и лавровите си венци в нозете на Юпитер, след което в светилището влязоха и ликторите му, за да поднесат на божеството и своите венци.

Беше точно пладне. Досега не бе имало случай нечие триумфално шествие да е минало толкова бързо. Всъщност беше избързал Марий, а останалата част от парада вече бе успокоила крачка и се точеше из улиците на Рим достатъчно бавно, за да могат всички желаещи да зърнат плячката, бойните трофеи, войниците и не на последно място разиграването на събитията от изминалата война. Денят обаче тепърва започваше за Марий. Все още с боядисано в червено лице, той, облечен в златопурпурната си тога и туниката си с палмовите листа, се насочи надолу по стълбите на храма към чакащите го сенатори, без дори да остави на някого скиптъра си от слонова кост. Крачката му беше нервна и насечена и той като че ли не обръщаше никакво внимание на необичайното си облекло, важното беше церемонията да свърши възможно най-скоро. Сетне подкани нетърпеливо останалите:

— Е, да започваме!

Думите му обаче бяха посрещнати с пълно мълчание. Никой от присъстващите не помръдна, нито издаде с гримаса какво мисли. Дори Мариевият колега Гай Флавий Фимбрия и досегашният консул Публий Рутилий Руф (Гней Малий Максим беше пратил известие, че е болен) седяха безмълвни.

— Какво ви става? — зачуди се Марий.

От тълпата се показа Сула, който беше свалил парадните си, сребърни доспехи и се бе облякъл в тога, както подобава за случая. На лицето му бе изписана широка усмивка, ръката му се протягаше в приятелски жест, в който всеки можеше да открие живо свидетелство за лоялните чувства на квестора към своя началник.

— Гай Марий, Гай Марий, съвсем си забравил! — възкликна той на висок глас, а в същото време се доближи до Марий и като го стисна здраво за ръката, му прошепна на ухото: — Иди се преоблечи, човече!

Марий си отвори устата да му възрази нещо, но в същия миг погледът му улови доволното изражение на Метел Нумидик. Внезапно бъдещият консул допря ръка до лицето си, свали я и изгледа червените петна по дланта си.

— Богове! — едва не се хвана за главата Марий. — Простете ми, уважаеми назначени отци — обърна се отново към сенаторите той. — Знам, че много съм се разбързал да се срещна с германите, но постъпката ми е направо смешна! Моля ви още веднъж да ми простите. Ще се върна възможно най-скоро. Един римлянин, пък ако ще и триумфатор, не може да носи знаците на своята власт на заседание на Сената, щом то се провежда в рамките на помериума.

И с бърза крачка Марий се устреми през Азилума към Аркс, без да забрави да благодари през рамо на Сула.

Сула се отдалечи от тълпата на безмълвните зрители и хукна да го догони; общо взето, тогата е крайно неудобна дреха да тичаш с нея, но той притежаваше нужната грация движенията му да изглеждат дори по-естествени от обикновено.

— Наистина ти благодаря — повтори му Марий, щом квесторът го настигна. — Но в крайна сметка какво толкова? По-добре ли ще им е на всички тези да мръзнат един час на открито, докато аз се мъча да измия тая гадост от лицето си и да си сложа тога претекста!

— За тях това има голямо значение — възрази Сула. — Както и за мен самия. — Макар и по-късокрак, той постоянно изпреварваше Марий. — Подкрепата на сенаторите ще ти бъде нужна, Гай Марий, така че, моля те, не ги предизвиквай повече днес! На никого не направи приятно впечатление, че смесваш триумфа си с официалната новогодишна церемония, затова нищо няма да спечелиш, ако им го натякваш!

— Добре, добре! — призна се за победен Марий. Бяха стигнали до стълбата, която водеше от върха на Аркс право до задния вход на Мариевия дом. И двамата взимаха по три стъпала наведнъж, а Марий се втурна с такъв устрем през вратата, че чак помете на земята пазача, който закрещя от ужас.

— Мълчи, глупако, не съм гал, пък и те идваха насам преди триста години, не сега! — опита се да го успокои господарят му и с пълен глас започна да вика личния си прислужник, жена си и отговарящия за банята.

— Всичко е готово — посрещна го със спокойна усмивка Юлия, най-добрата съпруга в цял Рим. — Предполагах, че както винаги ще пристигнеш забързан. Банята ти е стоплена, всички чакат на услугите ти, така че тичай, Гай Марий. — Сетне тя се обърна към Сула: — Добре дошъл, братко мой. Навън май доста е застудяло, а? Защо не отидеш в стаята ми да се постоплиш малко на мангала, докато ти приготвя чаша греяно вино?

— Права си, навън е голям студ — съгласи се той, когато домакинята се върна с чашата живителна течност и му я подаде. — Вече свикнах с горещините в Африка. Докато търчах да гоня великия ти съпруг, си казах, че това ще ме постопли, но сега усещам, че здравата съм премръзнал.

Юлия го изгледа изпитателно.

— Какво се е случило?

— О, не, ти си жена, какво ще ти обяснявам? — опита се да се измъкне Сула, но в гласа му прозвуча известна горчивина.

— Ти ги остави тия, Луций Корнелий — настоя тя, — и ми кажи какво се е случило.

Сула се усмихна кисело и поклати глава.

— Знаеш ли, Юлия, обичам този човек, доколкото изобщо мога да обичам някого, но понякога ми иде и него да го пратя на удушвача в Тулианум!

Юлия се изкикоти.

— И на мен са ми минавали подобни мисли през главата — опита се да успокои гостенина си. — В крайна сметка, какво толкова чудно? Мъжът ми е велик човек, а с великите трудно се излиза наглава. Какво е направил днес?

— Реши да встъпва в длъжност, облечен в дрехите си на триумфатор — обясни Сула.

— О, скъпи братко! Разбирам те. Навярно е вдигнал голям шум, задето трябва да се губи излишно време, и е настроил всички срещу себе си? — предположи на глас Юлия, която можеше и да бъде една предана съпруга на велик човек, но това не значеше, че е сляпа за слабостите му.

— За щастие, дори през червената му маска успях навреме да предугадя какво смята да прави — доволно се ухили Сула. — Много е лесно по веждите му. След като си прекарал три години редом с Гай Марий, трябва да си пълен глупак, ако не си се научил да четеш мислите му по кривенето на веждите му. Нали си забелязала, ти със сигурност не си глупачка, те представляват нещо като код какво му минава в тази или онази минута през ума.

— Да, забелязала съм — на свой ред се усмихна лукаво Юлия.

— Както и да е, успях да го изпреваря и като изляза пред тълпата, да се направя на ударен, уж че Гай Марий е забравил. Пфу! За миг-два ми се струваше, че съм направил голяма грешка, защото му беше на езика да ми каже да се хвърля в Тибър. Но за щастие видя напрегнатото очакване на нещо хубаво по лицето на Квинт Цецилий Нумидик и промени решението си. Какъв актьор е този човек! Мисля, че с изключение на Публий Рутилий всички присъстващи наистина са си помислили, че е забравил в какви дрехи е облечен.

— О, благодаря ти, Луций Корнелий! — зарадва се Юлия.

— Беше изцяло мое удоволствие — отвърна й той и навярно беше искрен.

— Още греяно вино?

— Да, благодаря.

Тя се завърна не само с още вино, но и с цяла чиния димящи пирожки.

— С месо са и са много крехки. Току-що са изпечени. Прекрасни са! Готвачът ни само това готви за малкия Марий. Синът ми тъкмо минава през онзи стадий, когато децата искат да ядат само противопоказни неща.

— Моите и двете ядат всичко, което им се поднесе — похвали се Сула и лицето му светна. — О, Юлия, те са прекрасни! Никога не съм си мислил, че някое живо същество може да бъде толкова, толкова съвършено!

— И аз съм много привързана към децата ти — съгласи се леля им.

— Бих искал и Юлила да го кажеше — помръкна изведнъж бащата.

— Така си е — рече тихо сестрата на Юлила.

— Какво й има! Имаш ли представа?

— Мисля, че прекалено много я разглезихме. Майка ми и баща ми не са искали четвърто дете. Вече си имали две момчета, а когато съм се родила аз, казали си, че и едно момиче няма да им дойде зле. Но Юлила била истинско нещастие за тях. Пък и бяхме доста бедни. Затова, щом сестра ми порасна, всички започнаха да я гледат със съжаление и съчувствие. Особено майка ми и баща ми, тъкмо защото навремето я бяха посрещнали с ужас. Каквото и да стореше, намираше се кой да я оправдае. Ако отнякъде паднеше някоя и друга сестерция, винаги я даваха на нея да я похарчи, за каквото иска и никой не й държеше сметка какво точно си е купила. Мисля, че това, което показа сега, е било открай време заложено в нея, но ние нито веднъж не сме си направили труда да му обърнем внимание. Трябваше да я научим на търпение и въздържаност, но не го направихме. Юлила порасна със самочувствието, че на света няма по-важна особа от нея, стана егоистка, за всичко все тя знаеше най-добре и беше склонна да не се чувства отговорна за нищо. Ние имаме своята вина, но горката Юлила ще е тази, която най-много ще си пати от грешките.

— Пие прекалено много — отбеляза Сула.

— Да, знам.

— И не обръща почти никакво внимание на децата.

Юлия трудно се сдържаше.

— Да, и това знам.

— Какво мога да направя аз?

— Е, можеш да се разведеш с нея — подхвърли Юлия през сълзи.

Сула вдигна ръце, и двете изцапани от пълнежа на пирожката.

— Как бих могъл да си издействам развод, когато няма да се върна в Рим, преди да сме разбили германите? А все пак тя е майка на децата ми. Пък и навремето я обичах, доколкото можех да обичам жена.

— Ти все това говориш, Луций Корнелий: обичам, доколкото мога да обичам! Защо си мислиш, че си способен да обичаш по-малко от останалите?

Но това беше въпрос, който го засягаше твърде дълбоко, за да му отговори искрено. Затова и той мигом изгуби непринудеността си.

— В младостта си никога не съм срещал нито обич, нито любов, така че никога не съм разбрал какво точно представляват тези чувства — излезе с изтърканото си обяснение. — Тъй или иначе, вече със сигурност знам, че не обичам жена си. Дори мисля, че я мразя. И все пак тя е майка на сина ми и на дъщеря ми, а докато германите не бъдат превърнати в страница от миналото, децата ми ще могат да разчитат единствено на Юлила. Ако наистина поискам развод, тя неминуемо ще направи някой театрален жест: ще полудее, ще се самоубие или най-малкото ще утрои количеството вино, което пие. Кой знае какво ще й дойде на ума…

— Да, прав си, разводът не е изход. Така може да навреди много повече на децата си, отколкото, ако останете съпрузи — въздъхна Юлия и избърса сълзите си. — Там е работата, че в семейството ми има не една, а две проблемни жени. Може ли да ти предложа нещо?

— Да, разбира се, ще се радвам на всякакъв съвет! — подкани я Сула.

— Виж, втората проблемна жена е майка ми. На нея никак не й се нрави да живее под един покрив с брат ми Секст и семейството му. Най-лошото е, че в отношенията със снаха си Клавдия майка ми все още държи на положението си на господарка на къщата. Постоянно са в конфликт. Клавдиите са твърдоглави хора, свикнали да заповядват, а пък възпитават дъщерите си така, че да не обръщат особено внимание на чертите, които обществото е свикнало да цени у жената. Докато майка ми е тъкмо на обратното мнение — обясни Юлия и тъжно поклати глава.

Сула се опита да се направи, че всичко му е ясно и че женският начин на мислене му е добре познат. За всеки случай обаче не каза нищо.

Юлия продължи нататък:

— Откакто баща ни се спомина, мама много се е променила. Никога досега не сме си давали сметка колко здраво привързани са били един към друг родителите ни или колко много тя е разчитала на неговите съвети и нареждания. Станала е взискателна във всичко, пъха си носа навсякъде и мисля, че понякога капризите й са просто непоносими! Гай Марий вече имаше случай да се увери колко зле вървят нещата и предложи на мама да й купи самостоятелна вила някъде край морето, така че бедният Секст да остане на спокойствие. Но тя се нахвърли срещу него като някоя съскаща котка и заяви, че ако наистина никой не я желае, то тя ще е първата да го разбере, и как можело някой да я третира като клетвопрестъпница и да иска от нея да напусне собствения си дом. Лоша работа, няма що.

— И предполагам, искаш от мен да поканя Марция да живее при нас с Юлила — изпревари я Сула. — Но защо мислиш, че подобно предложение ще й се понрави, когато вече е отказала вилата край морето?

— Защото на нея й беше пределно ясно, че Гай Марий й прави подобно предложение единствено с цел да я разкара надалеч, а пък вече й се е насъбрало твърде много срещу Клавдия, за да й оказва каквато и да е услуга — каза си го без капка смущение Юлия. — Но ако ти я поканиш да живее при вас с Юлила, нещата ще бъдат съвсем различни. Първо, защото живеете в съседната къща. Второ, защото ще знае, че я искат. Че имат нужда от нея. Пък и така би имала възможност да държи сестра ми под око.

— А дали ще иска? — зачеса се Сула по главата. — От Юлила разбирам, че Марция никога не й идвала на посещение, нищо, че живее в съседната къща.

— Те и с Юлила са в постоянен конфликт — започна да се подсмихва Юлия, явно поуспокоена. — Да си представиш само! Само да види майка си на входа, и Юлила веднага й заповядва да си върви вкъщи. Но ако ти поканиш тъща си да живее с вас, тогава Юлила нищо не може да й каже.

Сула се усмихна.

— Виждам, че си твърдо решена да превърнеш дома ми в един малък Тартар.

Юлия надигна вежда.

— А това дали ще те тревожи толкова, Луций Корнелий? В края на краищата нали ще отсъстваш непрекъснато?

Той потопи ръце в съда с вода, който робът му беше донесъл да се измие от пирожките. На свой ред също вдигна вежда.

— Благодаря ти, балдъзо. — Стана от стола си, наведе се над Юлия и я целуна по бузата. — Още утре ще се видя с Марция и ще я поканя да живее при нас. Пък и имам достатъчно оправдания защо искам от нея подобна постъпка. Стига да знам, че около децата ми има човек, който да ги дарява с нужната обич, мога да съм спокоен за тях.

— Робите не се ли грижат добре за тях? — попита Юлия и също стана от мястото си.

— О, робите само гледат как повече да ги разглезят — затюхка се бащата. — Юлила си е направила труда да купи някои от най-добрите детегледачки в цял Рим, но това е все едно да искаш да превърнеш собствените си деца в роби, Юлия! Да ги превърнеш в едни малки гърчета, тракийчета, келтчета или не знам какво си, в зависимост от това, откъде идва гледачката им! На всички главите им са пълни с разни суеверия, със спомени за обреди и ритуали, мислят на своя си език, а след това се опитват да преведат мислите си на латински, гледат на родителите и близките си като на някакъв неизтощим извор на власт и авторитет, нищо че са откъснати на хиляди километри. Докато аз искам децата ми да бъдат отгледани както трябва, като истински римляни. За целта е нужно за тях да се грижи римлянка. Би трябвало това да бъде собствената им майка. Но понеже си имам причини да смятам това за невъзможно, не мога да се сетя за по-добра алтернатива от способната им на всякакви жертви баба Марция.

— Прекрасно — зарадва се Юлия.

Двамата вече бяха на вратата, когато Сула изведнъж попита:

— Юлила изневерява ли ми?

Юлия дори не се опита да се направи на учудена или възмутена от подобен въпрос.

— Много се съмнявам, Луций Корнелий. Нейният порок е виното, не мъжете. Понеже ти самият си мъж, сигурно мислиш изневярата за далеч по-голямо зло от виното. Но аз съм на друго мнение. Мисля, че пиенето може да донесе на децата ти много повече нещастия от изневярата с други мъже. Една невярна съпруга не забравя заради слабостта си към плътски наслади грижата за децата си, още по-малко ще запали покрива над главата си. Докато една пияна жена е способна на всичко. — Юлия щракна с пръсти. — Важното е мама да се залови за работа.

В този миг в стаята влезе Гай Марий, облечен в сенаторската си тога с пурпурен ръб, която само подчертаваше впечатлението, че човек има пред себе си един достоен римски консул.

— Хайде, хайде, Луций Корнелий! Да се връщаме, че току-виж слънцето залязло, преди представлението да е започнало!

Юлия и Сула си размениха по някоя тъжна усмивка, убедени, че предстоят неприятности, след което двамата мъже се насочиха с бърза крачка към мястото на церемонията.