Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (11)

Колкото и да не му се искаше да си го признае, Луций Корнелий Сула трябваше да се остави на някакъв смътен вътрешен импулс и на другата сутрин да прекоси целия Палатин, за да отиде до мястото в Палация, където преди време се беше срещнал с Юлила. Вече беше истинска пролет и навсякъде зелените площи се губеха под всевъзможните цветове на нарцисите и анемониите, на зюмбюлите и теменужките, дори тук-там на някоя подранила роза; дивите ябълки и праскови също бяха отрупани с бели и розови цветове, а камъкът, на който двамата с нея бяха седели през януари, едва се виждаше сред избуялите треви.

Придружена от вечната си спътница — робиня, Юлила и сега стоеше на същото място, като още отдалеч му се стори, че е поотслабнала, а кожата й е поизгубила медения си цвят. Щом го забеляза, по лицето й се изписаха едновременно радост и триумф, които като вълни мигом се предадоха по цялото й същество. Не беше ли наистина прелестна! Никога през цялата история на човечеството сред смъртните не се беше раждала подобна красавица! Сула се закова на място и усети как целият настръхва от ужас и страхопочитание. Венера! Тя беше Венера. Господарката на живота и смъртта. Защото какво е животът, ако не прераждане, и какво е смъртта, ако не изчезване? Всичко останало беше просто украса, измислици, които хората сътворяваха, за да убеждават сами себе си, че животът и смъртта трябва да означават нещо повече. Да, тя беше Венера. Но дали това правеше него Марс? Беше ли той неин равен сред божествения пантеон? Или просто му се отреждаше ролята на Анхиз, смъртния, с когото богинята бе благоволила да прекара един-единствен миг от олимпийската си вечност?

Не, той не беше Марс. Животът го беше превърнал в украшение, и то от най-евтините. Не му оставаше нищо друго, освен да се примири с ролята на Анхиз, човекът, който дължеше славата си единствено на странните капризи на Венера. Изведнъж Сула се изпълни с ярост и омраза, жилите му се опнаха и кръвта запулсира на тежки тласъци из тях. Цялата жлъч се беше събрала в двете му ръце и той усещаше как му се иска с един-единствен удар да превърне богинята Венера в земната Юлила.

— Чух, че вчера си се върнал — посрещна го тя, без да помръдне от мястото си.

— Имаш си шпиони, нали? — Той също не се доближи повече към нея.

— Не е нужно, Луций Корнелий. На нашата улица всичко можеш да научиш от робите.

— Е, надявам се, не си мислиш, че съм дошъл тук, за да търся точно теб. По-скоро ми се искаше да избягам малко на спокойствие.

Тя наистина се беше разхубавила от времето на предишната им среща, колкото и да му се беше струвало, че няма закъде повече. „Моето медено момиченце — мислеше си Сула. — Юлила!“ Името капеше като мед на устата му. Сякаш наистина Венера беше застанала пред него.

— Това означава ли, че нарушавам спокойствието ти? — попита Юлила, прекалено самоуверено за такова младо момиче.

Той се засмя, сякаш думите й му се бяха сторили забавни.

— Богове, явно, че момиченца като теб наистина имат още доста да чакат, за да пораснат. Казах, че съм дошъл тук, за да си потърся малко спокойствие. И щом като съм решил, че точно тук ще го намеря, по пътя на логиката излиза, че ти не ми го нарушаваш ни най-малко.

На нея обаче не й се щеше да се даде толкова лесно.

— Нищо подобно! Просто не си очаквал, че ще ме откриеш на това място.

— Което пък ще рече, че не си ми кой знае колко интересна.

Естествено борбата между двамата беше твърде неравна: пред очите на Сула Юлила започна да се смалява, да губи блясъка си, да се превръща от богиня в простосмъртна. Веждите й се сбърчиха болезнено, но все пак успя да не заплаче, само да го изгледа с недоумение. Как бе възможно тези думи да са излезли от устата на човека, за когото тя дълбоко в сърцето си беше сигурна, че всеки миг ще падне в краката й.

— Обичам те! — изрече Юлила, сякаш това обясняваше всичко.

Но Сула отново се засмя.

— Какво може да знае едно петнайсетгодишно момиче за любовта?

— Аз съм на шестнайсет!

— Виж, момиченце — грубо отсече той, — най-добре да ме оставиш на мира! От досада вече се превръщаш в напаст. — И се обърна на другата страна, без повече да я погледне.

Тя обаче не се обля в сълзи. Може би щеше да бъде по-добре за бъдещето й, ако го беше сторила. Защото сълзите навярно щяха да я убедят, че греши, че няма ни най-малката възможност да спечели сърцето на любимия си. Но ето, че почти невъзмутима, дори с гордо вдигната глава, тя се върна при робинята си Хризеис, която дотогава уж през цялото време се беше любувала на празните трибуни на Големия цирк.

— Ще ми бъде трудно с него, но както и да е. Рано или късно той ще бъде мой, тъй да знаеш, Хризеис.

— Мисля, че просто не те желае — опита се да я разочарова робинята й.

— Разбира се, че ме желае! — презрително я изгледа Юлила. — Желае ме, и то повече от всичко друго на света!

Дългото съжителство с Юлила беше научило Хризеис, че е най-добре да не спори с господарката си. Затова сега, вместо да се опита да я вразуми, тя просто вдигна рамене.

— Прави, каквото щеш.

Двете се насочиха към къщи, без да продумат повече, което беше доста необичайно. Бяха връстнички и открай време се бяха научили да си споделят всичко. Когато обаче излязоха пред храма на Великата майка, Юлила наруши мълчанието и твърдо се зарече:

— Отсега нататък няма да сложа трошичка в устата си.

Робинята се спря.

— И какво си мислиш, че ще постигнеш с това?

— Ами през януари той ми каза, че съм дебела. И е прав.

— Юлила, много добре знаеш, че не си дебела!

— Напротив. Затова и от януари досега не съм докоснала нищо сладко. Поотслабнала съм, но не достатъчно. Той харесва слаби жени. Виж например Никополис. Ръцете й са като клечки.

— Но тя е дърта! — възрази й Хризеис. — Каквото ти отива на теб, естествено, че няма да й отива на нея. Освен това, ако не ядеш, ще разтревожиш родителите си… ще си помислят, че си болна!

— Толкова по-добре — зарадва се момичето. — Ако решат, че съм болна, значи и Луций Корнелий ще научи. И ще се изплаши заради мен.

Робинята не беше нито кой знае колко умна, нито кой знае колко оправна, затова не можа да намери никакви по-състоятелни аргументи в своя полза и само горко заплака. Което пък направи огромно удоволствие на господарката й.

 

 

Четири дни след завръщането на Сула при Клитумна Луций Гавий Стих беше сполетян от тежко чревно разстройство, което за броени часове буквално го съсипа. Разтревожената му леля изпрати да повикат половин дузина от по-известните лекари в Палатин, които единодушно се изказаха, че причината за болестта е натравяне.

— Повръщане, колики, диария: класически пример — отсъди говорителят им, римският лекар Публий Попилий.

— Но той не е ял нищо, което да не са вкусвали и останалите! — обясняваше лелята, чиято тревога само нарастваше. — Дори в последните дни почти не е хапвал, което най-много ме тревожи!

— А, не, домина, тук грешиш — обади се гръмогласният Атенодор Сикул, известен с типичната за всеки грък черта да проверява всичко докрай; беше си пъхнал носа във всяка стая около атрия, а след това и в помещенията покрай перистила. — Предполагам не е тайна за теб, че Луций Гавий има цяла камара сладки в кабинета си?

— Нали! — възмути се Клитумна. — Цяла камара! Няколко смокини и пасти, това е всичко. Всъщност той почти не се докосва до тях.

Шестимата медици се спогледаха.

— Доколкото научих от прислугата, домина, племенникът ти се тъпче със сладки от рано сутринта до късно вечерта — настоя Атенодор, сицилийският грък. — По мое мнение е най-добре да го убедите да се откаже от тази си слабост. Ако се отдаде на по-здравословна храна, не само че ще избегне стомашно-чревните заболявания, но и като цяло здравословното му състояние ще се подобри значително.

Самият Луций Гавий Стих също присъстваше на този разговор, излегнал се безпомощно върху чаршафите, и останал без никакви силици, за да се защити от нападките на лекарите, само местеше очи от лице на лице, както се сменяха и репликите на присъстващите.

— Има пъпки, а тенът му е доста лош — на свой ред отсъди един друг грък, този път атинянин. — Прави ли физически упражнения?

— Не му трябва — отново се застъпи за племенника си Клитумна, но като че ли в гласа й започваха да се прокрадват нотки на съмнение. — По цял ден търчи по дела, така че си е достатъчно натоварен, ако това имате предвид!

— С какво се занимаваш, Луций Гавий? — попита испанецът лекар.

— Търгувам с роби — отговори той.

Изведнъж в очите на околните заблестяха искрици неприязън и ако повечето лекари изведнъж се оказаха страшно заети, намеквайки, че им е време да се оттеглят, то може би причината за това бе, че с изключение на Публий Попилий всички останали бяха пристигнали в Рим именно като роби и не хранеха кой знае какви симпатии към търговците на роби.

— Ако толкова иска да яде сладко, давайте му подсладено вино — посъветва Публий Попилий. — Нека още ден-два не хапва по-тежка храна, но след това да мине на нормална диета. Нормална, домина, нормална! Искам да кажа варива, салати, студени напитки, всичко друго, но не и сладки.

Следващата седмица положението на Стих започна да се подобрява, но той така и не успя да се възстанови напълно. Макар и да приемаше само здравословна и питателна храна, пак не можеше да се излекува от периодичните си пристъпи на гадене, повръщане, болки в корема, както и от атаките на разстройство, които не престанаха неприятно да го изненадват, макар да бяха по-безболезнени от първоначалната. Той започна да слабее, но като че ли никой наоколо не го забелязваше, защото отслабването му беше бавно и продължително.

До края на лятото вече не можеше да се довлече до кантората си на Портикус Метели, а и все по-рядко му хрумваше да прекарва дните си на слънце в градината. Фамозната книжка с картинки, която му беше подарил Сула, му стана безинтересна, а да яде, независимо какво, се превърна в истинско мъчение. Можеше да приема само подсладено вино, като понякога и то му идваше много.

До септември сякаш не остана лекар в Рим, който да не е бил извикан при болния, но диагнозите и предписваните рецепти бяха толкова коренно противоположни, че практически не носеха никаква полза, особено след като Клитумна започна да прибягва и до услугите на врачки и знахари.

— Да яде, каквото му се яде — казваше един доктор.

— Да не яде абсолютно нищо — казваше друг. — От глада ще му мине.

— Да яде само варива — съветваше някакъв последовател на Питагор.

— Не се тревожете за вас самите — успокояваше всички в къщата Атенодор Сикул. — Каквото и да му е на вашия човек, явно не е заразно. Аз самият вярвам, че става дума за вътрешно увреждане на червата. Все пак нека онези, които са имали физически допир с болния или са изхвърляли нощното му гърне, да си измиват грижливо ръцете и да не се навъртат около кухнята и хранителните продукти.

Два дни по-късно Луций Гавий Стих умря. Изпълнена с непоносима мъка, веднага след погребението Клитумна избяга от Рим във вилата си в Цирцеи. Помоли и Сула, и Никополис да я придружат, но макар че доведеният й син от любезност я изпрати чак до кампанийския бряг, така и не можа да го склони да продължи по-нататък. Остави го да се прибере в Рим при Никополис.

При завръщането си от Цирцеи Сула целуна като при раздяла Никополис и напусна покоите й.

— Връщам си отнетите спалня и кабинет. В края на краищата, след като Стихчо — Свинчо си отиде оттук, аз съм единственият човек, който може да претендира за роднинство с Клитумна.

Беше се заел да разчиства кабинета от всички боклуци, които покойникът беше нахвърлял в таблиния, и щателно хвърляше всяка книжка с картинки в огъня. С разкривено от погнуса лице, той махна пренебрежително с ръка и продължи.

— Виж само! Където и да погледнеш, все лепкави петна. Из цялата стая!

Върху скъпоценния скрин от цитрусово дърво, долепен до една от стените, стоеше залепена от мръсотията гарафа подсладено вино. Сула я вдигна и изпод нея ясно се показа кръглият белег, който беше оставила върху повърхността на дървото.

— Сякаш сме живели с някаква огромна хлебарка! — процеди през зъби той. — Сбогом, Стихчо — Свинчо!

Грабна гарафата и я запрати навън през отворения прозорец към колонадата на перистила. Но не си премери добре силата и тя прелетя над половината градина, за да се разбие с трясък в цокъла на любимата скулптура на Сула — Аполон, преследващ Дафне. Гладката повърхност на камъка беше полята обилно с червеникавата течност, която се стече на тънки струйки надолу към земята. Никополис се приближи до прозореца, за да види по-добре, и неволно избухна в смях.

— Прав си — съгласи се тя. — Същинска хлебарка!

И изпрати мъничката робиня Вити да избърше с мокър парцал изцапаното.

Никой не забеляза белия прашец, който кой знае откъде се беше посипал по мрамора, защото цветът му се сливаше с този на камъка, а водата изми и последните следи от него.

— Радвам се все пак, че не уцели самата статуя — седна Никополис върху коляното на Сула, за да се наслади на усърдието, с което чистеше Вити.

— Съжалявам — отвърна й той, но като че ли беше по-скоро доволен от постъпката си.

— Съжаляваш? Луций Корнелий, та ти за малко не разби едно истинско творение на изкуството! Само цокълът е издялан от чист мрамор.

Той присви устни в кисела гримаса и зъбите му се оголиха.

— Бре! Как тъй става, че около мен все се навъртат разни глупаци, лишени от всякакъв вкус? — зачуди се Сула и избута любовницата си от коленете си.

Петното беше изчезнало напълно. Вити изстиска парцала и изпразни легена върху теменужките в лехата.

— Вити! — подвикна й той. — Измий си ръцете, момиче, измий си ги, и то добре. Не знаеш от какво е умрял пустият му Стих, а той беше голям любител на подсладеното вино. Хайде, върви!

И щастлива, задето е била забелязана, тя се отдалечи.

 

 

— Днес се сблъсках с един изключително интересен младеж — каза Гай Марий на Публий Рутилий Руф.

Седяха в малката градинка пред храма на богинята Телус в Карине, който се намираше съвсем в съседство с дома на Рутилий Руф. Дори и в този ветровит есенен ден тя бе огряна от слънцето.

— За разлика от моя перистил — обясняваше Рутилий Руф, докато двамата с гостенина му се разхождаха из алеите пред внушителния по размери, но иначе доста окаян на вид храм и си търсеха някоя удобна пейка. — Напоследък никой не обръща внимание на старите ни богове, особено на скъпата ми съседка Телус — разсъждаваше той, след като двамата вече се бяха разположили. — Всеки гледа да раболепства за сметка на азиатската Велика майка, но забравя, че Рим винаги се е радвал повече на приятелството на собствената си богиня на земята!

За да избегне темата за старите римски богове, които бяха достатъчно тайнствени и непознати, за да са подходящ обект на човешкото празнословие, Гай Марий реши да отвори дума за срещата си с интересния младеж. Уловката му беше достатъчно изпитана, за да не успее и сега. Рутилий Руф никога не беше устоявал на изкушението да се запознае с някоя интересна личност, независимо от пола и възрастта й.

— И кой е? — попита той, облягайки се назад като доволно куче, което иска да се попече на слънце.

— Младият Марк Ливий Друз. Би трябвало да е на… ъ-ъ-ъ… седемнайсет или осемнайсет.

— Искаш да кажеш племенникът ми Друз?

Марий го изгледа недоумяващо.

— Племенник ли?

— Ами предполагам, ако става дума за сина на същия онзи Марк Ливий Друз, който честваше триумфа си януари месец и смята да се кандидатира догодина за цензор — рече Рутилий Руф.

Марий чак се засмя от неудобство и поклати глава.

— Колко глупаво! Защо винаги ми убягват подобни неща?

— Навярно — отговори му сухо Рутилий Руф, — защото жена ми Ливия, която, да ти освежа селската памет, се падаше сестра на бащата на твоя интересен младеж, умря преди доста време, а и докато беше жива никога не излизаше и освен когато съм канил гости на вечеря, изобщо не се показваше пред чужди хора. За нещастие Ливий Друзите имат някаква типична семейна черта отрано да смачкват самочувствието на дъщерите си. Моята женичка беше истинско съкровище. Даде ми две прекрасни деца, но никога не ми повиши тон през целия ни съвместен живот. Ценях я повече от всичко.

— Знам. — На Марий му ставаше все по-неудобно и по-неудобно заради поредния гаф, който беше направил. Нямаше ли най-сетне да научи кой кой е? И все пак колкото и стари приятели да бяха с Рутилий Руф, и сега не можеше да се сети някога да се е запознавал със скромната му женица. — Трябва да се ожениш пак — посъветва го той, сам увлякъл се по новата си съпруга.

— Че защо? За да не правя прекалено много впечатление? Не, благодаря! Достатъчна утеха за незадоволените ми страсти е да пиша писма. — Повдигна той единия си клепач и отдолу се показа синьото му око. — Както и да е, какво те накара да се заинтригуваш толкова много от племенника ми Друз?

— Миналата седмица до мен постъпиха оплаквания от най-различни страни, все откъм италийските ни съюзници, но и все от различните народи сред тях. На всички оплаквания смисълът им беше един и същ: Рим с твърде лека ръка пропилява живота на войниците им — говореше бавно Марий. — Според мен всички имат достатъчно основания да са недоволни от сегашното положение. От десет години насам почти всеки консул гледа на подчинените си като на някакви непотребни вещи, с които може да се разполага, както му е угодно. И винаги най-многото жертви са били давани именно от италийските ни съюзници, защото се е превърнало в традиция, щом замирише на касапница, римляните да пращат тях в предните редици. Твърде рядко се случва някой римски консул да се сети, че италийските войници принадлежат на собствените си народи и цената за живота им се заплаща не от Рим, а от сънародниците им.

Рутилий Руф обичаше споровете. Освен това познаваше твърде добре Гай Марий и знаеше, че темата, която той така ненадейно беше подхванал, все щеше да има нещо общо с племенника му Друз, дори да не изглеждаше свързана с него.

— Италийските съюзници се подчиниха на римското върховно командване не за друго, а за да се гарантира по този начин сигурността на целия полуостров. В замяна на войниците, които те набират за нас, ние им отреждаме специален статут на съюзници и им се отплащаме с редица привилегии. Най-голямата полза от съюза им с нас е в самото обединяване на всички народи в Италия. Войниците им се бият редом с нашите, защото и едните, и другите имат обща кауза. Ако не бяхме ние, те още щяха да съжителстват във вражда и в междуособните им войни щяха да гинат много повече хора, отколкото под командването, на който и да е римски консул.

— Тук може да се спори — не отстъпваше Марий. — Нищо не ти доказва, че именно ние не сме им попречили да се обединят в единна италийска нация!

— Но тъй като съюзът на всяко едно отделно племе с Рим вече е свършен факт, и при това факт, който датира отпреди два-три века, скъпи Гай Марий, не виждам накъде биеш с тези си разсъждения.

— Пратениците, които идваха при мен, са единодушни по въпроса, че Рим използва италийските войски за войни, които са напълно чужди на собствените им интереси и не допринасят нищо за Италия като цяло — търпеливо обясняваше Марий. — Когато са били сключвани съюзните договори, основното условие, което нашата страна се е задължавала да изпълни, е с времето жителите на италийските провинции да получат римско гражданство. Но вече стават почти осемдесет години, откакто никоя италийска и дори латинска община не е получила гражданство за своите членове, и това ти много добре го знаеш. Трябваше да се стигне до въстанието във Фрегеле, за да се промени положението на съюзническите общини!

— Мисля, че прекалено много опростяваш нещата — възрази му Рутилий Руф. — Никога не сме обещавали на италийските съюзници всеобщо изравняване на правата. Това, което сме им предложили още навремето, е постепенното разпространение на римското гражданство сред тях в замяна на една постоянна преданост на общата кауза. Естествено, че общините с латински права ще бъдат първи на опашката.

— Но латинските права въобще не представляват това, което си мислиш, Публий Рутилий! В най-добрия случай те позволяват на човек да се чувства своего рода гражданин втора класа, но без никакво право на глас при изборите за римски магистрати.

— Да, така е. Но не можеш да отречеш, че в латинските градове петнайсет години след въстанието във Фрегеле нещата са се променили твърде много, и то все за добро — държеше на своето Рутилий Руф. — Всеки, който е бил на висш административен пост в някой от тези градове, получава автоматично пълно римско гражданство както за себе си, така и за семейството си.

— Знам, знам. Но това означава, че вече във всеки латински град се е създало едно здраво ядро от римски граждани, което занапред ще продължава да се разраства. При това законът се е погрижил тези римски граждани да не са кои да е, а да бъдат подбирани точно такива, каквито са ни нужни — хора със собственост и влияние в средите, където са се издигнали, хора, на които можем да разчитаме, щом трябва да се избере правилният за Рим път.

Рутилий Руф погледна изпод вежди приятеля си.

— И според теб къде е грешката?

— Знаеш ли, Публий Рутилий, макар да си свободомислещ и прогресивен по някои въпроси, дълбоко в душата си си останал един загубен римски аристократ от типа на Гней Домиций Ахенобарб^[1]! — сопна му се Марий, който щом се разгорещеше, не мереше много-много думите си. — Защо не искаш да проумееш, че Рим и Италия представляват едно цяло, в което и двете страни трябва да са равнопоставени?

— Защото няма нищо такова — на свой ред започна да се поизнервя Рутилий Руф. — Погледни се, Гай Марий! Как така насред самия Рим можеш да защищаваш каузата за политическата му равнопоставеност с италийците? Рим не е Италия! Да не би на Рим така да му е паднало отгоре, първенството сред всички градове в света? Да не би да си го е извоювал с оръжието на италийците? Рим е нещо различно!

— Искаш да кажеш, че Рим е нещо повече — кимна Марий.

— Да! — размахваше ръце Рутилий Руф. — Рим е Рим. Рим е нещо повече.

— Не ти ли е минавало през ума, Публий Рутилий, че ако някой ден Рим приеме като част от себе си цяла Италия — ако щеш дори и отсамалпийска Галия, — ако сподели с нея своята световна хегемония, то от това могъществото му само ще нарасне?

— Глупости! По този начин Рим просто ще престане да бъде Рим.

— И следователно ще загуби превъзходството си…

— Разбира се.

— Но настоящето положение на нещата си е чист фарс — не отстъпваше Марий. — Погледни само: цяла Италия е заприличала на шахматна дъска. Области с пълноправно гражданство, области с латински права, области само със статут на съюзници, и всичко това объркано до немай-къде. Латински градове като Алба Фуценция и Езерния, обградени от всички страни от марси и самнити, колонии с пълен граждански статут, съществуващи в самото сърце на Галия — как искаш при тези условия да се изгради истински съюз около Рим?

— Разпръсването на римски и латински колонии из Италия е единственият начин да държим под контрол всички народи на полуострова. Онези, които са получили пълното римско гражданство или са били дарени със статут на латински градове, никога няма да ни изменят. Просто не биха имали изгода, като се има предвид алтернативата.

— Искаш да кажеш, като се има предвид, че Рим ще им обяви война — допълни мисълта му Марий.

— Е, не бих се изхвърлил чак дотам — отстъпи Рутилий Руф. — По-скоро подобна измяна би довела до отнемането на известни привилегии, които никоя римска или латинска община не би искала да изгуби. Да не говорим за загубата на политически и обществени позиции.

— За теб всичко се съсредоточава в думата „дигнитас“.

— Точно така.

— И вярваш, че ако някой ден назрее идеята за създаване на италийски съюз без и срещу Рим, влиятелните кръгове в тези римски и латински общини ще се обявят против?

Рутилий Руф беше направо шокиран от току-що изказаното съмнение.

— Гай Марий, какви са тези позиции, които защищаваш? Ти не си Гай Гракх, нито тепърва ще ставаш реформатор!

Марий скочи на крака и закрачи неспокойно напред-назад пред пейката. В един миг хищните му очи изпод гневно смръщените му вежди се обърнаха към дребничкия Рутилий, който се беше свил, сякаш очакваше да бъде нападнат.

— Прав си, Публий Рутилий, не съм реформатор, а да се спряга името ми редом с това на Гай Гракх, би било направо смешно. Но аз съм практично мислещ човек и ми се ще да вярвам, че съм надарен с достатъчно прозорливост и съобразителност. Освен това не забравяй, че аз не съм римлянин по рождение, както всеки кореняк римлянин не пропуска случай да ми напомни. И, да ги наречем, селските ми корени ми помагат да виждам нещата от гледна точка, по-различна от тази на традиционното римско мислене. Виждам достатъчно надалеч, за да предскажа сериозни неприятности с шахматната дъска на Италия. Имаш думата ми, Публий Рутилий, имаш думата ми! Защото преди няколко дни внимателно слушах исканията на италийските пратеници и не ми беше трудно да надуша нещо ново из въздуха. За доброто на Рим се надявам, че идните няколко години римските консули ще постъпват по-мъдро с войските, пратени им от италийските съюзници, и няма да се разпореждат с тях нехайно като предшествениците им.

— И аз съм на същото мнение, макар и по други причини — съгласи се Рутилий. — Всеки пълководец, който жертва напразно живота на своите войници, били те римляни или италийци, заслужава да бъде съден като престъпник изгледа той раздразнено Марий. — Защо не вземеш да седнеш! Заболя ме вратът да те гледам!

— Ще ти дам аз един болен врат на теб — тросна му се Марий, но все пак седна послушно на пейката и изтегна крака.

— Започнал си да си търсиш клиенти сред италийците — подхвана друга тема Рутилий Руф.

— Така си е — изучаваше Марий сенаторския пръстен върху ръката си. За разлика от най-старите сенаторски фамилии, които още държаха техните пръстени да са от желязо, неговият си беше от чисто злато. — Но в никакъв случай не съм единственият, Публий Рутилий. Гней Домиций Ахенобарб е записал сред клиентелата си цел градове най-вече като им издейства опрощаване на данъци.

— Или както забелязвам, пълната отмяна на други.

— Точно така. Марк Емилий Скавър също не стои чак толкова високо над италийците, за да не ги иска клиенти, особено на север.

— Да, но трябва да признаеш, че не е чак толкова безразсъден, колкото Гней Домиций — възрази му Рутилий Руф, който беше искрен привърженик на Скавър. — Освен това се грижи истински за градовете: пресушава блата, строи обществени сгради.

— Не мога да отрека, че е така. Но не бива да забравя Цецилий Метелите в Етрурия. Те хич не си губят времето там.

Рутилий Руф въздъхна тежко.

— Гай Марий, бих искал най-накрая да ми кажеш това, до което се опитваш от толкова време да стигнеш!

— Работата е там, че не знам какво точно искам да ти кажа. Усещам някакво раздвижване сред знатните фамилии, сякаш започват да си дават сметка за необходимостта от съюза с италийците. Не мисля, че някой сред тях се е разтревожил искрено за бъдещето на самия Рим, но по всяка вероятност патрициите се поддават на някакъв инстинкт, който още не могат да осмислят. Усещат, че из въздуха се носи нещо ново.

— За теб не се и съмнявам, че си го усетил — сложи точка на спора Рутилий Руф. — Ти наистина си надарен с проницателен ум, Гай Марий, и дори да съм те разгневил със съмненията си в думите ти, това не значи, че не съм те чул и не съм си взел бележка от казаното. Като го погледнеш отгоре, клиентът не дава вид да представлява нещо важно. Той зависи много повече от патрона си, отколкото патронът му от него. Освен когато дойде време за избори или пък се случи война или природно бедствие. Навярно единствената помощ, която може да окаже на патрона си, е да не помага на другите, да не взима никога и по никой въпрос противната страна. Съгласен съм с теб, че инстинктите значат много. Те са нещо като фаровете в морето: осветяват огромни полета от неясни факти много преди логиката да е способна да ги обхване в своите правила. И нищо чудно да си прав за раздвижването у знатните фамилии. И може би един от начините да се борим срещу опасността, за която ти сега се опитваш да ме убедиш, че е съвсем реална, е да обвържем всички италийци в клиентни отношения с римските знатни фамилии. Наистина не знам какво да ти кажа.

— Нито пък аз — рече Марий. — Но това не е причина да не си търся клиенти.

— И да не си търсиш за какво да се хванеш, само и само да не ми кажеш какво точно мислиш за племенника ми Друз — усмихна се Рутилий Руф. — Доколкото си спомням, именно от него започна целият разговор.

Марий сви краката си и толкова внезапно се надигна от пейката, че чак стресна спокойно разположилия се Рутилий Руф, който отново се беше обърнал с притворени очи към слънцето.

— Точно така! Хайде, ставай, Публий Рутилий, може би ще стигнем навреме да ти покажа един пример за новите настроения у знатните фамилии относно италийските ни съюзници!

Рутилий също скочи на крака.

— Идвам, идвам! Но къде, ако не е тайна?

— На Форума, естествено! — каза му Марий, който вече слизаше към улицата пред градинката. По пътя щеше да му обясни за какво точно става въпрос. — В момента има съдебно заседание и ако имаме късмет, ще хванем заключителната му част.

— На мен пък ми се струва странно — сухо отбеляза Рутилий Руф, — че си започнал да се интересуваш какво става на Форума.

— По-странното е, че ти не си се заинтересувал — отвърна му Марий. — В крайна сметка, днес е адвокатският дебют на племенника ти Друз.

— Бъркаш нещо! Дебютът му беше преди месец, когато водеше обвинението срещу главния трибун на хазната по повод известни суми, потънали вдън земя.

— О! — Вдигна рамене Марий и забърза. — Значи пропускът не е бил у теб, а у мен. Както и да е, Публий Рутилий, наистина мисля, че ще е добре, ако следиш по-отблизо кариерата на младия Друз. Ако го беше сторил, забележките ми относно италийската ни политика нямаше да ти изглеждат толкова не на място.

— Най-добре ще е ти да ми обясниш какво не съм разбрал — задъхваше се Рутилий Руф, понеже приятелят му както винаги беше забравил, че има дълги крака.

— Направи ми впечатление, че младежът говори най-прекрасния латински, който някога съм чувал, а при това е надарен и с глас за оратор. „А, някой нов“ — си казах и се поспрях да видя кой ли ще е той. И кой мислиш, ако не племенникът ти Друз! Въпреки че трябваше да поразпитам, за да науча името му, а и още ми е неудобно, дето и през ума ми не мина да го свържа с рода на жена ти.

— Кого обвинява? — попита Рутилий Руф.

— Интересното е, че не обвинява, а защищава, и то не пред друг, ами пред самия чуждестранен претор! Делото е от особена важност; свикано е съдебно жури.

— Убийство на римски гражданин?

— Не. Банкрут.

— Доста необичайно — вече едва си поемаше дъх Рутилий Руф.

— Предполагам, че настоящият процес ще трябва да послужи за пример — продължаваше все така да крачи Марий. — Ищецът е банкерът Гай Опий, а обвиняемият предприемач марсиец от Марувиум; казва се Луций Фравк. Според човека, когото разпитвах — а на него зяпането по съдебни процеси се оказа едва ли не професия, — на Опий му било омръзнало от лоши кредити по италийските му сметки и решил, че е крайно време да даде пример за назидание, и то насред Рим. Целта му е, като спечели сега делото срещу марсиеца, занапред да държи в ръцете си всички останали италийски длъжници, които, ако се окажат верни подозренията ми, имат да връщат направо астрономически лихви.

— Лихвата — дочу се пухтенето на Рутилий Руф — винаги е била десет процента.

— Да, но само ако си римлянин — поправи го Марий, и при това от по-горните икономически класи.

— Ти продължавай с тези си изказвания, Гай Марий, пък ще свършиш като братята Гракхи.

— Глупости!

— Аз… предпочитам да се върна вкъщи — започна да се колебае Рутилий Руф.

— Много лесно омекваш — изгледа отвисоко Марий едва тътрещия си се приятел. — Една хубава военна кампания ще ти се отрази по-добре.

— Най-добре ще ми се отрази, ако взема да си почина малко — възрази му Рутилий Руф и забави крачка. — Изобщо не виждам защо трябва да ходим на процеса.

— Заради едно. Когато си тръгвах от Форума, племенникът ти имаше още два часа и половина да прегледа свидетелските показания и да произнесе заключителната си реч. Делото се води по нова, експериментална процедура. Първо се изслушват свидетелите, след това обвинението има право на два, а защитата на три часа за обобщение на позицията си и най-накрая чуждестранният претор подканва журито да произнесе присъдата си.

— Не виждам какво толкова й имаше на старата процедура.

— О, и аз не знам. Най-вероятно новата превръща делото в зрелище за публиката.

Двамата слизаха по Кливус Сацер и насреща им вече се показваше празното пространство на Форума. Скоро излязоха на самия площад и се озоваха на заседанието на съда на чуждестранния претор, където, доколкото Марий можеше да прецени, никой не беше помръднал от мястото си.

— Много добре, дошли сме точно за заключителната част — зарадва се той.

Марк Ливий Друз не беше свършил с речта си и всеки човек от публиката се бе превърнал целият в слух, за да го чуе какво още ще каже. По едва поникналата му брада отдалеч си личеше, че адвокатът всъщност е младо момче, доста под двайсетте, среден на ръст, но затова пък здрав и набит, с черни коси и мургава кожа: макар в лице да беше приятен, далеч не беше човекът, който ще вдъхне респект с вида си.

— Не е ли невероятен? — прошепна Марий на Рутилий.

— Човек остава с чувството, сякаш младежът се обръща лично към него и към никого друг.

Беше прав. Дори от толкова далеч — защото Марий и Рутилий Руф бяха останали чак в края на насъбралата се тълпа — тъмните му очи ги поглъщаха и четяха какво им е на ума, сякаш тримата се бяха насъбрали на приятелска приказка.

— Никъде не е казано, че щом човек е римлянин, това автоматично го поставя на страната на правото — говореше младежът. — В случая не става дума за случая с обвиняемия Луций Фравк, става дума за Рим! Става дума за честността, за почтеността, за справедливостта изобщо! А не за онова служебно правосъдие, което е свикнало единствено буквално да следва предписаните текстове от законите и да отъждествява истинската справедливост с елементарната логика. Законите не бива да се превръщат в тежък калъп, който смачква човека и му придава абсолютно същата форма както на предния, както и на следващия. Защото хората не са родени да бъдат еднакви. Законите трябва да се превърнат в прозрачен воал, който с нищо да не скрива истинската същност на човека, а, напротив, да го показва такъв, какъвто е. Никога не бива да забравяме, че ние, римските граждани, представляваме пример за подражание сред целия останал свят, и то най-вече с нашите закони и съдилища. Има ли и имало ли е друго място по света, където нещата да се разглеждат в същата дълбочина, в която ги разглеждаме ние? Къде другаде се среща толкова творчество, толкова вродена интелигентност, толкова загриженост, толкова житейска мъдрост? Та не ни ли го признават дори атиняните? Дори александрийците? Дори пергамците?

Риторическата дарба му помагаше да компенсира физическите си недостатъци — недостатъци в смисъл такъв, че нито ръстът, нито телосложението му позволяваха да изпълни, както трябва, тогата. За да бъде тогата „оръжие“ в ръцете на оратора, то самият той трябва да бъде висок, широк в раменете, слаб в талията и да притежава гладка походка, а Марк Ливий Друз не можеше да се похвали с нито едно от тези качества. И въпреки това до такава степен беше овладял жестовете си, че вършеше направо чудеса; всяко помръдване на пръстите, всеки жест, всяка гримаса, всяко движение на главата означаваше нещо и внушаваше тъкмо това, в което говорещият искаше да убеди публиката си.

— Луций Фравк, италиец от Мерувиум, всъщност не е извършител на престъплението, а негова жертва. Никой, дори самият Луций Фравк, не отрича факта, че от страна на Гай Опий е бил даден крупен заем, който сега липсва. Нито пък някой ще отрече, че този крупен заем трябва да бъде възстановен на уважаемия Гай Опий заедно с лихвите, които са се насъбрали по него. По един или друг начин парите ще бъдат върнати. Ако се наложи, Луций Фравк е готов да продаде къщите, имотите, робите, мебелите си дори, да се раздели с капиталовложенията си, с всичко, което притежава! И мисля, че цялата му собственост надвишава твърде много дължимите суми!

Друз застана срещу съдебните заседатели и внимателно изгледа седящите на по-задните редове.

— Вие чухте свидетелите, както и мнението на уважаемия колега, адвоката по обвинението. Никой не отрича, че Луций Фравк е взел заема. Но не той го е откраднал. Затова ви заявявам, че не заемодателят Гай Опий е жертвата на това престъпление, а именно Луций Фравк. Ако вие, уважаеми съдебни заседатели, сега признаете Луций Фравк за виновен, то той ще попадне под силата на закона, такъв какъвто е предвиден за хората, които нито са граждани на нашия велик град, нито се радват на латинските права. Цялата собственост на Луций Фравк ще бъде дадена принудително за разпродажба, а вие всички много добре знаете какво означава това. Никой няма да даде реалната цена на разпродаваните имоти и нищо чудно осъденият дори да не е способен да погаси заема си.

Последното изречение беше съпроводено с многозначителен поглед по посока на страничната трибуна, където на първия ред върху сгъваем стол седеше Гай Опий, наобиколен от множество свои служители и чиновници.

— Чудесно! Никой няма да заплати реалната цена! След което, уважаеми съдебни заседатели, Луций Фравк ще бъде продаден в дългово робство, за да отработи с труда си разликите между стойността на разпродадения си имот и размера на дълговете си. Е, вярно, че той се е оказал неспособен да подбере подходящите си съдружници и служители, заради което и е изпаднал в сегашното положение, но не може да му се отрече, че с многобройните си дела, докарани до успешен край, е доказал качествата си на предприемач. Но как би могъл той да използва тези си способности за доизплащаното на дълговете си, ако бъде лишен от собствеността си, ако изведнъж изгуби всичките връзки, които си е създал, и бъде продаден в робство? Та самият Гай Опий не би спечелил нищо от разоряването на длъжника си, защото освен да го вземе за чиновник в собствената си кантора, не виждам какво друго би могъл да направи с него.

Младежът съсредоточаваше цялата сила на въздействие, на която беше способен, върху римския банкер, благ на вид петдесетгодишен човечец, който, по всичко личеше, беше запленен от речта на адвоката.

— Ако някой, който не е римски гражданин, бъде обвинен в углавно престъпление, то преди всичко друго това му отрежда да бъде бит с камшик. Не просто наказан с бой с пръчки, както се предвижда за римските граждани, което може и да наранява достойнството на човек, но поне не го осакатява за цял живот. Не! Той трябва да бъде бит с камшик! Трябва да му бъде смъкната кожата от гърба, да се покажат смачканите му от ударите меса. Трябва да остане недъгав до края на живота си, да носи по тялото си белези, каквито не носят дори робите в мините.

Кожата на Марий изведнъж настръхна при тези думи, защото или младежът гледаше в момента точно него — един от най-едрите собственици на рудници в цял Рим, или просто очите му можеха да заблудят всекиго. И все пак, как така младият Друз бе успял да види в дъното на площада новодошлия, как го бе разпознал от толкова далеч и как му бе хрумнало да се обърне точно към него?

— Ние сме римляни! — възкликна младежът. — Цяла Италия е под наша закрила. Нима ще се държим като последните изверги с хората, които са ни оказали своето доверие, към хората, които са избрали за пример именно нас? Ще осъдим ли един невинен човек само защото е допуснал грешка, само защото подписът му стои под някакъв документ? Нима ще останем глухи пред обещанията му, че ще се опита да направи всичко по силите си, за да върне до заема, който е получил? И изобщо, нима за нас той е по-недостоен да му бъде отдадена справедливост, отколкото един римски гражданин? Какво? Ще пребием до смърт един човек, който повече заслужава да му се окачат магарешки уши, задето се е оставил на един крадец да го измами? Ще направим съпругата му вдовица? Ще оставим децата на един любящ баща сираци? Иска ми се да вярвам, че няма да допуснем подобно нещо, уважаеми съдебни заседатели! И не за друго, а защото сме римляни. Ние сме по-добри от всички други.

Облеченият в бяла тога оратор се обърна и се отдалечи от банкера. В продължение на миг може би всички погледи неволно се откъснаха от Гай Опий, за да последват движението му. Но не и тези на съдебните заседатели, на брой петдесет и един, нито на Гай Марий и Публий Рутилий Руф. Един от заседателите втренчено наблюдаваше Гай Опий и в същото време се почесваше по врата, сякаш изведнъж нещо го беше засърбяло. Отговорът не закъсня: банкерът съвсем леко кимна, жест, навярно останал незабелязан за публиката, но не и за Гай Марий, който широко се усмихна.

— Благодаря за вниманието, претор перегринус — поклони се младежът на чуждестранния претор. Само за миг адвокатът се беше отърсил от онова въодушевление, което го бе обхванало допреди малко, и в държането му сега личеше много повече стеснителност и смущение, отколкото зрителите предполагаха, че е способен да покаже.

— И аз ти благодаря, Марк Ливий — върна му поздрава чуждестранният претор и се обърна към съдебните заседатели: — Граждани на Рим, бъдете така любезни да попълните табличките си със своята присъда, за да я съобщите пред съда.

Наоколо настъпи раздвижване и всеки от съдебните заседатели измъкна отнякъде глинена плочка и въглен за писане. Но като че ли никой не бързаше с решението си, защото вместо да надраскат присъдата си върху глината, всички само гледаха какво става пред тях. Същият човек, който преди малко мълчешком се бе консултирал с банкера Опий, сега взе въглена си и внимателно изписа някаква буква върху табличката си, после широко се прозя и без да оставя табличката, протегна ръце над главата си, сякаш му се беше доспало по време на процеса и сега искаше да се поразкърши. Лявата му ръка остана за миг-два високо във въздуха, като тогата бавно се изхлузи изпод лакътя и се смъкна чак до рамото. Изведнъж останалите заседатели се засуетиха, сигурно защото се бяха сетили, че всеки момент ще дойдат ликторите, за да вземат табличките с присъдата им.

Чуждестранният претор лично преброи гласовете. Всички други можеха само да таят дъх в очакване каква ще се окаже окончателната присъда. Преторът имаше два коша пред себе си и според съдържанието си всяка една от табличките биваше пусната в единия или другия, но отдалеч си личеше, че предпочитанията клоняха към първия. Когато всички петдесет и една таблички отидоха по предназначението си, преторът вдигна глава към присъстващите.

— АБСОЛВО — отсъди той. — Четиридесет и трима за, осем против. Луций Фравк от Марувиум, по народност марсиец и съюзник на Рим, съдът обявява обвиненията срещу теб за несъстоятелни. Но единствено при условие, че според твоите собствени обещания възстановиш дължимите суми. Оставям ви двамата с твоя кредитор Гай Опий до края на деня да уредите всички сметки помежду си.

Това беше всичко. Марий и Рутилий Руф търпеливо изчакаха тълпата да привърши с поздравленията към младия Марк Ливий Друз и площадът да се опразни. Най-накрая останаха само приятелите на Друз, които всички до един бяха развълнувани от случилото се. Но когато високият мъж с хищните вежди и човекът с него, за когото всички знаеха, че е чичо на адвоката, групичката около младежа изведнъж се разпръсна и лека-полека всеки си намери извинение да не остане повече при приятеля си.

— Поздравления, Марк Ливий — протегна ръка на младежа Марий.

— Благодаря, Гай Марий.

— Справи се отлично — на свой ред го похвали Рутилий Руф.

Тримата се насочиха към другия край на Форума, откъдето да поемат по Велия.

Рутилий Руф не се включи в разговора на племенника си с Гай Марий, щастлив, че младият Друз започва кариерата си на адвокат толкова млад и с такъв шеметен дебют. Но като истински загрижен чичо той не можеше да не се замисли за слабостите, които скоро може би щяха да запрозират под наглед непробиваемата набита фигура на племенника му. Защото младежът бе лишен кажи-речи от всякакво чувство за хумор и макар да бе надарен с проницателен ум, имаше слабостта да се зарича, че винаги и на всякаква цена трябва да печели, което му отнемаше възможността точно да преценява ситуациите и да се предпазва от изкушенията на фалша и палячовщината. Марк Ливий Друз щеше да се сблъска с много болка и страдание през живота си, но характерът му нямаше да му позволи да се отърси по-безболезнено от тях. Взимаше нещата твърде насериозно, беше упорит до твърдоглавост, амбициозен до главозамайване; вкопчеше ли се в някоя жертва, нямаше да я изпусне за нищо на света. „Но все пак — мислеше си чичо Публий, — младият Друз винаги щеше да си остане честно момче.“

— За Рим щеше бъде много по-зле, ако италийският ти клиент беше изгубил делото — говореше Марий.

— И аз мисля така — съгласи се Друз. — Фравк е един от големците в Марувиум и изобщо е сред най-знатните марсийци. Разбира се, за да се издължи на Гай Опий, ще трябва да се раздели с голяма част от състоянието си, което ще намали и общественото му влияние. Но рано или късно ще си възвърне изгубеното.

Вече бяха излезли на Велия, когато Друз се спря пред храма на Юпитер Статор и попита Марий, дали смята да продължи нагоре към Палатина.

— В никакъв случай — прекъсна го Публий Рутилий Руф, който най-после се беше върнал духом при тях двамата — Гай Марий ще бъде така добър да вечеря у нас, племеннико.

Младият Друз се поклони почтително на чичо си и приятеля му и заизкачва склона на Кливус Палатинус. Зад Марий и Рутилий Руф изскочи не кой знае колко предразполагащата фигура на Квинт Сервилий Цепион Младши, най-добрият приятел на Друз, който се завтече да го застигне. Младият Друз сигурно бе чул как го викат да изчака, но така и не се спря.

— Приятелството помежду им никак не ме радва — оплака се Рутилий Руф, докато наблюдаваше как двамата младежи се изгубват в далечината.

— О, така ли?

— Вярно, че Сервилий Цепионите са от най-древен патрициански род и са въшливи с пари, но затова пък никой от тях не може да се похвали с кой знае каква интелигентност. Според мен просто дружбата на младежа с племенника ми не е естествена, тъй като двамата не са равни един на друг. Племенникът ми като че харесва младия Цепион Младши най-вече заради почтителното отношение, бих го нарекъл по-скоро подлизурство, с което онзи го обгражда. Но ако се намери приятелство, което повече да му отива и да му дава повече стимули за усъвършенстване, страхувам се, Гай Марий, че малкият Друз ще си състави погрешна представа за способността си да води хората.

— Къде да ги води? В сражение?

Рутилий Руф се закова на място.

— Гай Марий, не знам дали си чувал, но на света съществуват и други дейности, освен войната, както и други институции, освен армията! Имах предвид Форума.