Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (44)

Изборите за новата колегия на народните трибуни се проведоха по времето, когато Гай Марий и Катул Цезар водеха армиите си на юг към Рим, за да проведат общия си триумф. На Форума събитията се развиваха твърде интересно. За десетте места на трибуни се бяха кандидатирали тридесет души, а от тях повече от половината бяха креатури на майсторите на политиката, така че предизборната кампания се оказа повече от ожесточена.

Главция, който стоеше начело на все още действащата колегия на трибуните, трябваше лично да организира изборите за своите наследници. Ако центуриите вече бяха избрали консулите и прегорите, тази му роля щеше да се поеме от друг, защото при евентуалното му избиране за претор, той щеше да изгуби пълномощията си на трибун.

Самите избори се проведоха както винаги в Кладенеца на комициите. Главция председателстваше от рострата, а деветимата му колеги теглеха жребия в какъв точно ред ще гласуват тридесет и петте триби. После, когато дойдеше редът на тази или онази, те приемаха резултатите от изборите вътре в нея.

Доста пари се бяха прехвърлили от едни ръце в други — част от тях в подкрепа на Сатурниновата кауза, но в огромния си дял — от името на никому неизвестните кандидатчета, които си бяха подбрали майсторите на политиката. Всеки по-богат човек от предните редици на консерваторите се беше бръкнал дълбоко в кесията, за да може да получи своите гласове някой напълно неизвестен кандидат, като например Квинт Ноний от Пиценум, който освен с консервативните си възгледи не можеше да се похвали с нищо друго. Макар че Сула нямаше абсолютно никакъв пръст в избирането му от цензорите за сенатор, още по-малко в представянето на кандидатурата му за народен трибун, Квинт Ноний му се падаше далечен роднина, по-точно беше брат на Сулановия зет. Именно когато Корнелия Сула се беше омъжила преди години за един от представителите на богатата фамилия на Нониите, истински големци за мащабите на Пиценум, на девера й беше хрумнала идеята и той да опита късмета си по пътеката на честта. Всъщност погледите бяха устремени предимно към племенника на Сула, но чичото Квинт Ноний реши да се пробва преди него.

Изборите бяха пълни с изненади. Една такава изненада беше, че Квинт Ноний беше избран от първите. Докато Луций Апулей Сатурнин не беше избран изобщо, народните трибуни открай време са били десет на брой, а Сатурнин се оказа единадесети в класирането.

— Не мога да го повярвам! — Хвана се за главата Сатурнин, щом двамата се събраха с Главция. — Просто не мога да го повярвам! Какво се е случило?

И Главция се въсеше не по-малко от него, защото с провала на приятеля му силно намаляваха и собствените му шансове да стане претор. Но в следващия миг той вдигна рамене, потупа окуражително Сатурнин по гърба и тръгна да слиза от рострата.

— Ти не се тревожи, току-виж сме я наредили някак в последния момент.

— Какво можеш да наредиш с едни изборни резултати, които вече са известни? — чудеше се Сатурнин. — Не, Гай Сервилий, не успях!

— Ще се видим след малко — точно тук на това място. Не бързай да се връщаш вкъщи — предупреди го Главция и със забързана крачка се изгуби в тълпата.

Още в мига, в който чу името си сред избраните, новият народен трибун Квинт Ноний се завтече към скъпия си нов дом в Карина. Там го чакаха жена му, снаха му Корнелия Сула и племенникът му, умиращи от нетърпение да чуят изборните резултати, за които и не таяха особен оптимизъм.

Оказа се обаче, че да се напусне Форумът, не е толкова лесно, колкото беше предполагал Квинт Ноний. На всеки две-три крачки той беше спиран от някого, за да получи поредните искрени поздравления от доброжелателите си, така че народният трибун се оказа като пленник насред площада, задължен да отговаря на въпроси и да се усмихва, да подава ръка на стотици непознати.

Един по един хората, които го придружаваха, се изгубиха в множеството и най-накрая, когато Квинт Ноний успя да се добере до една от страничните улички и да тръгне с бодра крачка към дома си, с него бяха останали само трима от най-близките му приятели, живеещи също в Карина. В един миг отнякъде изникнаха дузина едри мъжаги, въоръжени с тояги, които заплашително се насочиха към групичката. Един от приятелите на Ноний успя да се измъкне навреме и хукна обратно към Форума, за да вика за помощ. За негово учудване обаче площадът се оказа едва ли не пуст. За щастие Сатурнин и Главция се навъртаха още около рострата, където разговаряха с разни непознати. Главция беше зачервен и косата му се беше разрошила. Когато чуха виковете за помощ, всички насъбрали се при рострата хукнаха към мястото на произшествието. Но беше твърде късно. Квинт Ноний и двамата му приятели бяха пребити до смърт.

— Едепол! — възкликна Главция, като стана на крака, уверил се, че Квинт Ноний е наистина мъртъв. — Квинт Ноний току-що беше избран за народен трибун, а аз бях служителят, натоварен с провеждането на изборите. — Той се намръщи. — Луций Апулей, ще се погрижиш ли тялото на Квинт Ноний да бъде откарано у дома му? Аз самият ще се върна на Форума, за да разреша тази избирателна дилема.

Ужасът и изненадата да се натъкнат на Квинт Ноний и двамата му приятели, удавили се в собствената си кръв, беше лишило всички присъстващи, дори Сатурнин, от способността да разсъждават; дори Сатурнин не усети неподправения фалш в тона на приятеля си. Застанал на опразнената ростра и викайки насред опразнения Форум, Гай Сервилий Главция оповести убийството на новоизбрания народен трибун Квинт Ноний. След това заяви, че на мястото на Квинт Ноний в колегията на трибуните трябва да влезе останалият единадесети по ред при изборите, сиреч Луций Апулей Сатурнин.

— Всичко си дойде по местата — потри доволно ръце Главция по-късно през деня, докато вечеряше у Сатурнин. — Вече си законно избран народен трибун, заел мястото на покойния Квинт Ноний.

Откакто преди време му бяха скалъпили онова грозно обвинение, че е спекулирал със зърно в Остия, Сатурнин уж беше позабравил всякакви скрупули, но ето, че Главция го изненадваше, нещо повече — ужасяваше го.

— Не си го направил! — възкликна той.

Главция допря пръст до устните си и му се усмихна изпод вежди. В усмивката му можеше да се открие нещо зверско и заплашително.

— Ако искаш да не ти говоря лъжи, Луций Апулей, най-добре не ме питай нищо.

— Най-срамното е, че човекът си беше много свестен.

— Така си е, свестен беше. Но лош му бил късметът — да бъде убита насред улицата. Какво да се прави, той беше единственият от трибуните, живеещ в Карина. На Палатина е по-трудно да се организира подобно нещо — хората са много малко и жертвата може по-лесно да избяга.

Сатурнин въздъхна и вдигна рамене в жест на безсилие.

— Сигурно си прав. Най-важно е, че аз влязох в колегията. Благодаря за помощта ти, Гай Сервилий.

— Не мисли повече за това — посъветва го Главция.

Скандалът беше прекалено голям, за да утихне за ден-два, но бе напълно невъзможно да се докаже участието на Сатурнин в зловещото покушение. Още повече, че оцелелият приятел на убития лично беше свидетелствал, че по време на убийството и Сатурнин, и Главция са се намирали в долния край на Форума. Хората си говореха какво ли не, но никой не си мръдваше пръста за нищо. А когато Ахенобарб Понтифекс Максимус поиска изборите да бъдат проведени наново, никой не го подкрепи. Главция беше създал прецедент, при това никога преди в римската история не се беше случвал подобен инцидент, затова и никой не знаеше как точно трябва да реагира.

— Да се говори е лесно! — заяви той на поредното заседание на Сената. — Твърденията, че аз или Луций Апулей сме били замесени в убийството на Квинт Ноний, не почиват на абсолютно никакви факти. А що се отнася до това, защо съм сложил на мястото на покойния народен трибун жив кандидат, тук мога да кажа с чиста съвест, че съм изпълнявал единствено дълга си на председател на изборната комисия. И то не с приказки, а с дела! Никой не може да оспори факта, че изборите протекоха напълно нормално и че Луций Апулей беше поставен на единадесето място в класирането. Това, че използвах първата удала ми се възможност да сложа Луций Апулей на мястото на Квинт Ноний в колегията на народните трибуни, беше колкото логично, толкова и необходимо да не се създават несигурност и безредици в бъдеще. Вчера специално свиках концио на плебейското събрание и там действията ми бяха подкрепени единодушно — всеки, който се съмнява, може да провери в протоколите. Според мен, назначени отци, подобен спор е безполезен, още повече — безпричинен. За мен случаят е приключен.

И с това Гай Сервилий Главция затвори устите на противниците си.

 

 

Гай Марий и Квинт Лутаций Катул Цезар честваха заедно своя триумф на първия ден от декември. Само на един гений би му хрумнала идеята двата триумфа да бъдат обединени в един. За никого нямаше да има и съмнение, че Катул Цезар, чиято колесница трябваше през цялото време да се тътри зад тази на консула, е бил последната дупка на кавала, и малцина си правеха труда да споменават името му редом с това на Гай Марий. Луций Корнелий Сула, който както предния път беше главният отговорник за провеждането на парадното шествие, дори си беше позволил нетактичността на една от подвижните платформи да нареди актьори, пресъздаващи сцената как Гай Марий великодушно позволява на Катул Цезар да прибере тридесет и пет кимврийски знамена, защото той самият вече си бил набрал толкова в Трансалпийска Галия.

Пред Сената, който се събра по-късно същия ден в храма на Юпитер Оптимус Максимус, Марий държа пламенна реч, в която се хвалеше за римското гражданство, което беше подарил на войниците от Камеринум, както и за решението си да разреши веднъж завинаги въпроса с войнствените саласи, като създаде колония от ветерани в градчето Епоредия. Когато обяви публично намерението си да се кандидатира за шести последователен път за римски консул, в залата се разнесе къде тропане, къде мърморене, къде викове на протест или подкрепа. Оказа се, че радостните викове са много повече. Когато присъстващите най-после се успокоиха, Марий се зарече да използва своя личен дял от плячката за построяването на нов храм, посветен на Честта и Доблестта; храмът щял да се издигне на Капитолия и в него щели да бъдат оставени на съхранение всички трофеи, които той и армията му били пленили от варварите. Марий щял да построи подобен храм, пак на Честта и Доблестта, в Олимпия в Гърция.

На Катул Цезар му се свиваше сърцето от мъка, като слушаше тези гръмки обещания на Марий. Ако той самият държеше на репутацията си, трябваше да се раздели със спечеленото при Верцела, за да го вложи в някакво подобно дело, угодно на боговете, и да забрави за кесията си — от която нямаше защо да се срамува, но пък и с която не можеше да се мери с хора като Марий.

Никого не изненада фактът, че центуриатните комиции наистина избраха Гай Марий за шести път за консул, при това отново първи консул. Не само че вече никой не се съмняваше в неговото призвание на Пръв сред римляните, но дори се дочуваха гласове, че Гай Марий е третият основател на Рим. Първият основател на Рим естествено беше самият Ромул. За втори основател се смяташе Марк Фурий Камил, на когото цяла Италия дължеше изгонването на галите триста години по-рано. Ето защо на народа му изглеждаше напълно естествено Гай Марий да бъде обявен за третия основател на Рим, след като беше спрял новата, още по-могъща варварска вълна.

И все пак изборите за консули си криеха своите малки и големи изненади — Квинт Цецилий Прасчо Метел Нумидик не успя да се добере до второто консулско място. Всъщност в това се изразяваше новата победа на Марий, който знаеше как да я спечели. Преди изборите той беше обявил своята твърда подкрепа на Луций Валерий Флак и тъкмо той беше избран за втори консул. Флак заемаше един от най-важните свещенически постове в Рим — при това доживотен; той беше фламин Марциалис, личният свещенослужител на Марс, и дългите години на вярна служба към бога го беше превърнала в човек тих и скромен, свикнал да се подчинява. Идеалният партньор за свикналия да заповядва Гай Марий.

Това, че Гай Сервилий Главция беше избран за претор, вече не беше изненада за никого, защото цял Рим знаеше, че е човек на Марий, а и Марий беше хвърлял с щедра ръка пари на избирателите. Изненадващо беше все пак, че пръв получи нужните гласове и като най-висш от шестимата новоизбрани претори щеше да бъде определен за претор урбанус.

Скоро след провеждането на изборите Катул Цезар обяви публично, че ще дари своя личен дял от придобитата плячка за две религиозни каузи едновременно: първата щяла да бъде да закупи терена на някогашния дом на Марк Фулвий Флак на Палатина, който се намираше в съседство с неговия, за да построи великолепен портикус, в който да се съхраняват взетите от кимврите при Верцела тридесет и пет знамена; втората щяла да бъде да построи на Марсово поле храм, посветен на богинята Фортуна и по-точно на Фортуна на Днешния ден.

 

 

Още в мига, в който десетте народни трибуни встъпиха в длъжност на десетия ден от декември, започна голямата забава. Понеже това беше вторият му мандат на народен трибун, Луций Апулей Сатурнин разиграваше, както си иска колегите си, а пък и паниката, обзела останалите деветима след убийството на Квинт Ноний, само му помагаше да прокарва законодателната си политика. Колкото и да се мъчеше да докаже невинността си в случая с убития трибун, той не пропускаше от време на време да пуска по някой намек пред колегите си народни трибуни, за да си знаят и те какво може да им се случи, ако се опитат да му правят мръсно. Вследствие на това Сатурнин можеше да си позволи всичко, което пожелаеше; нито Метел Нумидик, нито Катул Цезар можеха да въздействат по някакъв начин на останалите трибуни и да ги накарат да наложат пък макар и едно-единствено вето.

Само осем дни след встъпването си в длъжност Сатурнин представи пред народа първия от двата законопроекта, според които част от обществената земя трябва да бъде раздадена на ветераните от двете армии, воювали срещу германите; всички земи, за които се говореше в законопроекта, се намираха извън пределите на Италия — в Сицилия, Гърция, Македония и Континентална Африка. В текста на законопроекта имаше и една любопитна клауза, според която Гай Марий си запазвал лично правото да дарява с римско гражданство по трима италийци на колония.

Сенатът отвърна на всичко това с бурни протести.

— Този човек — говореше Метел Нумидик — стига дотам, че дори не уважава своите войници — римляни! Иска всички да получават земя на общо основание — римляни, латини, италийци без никаква разлика между тях. Никаква разлика! Все едно дали си римлянин или не! Питам ви, колеги — сенатори, какво може да си помисли един римлянин за човек като Гай Марий? Дали изобщо Рим означава нещичко за него? Нищо, абсолютно нищо! Че и защо да означава? Той самият не е римлянин! Той е италиец! И естествено, че ще действа в интерес на своите събратя. Да даде гражданство на хиляда от тях на бойното поле, а в това време римските легионери да стоя и да зяпат, без да получат нищичко като награда. И все пак ви питам, какво друго можем да очакваме от човек като Гай Марий?

Когато Марий стана да отговори на предизвикателство, в залата се надигна такъв ропот, че не се чу нищо от отговора му. Затова той предпочете да излезе от Курията и да говори от рострата, за да се обърне към зяпачите на Форума. Много от тях бяха възмутени от постъпката му, но все пак Марий беше техният любимец и затова го изслушаха.

— Има достатъчно земя за всички! — крещеше той на площада. — Никой не може да ме обвини, че изявявам предпочитания към италийците! Сто югера земя на човек! Някои от вас сигурно ще попитат защо толкова много? Защото, народе на Рим, тези колонисти ще отидат да живеят при условия, много по-неблагоприятни за земеделие от тези в родната Италия. Те ще трябва да орат и да сеят в неплодородна земя при тежки климатични условия. За да могат да живеят като нормални хора, на тях ще им е нужна много повече земя, отколкото би им стигала в пределите на нашата любима Италия.

— Ей го пак! — обади се Катул Цезар от стълбата пред Сената с пискливия си гласец. — Ей го пак! Чуйте го какви ги говори! Не „нашия любим Рим“, ами „нашата любима Италия“! Италия, Италия, все Италия! Този човек никога не е бил римлянин и никога няма да даде пукната пара за Рим!

— Италия и Рим е едно! — отвърна му с гръмовитото си гласище Марий. — Те винаги са били едно цяло! Без едното и другото не би могло да съществува! Нима италийците не гинат рамо до рамо с римляните в римските легиони, сражавайки се за честта на Рим? А ако това не е така — нима някой ще възрази, че не е така, — тогава защо единият войник да получава по-малко от другия?

— Италия! — пак повтори Катул Цезар. — Всеки път е едно и също — Италия!

— Глупости! — изрева Марий. — Първите поселения ще бъдат на колонисти — римляни, не италийци! Това не е ли доказателство, че не отдавам предпочитания към италийците? И какво толкова лошо сред всички тези десетки хиляди колонисти — ветерани във всяка колония трима италийци да получават римско гражданство? Трима, народе римски! Не три хиляди, не триста, не дори тридесет! Трима! Капка в морето от хора! Капка в капката в морето от хора!

— Капка в морето, само че отровна — крещеше от стълбите пред Сената Катул Цезар.

— Според законопроекта римляните — ветерани ще бъдат настанявани първи по новите си земи, но това значи ли, че като са първи, ще получават най-добрата земя? — на свой ред се обаждаше Метел Нумидик.

И все пак въпреки опозицията първият законопроект, в който ставаше дума за земи, давани преди от държавата за продължителни срокове на кажи-речи неизвестни земевладелци, беше прокаран през плебейското събрание.

Квинт Попедий Силон, който въпреки младежката си възраст се беше превърнал в духовен водач на целия народ на марсите, беше дошъл в Рим специално, за да изслуша дебатите върху аграрния закон. Беше поканен лично от Марк Ливий Друз, затова и през целия си престой му гостуваше у дома му.

— Всички гледат да настроят докрай Рим срещу останала Италия — отбеляза Силон пред Друз, изненадан изобщо, че в Рим са се сетили да обсъждат италийския въпрос.

— Така е — съгласи се мрачно той. — Това е един предразсъдък, който само времето би могло да изкорени. И все пак аз лично не преставам да се надявам, че това някога ще стане, Квинт Попедий.

— И все пак Гай Марий не ти се нрави никак.

— Ненавиждам го с цялата си душа. И все пак гласувах за него.

— А от битката при Араузио не са минали дори четири години — рече замислено Силон. — Да, мисля, че си прав, нещата все някой ден ще се променят. Ако не беше Араузио, много се съмнявам Гай Марий да успееше да вреди и италийци сред ветераните — заселници.

— Ако не беше Араузио и италийските роби — длъжници нямаше да бъдат освободени — напомни му Друз. — Радвам се все пак, че хората ми не загинаха напразно. И все пак — погледни какво става в Сицилия. Вместо да видят свободата си, робите-италийци сега мрат като мухи.

— Само като чуя името на Сицилия, се разтрепервам от срам — изчерви се Друз. — Всичко това е дело на двама корумпирани, мислещи единствено и само за себе си римски магистрати. На две нещастни ментули! Ти, Квинт Попедий, може и да не харесваш Метел Нумидик или Емилий Скавър, но трябва да признаеш, че двамата никога не биха забъркали брашното с кръв, още по-малко биха изцапали тогите си с подобни мръсотии.

— Да, така е — кимна Силон. — И все пак, Марк Ливий, и двамата все още гледат на Рим както на място, където чужд крак не бива да пристъпва за нищо на света — и че италийците не могат да станат римляни, дори ако самите римляни пожелаят да ги осиновят.

— Да ги осиновят?

— Ами не, представлява ли точно това даването на римско гражданство? Осиновяване и приемане в голямото семейство на римляните?

Друз въздъхна.

— Имаш право. Всички тези промени си остават промени на думи. Никой не може да стане римлянин, ако преди това е бил италиец… или грък, да речем. А с всеки ден в Сената се настройват все повече и повече срещу създаването на подобни изкуствени римляни.

— Най-накрая — предположи Силон, може би самите ние, италийците, ще започнем да се превръщаме в изкуствени римляни — с или без одобрението на Сената.

 

 

Първият аграрен закон беше последван скоро от втори законопроект, който трябваше да реши въпроса за новите обществени земи, които Рим беше придобил по време на войните с германите. Естествено, че този законопроект беше много по-важен от предишния, защото ставаше дума за практически девствени земи, които досега никога не са били експлоатирани от едри земевладелци или скотовъдци, затова и почвата се очакваше да е богата и щедра — не само на плодове и добитък, но и на минерали, скъпоценни камъни, камък за градеж. Ставаше дума все за области в западната част на Трансалпийска Галия — около Нарбон, Толоза, Каркасон — или в централната част, както и някои земи в Близка Испания, където местното население се беше разбунтувало, докато кимврите създаваха главоболия на римляните с движението си на север от Пиренеите.

Не бяха малко римските конници и римските сдружения, които очакваха да разширят сферите си на влияние в Трансалпийска Галия, а победата над германите беше тъкмо повод за това. Така че всеки по-богат и предприемчив конник се надяваше патронът му в Сената да му осигури и на него дял от новия агер публикус Галие. Когато изведнъж се разбра, че огромната част от новозавоюваните земи ще отиде за настаняването на някакви си пролетарии, в Рим настъпиха брожения, които можеха да се сравняват единствено с безредиците от времето на братята Гракхи.

Сенатът застана на още по-твърди позиции, подкрепен този път изцяло от първата имуществена класа, която доскоро беше най-добрият защитник на Мариевата кауза. Сега обаче, след като беше наплашил всички богати конници в Рим, че никога няма да се видят поземлени собственици в далечна Галия, той беше превърнал доскорошните си съюзници в заклети врагове. Агентите на Метел Нумидик и Катул Цезар се движеха навсякъде и шепнеха на много уши…

— Той раздава земи, които принадлежат по право на държавата, сякаш са негова собственост — това беше едно от нещата, които римлянинът трябваше да научи възможно най-скоро.

— Той си прави планове да си присвои самата държава — защо иначе ще става отново консул сега, когато войната с германите е минало?

— Рим никога не е давал даром земя на войниците си!

— Италийците получават повече, отколкото заслужават.

— Земята, отнета от враговете на Рим, принадлежи изцяло на Рим и никакви латини или италийци нямат право над нея!

— Той започва с агер публикус в провинциите, но преди да сме се усетили, ще посегне на агер публикус в същинска Италия — при това ще я дава на италийци!

— Кръстил се е Третият основател, но всъщност му се иска да го обявят за цар на Рим!

И така нататък, и така нататък. Колкото повече Марий настояваше пред народа и пред Сената Рим да даде своите колонии в провинциите на обикновените римски граждани, колкото повече се мъчеше да убеди всички, че ветераните ще представляват едни постоянни, сигурни и нищо неструващи военни гарнизони, че римските земи в провинциите ще носят много повече печалба, ако бъдат разпределени на множество малки стопанства, вместо между шепа едри поземлени собственици, толкова по-неумолима ставаше опозицията. Пък и сенатските агенти, колкото повече говореха, толкова повече уши се намираха да ги слушат; приказките им не омръзваха, напротив, придобиваха все повече смисъл. Докато най-накрая бавно, постепенно вятърът не започна да се обръща на другата страна, а общественото мнение да се настройва все повече срещу втория законопроект на Сатурнин. Много от интересуващите се от политика сред народа — а такива се събираха на Форума, започваха да се съмняват дали и Марий е прав. Защото досега никога не му се беше случвало да срещне толкова противници едновременно.

— Не може да има толкова пушек, без да гори някъде огън — започнаха да си говорят чакащите на Форума, а пък и близките им ги слушаха какво говорят, защото те повече разбираха нещата.

— Това не е поредната сенатска разправия — въпросът е твърде сериозен, за да го подминем с лека ръка.

— Когато човек като Цецилий Метел Нумидик, който е бил не само консул, но и цензор, а ние всички си спомняме каква смелост прояви той като цензор, започне да си печели един след друг поддръжници, това няма да е случайно. Сигурно правото е на негова страна.

— Вчера чух как един конник, на когото Гай Марий отчаяно разчита, го обвини публично пред народа, че лично му е обещал голям парцел земя край Толоза, а сега цялата област ще мине в ръцете на пролетариите.

— Един познат ми разправяше как Гай Марий бил казал в негово присъствие, че възнамерявал да даде римско гражданство на всички жители на Италия.

— Това е шестото консулство на Гай Марий, при това пето поред. Онзи ден са го чули да казва на някаква вечеря, че занапред нямало как да го свалят от консулския пост! Щял да се кандидатира всеки път до самата си смърт.

— Той наистина иска да го обявят за римски цар!

И така, с времето кампанията, която Метел Нумидик и Катул Цезар подеха срещу Гай Марий, започна да дава резултати. Изведнъж дори Главция и Сатурнин започнаха да се страхуват да не би законопроектът им да бъде спрян.

 

 

— Аз трябва да получа тази земя! — повтаряше отчаяно Марий пред жена си, която вече от седмици търпеливо чакаше мъжът й да сподели с нея тревогите си. Не че Юлия имаше някакви по-различни идеи по въпроса или пък можеше да се похвали с опит, по-богат от този на Марий, но все пак тя си оставаше единственият му верен приятел, на когото той можеше да разчита във всичко. След триумфа Сула беше пратен обратно в Италийска Галия, а Серторий беше поел към Близка Испания с надеждата да се види с жена си и детето.

— Гай Марий, мислиш ли, че наистина от това зависи всичко? — попита Юлия. — Какво толкова, ако войниците ти не получат своята земя? Римските войници никога не са получавали земя като награда — досега просто няма прецедент това да се е случвало. А, от друга страна, никой от тях не може да не признае, че ти направи всичко по силите си да им помогнеш.

— Ти не разбираш — възрази й той нетърпеливо. — Вече не става изобщо въпрос за войниците, а за моята дигнитас, за положението, което заемам в обществения живот. Ако законът не мине, всички ще разберат, че повече не съм Пръв сред римляните.

— И Луций Апулей не може да ти помогне?

— Опитва се, боговете са му свидетели, че се опитва! Но вместо да печелим терен, с всеки ден губим все повече и повече. Чувствам се като Ахил в реката — колкото повече се мъча да изляза от течението, толкова по-навътре затъвам, защото брегът се рони под краката ми. Ще направя крачка напред, после реката ще ме отнесе две назад. Не можеш да си представиш какви слухове се носят, Юлия! А и аз не мога да се боря с тях, защото досега нищо не е казано официално, само се шушне. Ако бях извършил дори една десета от нещата, за които ме обвиняват, отдавна да съм се продънил в Тартара да бутам камъни като Сизиф.

— Да, така е, човек никога не може да се бори с кампаниите за опетняване на името му — опита се да го утеши Юлия. — Но рано или късно слуховете ще започнат да звучат толкова странно, че всеки ще се стресне и ще разбере, че някой прекалява. Не се безпокой, така ще се случи и в твоя случай. От една страна, ти вече си труп, но враговете ти ще продължат да удрят мъртвото ти тяло, докато на цял Рим не му призлее от жестокостта им и не ги пропъди. Хората са ужасно наивни и лековерни, но дори и най-наивният и лековерен човек си има една граница в съзнанието, която другите не бива да преминават с лъжите си. Законът ще мине, Гай Марий, сигурна съм в това. Просто не бързай толкова много, изчакай общественото мнение отново да се обърне в твоя полза.

— Е, да, Юлия, може и да си права и законът рано или късно да мине. Но какво ще накара Сената да го спре веднъж завинаги, щом изтече мандатът на Луций Апулей и аз остана без силен съюзник сред народните трибуни, който да се опре на противниците ми? — изпъшка Марий.

— Разбирам.

— Наистина ли?

— Естествено, че разбирам. Все пак, мъжо, не забравяй, че баща ми е Юлий Цезар, а това означава, че съм отраснала в обстановка на политически спорове, дори и полът ми предварително да ме е лишил от възможност сама да направя кариера. — Юлия задъвка нервно устната си. — Проблемът е сериозен, нали? Един аграрен закон не може да бъде приведен в действие за една нощ — понякога е нужна цяла вечност той да влезе действително в сила. Най-малкото години. Първо трябва да се намери въпросната земя, да се измери, да се раздели, да се открият хората, определени по жребий да се занимаят с нейното разпределение, да се създават комисии и комисийки, да се намерят глави, които да разбират нещо от цялата работа — изобщо безкрайна история.

Марий се усмихна.

— Личи си, че си разговаряла с Гай Юлий!

— Така е. Дори може да се каже, че съм голям познавач на тази материя. — Юлия потупа празното място до себе си на кушетката. — Хайде, скъпи, седни при мен!

— Не мога да седя.

— Никакъв ли начин няма законът ти бъде подкрепен?

Марий спря да крачи из стаята, обърна се към жена си и я изгледа изпод вежди.

— Всъщност има един…

— Кажи ми — подкани го тя.

— Измисли го Гай Сервилий Главция, но Луций Апулей за нищо на света не иска да го приеме. Сега двамата са се увесили на врата ми и всеки дърпа на своята страна с надеждата, че ще се вслушам в думите му. А пък аз още се колебая.

— Пак някаква новост? — попита Юлия, която добре беше научила методите за действие на Главция.

— Да, може да се каже, че е новост.

— Моля те, Гай Марий, кажи ми!

Би било добре, ако Марий споделеше какво му е на главата с човек, който не гони лични цели, затова не би издал намеренията му пред никого.

— Аз съм мъж на войната, Юлия, затова и решенията ми обикновено прилягат на един мъж на войната. В армията отдавна са разбрали, че щом дам заповед, то тя е най-добрата при съществуващите обстоятелства. Затова всички скачат да я изпълняват, без да задават въпроси — всички ме знаят и ми имат доверие. Е, тези тук в Рим също ме познават и също би трябвало да ми имат доверие! Работата е там, че те дотолкова са обсебени от своите идеи, че много трудно биха се вслушали в думите на противника, дори ако е открил по-добро решение за проблемите. Всеки път, когато тръгвам за Сената, предварително знам, че най-напред трябва да се сражавам с омразата и предразсъдъците на враговете си, а чак след това, ако ми останат сили, да изложа вижданията си по някой въпрос! Аз вече съм стар човек, Юлия, и не ме е грижа как се държа с тях! Те всички до един са идиоти, готови по-скоро да умъртвят републиката, отколкото да признаят, че от времето, когато Сципион Африкански е бил малко момче, до днес някои неща са се променили! Моите войнишки поселения са нещо толкова смислено и логично!

— Така е — съгласи се Юлия, прикривайки своята загриженост. През последните дни Марий все повече започваше да изглежда като уморен човек, дори стар за годините си, нищо, че допреди месеци биха го сметнали за младеж. Да не говорим, че за пръв път в живота си беше пуснал корем — след всички тези делови срещи, които го караха да стои на едно място, вместо да се движи непрекъснато, както беше свикнал по време на война. Дори косата му започваше да опада или да посивява. За един мъж военното дело се оказваше много по-здравословно, отколкото законодателното. — Гай Марий, успокой се най-сетне и ми кажи какво имаш наум! — настоя жена му.

— Вторият закон съдържа една допълнителна клауза, която Главция измисли специално за случая — отговори той и отново закрачи из стаята, натъртвайки на всяка дума поотделно. — От всеки сенатор се изисква в срок от пет дни след приемането на закона да даде клетва, че ще изпълнява честно и съвестно всички постановления в него.

Юлия не можа да сдържи учудването си — дъхът й секна, тя скри пламналото си лице в шепи, изгледа смаяно Марий и изтърси най-неприличната дума, която съдържаше патрицианският й речник:

— Екастор!

— Шокиращо, нали?

— Гай Марий, Гай Марий, ако ти наистина включиш това в закона, останалите никога няма да ти го простят.

— Мислиш ли, че не си давам сметка за това? — отвърна той и протегна ръце в отчаян жест към тавана. — Но какво друго ми остава да направя? Аз трябва да получа тази земя!

Съпругата му облиза изсъхналите си устни.

— На теб тепърва ти остават дълги години в Сената. Не можеш ли да се бориш за закона си без тази унизителна клауза?

— Да се боря, да се боря… Цял живот ли трябва да се боря? — попита я Марий. — Вече се уморих от тези непрестанни борби, Юлия!

Но Юлия го изгледа едновременно с присмех и съжаление, сякаш беше чула голяма глупост.

— Пфу! На мен ли ще ги разправяш? Гай Марий да се умори? Та ти правил ли си нещо друго през живота си?

— И все пак сега борбата е от съвсем друго естество — опита се да обясни той. — Играта загрубя. Не се спазват никакви правила. А човек дори не знае кои са враговете му, да не говорим, че не знае и кога ще го нападнат изневиделица. Дай ми някоя битка, изкарай ме на арената, ако щеш! Това, което ще ми се случи, поне ще дойде мигновено и неусетно — пък и обикновено печели най-добрият. Но римският Сенат се е превърнал в някакъв бордей, където виреят само най-жалките форми на живот и правят впечатление единствено най-недостойните форми на поведение. Прекарвам дните си да газя в кал и тиня! Е, Юлия, нека ти кажа нещо — предпочитам да се къпя в кръвта на враговете си на бойното поле, отколкото да се цапам насред центъра на Рим! Ако все още се намират наивници, които си мислят, че политическите интриги изхабяват по-малко от живота на война, то те заслужават наистина да изядат всички мръсотии, които им поднасят политиците!

Жена му стана от кушетката и се доближи до него, хвана го за ръката, за да спре да крачи.

— Не ми е приятно да ти го кажа, скъпи, но политическият форум не е арената, на която толкова прям човек като теб би имал успех.

— Дори навремето да съм се съмнявал, че е така, вече съм се убедил със сигурност — съгласи се мрачно Марий. — Предполагам, че трябва да се съглася с проклетата клауза на Главция. Но пък и Публий Рутилий всеки път ме пита докъде ще ни отведат всички тези законови нововъведения. Дали наистина сменяме лошото с добро? Или сменяме лошото с още по-лошо?

— Само времето ще покаже — отговори му спокойно Юлия. — Каквото и да става занапред, Гай Марий, никога не забравяй, че и преди е имало тежки управленски кризи, че хората винаги са разправяли как този или онзи закон щял доведе края на републиката, че Рим повече не бил същият, и така нататък — всичко това го знам от писанията на Сципион Африкански, който приказва абсолютно същите неща по адрес на Катон Цензор! Предполагам, че и някой Юлий Цезар от зората на републиката си е мислил същото за Брут, задето убил синовете си. Но републиката не може да бъде унищожена и всички ние добре го знаем, дори когато умните глави вият на пожар, че сме обречени. Ето това не го забравяй никога и ще си спокоен.

Най-сетне разумът в словата на Юлия успя да въздейства над разтревожения й съпруг. Със задоволство забеляза как изчезват червените нишки около зениците на Марий, че напрегнатостта изчезва от лицето му и чертите му се успокояват. Беше време да се смени темата.

— Между другото брат ми Гай Юлий каза, че би искал да те види утре. Използвах случая да ги поканя двамата с Аврелия на вечеря, естествено, ако и ти си съгласен.

Марий изръмжа в отговор:

— Естествено! Как забравих! Той заминава за Керкина, нали? Да се заеме с първата ми колония от ветерани. — Издърпа ръцете си от тези на Юлия и скри глава в тях. — Нали така? Богове, какво става с паметта ми. Какво ми става, Юлия?

— Нищо — успокои го тя. — Просто ти е нужна почивка. Най-добре ще е за няколко седмици да се изнесеш далеч от Рим. Но понеже това не е възможно, защо просто не отидем да потърсим малкия Марий?

Момчето, което още нямаше девет години, но вече се беше превърнало в изключително хубаво малко човече, имаше с какво да радва родителите си: високо за възрастта си, добре сложено, с руса коса и с римски нос, на който нямаше как да не му завиди баща му. Това, че синът му отдаваше повече внимание на физическите забавления, отколкото на умствените занимания, това също го издигаше в очите на Марий. А това, че засега малкият Марий беше единствена рожба на родителите си, тревожеше по-скоро майката, отколкото бащата. След ранната смърт на по-малкото братче на малкия Гай Юлия на два пъти беше пометнала и вече си казваше с горчивина, че никога няма да може да роди второ дете. За разлика от нея обаче Марий се радваше на единствения си син и далеч не беше на мнение, че трябва да си прави друг.

 

 

Вечерята мина крайно приятно. В списъка на гостите бяха включени само Гай Юлий Цезар, жена му Аврелия и чичото на Аврелия Публий Рутилий Руф.

Точно след осем дни, когато беше следващият пазарен ден, Цезар заминаваше за Керкина Африканска, за да се заеме със задача, която му се струваше интересна и обещаваща. Едно-единствено нещо помрачаваше малко удоволствието му.

— Няма да бъда в Рим за раждането на първородния си син — усмихваше се той.

— Аврелия, не! Пак ли? — изстена Рутилий Руф. — Пак ще бъде момиче, ще видите — да ви питам тогава откъде ще й намерите зестра?

— Ами, Публий Рутилий! — махна с ръка Аврелия, която най-малко би изпитала угризения за такова нещо, и в следващия миг натъпка една пилешка мръвка в устата си. — Всъщност на нас няма да ни и трябват зестри за дъщерите ни. Бащата на Гай Юлий специално ни накара да му обещаем, че няма да играем ролята на твърдоглави Цезари и няма да пазим дъщерите си от мръсните ръце на плутократите. Затова още отсега имаме намерение да ги омъжим за свръхбогати селяни — парвенюта. — Още няколко пилешки мръвки видяха същата съдба, както първата. — И така, вече си родихме двете момиченца, идва ред на момчетата.

— Ей така наведнъж? — сякаш я взимаше на подбив Рутилий Руф.

— О, да, бих казала, че ще бъде прекрасно, ако ми се родят близнаци! Сред Юлиите раждат ли се близнаци — обърна се самоуверената майка към зълва си.

— Мисля, че се раждат — отговори й Юлия и леко се намръщи. — Със сигурност чичо ми Секст Юлий имаше двама близнаци, само че единият умря още като малък — Цезар Страбон е близнак, нали така?

— Точно така — кимна Рутилий Руф и се подсмихна, защото му дойде нещо смешно на ума. — На нашия млад късоглед приятел не престават да му лепят прякори. Един от тях е Вописк, което означава, че е оцелелият от двама близнаци. Но напоследък чувам да говорят за него с ново име.

По едва сдържания смях в гласа му всички около масите решиха, че има какво да чуят. Затова и Марий попита:

— И какво е това ново име?

— Ами бедният бил развил фистула на долните си части, затова злите езици разправят, че задникът му се бил отворил надве, и започнаха да го наричат Сесквикул.

Всички присъстващи прихнаха да се смеят на тази мръсна шегичка, дори жените, които този път пренебрегнаха условностите.

— В рода на Луций Корнелий също можело да се раждат близнаци — подметна Марий, докато бършеше сълзите от очите си.

— Какво те кара да мислиш така? — полюбопитства на свой ред Рутилий Руф, усещайки, че се задава нова клюка.

— Ами както всички вие знаете, но Рим още не е научил, той живя повече от година сред кимврите. Там си намерил жена — някаква херуска на име Хермана. И тя му родила момчета близнаци.

Юлия изведнъж помръкна.

— И сега сигурно са продадени в робство или избити на място? — попита тя.

— Едепол, нищо подобно! Преди да се върне при нас в лагера, ги отвел тримата при родното племе на жена му в Германия.

— Доста странен тип е този Луций Корнелий — замисли се Рутилий Руф. — Бих казал, че му хлопа дъската.

— Тук много бъркаш, Публий Рутилий — възрази Марий. — Досега не съм срещал друг човек като Луций Корнелий, на когото главата да му стои толкова здраво на раменете. Бих казал дори, че тъкмо той е мъжът на бъдещето поне според римските виждания.

Юлия се закикоти:

— Ама той на другия ден след триумфа направо хукна да се връща в Италийска Галия. С времето двамата с майка ми се хапят все повече и повече.

— Е, какво да ти кажа — осмели се да сподели личното си мнение по въпроса Марий, — всеки на негово място би постъпил така! Майка ти е единственият човек на земята, който може да ми изкара акъла от страх.

— Красива жена е Марция — мислеше другояче Рутилий Руф, но като усети, че всички погледи са се насочили към него, бързо добави: — Искам да кажа, че навремето беше много красива.

— Във всеки случай се е заела сериозно със задачата да намери нова жена за Луций Корнелий — каза Цезар.

Рутилий Руф едва не се задави с костилката на една слива.

— Чакайте да ви кажа. Преди няколко дни двамата с него бяхме поканени на вечеря у Марк Емилий Скавър — нарочно подчерта факта, който явно беше повод за гордост. — Мисля, че ако една от присъстващите вече не си беше намерила съпруг, Луций Корнелий щеше да я поиска.

— Ами! — не искаше да повярва Аврелия. — Казвай, чичо Публий, казвай коя е!

— Малката Цецилия Метела Далматика, ако щете вярвайте — каза Рутилий Руф.

— Какво? Жената на самия Принцепс Сенатус? — изквича от възбуда Аврелия.

— Същата. На Луций Корнелий му беше достатъчен един поглед, докато ги представяха един на друг, и целият се изчерви. През цялата вечеря стоеше като глупак с отворена уста и не откъсваше поглед от девойката.

— Хайде, хайде, това ти си си го въобразил — заклати глава Марий.

— Напротив! — настояваше Рутилий Руф. — Дори Марк Емилий забеляза, а пък него всички го знаем в каква кокошка се е превърнал напоследък — само гледа на пиленцето му нещо да не се случи. Затова и малката Далматика беше пратена да си ляга веднага след основното ястие, което явно не я зарадва особено. Докато си тръгваше, я хванах да хвърля срамежливи погледи на Луций Корнелий, а пък той дори взе, че си разля виното.

— Е, нали не го е разлял в скута й… — обади се мрачно Марий.

— О, не, само не някой нов скандал! — възкликна тревожно Юлия. — Луций Корнелий не може да си позволява никакви скандали. Гай Марий, дали ти не би могъл да му понамекнеш нещо?

По лицето на Марий се изписа същото изражение на неудобство, което е присъщо за мъжете, чиито съпруги ги карат да вършат крайно неподходящи за положението им неща.

— В никакъв случай!

— Защо? — искаше да знае съпругата му, на която подобен ход би изглеждал съвсем уместен.

— Защото частният живот на един мъж си е негова работа — никой няма да тръгне да ми благодари, че съм си наврял носа в делата му!

И Юлия, и Аврелия изглеждаха еднакво разочаровани.

Цезар както винаги се опита да умиротвори двете страни.

— Е, тъй и тъй и Марк Емилий Скавър е от онези, дето живеят по хиляда година и накрая пак трябва да ги удариш с брадва, за да умрат, няма защо да се тревожим за Луций Корнелий и Далматика. Мисля, че майка ми вече е направила избора си и доколкото чувам, Луций Корнелий го одобрява. Очаквам още щом той се върне от Италийска Галия, да получим покани за сватбата му.

— И коя е избраницата? — попита Рутилий Руф. — Досега не съм чул и думичка!

— Елия, единствената дъщеря на Квинт Елий Туберон.

— Не е ли малко дъртичка? — попита Марий.

— Гони четиридесетте, но все пак и Луций Корнелий е на същата възраст — обясняваше Цезар. — Доколкото разбирам, той не искал да има повече деца, затова майка ми си казала, че най-добрата партия ще е някоя бездетна вдовица. Пък и дамата е достатъчно привлекателна за годините си.

— Да не говорим, че произлиза от добра и стара фамилия — допълни Рутилий Руф. — И е много богата!

— Е, тогава ни остава само да се радваме за Луций Корнелий! — заключи Аврелия. — Няма как да го скрия, винаги съм го харесвала.

— Всички го харесваме — намигна й Марий. — Гай Юлий, доста хладнокръвно подминаваш подобна бележка от устата на жена си.

— О, то е, защото си имам далеч по-сериозни съперници за сърцето на Аврелия от някакви си легати — патриции — усмихна се той.

Юлия вдигна глава.

— Така ли? Кой?

— Казва се Луций Декумий и представлява едно мърляво човече на четиридесет години с мършави крака, мазна коса и неизцерим дъх на чесън в устата — описа го накратко Цезар и посегна към чинията със сушени плодове, за да си избере най-едрите стафиди. — Вкъщи през цялата година се препъваме в пълни вази с цветя — независимо дали им е сезонът или не. Луций Декумий праща редовно свежи цветя на всеки четири-пет дни. При това не пропуска да навестява жена ми и да раболепничи пред нея по начин, по който на мен лично би ми призляло да го слушам. Дори сега като се замислям, той толкова се е загрижил за още нероденото ни дете, че чак започвам да се съмнявам…

— О, я престани, Гай Юлий! — прихна да се смее Аврелия.

— Кой е той? — чудеше се Рутилий Руф.

— Пазачът на едно съмнително заведение, което се е кръстило „колегия на кръстопътя“ и Аврелия е длъжна да го подслонява без пари.

— Двамата с Луций Декумий стигнахме до споразумение — обясни по-подробно Аврелия и използва, невниманието на съпруга си да му открадне зърното сушено грозде, докато го поднасяше към устата си.

— Какво споразумение? — продължаваше да пита Рутилий Руф.

— Да си върши работата, където ще, само не и в близост до дома ми.

— И каква му е работата?

— Наемен убиец.