Колийн Маккълоу
Пръв сред римляните (48)

Един от първите, които се притекоха при виковете за помощ на Мемиевите приятели, беше Гай Марий. Той дотича до мястото на трагичния инцидент, броени мигове след като Главция и бабаитите му се бяха втурнали да се спасяват на Квиринала, но около останките на Гай Мемий се бяха скупчили вече стотина гласоподаватели от центуриите, всички облечени в празничните си тоги. При вида на първия консул всички се отдръпнаха встрани, за да му направят път, а след него и на Сула, който подаваше глава зад рамото на Марий. На поляната стоеше трупът на убития и някаква кървава пихтия от мозък, месо, косми, парчета кожа и кости, която трябваше да представляват главата му. До трупа стоеше захвърлена тоягата, с която беше извършено злодеянието.

— Кой го направи? — попита Сула.

Десетина гърла му отговориха едновременно:

— Гай Сервилий Главция.

Сула изсумтя невярващо.

— Със собствените си ръце?

Всички кимнаха.

— Някой знае ли къде е отишъл?

Този път отговорите се оказаха различни, но най-накрая Сула научи, че Главция и бандата му се били насочили към портата Санквалис, значи отивали на Квиринала. Понеже сред тях бил и Гай Клавдий, логично било да се предположи, че убиецът е смятал да се скрие в дома му на Алта Семита.

През време на целия този разговор Марий не беше мръднал от мястото си, не беше продумал дори — само гледаше безмълвно пребития до смърт Гай Мемий. Чак когато Сула го побутна лекичко по ръката, той се стресна и с ръба на тогата си изтри сълзите от очите си. Не искаше да рови за носната си кърпа, защото така щеше да си проличи обездвижването на лявата му ръка.

— На бойното поле подобна гледка е съвсем естествена, но на Марсово поле, под самите стени на Рим, това е кощунство! — извика той и изгледа всички присъстващи.

Към мястото на произшествието се приближиха и други сенатори, сред тях и Марк Емилий Скавър. Той хвърли бърз поглед към обляното в сълзи лице на Марий, после сведе поглед към земята и чак дъхът му секна.

— Мемий! Гай Мемий! — не вярваше на видяното Скавър.

— Да, Гай Мемий — рече Сула. — Убит според всички свидетели лично от Главция.

Марий отново заплака, този път дори не си направи труда да го скрие от околните. През сълзи той се обърна към Скавър:

— Принцепс Сенатус, свиквам веднага Сената на заседание в храма на Белона. Имаш ли нещо против?

— Не — кимна Скавър.

Едва сега се доближиха някои от ликторите, които уж трябваше да следват плътно първия консул навсякъде, но бяха оставили парализирания му крак да ги изпревари с неколкостотин метра.

— Луций Корнелий, вземи ликторите ми със себе си, намери тръбачите, отложи представянето на кандидатите, прати фламин Марциалис в храма на Венера Либина, за да вземе свещените брадви за фасциите и да ги донесе при нас в храма на Белона, и най-накрая свикай Сената — нареди Марий. — Ние с Марк Емилий ще отидем първи.

— Тази година — говореше Скавър — беше пълна с ужасни събития. Дори войната ни с германите не може да се сравнява с тазгодишните злощастия. Откакто Гай Гракх се самоуби, подобно нещо не сме виждали.

Марий вече беше преглътнал сълзите си и със сериозен глас отбеляза:

— Значи сме закъснели.

— Нека поне се надяваме, че убийството на Мемий ще бъде последната проява на насилие.

Но надеждите на Скавър се оказаха напразни, нищо че в началото положението не изглеждаше толкова отчайващо. Сенатът се събра в храма на Белона спокойно да обсъди убийството на Мемий; дори сред самите сенатори имаше достатъчно свидетели на злодеянието, за да е нужно някой да доказва вината на Главция.

— И все пак — настояваше Марий, Гай Сервилий трябва да бъде извикан на съд. Никой римски гражданин не може да бъде осъден без процес, освен ако не е обявил война на Рим, а днес не става дума за подобен случай.

— Страхувам се, че тъкмо напротив, Гай Марий — дотърча запъхтян Сула.

Всички погледи се насочиха към него, но никой нищо не каза.

— Луций Апулей и група поддръжници, сред които квесторът Гай Сауфей, са взели властта над Форум Романум — започна да описва събитията Сула. — Показали са Луций Еквиций на тълпата и Луций Апулей е заявил, че смята да замени властта на Сената, на първата и втората класа с ново народно управление, начело на което да застане той самият. Още не са го признали за цар на Рим, но от Форума дотук, навсякъде чувах подобни предложения, което означава, че е само въпрос на време.

— Може ли да говоря, Гай Марий? — попита Скавър.

— Думата е твоя, Принцепс Сенатус.

— Градът ни преживява критични мигове — рече Скавър с тих, но ясен глас. — Също както беше изпаднал в криза по времето на Гай Гракх. Тогава, когато Марк Фулвий и Гай Гракх прибягнаха до насилието като към единствено средство за постигане на отчаяните им намерения, в Сената се беше стигнало до спор — беше ли ситуацията такава, че Рим да се нуждае от диктатор? Кризата беше остра, вярно е, но затова пък и трябваше да се реши за броени часове, най-много дни. Останалото вече е история. Сенатът отказа да назначи диктатор. Вместо това той гласува декрет, който може да се смята за върховен израз на властта му — тъй наречения Сенатус Консултум де република дефенденда. По силата на този указ Сенатът упълномощава своите консули и други куриатни магистрати да защитават суверенитета на държавата, като използват всички средства, които им се сторят необходими за целта. Всички те се смятат за стоящи над закона и трибунското вето.

Скавър се спря и изгледа всички присъстващи, сякаш искаше да ги убеди, че това, което говори, е въпрос с крайно сериозни последствия.

— Предлагам, назначени отци, й ние сега да се справим с настъпилата криза посредством един Сенатус Консултум де република дефенденда.

— Ще преминем към дивизия — каза Марий. — Нека всички, които са за предложението на Принцепс Сенатус, да минат откъм лявата ми страна; всички, които са против — откъм дясната.

И всички минаха от лявата.

Нито един сенатор не понечи да седне вдясно; втория път, когато гласуваше своя Сенатус Консултум де република дефенденда, Сенатът беше напълно единодушен, за разлика от преди години.

— Гай Марий — продължи Скавър, — от името на всички членове на този Сенат аз съм упълномощен да връча на теб като първи консул задължението да защитаваш суверенитета на нашата държава с такива средства, каквито сметнеш за подходящи. Нещо повече, пак от името на Сената добавям, че в действията си не трябва да се съобразяваш с трибунско вето и че за в бъдеще не подлежиш на никаква съдебна отговорност за действията си като защитник на републиката. Стига всички те да действат по твое нареждане, същото се отнася и до втория консул, Луций Валерий Флак, както и до всички претори. Ти, Гай Марий, обаче се ползваш с правото си да назначаваш свои помощници и в случай на нужда, заместници сред останалите членове на Сената. Ако те не се отклоняват от твоите заповеди, всички те ще бъдат също така недосегаеми за римските закони. — Скавър изведнъж си помисли каква ли би била реакцията на Метел Нумидик, ако видеше с очите си как Гай Марий практически бива обявен за диктатор не от друг, а от самия Скавър Принцепс Сенатус. Той стрелна Марий с ироничния си поглед, но предвид тържествеността на ситуацията се въздържа да се усмихне. Вместо това пое дълбоко въздух и извика: — Да живее Рим!

— О, богове! — каза си Публий Рутилий Руф.

Но Марий нямаше желание да стои в Сената и да слуша духовитостите на колегите си сенатори, които според него щяха да си умуват дори когато целият град потъне в пламъци. С твърд, но все пак спокоен тон той назначи Луций Корнелий Сула за свой заместник и заповяда подземието на храма на Белона да бъде разпечатано и оръжието, което се криеше в него, да бъде раздадено на всички, които не разполагат с лично оръжие и доспехи. Онези пък, които можеха да се въоръжат и сами, бяха изпратени спешно по домовете си, преди улиците да са се изпълнили с народ и движението да е станало невъзможно.

Сула се зае с организирането на своите младите приятели, които започна да разпраща във всички посоки на града. Сред младежите, очаквали вече от месеци случай да се проявят, особено въодушевени бяха Цепион Младши и Прасчо Метел. Ако допреди малко сенаторите още не искаха да повярват, че един от колегите им е убил друг, сега вече всички бяха обзети от негодувание, гняв и желание за кървава саморазправа.

Самият факт, че някакъв си римски сенатор се опитваше да вземе властта с помощта на градската паплач и да се обяви за цар, беше кощунство, към което никой не можеше да остане безразличен. Един миг и всички политически различия бяха забравени, всякакви фракции се разпаднаха; крайно консервативните сенатори заставаха рамо до рамо с върлите марианци единствено в името на това хищникът от Форума да бъде унищожен.

Дори насред приготовленията на малката му армия, към която още не се бяха присъединили изпратените да се въоръжат по домовете си, Сула не я забрави — не става дума за Далматика, а за Аврелия. Четирима ликтори бяха пратени възможно най-скоро да й занесат съобщението от вече бившия й сват, че трябва да се залости, както и да предупредят Луций Декумий никой от братството му да не се показва на Форума. Като знаеше що за човек е Луций Декумий, Сула можеше да е спокоен, че в ден на безредици, какъвто се очертаваше днешният, пазачите на кръстопътя нямаше да си губят времето на Форума да викат и да бият невинни минувачи, ами щяха да се отдадат на по-приятни и доходоносни занимания. Все пак струваше си да бъдат предупредени. Колкото до Аврелия, към нея Сула се чувстваше лично задължен.

Два часа по-късно всички бяха готови. Около храма на Белона стоеше голям двор, който открай време се знаеше като Вражата територия. Точно на средата на стълбите към входа на храма се издигаше квадратен каменен стълб, висок около четири стъпки. Когато Рим обявяваше честна и справедлива война на чужда държава — а коя война не беше чужда и справедлива, — се извикваше специален жрец, който да застане на стълбите и да метне копие точно над центъра на стълба, изпращайки го във Вражата територия. Никой не можеше да каже кога за пръв път е бил изпълнен този ритуал, но и той беше част от римските традиции, затова продължаваха да го спазват. Този ден обаче нямаше чужди държави, на които Рим да обявява война, имаше само един сенатски декрет, на който всички трябваше да се подчинят; затова и никакъв жрец не хвърли копие, ами Вражата територия се изпълни с чистокръвни римляни от първата и втората имуществени класи.

Гай Марий застана на самия ръб на площадката пред храма на Белона и се обърна към малката си армия:

— Помнете, че ние сме римляни и ни предстои да влезем в границите на Рим. Ще трябва да преминем свещения помериум. Ето защо не искам да прибягваме до легионите на Марк Антоний. Ние сами можем да се справим със ситуацията, никакви професионални войници не са ни нужни. Аз самият съм крайно против всяко излишно насилие и ви предупреждавам най-тържествено — особено по-младите сред вас, — че не трябва да пострада нито един невъоръжен човек. Под щитовете си дръжте тояги, с мечовете удряйте само откъм тъпата им страна. Там, където е възможно, ще отнемете дървото от ръката на човека срещу вас, ще приберете меча си и ще започнете да го биете с неговата пръчка. В центъра на Рим няма да се търкалят трупове! Това би обърнало завинаги късмета на републиката срещу нея, а това означава, че самата република няма да я бъде още дълго. Нашата цел днес е да предотвратим насилието, не да го пораждаме сами.

— Вие днес сте мои подчинени — продължаваше да говори Марий с най-сериозен тон, — но малцина сред вас са имали случай да служат под моето командване. Затова слушайте какво ви казвам, втори път няма да повтарям. Всеки, който не се подчини на моя заповед или на заповед на моите легати, ще бъде убит на място. Сега не е времето да се защитават интересите на една или друга фракция. Днес всички сме еднакво римляни и нищо повече от римляни. Знам, че много от вас ненавиждат пролетариите и изобщо всички бедни римляни. Но слушайте какво ви казвам: и пролетариите са римляни като нас, и техният живот е също толкова свещен и защитен от закона, колкото е моят, колкото е вашият. Няма да устройваме кървави бани! Ако видя някого от вас да подтиква към излишно насилие, аз лично ще вдигна меча си срещу него — а както чухте и както сами гласувахте, според условията в сенатския декрет, в случай че убия някой от вас, никой от наследниците ви няма да има право да иска възмездие от мен! Ще чакате заповеди само от двама души — от мен и от Луций Корнелий Сула. Декретът не упълномощава никой друг куриатен магистрат без моето съгласие за това. Никой да не напада, преди да е получил изрична заповед от мен или от Луций Корнелий. Ще пипаме възможно най-внимателно. Разбрано ли е?

Катул Цезар вдигна подигравателно ръка до челото си.

— Ще слушаме и ще изпълняваме нарежданията ти, Гай Марий. Вече съм имал случай да служа при теб и знам, че никога не говориш току-така.

— Добре! — зарадва се на жертвоготовността му Гай Марий, без да обръща внимание на сарказма. След което се обърна и към втория консул: — Луций Валерий, вземи петдесет души със себе си и иди на Квиринала. Ако Гай Сервилий Главция още се намира в дома на Гай Клавдий, арестувай го. Ако откаже да напусне къщата, ти и хората ти ще останете около нея, без да се опитвате да прониквате насила вътре. И ме дръжте информиран.

 

 

Беше ранният следобед, когато Гай Марий изведе малката си армия от Вражата територия и нахлу в града през порта Карменталис. Въоръжените сенатори минаха през Велабрума и излязоха на Форума откъм тясната уличка, разделяща храма на Кастор от Базилика Семпрония; тълпата, която се беше събрала в долния край на Форума, се оказа хваната натясно, преди още да е разбрала какво става. Въоръжени, с каквото бяха намерили — тояги, цепеници, ножове, брадви, кирки и вили за сено, — войниците на Сатурнин се бяха оказали не повече от четири хиляди души. Макар срещу тях да вървяха само хиляда сенатори и приятели на сенатори, строили се в няколко редици, още щом се показаха зад Базилика Семпрония, Сатурниновите поддръжници нямаха никакъв шанс. Само един поглед върху въоръжените до зъби противници беше достатъчен около половината от смелчаците, излезли на Форума да бранят честта на народния трибун, да се разбягат като пилци по посока на Аргилетум или пък към спасителния източен край на Форума, откъдето винаги можеха да се скрият на Есквилина и необезпокоявани да се приберат в никому непознатите си домове.

— Луций Апулей, предай се, докато е време! — изрева Марий, който заедно със Сула вървеше начело на дружината си.

Горе на рострата стояха Сауфей, Лабиен, Еквиций и някои друга, по-неизвестни приятелчета на Сатурнин. Самият той гледаше напредващите сенатори и устата му все повече увисваше надолу. В последния момент обаче се окопити и като отпусна глава назад, прихна да се смее. Смехът трябваше да прозвучи уверен и предизвикателен, но отекна по-скоро глух и смутен.

— Какви са заповедите ти, Гай Марий? — попита Сула.

— Ще ги атакуваме — отвърна той. — Бързо и изненадващо. Няма да вадим мечовете, ще блъскаме с щитове. Не си представях, че ще имаме работа с подобна разнородна смесица, Луций Корнелий! Лесно ще ги пречупим!

Двамата се заеха да обходят строя на малката си дружина, колкото да се уверят, че всички са готови за действие. Отрядът се прегрупира в пет редици от по двеста души и щитовете бяха извадени напред.

— В атака! — изкрещя Гай Марий и войската му влезе в бой.

Маневрата се оказа колкото проста, толкова и успешна. Здрава стена от щитове се понесе светкавично към незнаещата какво да прави градска измет и се удари о гърдите на стоящите най-отпред със силата, с която двуметрова вълна би се разбила о брега. Още при този първи сблъсък много от самозваните бойци от отсрещната страна заизпускаха така наречените си оръжия и останали с голи ръце, предпочетоха да последват избягалите малко по-рано. Дори не се намери кой да отвърне на удара с удар. Преди Сатурнин да е успял да подреди войската си, стената от щитове настъпи втори, трети път…

Сатурнин лично се втурна към полесражението, последван от приятелите си, размахващи всички голите остриета на мечовете си. Без никаква полза. Макар че вече на много от сенаторите им се искаше да пуснат кръвчицата на паплачта пред себе си, никой не посмя да престъпи заповедта на Марий, пък и на младежите им се струваше забавно да удрят противниците си само с щитове. Скоро предната редица на дружината им се превърна в своеобразна стенобитна машина, която на равни, премерени интервали се забиваше все по-надълбоко в мелето от дезорганизирани биткаджии и ги изблъскваше все по-назад. Имаше нещастници, който бяха прегазени от настъпващите, но така и не се стигна до същинско сражение. Просто се очакваше всеки момент една от страните да се разбяга напълно.

Това стана по-скоро, отколкото дори Марий бе предполагал. Сатурнин се оказа без войска и краткото му царуване на римския Форум се приближи към своя логичен край, при това почти без да се пролива кръв. Сатурнин, Лабиен, Сауфей, Еквиций и още около дузина римляни, заедно с тридесет въоръжени роби хукнаха нагоре по Кливус Капитолинус, за да се барикадират в храма на Юпитер Оптимус Максимус и да чакат великият бог да им доведе помощ и да върне огромните тълпи обратно на Форума.

— Е, сега наистина ще се лее кръв! — крещеше Сатурнин от площадката пред храма и думите му ясно достигнаха до Марий и хората му, тръгнали и те да изкачват Капитолия. — Ще те накарам да убиеш не един и двама римляни, преди да ме заловиш, Гай Марий! Ще видим как храмът ще се удави в римска кръв!

— Току-виж се оказал прав — рече Скавър Принцепс Сенатус, който обаче изглеждаше по-скоро удовлетворен от развитието на събитията.

Марий избухна в гръмък смях.

— Ами, Марк Емилий! Най-малко куче най-злобно лае. Решението на въпроса е много просто. Ще ги накараме да се изнесат от храма, без да проливаме дори капчица кръв. И се обърна към Сула: — Луций Корнелий, намери инженерите, които отговарят за градската канализация и ги накарай да спрат водоснабдяването за Капитолия.

Принцепс Сенатус поклати глава зачуден.

— Колко просто! Но пък и аз никога нямаше да се сетя. Колко ли ще трябва чакаме, преди Сатурнин да се е предал?

— Няма да е дълго. Нали разбираш, цял ден са говорили, сигурно им е пресъхнала устата. Предполагам, че още утре ще сложат оръжие. Ще пратя достатъчно хора, колкото да стегнат храма в плътен обръч, а пък те от своя страна ще започнат да дразнят укрилите се вътре, че им е спряна водата.

— Сатурнин е човек, готов на всичко — каза Скавър.

С това му съждение обаче Марий не беше съгласен и си го призна:

— Той е политик, Марк Емилий, не войник. Може и да разбира кои са лостовете на властта, но си няма и понятие от елементарна тактика как точно да ги задвижи. — Марий отново сви лице в отвратителната си усмивка, та чак на Скавър му заседна нещо в гърлото, като видя подутото око да намига и парализираната част на устата му да се криви в злоради гримаси. — Ако аз бях на мястото на Сатурнин, Марк Емилий, тогава би имало защо да се тревожите! Защото вече щях да съм се обявил за цар на Рим, а вие всички щяхте да сте мъртви.

Скавър Принцепс Сенатус инстинктивно пристъпи крачка назад.

— Знам, Гай Марий, знам!

— Както и да е — продължи Марий, за да му оправи настроението, и отново се обърна така, че да скрие лявата половина на лицето си. — Аз не съм цар Тарквиний, нищо че родът на майка ми произхожда от Тарквиния! Само да прекара една нощ заедно с великия бог и на Сатурнин ще му дойде умът в главата.

Онези от въоръжените привърженици на Сатурнин, които бяха заловени по време на сблъсъка на Форума, сега бяха отведени в Лаутумийския затвор, където ги поставиха под усилена стража. Най-напред група от писари, свикнали да помагат с цензорните списъци, трябваше да определят кой от задържаните е римски гражданин и кой не. Онези, които не се радваха на гражданство, бяха екзекутирани на място, останалите щяха да бъдат съдени на сутринта и веднага след това щяха да ги хвърлят от Тарпейската скала на Капитолия.

Марий и Скавър вече бяха започнали да слизат обратно на Форума, когато ги пресрещна Сула.

— Нося ти вест от Луций Валерий на Квиринала — съобщи той на Марий. По всичко изглеждаше, че събитията от деня са влели допълнителна енергия във все още младежката му фигура. — Казва, че Главция наистина се бил скрил в дома на Гай Клавдий, но се били барикадирали отвътре и нямали намерение да се предават.

Марий погледна Скавър.

— Е, Принцепс Сенатус, как да постъпим в неговия случай?

— Ами защо просто не оставим и Главция да поразмисли през нощта, също както приятелите му в храма на Юпитер? Нека Луций Валерий не сваля охраната пред дома на Клавдий. Щом Сатурнин се предаде, ще можем да съобщим това на криещите се в къщата и тогава ще видим.

— Хитър план, Марк Емилий.

На Скавър отново му стана смешно.

— Не си мисли, че това дружеско съдействие, което си оказваме един на друг с теб, Гай Марий, ще накърни репутацията ми сред добрите люде! — размаха той пръст, но сетне грабна Марий за ръката. — Но както и да е, добри човече, много се радвам, че днес можахме да разчитаме на теб. Ти какво ще кажеш, Публий Рутилий?

— Ами ще кажа… ти го каза най-добре, Марк Емилий.

 

 

От всички, които се криеха в храма на Юпитер Оптимус Максимус, пръв се предаде Луций Апулей Сатурнин, а най-дълго издържа на жаждата Гай Сауфей. От групата на обсадените римляните само петнадесет души бяха изкарани на показ на рострата, така че всеки, който поиска, да мине и да види кои точно са били. Не че събраха много зяпачи — народът предпочиташе да си стои вкъщи. Пред очите на любопитните набързо се проведоха процесите срещу онези от бедняците — въстаници, които имаха римско гражданство; а те бяха повечето, защото този път не ставаше дума за някакъв си бунт на роби, а за опит за държавен преврат. Всички бяха обвинени в държавна измяна и присъдата беше една — да бъдат хвърлени от Тарпейската скала.

Тарпейската скала представляваше базалтова канара, издадена над пропастта откъм югозападната страна на Капитолия. Като казваме пропаст, не разбираме повече от осемдесет стъпки дълбочина, но и така смъртта на осъдения беше сигурна, защото под Тарпейската скала го чакаха острите зъбери на някакво друго природно образувание.

Изменниците бяха поведени нагоре по Кливус Капитолинус, покрай храма на Юпитер Оптимус Максимус, до самите Сервиеви стени, точно пред храма на Опс. Тарпейската скала стърчеше пред крепостната стена и профилът й ясно се открояваше, ако погледнеше човек от долния край на Форум Романум, където чак сега започнаха да се стичат тълпите на простолюдието, дошли да видят как най-верните привърженици на Луций Апулей Сатурнин отиват към смъртта. И този път преобладаваха онези с празните стомаси, но като че ли никой не искаше да създава нови неприятности. Всички бяха дошли просто за зрелището, което представляваше хвърлянето на живи хора от Тарпейската скала. Подобно забавление не се беше организирало от доста отдавна, а пък слуховете, които се бяха разнесли из града, споменаваха цифрата от поне сто осъдени. Никой не гледаше вече на Сатурнин и Еквиций с предишната любов; дори не ги съжаляваха, нищо че на Форума бяха излезли абсолютно същите хора, които само преди няколко дни бяха скандирали имената им. Вече се беше разнесла и нова мълва — че благодарение не на друг, а на Гай Марий, от Азия вече пристигали първите кораби, натоварени с жито. Затова и отново той беше станал техният най-голям и единствен любимец; това, за което бяха дошли обаче, беше просто едно от римските забавления — да се гледа как човешки тела хвърчат с разперени ръце към каменните шипове под Тарпейската скала. Зрителите стояха на почтено разстояние от смъртта, за тях това не беше толкова екзекуция, колкото изпълнение на акробатични номера; във всеки случай разнообразие.

 

 

— Ще трябва първо страстите да се поуспокоят и чак след това да съдим Сатурнин и Еквиций — говореше Скавър Принцепс Сенатус на Марий и Сула, докато тримата стояха на стълбите пред Сената и гледаха как една по една се изреждат в пропастта под Тарпейската скала миниатюрните човешки фигурки на изменниците.

И Марий, и Сула твърде добре разбраха какво точно има предвид. Не бяха тълпите на Форума, които тревожеха Скавър, а събратята му патриции, които сега, след като страшното беше отминало, скърцаха със зъби и чакаха да дойде ред на водача. Никой нямаше да прости на Сатурнин това, че беше насъскал римската измет срещу Сената, още по-малко — на Луций Еквиций, че бе възродил мита за Тиберий Гракх. Сега младежите се бяха събрали на самия ръб на Кладенеца на комициите, както винаги начело с Цепион Младши и Прасчо Метел, и хвърляха свирепи погледи на Сатурнин, Еквиций и компания.

— Ще стане още по-лошо, когато Главция се предаде и се нареди до другите — рече замислено Марий.

— Какви жалки нещастници! — изсумтя Скавър. — Човек би си казал, че като са способни да създават подобни безредици, поне някой от тях ще има достойнството да скочи върху меча си! Дори и страхливият ми син го направи.

— Съгласен съм — кимна Марий. — Тъй или иначе имаме грижата за петнадесет-шестнадесет, когато дойде и Главция души, обвинени в държавна измяна, а от друга страна, цяла глутница от освирепели вълци, които си точат зъбите за еленско месо.

— Ще трябва да ги затворим някъде поне за няколко дни — предложи Скавър. — В името на римската чест не можем да ги оставим на момчетата да ги линчуват.

— Че защо не? — попита Сула, който досега си беше мълчал.

— Защото това неизбежно ще доведе до нови неприятности, Луций Корнелий. След като вече успяхме да предотвратим кръвопролитието на Форума, няма нужда да разваляме удоволствието на тълпата да стане свидетел на един интересен процес. Днес всички се забавляват на екзекуциите на хора, за които иначе не биха се сетили дори. Но откъде можем да сме сигурни, че когато извадим пред съда Луций Еквиций, народът няма отново да ни се озъби? — разсъждаваше Марий. — Ситуацията е доста деликатна.

— Защо наистина не взеха да се самоубият? — продължаваше да се жалва Скавър. — Само като си помисля колко главоболия щяха да ни спестят! Щом се самоубие човек, значи сам признава вината си, значи няма нужда от съд, още по-малко от ексцесии в Тулианума. Все пак не ще посмеем да ги хвърлим тях от Тарпейската скала!

Сула слушаше какво си говорят двамата и внимателно попиваше всяка дума, излязла от устата им. Не каза нищо, но погледът му не се откъсваше от групата млади сенатори, където командваха приятелчетата му Цепион и Метел.

— Е, в крайна сметка, ще му мислим за процеса, когато му дойде времето — смени малко темата Марий. — Сега ни трябва сигурно място, където да ги скрием.

— И дума не може да става за Лаутумиите — отбеляза веднага Скавър. — Ако по някаква причина — по нечий подтик по-точно казано — тълпата реши да ги спаси оттам, тия порутени стени няма да спрат никого, дори да наредим около тях всички ликтори в града. Не се тревожа толкова за Сатурнин, колкото за онова отвратително създание Луций Еквиций. Само някоя изкуфяла старица да зациври, че синът на Тиберий Гракх щял да умре, и отново ще видим познатите сцени — изръмжа недоволно той. — Не ни стига това, ами погледнете младоците, как им текат лигите само! Би им направило удоволствие да линчуват Сатурнин още сега.

— Тогава предлагам — намери решението на проблема Марий — да ги заключим в Курия Хостилия.

Скавър го изгледа недоумяващо.

— Не можем да направим такова нещо, Гай Марий!

— Защо?

— Да затворим държавни изменници в сградата на Сената? Та това, та това би било, все едно да принесем в жертва на боговете купчина конски фъшкии!

— Тъй и тъй вече се погавриха с храма на Юпитер и държавната религия тепърва трябва да се пречиства от мръсните им петна… Курията поне няма прозорци, затова пък вратите й са най-здравите в целия град. Алтернативата е някой от нас да си предложи услугите да задържи затворниците у дома си. Какво ще кажеш ти да вземеш Сатурнин? Аз ще се погрижа за Еквиций, а на Квинт Лутаций ще му връчим Главция — усмихна се Марий.

— Курия Хостилия е прекрасна идея — пак се обади Сула, но погледът му продължаваше да е насочен към Цепион и Метел.

— Бррр! — разтърси глава Скавър Принцепс Сенатус не толкова заради Марий и Сула, колкото заради влудяващата ситуация. — Пак си прав, Гай Марий. Страхувам се, че наистина най-доброто решение е Курия Хостилия.

— Прекрасно! — Марий потупа Сула по гърба в знак, че иска да си поговорят насаме, и в същия миг отново зарадва Скавър с чудовищната си половинчата усмивка. — Докато аз се заема с подробностите, Марк Емилий, ти би ли бил така добър да обясниш на приятелите си бони защо се налага да използваме съкровената си зала за събрания като затвор?

— Да, разбира се, благодаря! — поклони му се Скавър.

— Няма защо.

Когато двамата със Сула се отдалечиха достатъчно от любопитните уши наоколо, Марий стрелна приятеля си с проницателния си поглед.

— Какво замисляш?

— Мисля, че е по-добре да не ти казвам.

— Все пак внимавай, ако обичаш. Не ми се ще и теб да те съдим за държавна измяна.

— Ще внимавам, Гай Марий.

 

 

Сатурнин и съмишлениците му се бяха предали на осмия ден от декември. На деветия Гай Марий свика отново центуриатните комиции, за да чуе имената на останалите кандидати за куриатните длъжности.

Луций Корнелий Сула не си направи труда да отиде до септата; имаше по-важни задачи. Трябваше да води дълги разговори с Цепион и Малкия Прасчо, да посети за всеки случай Аврелия, нищо че чичо й Публий Рутилий Руф вече му беше казал, че всичко при нея е наред, а и той предварително да знаеше, че Луций Декумий и разбойниците му са стояли по-далеч от Форума.

По традиция на десетия ден от месеца встъпваха в длъжност народните трибуни. Двама от тях обаче — Сатурнин и Еквиций — стояха затворени в Сената. Всички се тревожеха да не би тълпата отново да залее площада, защото вече и на глухия му беше ясно, че народът се вълнува най-вече от съдбата на трибуните си.

Марий не позволяваше повече на сенаторите и останалите герои от малката му армия отпреди три дни да ходят въоръжени или навлекли бойните си доспехи, но това не му попречи да изгони всички търговци и банкери от Базилика Порция и да я превърне временно в склад за оръжие. На приземния етаж на базиликата, откъм страната на Сената, се намираха служебните помещения на колегията на народните трибуни и тъкмо там трябваше да се съберат още преди зори осмината новоизбрани на длъжността, които не се бяха замесили в Сатурниновия заговор. По план плебейското събрание трябваше да си свърши работата възможно най-бързо и никой нямаше да спомене за липсващите двама трибуни.

Но все още беше тъмно и на Форум Романум не се мяркаше жива душа, когато Цепион Младши, Метел Прасчо Пий и приятелите им се зададоха откъм Аргилетум и се насочиха право към Курия Хостилия. Нарочно бяха заобиколили Форума откъм северната му страна, за да не ги забележат пазачите пред входа на Курията. За своя приятна изненада обаче, щом се разпръснаха, за да огледат района, оказа се, че и сложените да пазят Сената ги няма никакви и ръцете им са напълно развързани.

Младежите носеха със себе си дълги дървени стълби, които опряха и от двете страни на сградата, за да могат да се качат чак до покрива с неговите старовремски ветрилообразни керемиди, покрити от векове с лишеи.

— И помнете — заръчваше Цепион на помощниците си, — никой не трябва да вдига оръжие. Такива са нарежданията на Луций Корнелий. За нищо на света не бива да престъпваме заповедите на Гай Марий.

Един по един заговорниците се изкачиха по стълбите на покрива, докато най-накрая и петдесетте не накацаха по стрехите като огромни гълъби. Всъщност, ако бяха истински гълъби, мястото щеше да им се хареса — полегато, почти хоризонтално, тъкмо за спане. Като се наместиха по покрива, хората на Метел и Цепион седнаха да чакат небето да просветне, сивкавата линия по източния хоризонт да се превърне в ярка златна ивица, а първите слънчеви лъчи да пробият между къщите на Есквилина и да огреят керемидите на Сената. По Форума вече се виждаха хора, но и стълбите бяха предвидливо качени на покрива, така че никой не забеляза необикновените гълъби по стрехите, защото и никой не погледна нагоре.

— Сега! — изведнъж заповяда Цепион.

С трескава бързина — Луций Корнелий специално ги беше предупредил да не се бавят — петдесетте започнаха да бъркат под керемидите, за да напипат празните пространства между дебелите кедрови греди и по-тънките подпори от дъб, които лесно поддаваха. Една по една керемидите напускаха леглата си и покривът над главите на петнайсетината затворници внезапно зейна, отваряйки път на слънчевите лъчи. Арестуваните надигнаха глави да видят какво става; по лицата им беше изписано по-скоро недоумение, отколкото страх, но в следващия миг онези от покрива, награбили в ръце по няколко керемиди всеки, започнаха да ги мятат през получилия се отвор. Сатурнин беше убит на място, до него и Луций Еквиций. Някои от затворниците понечиха да се скрият в отдалечените ъгли на залата, но младежите от покрива скоро се научиха как да целят с керемидите във всички посоки еднакво. В залата нямаше никакви мебели, понеже сенаторите бяха свикнали да си носят столове от къщи, а когато се наложеше, писарите тичаха до сенатските канцеларии на две крачки нагоре по Аргилетум и си донасяха маси. Така че затворниците нямаха дори с какво да предпазят главите си от изливащия се дъжд от керемиди, които Сула правилно беше счел за по-смъртоносни от всякакви оръжия. При удар всяка керемида, която тежеше около пет килограма, се пръсваше на стотици парчета, всички остри като бръснач, и поразяваше жертвите на няколко места едновременно.

Докато Марий и легатите му — в това число и Сула — стигнат Форума, всичко беше свършено; екзекуторите спокойно се смъкваха на земята по дървените си стълби и заставаха мирно до сградата на Сената, сякаш нищо не е било.

— Да ги арестувам ли? — попита Сула.

Марий беше изпаднал в дълбок размисъл, затова чак подскочи от изненада при този въпрос.

— Не! — отсъди той. — За какво? Виждаш ги, че никой не бяга.

В следващия миг очите му се извъртяха по посока на Сула, задавайки своя ням въпрос. Вместо отговор той присви почти незабележимо единия си клепач, сякаш намигваше на началника си.

— Отворете вратите — нареди Марий на ликторите си.

Вътре в Курията лъчите на сутрешното слънце се опитваха да пробият през мъглата от прах, която още изпълваше цялото пространство на залата. По пода стояха купища от натрошени керемиди — от едната страна посивели от лишей, от другата, тази, която е стояла защитена от капризите на времето — наситеночервени, с цвят на ръжда, може би дори на кръв. Петнадесет трупа допълваха картината — някои свити на кълбо, други разперили ръце и крака в неприлични пози, изгубили се под камари от разбити керемиди.

— Само ти и аз, Принцепс Сенатус — рече Марий на Скавър. — Никой друг да не влиза.

Двамата потънаха в облаците прах и започнаха да обикалят един по един труповете с надеждата някъде да открият признаци на живот. Сатурнин беше уцелен толкова бързо и толкова точно, че дори не бе успял да вдигне ръце да се предпази; лицето му се беше скрило под дебел пласт строшени керемиди и когато двамата сенатори разчистиха над него безжизнените му очи, отново отправиха поглед нагоре, към зейналия таван. От праха, който бяха вдигнали керемидите и мазилката, миглите му бяха изгубили черния си цвят. Скавър се наведе да затвори очите му, но се отдръпна гнусливо: от праха, полепил се по очните ябълки, клепачите не искаха да помръднат. Луций Еквиций беше убит още по-жестоко — по цялото му тяло не се виждаше място, което да не е било насинено или разкървавено от паднала керемида, а на Марий и Скавър им трябваха няколко минути, преди да го извадят напълно изпод купчините натрошена сгурия. Сауфей, който бе успял да притича до един от ъглите, беше убит от някакъв заострен отломък. Изглежда, керемидата първо се беше ударила о пода, а след това част от нея бе изхвръкнала нагоре, за да се забоде като връх на копие във врата на нещастника. Толкова е бил остър ръбът на керемидата, че главата на Сауфей висеше отрязана наполовина. Тит Лабиен пък беше поразен от цяла керемида, ударила го с дългата си страна право в гръбначния стълб, разсичайки го на две, без дори да остави време на умиращия да разбере, че умира.

Марий и Скавър се спогледаха.

— Какво да правя с тия идиоти отвън? — попита Марий.

— Какво можеш да направиш?

Той надигна десния край на устата си в кисела физиономия.

— О, хайде сега, Принцепс Сенатус! Защо не вземеш и ти да подържиш малко от тежестта на раменете ми! Не си мисли, че ще ти позволя да си измиеш ръцете, сякаш нямаш нищо общо с цялата тази история. Или ще се държиш за мен до края, или ти обещавам, че събитията отпреди три дни ще ти изглеждат като част от женските празненства Бона Деа!

— Добре, добре! — на свой ред се ядоса Скавър. — Не съм казал, че няма да стоя до теб, как взимаш всичко буквално, селяко! Просто те попитах какво според теб можеш да направиш?

— Предвид пълномощията, които ми предоставя Сенатус Консултум, мога да правя всичко, което сметна за добре. Ако искам мога да арестувам всички герои, извършили това тук, ако искам, мога само да им тегля едно конско и да ги пратя по домовете им. Ти кое смяташ за по-подходящо в случая?

— По-подходящото в случая е да ги пратиш по домовете им. По-уместното би било да ги арестуваш по обвинение в убийство на римски граждани. Затворниците още не са били изправени пред съда, следователно, преди да бъдат убити, са се радвали на всички граждански привилегии.

Марий заигра с единствената си подвижна вежда.

— И как ми предлагаш да постъпя, Принцепс Сенатус? По подходящия начин или по уместния?

Скавър вдигна рамене.

— По подходящия, Гай Марий. Даваш си сметка не по-зле от мен. Ако тръгнеш да защитаваш в случая законите, ще забиеш толкова дълбоко клина в дънера на римското дърво, че току-виж целият свят се преобърнал надолу с главата.

Двамата се измъкнаха из задушливия прах и застанаха един до друг на стълбите, за да огледат по-добре лицата на чакащите пред Сената. Като се изключат няколкостотинте присъстващи, целият Форум Романум беше празен. Преметен и изчистен, той дремеше на лъчите на зимното слънце.

— Обявявам всеобща амнистия! — извика с пълен глас Гай Марий. — Вървете си у дома, млади хора — обърна се той към наказателната дружина. — Можете да се смятате за оневинени. — След което заговори към всички слушатели едновременно: — Къде са народните трибуни? А, ето ги. Чудесно! Най-добре свикайте заседанието, преди да е дошла тълпата. Дневният ред ще бъде избирането на последните двама народни трибуни. Луций Апулей Сатурнин и Луций Еквиций са мъртви. Нека главният ликтор повика подчинените си и държавните роби да изчистят Курия Хостилия. Нека телата на убитите да бъдат предадени на семействата им, които да ги погребат, както подобава. Никой от тях не е бил съден за злодеянията си, следователно трябва да гледаме на всички като на почтени римски граждани.

Марий слезе по стълбите и се запъти към рострата. В задълженията му на първи консул влизаше и наглеждането правилното изпълнение на церемониите покрай встъпването в длъжност на новите трибуни; ако беше патриций, на негово място щеше да е колегата му. Причината винаги поне един от консулите да бъде плебей, беше, че и той трябваше да бъде допускан до концилиум плебис.

Дали защото клюката отново беше сътворила чудеса, дали заради друго, но изведнъж Форумът започна да се пълни отново с хора, които, сякаш бяха надушили приятна миризма, се стичаха с хиляди от всички улици — от Есквилин, от Целий, от Виминал, от Квиринал, от Субура, от Палатин, от Авентин, от Опий. Същото това множество, което Гай Марий знаеше, че беше изпълнило до краен предел площада при изборите за трибуни.

Облекчен, задето неприятностите най-сетне бяха тръгнали към своя щастлив завършек, обладан от чувство на блаженство и спокойствие в душата, той гледаше този океан от лица и виждаше същото, което Луций Апулей Сатурнин бе видял преди него: един неоползотворен досега, но затова пък неизчерпаем извор на власт. Защото тези наивни, необразовани и неориентирани хора щяха да се хванат за всеки нов оратор, излязъл на рострата, за да им говори със страст и внушение, за всеки, който притежава митичната харизма и знае за какво да я използва. „Не, не и аз — казваше си Гай Марий. — Да бъда обявен за Пръв сред римляните само защото така е решила тълпата, това никаква победа не би било. Аз успях да стана Пръв сред римляните по стария, по трудния, по римския начин, сражавайки се с предразсъдъците и прескачайки едно по едно всички препятствия по курсус хонорум. И все пак — продължаваше да крои планове той, доволен, че отново всички са в ръцете му, — сега с последния си жест на политик, аз ще докажа на Скавър, на Катул Цезар и Ахенобарб, на всички останали бони, че ако бях избрал пътя на Сатурнин, те щяха сега да лежат мъртви под купищата керемиди на Курия Хостилия, а аз дори само с една ръка щях да се разпореждам със съдбините на Рим. Защото в сравнение с мен Сатурнин е като Купидон в сравнение с Юпитер.“

Марий застана в онзи край на рострата, който беше обърнат по-скоро към същинския Форум, не към Кладенеца на комициите, и простря ръце, сякаш искаше да прегърне цялата тълпа, както един баща би прегърнал децата си.

— Народе на Рим, върви по домовете си! — прогърмя гласът му. — Кризата отмина, Рим е в безопасност. А аз, Гай Марий, имам голямото удоволствие да ви съобщя, че вчера в Остия е пристигнала голяма флотилия от кораби, натоварени със зърно. Днес се очаква зърното да поеме нагоре по течението на Тибър и утре сутринта в държавните складове за зърно под Авентинския хълм ще се продава жито срещу една сестерция модият, както е записано в закона на Луций Апулей Сатурнин. Да не забравяме обаче, че Луций Апулей е мъртъв, а законът му е недействителен. Аз, Гай Марий, римски консул, ви давам житото! Специалната цена ще се запази до деня, в който изтече мандатът ми, а това е точно след деветнадесет дни. По-нататък ще зависи единствено от новоизбраните управници, дали цените на зърното ще останат същите или не. Квирити, нека тази сестерция бъде счетена като прощален подарък от моя страна! Защото винаги съм ви обичал, сражавал съм се във ваше име и съм побеждавал. Никога не го забравяйте! Да живее Рим!

След което слезе от рострата и с високо вдигнати ръце и чудовищната си усмивка вместо сбогом се изгуби сред мощните скандирания на римския народ.

Катул Цезар стоеше като статуя на мястото си.

— Чу ли го какво каза? — обърна се той възмутен към Скавър. — Току-що подари на народа деветнайсет дни евтино зърно… от свое име! Нещо, което ще струва на хазната хиляди таланти злато! Как смее!

— Защо не се качиш и ти на рострата и не отправиш забележките си пред всички? — усмихна се Сула. — А в това време младите ти и добри приятели да чакат опрощение от Марий?

— Проклет да е! — още малко и щеше да заплаче Катул Цезар.

Скавър прихна да се смее, както обикновено.

— Няма как, Квинт Лутаций, пак ни прекара! — рече той, преди да се е разхълцал. — Той може да накара цялата земя да трепери под краката му! Обра лаврите и ни остави ние да му плащаме сметките! Ненавиждам го повече от всеки… и все пак няма как да не го обичам! — И го облада следващият пристъп на смях.

— Има моменти, Марк Емилий Скавър, когато не мога да те разбера! — отвърна Катул Цезар и като си придаде най-спокойния вид, на който беше способен, си тръгна по пътя.

— Докато аз, Марк Емилий, те разбирам много добре — каза Сула и смехът му загърмя по-невъздържан дори от Скавровия.

 

 

Когато Главция се самоуби с меча си и Марий включи в амнистията си Гай Клавдий и приятелите му, Рим започна да диша по-свободно. Човек можеше да си помисли, че с разприте на Форума се е свършило веднъж завинаги. Но не беше така. Младите братя Лукули веднага изправиха Гай Сервилий Авгур пред трибунала за държавна измяна и отново се прибягна до насилие. Сред сенаторите напрежението нарасна изключително много, защото процесът противопоставяше едни на други добрите люде: докато Катул Цезар, Скавър и привържениците им стояха твърдо на страната на Лукулите, Ахенобарб Понтифекс Максимус и Крас Оратор бяха принудени от патронатните си връзки със Сервилий Авгура да поддържат подсъдимия.

Разбира се, никога повече на Форума не се появи онова безчетно множество, с което беше започнал и завършил краткият път на Сатурнин към славата и властта. И все пак традиционните кибици си бяха там, а пък и вече се бяха научили да отстояват интересите си, когато трябва, и с юмруци. Този път настроенията сред публиката бяха осезаемо в полза на братята Лукули, които нямаше да пропуснат да използват този коз. Варон Лукул, по-малкият от двамата, си беше сложил за пръв път тога броени дни преди процеса, а дори и осемнайсетгодишният Луций Лукул още не бе започнал да се бръсне. Агентите, които двамата бяха пратили сред тълпата, не пропускаха да шепнат пред любопитните уши, че бедните младежи тъкмо били научили вестта за смъртта на баща си и че занапред само на тях било дадено да защитават честта и достойнството на почтената и благородна фамилия на Лициний Лукулите.

Понеже съдебните заседатели бяха все конници, те от самото начало си бяха казали, че правото е на страната на Сервилий Авгура, който беше тъкмо един от тяхната страна, издигнат на политическата сцена единствено благодарение на патрона си Ахенобарб Понтифекс Максимус. Но дори след попълването състава на съдебните заседатели Сервилий Авгура реши, че ще е по-добре да реши въпроса със сила, и на свой ред нае бивши гладиатори да разтурят трибунала. Но не успя. Цепион и Метел Пий бяха по местата си и заедно с приятелите си сенатори набързо изтикаха гладиаторите извън съда, убивайки за всеки случай един от тях. Заседателите ясно разбраха смисъла на това послание и се приготвиха да изслушат с по-голям интерес обвинителните речи на братята Лукули.

— Ще осъдят Авгура — рече Марий на Сула, докато двамата стояха на почтена дистанция от трибуната и слушаха изказванията на двете страни.

— Ще го осъдят — съгласи се Сула, който беше като омагьосан от Луций Лукул, по-големия син. — Брилянтен оратор! — не можа да се сдържи и го похвали, когато младежът свърши с речта си. — Харесва ми, Гай Марий!

Но на Марий такова нещо нямаше да му направи впечатление.

— Надут пуяк като баща си.

— Цял свят знае, че подкрепяш Авгура — жегна го Сула, но и този път напразно.

Марий просто се усмихна доволно и каза:

— Бих подкрепил и маймуна, Луций Корнелий, ако с това можех да направя мръсно на боните, особено на скъпия, отсъстващ сред нас Прасчо.

— Сервилий Авгура е маймуна — напомни му Сула.

— Склонен съм и аз да го призная. Ще загуби.

Предположението му както обикновено се оказа вярно и съдебните заседатели (не без да хвърлят по някой боязлив поглед на Цепион Младши и бандата му) единодушно се обявиха за ДАМНО, нищо че малко преди това сърцераздирателните речи на Крас Оратор и Муций Сцевола ги бяха довели до сълзи.

Както можеше да се очаква, решението на съда не беше отминато равнодушно от патроните на осъдения. От своето безопасно местенце Марий и Сула с любопитство наблюдаваха как Ахенобарб Понтифекс Максимус застига усмихнатия до уши Катул Цезар и му размазва усмивката с юмрука си.

— Полукс и Линцей! — определи двамата боксьори Марий, доволен, че ще стане свидетел на интересно зрелище. — Хайде, давай, Квинт Лутаций Полукс! — извика той с пълен глас.

— Сравнението ти е много сполучливо, Гай Марий — похвали го познавачът на класическата литература Сула. — Ако трябва да се вярва на Ахенобарбите, тъкмо Полукс им бил боядисал брадите в червено! — В същия миг точно премереният удар на Катул Цезар разби носа на Ахенобарб, оплисквайки цялата му брада в кръв.

— Надявам се — заключи Марий, когато за всички стана ясно, че боксовата среща е спечелена от Катул — това да послужи като финал за грозните събития на Форума, на които станахме свидетели тази година.

— О, не знам, Гай Марий, остава ни и последното изпитание — консулските избори.

— Те поне няма да се проведат на Форума.

 

 

Два дни по-късно Марк Антоний чества своя триумф, а още два дни по-късно беше избран за първи консул вместо покойния Гай Мемий, на мястото на втория консул беше поставен не друг, а Авъл Постумий Албин — същият, който с малоумието си десет години по-рано беше предизвикал войната срещу Югурта.

— Избирателите са пълни глупаци! — отсъди Марий, явно възмутен какво магаре застава на мястото му. — Току-що за консул беше избран един от типичните примери, как могат да се съчетаят в едно главозамайваща амбиция и пълна профанщина! Пфу! Паметта им е къса като котешко лайно!

— Е, чувал съм, че недохранването водело до пропуски в мисленето — обясни въпроса по научному Сула, усмихвайки се, нищо че имаше много тревоги. Той кроеше планове да се кандидатира на следващата година за претор, но във въздуха се усещаше, че центуриатните комиции са настроени против всякакви марианци. „И все пак как да се отрека от човека, който направи толкова много за мен?“ — питаше се Сула и това го правеше нещастен.

— Поне можем да се радваме, че се задава спокойна година и Авъл Албин не може да направи нови поразии — продължаваше да си приказва Марий, без да знае за какво си мисли приятелят му. — За пръв път от доста време насам Рим няма врагове, от които си заслужава да се тревожим. Можем да си починем, а и Рим ще си почине.

С известно усилие Сула престана да се ядосва за изплъзващото му се преторство.

— Ами предсказанието? — сети се изведнъж той. — Марта беше казала, че ще бъдеш консул седем пъти.

— Аз ще бъда консул седем пъти, Луций Корнелий.

— Значи го вярваш.

— Вярвам го.

Сула въздъхна.

— Е, аз ще бъда щастлив, ако стана поне претор.

Когато човек страда от парализа на лицето, той е способен да издава невероятно красноречиви сумтения; тъкмо така изсумтя сега и Марий.

— Глупости говориш! Ти си роден за консул, Луций Корнелий. Сигурен съм, че някой ден ти ще бъдеш Пръв сред римляните.

— Радвам се, че ми имаш доверие, Гай Марий — усмихна се той, но киселото му настроение го накара да изглежда почти толкова противен, колкото Марий. — Все пак, като се има предвид разликата в годините ни, надявам се, няма да ми се налага да се боря с теб за подобно призвание.

Марий се засмя.

— Каква титанична битка би било! Не, няма защо да се страхуваме от подобни перспективи.

Изглежда, беше убеден в това.

— Сега, когато вече се отказа от консулския стол, Гай Марий, и нямаш намерение да посещаваш дори Сената, скоро ще престанеш да бъдеш Пръв сред римляните.

— Така е, така е. И все пак, Луций Корнелий, доста съм изморен! Само да оздравея и ще пак ще се върна.

— А междувременно кой ли ще бъде Пръв? — чудеше се Сула. — Скавър? Катул?

— Немо! — изрева Гай Марий и гръмогласно се изсмя. — Никой! Това му е хубавото! Никой не може да заеме моето място!

Сула също се засмя, прегърна го и приятелски го притисна до себе си. Сетне двамата излязоха от септата и се отправиха към домовете си. Насреща им се издигаше Капитолийският хълм. Някакъв слънчев лъч се беше заиграл върху златната квадрига на Виктория, препускаща върху фронтона на храма на Юпитер Оптимус Максимус, и озаряваше цял Рим в златисто сияние.

— Заболяха ме очите! — възкликна Сула при разкрилата се гледка. Но пак не можеше да отмести поглед встрани.